Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
elemagan (2014 г.)
Източник
www.promacedonia.org

Издание:

Мечислав Домарадски. Келтите на Балканския полуостров, IV–I в. пр.н.е.

Българска. Първо издание

Рецензенти: Велизар Велков, Мария Чичикова

Редактор: Цветанка Соколова

Художник: Николай Пекарев

Художествен редактор: Николай Александров

Технически редактор: Сашо Бояджийски

Коректор: Стефка Николова

 

Печатни коли 14. Издателски коли 14.

Формат 60/90/16

ДП „Георги Димитров“ — София

ДИ „Наука и изкуство“ — София, 1984 г.

Код: 02/9531413331/0636–13–84

История

  1. — Добавяне

Бастарни

Историята на келтското присъствие в Североизточна Тракия, т.е. на територията на гетския племенен съюз, е слабо осветена от писмените извори. Базата, с която разполагаме, се ограничава до няколко лаконични известия за племената, живеещи в тези земи или пък до названията на техните селища и градове.

Най-старото събитие, отразено в писмените извори, се съдържа в извадките, направени от Юстин на „Историята“ на Помпей Трог. Поради фрагментирано състояние на текста и поправките му от Юстин сведението може да бъде прието само с голям резерв и е представено по-долу информативно.

В него се казва, че след поражението на галите в Гърция през 279 г. пр.н.е. техните сънародници, оставени от вожда им Брен да пазят границите на страната си, тръгнали през следващата година на поход. Първите им неприятели били гетите и трибалите (спазен е редът на изреждането у Юстин), а после нахлули в Македония. Този фрагмент поставя два въпроса: първият е — ако Юстин не е сменил реда на племената, с които галите воювали, то тяхната „страна“ би трябвало да се е намирала преди „страната“ на гетите. От това време (края на IV — началото на III в. пр.н.е.) откритите сред археологическия материал следи от келти засега са известни само северно от устието на Дунава. Това са гробовете от Глъвенещи, Йонъшени и Търгу Оцна (Румъния). Според поляка З. Вожняк те са характерни за келтската култура, поради което не е изключено присъствието на келти в Централна Молдавия по това време. Вторият въпрос е дали трябва да се приеме, че терминът „страна“ е тъждествен с изходния район на галатите в техния поход срещу Гърция и Македония. По-горе бе изказано вече мнението, че изходната точка се е намирала вероятно по долината на Средния Дунав. На това несигурно сведение бе отделено значително внимание поради това, че то не само че не бива да бъде отминато, но и не съвсем неправдоподобно.

Несигурни и неясни са и единствените сведения (Плутарх, Страбон) за съществуването на смесен келто-скитски народ. В тях не се казва и кои земи е обитавал този народ. Поради това са безпредметни и опитите за неговото локализиране. Трябва обаче да се обърне внимание на един момент от разказа на Дион Касий, който съобщава, че бастарните се считали основателно за скити. Може би споменатото от Страбон и Плутарх племе е било част от бастарните. Друго племе от този район са локализираните от Птолемей на север от делтата на Дунава бритолаги. Те били съседи на бастарнското племе пеуцини. Последното племе, което няма точно определена етническа принадлежност в античната литература, са коралите. Името им е анализирано от белгиеца Ш. Гийонварк, който достига до заключението, че то е от келтски произход. Възможно е това живеещо наблизо до Стара планина племе действително да е било галско.

Сведенията за келтските племена, живеещи на гетска територия, са подкрепени от съществуващите тук топоними, чиято принадлежност към келтския език е трудно оспорима. Това са топонимите от делтата на Дунава и от Добруджа (Новиодунум, Алиобрикс, Арубиум, Габранос, Викус, Вергобритияни и т.н.). Споменатите от Г. Кацаров като келтски топоними от Източна Стара планина могат да бъдат и тракийски според Д. Дечев. Названията с несигурен келтски или тракийски произход от Изгочна Стара планина са известни в значително по-голямо количество, отколкото привежда Г. Кацаров. Следователно трябва да се приеме, че земите на гетите, след като били плячкосани от келтските нашественици, били заселени с част от тях. Келтите дошли тук по два пътя — по долината на Дунав и от север — по долината на Серет, до която вероятно са се прехвърлили от Трансилвания.

С историята на тези нашествия неразривно е свързан и проблемът за бастарните. Доскоро смятани за германски народ, напоследък те все по-често се свързват от изследователите с келтите. Етимологията на името им не е ясна, а в литературата се среща и формата „бастарне“ (употребеното в Певтингеровата карта „бластарна“ вероятно е резултат на допусната грешка). Проблемите около техния произход възникват и от противоречивите сведения за етническата им принадлежност в античната литература.

Тит Ливий, като описва плановете на Филип V да покани бастарните за участие в похода срещу римляните, казва, че „скордиските щели лесно да дадат път на бастарните, защото те не се отличавали от тях нито по език, нито по нрави“. И Плутарх твърди, че те са келтско племе. За разлика от тях Плиний, Страбон и Тацит ги причисляват към германските племена. Тези различия у античните автори се дължат главно на различните критерии, използувани от тях при определянето на етническата принадлежност. Най-показателен се счита културният им облик, а именно при такъв критерий можело най-лесно да се сгреши, особено като се има пред вид и повърхностното отношение на римляните към етническите въпроси. Не по-маловажен е и процесът на динамичното културно-историческо развитие на бастарните по време на тяхното петвековно пребиваване на север от делтата на Дунава. През земите, на които се заселили, често преминавали, а вероятно и се заселвали различни сарматски и много германски племена, които силно влияели върху етническия и културния облик на бастарните. Не по-маловажен фактор били и отношенията с местното население, щом като Дион Касий твърди, че те били скитско племе. Вероятно етническо-лингвистическата принадлежност на бастарните никога няма да може да бъде определена точно.

