Мечислав Домарадски
Келтите на Балканския полуостров (IV–I век пр.н.е.) (6)

Градоустройство и селищна система

Гръцкият историк Херодот, пишейки за келтите, съобщава името на един техен град — Пирене. Археологическите проучвания засега не потвърждават съществуването на келтски градове толкова рано.

В келтския свят урбанизацията започва да се развива значително по-късно — през II в. пр.н.е. През по-ранния период са съществували само укрепени селища, данни за които има още през VI в. пр.н.е. Твърде често те са били и седалища на келтските владетели. Някои от тях са с големи размери, като например Хойнебург, Мон Ласуа, Сален, Ашперг (карта III). Всички тези укрепления се намират по горните течения на реките Дунав, Рейн и Рона. От тези селища най-интересното и най-добре проучено е Хойнебург. То е разположено на малко възвишение на високия ляв бряг на Дунав (обр. 1). Укрепено е с крепостна стена, възстановявана четири пъти през VI–V в. пр.н.е В трите случая тя е била строена от дърво, камъни и пръст, т.е. по начин, който може да се приеме за първообраз на murus gallicus, характерен за келтските градове през II–I в. пр.н.е. (рис. 1). При последното преустройство на крепостната стена била използувана съвсем нова техника за крепостно строителство. На каменна основа, широка 3 м и висока 0,60 м, е издигната стена от кирпич с височина 4 м. Този тип градеж опасва най-леснодостъпната и уязвима страна, докато другите естествено по-добре защитени страни са градени по местната строителна техника. Крепостната стена от кирпич е укрепена допълнително от правоъгълни кули и е първият открит досега пример за толкова ранно и пряко влияние на средиземноморската култура в Централна Европа (рис. 2). Около нея са открити и девет могили с богати погребения от периода, синхронен на най-големия разцвет на живота в крепостта. Най-високата от могилите — Хохмихеле, е висока 13 м.

Карта III

Карта III. Седалища на келтски владетели от VI–V в. пр.н.е.

С окончателното оформяне на латенската култура, което се извършва на границата на ЛТ А и ЛТ Б (т.е. началото на IV в. пр.н.е), селищата — седалища на владетели, били напуснати и за следващите 200 години науката не разполага със свидетелства за съществуването на подобни укрепени владетелски резиденции на нейната територия.

Заселилите се в средиземноморския свят келти възприели местната традиция в поселищната система и създали своите селища като нейни съставни части.

Нашествието на кимбрите в края на II в. пр.н.е. има решаващо значение за развитието на латенската култура. Като доминиращ народ във „варварска“ Европа келтите развивали своята култура в обстановка на мир и спокойствие. Те нямали стабилна фортификационна система и пред надвисналата военна заплаха се оказали неподготвени да посрещнат и устоят на външен натиск.

Рис. 1

Рис. 1. Градежът на крепостната стена на Хойнебург (по Кимиг)

Ето защо нашествието на кимбрите ускорило процеса на формирането и укрепването на икономически, политически и културни центрове. Така се появяват първите градове в Европа — келтските опида (латинската дума oppidum, означаваща обитавано, укрепено място, е употребявана в келтоложката литература за обекти, които ще характеризираме по-долу).

Опида — това са примитивни градове, разположени покрай важни търговски пътища или близо до находища на полезни изкопаеми, като желязна руда, златоносен пясък, графит, сол и т.н. Това са икономически центрове, в които са съсредоточени различни производства на художествените занаяти, търговски центрове, вероятно тук е и седалището на гарнизоните, религиозните и административните институции на околността. На територията на едно племе има по няколко опида. В произведението на Цезар „Галската война“ има точни данни за броя на градовете „опида“, намиращи се в земите на хелветите. Приблизително на територия 60 хил. кв.км имало 12 града и 400 села. Едно от тези опида винаги е било седалище на племенния вожд.

Рис. 2

Рис. 2. Реконструкция на общ изглед на Хойнебург (по Кимиг)

Опида в своята планировка и конструкция представляват смесица от техническите традиции на келтската култура и влиянието на средиземноморския свят. Те се отличават с няколко характерни белега:

Разположени са на големи плата, върху възвишения, често естествено защитени. Укрепената площ е твърде голяма. Най-големият опидум се намира недалеч от селото Хайденграбен в Югозападна Германия и има площ 1500 ха (рис. 3). Със значителна площ са и опида при село Манхинг в Бавария (380 ха), Завист при село Збрацлав, недалеч от Прага (175 ха) и др. Средно площта на опида е от 90 до 150 ха. Срещат се също и опида с по-малка площ, като например Старе Храдиско при с. Мале Храдиско в Моравия (37 ха) — (рис. 4).

Най-често те са разделени на отделни укрепени квартали, всеки от които е с различно предназначение (седалище на владетеля, светилище, занаятчийски квартал и т.н.) — (рис. 5).

Важен фактор е съществуването на център на художествените и други занаяти, който стои в основата на богатството на опида.

Всички опида имат специфична укрепителна система: галийска стена, murus gallicus, откривана нееднократно по време на археологически разкопки и описана от Цезар така: „Подреждат се на земята прави дървени стълбове на разстояние две стъпки един от друг. Тези стълбове се връзват от вътрешната страна и се покриват с дебел пласт земя. Разстоянието между стълбовете се запълва отпред с големи камъни. След подреждането на този пласт отгоре се строи следващия пласт по принципа на предишния. Това се повтаря, докато се постигне исканата височина на стената“ (рис. 6). Цезар харесал тази конструкция, оценявайки както функционалността ѝ, така и нейния естетичен вид — главно портите със застъпващите се крила и укрепени кули.

Рис. 3

Рис. 3. Разположение на Хайденграбен (по Фишер)

Рис. 4

Рис. 4. Сравнение на големината на опида. а — Хайденграбен; б — Хоубирг; в — Бибракт; г — Финстерлор; д — Алезия; е — Манхинг; ж — Щафелберг; з — Кенхаим; и — Севтополис (по Фишер)

Подобно на други народи от „варварска“ Европа голяма част от галите живеели главно по селата. Къщите били построени от дървени стволове, покрити със слама. Цезар, Тацит, Страбон и Плиний подчертават, че жилищата на всички келтски племена са подобни. Археологическите проучвания потвърждават това сведение. Като правило те имат правоъгълен план, често са вкопани в земята до 0,5 м. По средата на жилището са разположени два стълба, носещи покривната конструкция. Средната дължина на тези жилища е между 5 и 7 м.

Рис. 5

Рис. 5. План на Бибракт с обозначение на кварталите. а — светилище; б — седалище на владетеля; в — занаятчийски квартал (по Дешелет)

В развитието на латенската култура през късната фаза се появяват къщи с каменна основа — най-напред в южните райони на Галия, в Келтоиберия. Някои от тези постройки имат значителни размери, достигайки дължина до 15 м и ширина 4 м. Често имат глинени подове и по-рядко каменни. Стените продължават да се строят от дървени стълбове. Новост е затварянето на вратата с железни ключове.

Къщите са най-разнообразни по план. Най-често срещаните къщи са с едно помещение, но се срещат и с две и повече. Огнището е разположено във вътрешността на различни места (в центъра или в ъгъла).

Келтите от островите често строят кръгли къщи, но този тип постройки се срещат рядко на континента и в повечето случаи се касае за стопански постройки.

Рис. 6

Рис. 6. Конструкция на мурус галикус (по Дешелет)

Освен споменатите видове селища в келтския свят се срещат както обикновени крепости, така и единични стопанства. Цезар изтъква, че единичните стопанства са много характерни за Галия.