Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Today We Choose Faces, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dargor (2016 г.)

Издание:

Роджър Зелазни. Избор на лице

Американска, I издание

Преводач: Владимир Зарков

Редактор: Петър Колев

Библиотечно оформление: Пламен Аврамов

Първа корица: Момчил Митев

Портрет на писателя: Камо

Компютърна подготовка: ЕГИ

Коректор: Светлана Петрова

Формат 56×84/16. Печатни коли 11

Печат: „Балкан прес“ ЕАД

Издателство „Аргус“, София 1998 г.

ISBN 954–570–041–6

История

  1. — Добавяне

2.

Но как?…

Музиката ме заливаше, притискаше, пулсираше, а светлините примигваха все по-бързо. Идваше моят ред да се включа с кларинета. Справих се някак — в рамките на поносимото. Скоро последваха ръкоплясканията. Станах да се поклоня, макар и с омекнали колене. Най-сетне сцената притъмня и слязох с останалите по стъпалата. Докато минавахме отзад, дланта на Мартин се отпусна тежко върху рамото ми. Шефът на нашия оркестър, набит пълнеещ мъж, почти оплешивял и с торбички под очите, беше чудесен изпълнител на тромбон и голям симпатяга.

— Енгел, какво ти стана преди малко?

— Присви ме стомахът. Май съм ял нещо развалено. За две-три минути се почувствах доста зле.

— Сега как си?

— Благодаря, по-добре.

— Дано не си докараш някоя язва. Не е шега работа. Неприятности ли имаш?

— Да, но май скоро ще се отърва от тях.

— Е, поне това е добре. Не си хаби нервите.

Кимнах му.

— До утре.

— Ще се видим.

Побързах да се отдалеча. Проклятие! Имах нужда да намеря спокойно кътче възможно най-скоро. Всяка загубена секунда струваше твърде скъпо. По дяволите, как можах да си позволя такова сляпо благодушие? Ама че съм тъпанар! Да му се не види дано!

Свирепо натиках инструмента в калъфа, поставих рекорд по скоростно преобличане, после тръгнах към подвижните пътеки, без да обръщам внимание на никого и нищо, което би ме забавило. Преместих се на най-бързата пътека и се започнаха маневри за изплъзване. Сменях посоката на почти всяко кръстовище. Спуснах се в пренасящата колона три нива по-надолу и закрачих устремно. Накрая се убедих, че никой не ме следи. Чак тогава пак стъпих на пътеките и се насочих към Дневната.

Увереността, че нямам никакво излишно време, ме докарваше почти до истерия. Но малкото пламтящо кълбо на яростта в стомаха не ми позволяваше да се поддам на паниката. Нещо неразбираемо за мен ми бе посегнало на два пъти. Гневът набъбваше в мен — могъщ, необичаен. Не си спомнях да съм изпадал в подобно състояние преди. И въпреки това ми беше някак познато, отдадох му се охотно. Може би точно събудилата се свирепост не ми позволи да припадна този път. В мен полека се надигаше жаждата да отвърна с удар на убийците, да си отмъстя лично, а не само да раздам правосъдие. Колкото и недопустимо да беше това желание, не се опитах да го задуша в усмирителната ризница на самодисциплината — все нещо трябваше да ме държи на крака.

… А и чувството не беше неприятно.

Сянка на усмивка изкриви нагоре ъгълчетата на устата ми. О, не, никак не беше зле да се ядосам. Каква естествена, човешка емоция! Всеки го знае. Почти бях готов да допусна, че е жалко да се прахосва срещу заместители на агресията…

Слязох от пътеката, щом се добрах до Дневната, и закрачих през секторите. Хората седяха, стояха, изтягаха се, приказваха, четяха, дремеха, слушаха музика, гледаха записи, а винаги имаше и по някое тихо кътче, ако човек желаеше да се усамоти. Бързах по мекия под, свивах зад ъгли, минавах през всевъзможни периоди и стилове с надеждата да не срещна нито един познат.

Късмет!

Малка, пуста беседка, оскъдно осветена… пищно зелено кресло, чиято облегалка май се сваляше…

Познах. Намалих още лампата и се облегнах назад. Можех да наблюдавам и двата входа, макар да бях сигурен, че никой не ме е проследил дотук.

Първо се постарах да си поема дъх и да реша кой съм аз в момента. За щастие прехвърлянето на свръзката минава съвсем гладко. Все се чудиш как ще бъде, докато не го преживееш. После те връхлита… и пак не знаеш. Само си уверен, че е станало както трябва.