Различията в античната литература по въпроса за етническата принадлежност на бастарните може да бъдат обяснени и по друг начин. До края на II в. пр.н.е. античният свят не познавал новата надвиснала над тях опасност — германците. Това ново етническо понятие с подробната си характеристика се появява в античния свят едва след похода на кимбрите и тевтоните и особено след войните на Цезар със западните германи в средата на I в. пр.н.е. Следователно разногласията при етническото определяне на бастарните може да е резултат от недостатъчните знания на пишещите през втората, а дори и през първата половина на I в. пр.н.е. (Полибий, Тит Ливий)

Естествено и двете интерпретации остават в сферата на хипотетичните възстановки на съвременните учени. И двете, както и редица други схващания в литературата, имат слаби страни, които ги поставят под съмнение. Нови данни, които биха позволили по-точно решаване на проблема, могат да бъдат събрани само сред археологическия материал.

Авторът на настоящото изследване все пак се придържа към хипотезата, че първоначално бастарните били келтско племе, което се заселило между гети и скити някъде през III в. пр.н.е. Годината на тяхното пристигане може да бъде възстановена въз основа на информацията на Деметрий от Калатис, запазена у Псевдоскимнос, който казва, че бастарните са ново племе край Понта. Известно е, че Деметрий от Калатис е роден около 200 г. пр.н.е. и долната граница на неговия творчески период се допуска, че е около средата на II в. пр.н.е., тъй като пишещи през втората половина на II в. пр.н.е. автори вече го цитират. Датата на неговия труд и събитията, описани от Тит Ливий и отнасящи се до историята на бастарните от 182 г. пр.н.е., разрешават да се допусне, че бастарните се настанили в земите на Понта най-късно в края на III в. пр.н.е. Възможна е естествено и по-ранна дата.

Галатският произход на бастарните се потвърждава и от споменатите у Птолемей келтски названия (Карродунум, Еракген и др.) в заетата от тях територия. Редица археолози се опитват да свържат бастарните с определена археологическа култура, но този въпрос не е окончателно решен. Изказаната напоследък хипотеза, която приписва на бастарните културата Поянещи-Лукашевка, е интересно аргументирана. Неин недостатък е, че разпространението ѝ се определя значително пò на север, а нейната начална дата в IV или III в. пр.н.е. не е възможна. Повече предпоставки има поставянето на началото ѝ в средата на II в. пр.н.е.

Най-старите сведения от историята на бастарните се отнасят към края на III в пр.н.е. (между 233–239 г. пр.н.е.). Помпей Трог съобщава, че те безпокоели гръцките градове (между другото те действували и в Македония и Епир). Привлекли вниманието на Филип V, който през 182 г. пр.н.е. им предложил да се преселят в земите на дарданците, като преди това ги унищожат. След това заедно със скордиските те трябвало да образуват основната маса на войската за действия срещу римската република. Бастарните приели предложението и през 172 г. пр.н.е. тръгнали към Македония. Договорът предвиждал Филип V да осигури мирното им придвижване през Тракия. За пътя на бастарните подробно разказва Тит Ливий (вж. карта V). Те минали по крайморския път, покрай Месемврия и Аполония, след което продължили по по-късната Виа Егнация. Ливий не споменава за сблъсъци с траките, докато не се пръснала вестта за смъртта на Филип V. Бастарните я научили при Амфиполис. От този момент походът им бил изпълнен с конфликти с местното население, провокирани и от двете страни. В долното течение на Струма, по което продължил пътят на бастарните, те вече водели открита борба с траките, грабейки техните села и градове. Несъгласия се появили и в самата армия на бастарните. По-голямата част от тях решила да се върне. Само 3000 души продължили пътя си под водачеството на Клондик и започнали борби с дарданците. Продължилите поне няколко години опити на бастарни и скордиски да унищожат дарданците се оказали безуспешни. Все пак военната сила на последните била изтощена, а впоследствие намаляла и политическата им мощ. Свидетелство за това е незначителното участие на дарданците в политическия живот на Балканите в следващите векове.

След водените в Дардания и съседните ѝ области боеве бастарните се върнали в земите си. По долината на р. Искър те достигнали до крайдунавския път (втората основна артерия на полуострова, свързваща Изтока и Запада). Част от тях се заселила в Тракия. Подробности за съдбата им не са известни. Според Орозий всички останали загинали при преминаването на Дунава, защото ледът се пропукал под тях.

Бастарните се появяват на политическата сцена на Балканите отново в края на I в. пр.н.е., когато нападнали мизите, трибалите и дарданците. Покорил ги Марк Крас.

Редица археологически данни сочат, че от края на IV в. пр.н.е. гетските племена от Североизточна Тракия поддържат контакти с келтите. Вече в края на III в. пр.н.е. разполагаме с погребения от тяхната територия, които могат да се свържат с латенската култура. Те ще бъдат подробно разгледани в следващата глава, тъй като хвърлят нова светлина върху проблема за келтското присъствие в гетските земи.