Знаех, че вече не съм този Марк Енгел, какъвто бях преди старецът да застреля Ланге. Аз бях Ланге, който беше също Енгел. Тоест — ние си бяхме ние. Бяхме се слели, напълно или почти, когато свръзката се измести със смъртта на неговото тяло. Не се налагаше да се приспособявам кой знае колко, защото бяхме преживявали временно сливане много пъти в миналото. Е, сега беше за постоянно и се налагаше да прекроя костюма по своя мярка. Това обаче можеше да почака. Трябваше да направим нещо още след първото убийство. Само че Ланге предпочете да се размотава… и забавянето се оказа фатално. Не одобрявах желанието му да избягва крайните действия, в каквото и състояние да се намираше тогава. Усещах как, пренесло се в мен, това започва да подяжда и моята решителност. И от тази част щяхме да се отървем съвсем скоро, щом сложа осма скоба.

Ако случаят беше друг, щях първо да разнищя плетеницата „кой какъв е“, но сега имахме по-спешни задачи.

После вече бяхме всички заедно — Дейвис, Джийн, Серафис, Дженкинс, Караб, Винкел и останалите. Изведнъж аз се превърнах в тях и те в мен. Всички бяхме „аз“. Почти без колебание всеки се наместваше в мрежата, щом разпознаеше преместването на свръзката. Прекрасно, уютно, познато преживяване.

Гледах през множество очи, чувах какви ли не звуци, усещах тежестта на всичките ни тела. Сякаш бяхме една неразделна плът, а крайниците ни се простираха из всички Крила. Отскоро с два по-малко, разбира се. Всъщност в твърде особен смисъл ние си бяхме едно цяло тяло.

В този миг извън времето осъзнавахме съдържанието на всичките си отделни мозъци. Кратката вечност на разбирането, протоплазменото състояние на временния отказ от индивидуалност, за да можем със скок да надраснем сбора на натрупания опит след последното ни сливане преди около месец.

Долових страх и за мое учудване липсваше гняв, освен внесения от мен при сливането. Отвърнаха ми с мек укор, бързо отстъпил на разбирането, че току-що съм поел свръзката върху себе си и не съм имал време да се приспособя. Иначе просто щяха да размият и сподавят моята ярост. Но сега се бояха от всякаква реакция, която би ме уязвила, преди да съм излял личността си в новата форма. Добре. Наистина имах нужда от това.

Първи умря Хинкли в Библиотеката на Крило 18. Знаехме, че е станало в ниша 17641, личното му жилище, защото всички възприехме мигновено предсмъртните му впечатления. Той пак беше с нас, но не можеше да ни подскаже нищо за унищожителя си. Реагирахме различно на кончината му според разнообразните си темпераменти, но бяхме еднакво неспособни да си обясним причината за убийството и засега никой от нас не бе предприел нищо съществено. А тялото на Ланге още лежеше проснато в онзи викториански салон насред коктейлбара на Крило 19, освен ако старецът не бе направил нещо с него.

… И никой не познаваше господин Блек, нито откъде идва. Аз поех задачата да го издиря, защото скоро щях да разполагам с необходимата техника.

Дейвис беше в Библиотеката на Крило 18 и държеше под око ниша 17641. Вече се бе погрижил жилището да бъде обявено за свободно, а комуникаторът — превключен на автоматичен отговор. Решихме, че още е рано да влиза, а трябва да продължи наблюдението, докато Серафис се присъедини към него. Серафис беше нашият лекар и можеше да попълни необходимите документи за естествена смърт. После тялото щеше да попадне в погребалното бюро на Винкел, за да изчезне.

Но с Ланге имахме сериозен проблем. Освен че още един смъртен акт, подписан от Серафис в друго Крило и съвсем скоро след съобщението за Хинкли, щеше да изглежда твърде необичайно, но и Ланге беше прегледан същия ден със заключение за добро здраве.

Налагаше се Винкел да се заеме лично с преместването на трупа, а и с премахването на всякакви улики. Професията му правеше неговата поява там напълно естествена в очите на другите. После трябваше да прехвърли тялото в Нулевото крило и да го скрие. Там щеше да бъде замразено, докато преценим как най-добре да постъпим. А дотогава щяхме официално да дадем отпуск на Ланге, картата му пък щеше да ни послужи за пътуване, хранене и дребни покупки, така че той да продължи да съществува поне официално.

Разбира се, предстоеше да съберем всички улики за собственото си разследване на убийствата. Страхът напрано ни тресеше. Не беше обикновено съвпадение смъртта на двама от нас, но не ни хрумваха никакви логични хипотези за мотивите на убийците, освен най-смразяващите. След безплодните напъни се споразумяхме да прекъснем сливането, за да предприемем най-належащите мерки. Аз трябваше да отида в Нулевото крило, за да наглася нещата между мен и Ланге.

Примигнах и последните остатъци на техните мисли избледняха. Побързах да стана. Засилих осветлението и направих предпазливо няколко крачки, докато се преценявах, след като отново бях станал самият аз. Е, не съвсем.

Според мен някой бе решил да унищожи цялото семейство. Мотивите нямаха особено значение. Стигаше ми фактът, че единствените убийства напоследък бяха на хора от семейството. А не бяхме чак толкова много. Ясно ми стана също, че онова, което смятахме за най-добре пазената тайна в Дома, е разкрито, поне отчасти. И господин Блек несъмнено изчакваше удобна възможност, за да нанесе следващия удар. Щях да се заема с издирването още щом си свършех другата работа в Нулевото крило.

Но какво трябваше да сторя, щом го намеря?

Наложих си да не мисля за това. Все още не бях готов да приема отговора, подсказан ми от яростта. По-късно, по-късно… И отново този страх… Не само заради опасението, че смъртта може да ме дебне навсякъде, но и от нежеланието у мен/Ланге да извършим неизбежното частично самоубийство. Не трябваше да гледаме така на тази необходимост, както никой нормален човек не смята, че посяга на себе си, ако трябва да си извади развален зъб. И все пак не изгаряхме от желание да го сторим, обаче времето ни притискаше.

Спомням си, че когато излизах от нишата, ме споходи мисълта: „Щом можем сами да си причиним това…“

Не минах по същия маршрут през Дневната, а заобиколих в обратна посока и накрая стигнах до бавна и тясна второстепенна пътека, на която останах по-дълго. Вляво от мен се точеше равна, извисяваща се преграда, покрита с безкрайно повтарящ се абстрактен орнамент. Вдясно виждах просторните, едва осветени части на Дневната, из която бяха неравномерно пръснати почиващи си хора.

После се прехвърлих на пътека, продължаваща под прав ъгъл спрямо предишната. Озърнах се. Забелязах нечия фигура на няколкостотин метра зад себе си. Преди малко не се виждаше. Изчаках около две минути и се огледах пак. Мъжът ме доближаваше, защото вървеше по пътеката.

Поколебах се миг-два и също закрачих. Твърде вероятно беше да е невинна случайност, но при тези обстоятелства никоя предпазна мярка не ми се виждаше излишна. Още на следващото кръстовище стъпих върху друга пътека, но си наложих да не поглеждам назад, защото наближавахме оживен район.

Когато се озовахме в този сектор на Дневната, слязох от пътеката и застанах до няколко подредени дивана. Този път се обърнах. Никакво съмнение. Онзи още беше зад мен и ме гледаше втренчено.

Скръстих ръце на гърдите си и също го зяпнах. Наоколо имаше десетки хора — разговаряха, четяха, хапваха, играеха карти. Чувствах се в пълна безопасност сред тях. Изглежда той също го разбра, защото незабавно извърна глава и продължи нататък. Докато го проследих как отминава, позволих си миг на задоволство от собствената си изобретателност и хитрост. И още в следващата секунда се простих със спокойствието, защото осъзнах, че съм пъхнал ръката си в левия вътрешен джоб и стискам дръжката на зашеметяващото пистолетче, каквото носехме всички от семейството. Страхът отново ме връхлетя с пълна сила и разбрах, че нито за миг не съм могъл да се освободя от него. Раздухах пак жаравата на гнева си, за да се отърся от шока и да си вдъхна искрица смелост. Стъпих отново върху пътеката.

Виждах мъжа далече напред. Бях успял да го огледам доста подробно. Кестенявата му коса се спускаше до раменете, имаше и брада. Носеше очила със синкави огледални стъкла, яке в същия цвят и бял къс панталон.

Син проблясък, когато се огледа през рамо…

Тръгнах към него, а сърцето ми заблъска тежко. Изведнъж ме обзе неудържимото желание, по-силно дори от страха, да видя неговата реакция.

Той се загледа право напред, постоя неподвижен към половин минута и пак се озърна. Аз продължавах да скъсявам разстоянието помежду ни. При следващото му обръщане бръкнах демонстративно под якето си с жеста на герой от криминале, решен да си послужи със смъртоносно оръжие.

Мъжът мигновено скочи от пътеката, после се шмугна зад най-близката преграда. Чак сега видях, че накуцва. Не бях забелязал това, когато вървеше след мен преди малко, но сега ми се струваше, че стъпва много внимателно на левия си крак.

Аз също не останах на пътеката нито миг повече. Щеше да е крайно безразсъдно да мина бавно край него, ако е въоръжен. Забързах надясно към друга преграда. В момента ми стигаше, че избяга от мен, за да се уверя във враждебните му намерения.

Плъзнах се край ниската стена, минах през празна ниша и стигнах до коридор, продължаващ наляво, към непознатия. Свършваше в ограден с три стени сектор, в който видях четири дивана, различни кресла и маси, също и камина със запален огън. Прекосих на бегом и подадох глава иззад следващия ъгъл. Не видях никого.

Огледах няколко празни кътчета, но петдесетина метра по-нататък имаше още прегради под всякакви ъгли. Забелязах входовете към още пет-шест стаи, където не можех да надникна от скривалището си. Излязох бавно и предпазливо, вече с пистолета в ръка. За четири-пет минути обиколих навсякъде, но наоколо беше пусто. След малко вече бях в сектора, където избяга непознатият, и започнах да претърсвам старателно.

Май се беше отказал да ме причаква. Имаше предостатъчно време да се измъкне някъде. Докато стоях и обмислях положението, ме измъчваха опасения. Може би онзи сега заобикаляше, за да ми излезе в гръб… или пък се готвеше да ме нападне от засада. Внезапно ми хрумна, че може да не е сам. Или замисълът е бил той да ме подмами, докато някой друг…

Реших, че най-безопасно е да изчезна без никакво бавене, да заблудя преследвачите си и да стигна до Нулевото крило.

Промъкнах се обратно до пътеката, изчаках група хора и незабавно се смесих с тях. Онези, които разбутах или сръгах с лакти, ме стрелнаха със сърдити или направо заканителни погледи, но ми се размина само с това. Докато се отдалечавахме от рисковата зона, бях почти недостижима мишена.

— … ама вие сте нетърпим грубиян! — сопна ми се доста плещеста червенокоса жена с изобилен син грим около очите.

Кимнах сговорчиво и продължих да се взирам в хората и нишите, край които се плъзгахме. Никъде не открих непознатия.

След около километър стигнахме до кръстовище и аз веднага свърнах наляво. Групата, от която се възползвах като щит, ме съпроводи с хапливи забележки. Продължиха по пътя си — явно бяха тръгнали да се веселят някъде.

Новата пътека беше по-многолюдна и скоро ме пренесе до двупосочно движение с няколко скорости. Бях заобиколен от тълпи, от застоял въздух и все по-силен шум. Прехвърлих се на най-бързото платно и се движих с него няколко минути. Следях знаците, които ме упътиха към близката колона.

Беше за надолу — прозрачна, ехтяща, безкрайно навиваща се спирала през нивата на Дома. Някакво момченце се втурна нагоре, кикотеше се и току поглеждаше през рамо. Пресегнах се и сграбчих едната му ръка. Отначало опита да се освободи, после се извъртя към мен с яден поглед. След малко една жена изпухтя до нас. Лицето й беше алено, очите й мятаха гневни искри. Стисна свободната ръка на момченцето и го зашлеви по бузата.

— Колко пъти да ти повтарям! — изсъска тя. — Не искам никога да правиш това! — Чак тогава се обърна към мен. — Благодаря ви, че го спряхте. Изобщо не знам какво ги прихваща децата, та все тичат в обратната посока.

— И за мен е загадка — усмихнах й се и пуснах пленника.

Слязоха на долното ниво, в Кухнята. Чух жената да казва:

— Почакай само да се приберем вкъщи!

А дребосъкът не пропусна да ми се изплези скришом.

Замислих се какво ли е да си дете и да се подчиняваш на родителите си.

Продължих надолу към Залата за отдих. Там се качих на бърза пътека през игралните сектори. Край мен хората се занимаваха с всевъзможни групови спортове. Пътеката се издигна за известно време и можех да огледам всичко на километри около себе си. Навсякъде по някой риташе, удряше, хвърляше, хващаше, дриблираше, тичаше с топки по полета и кортове, над мрежи, срещу стени, в кошове. Агитки от запалянковци крещяха и тропаха с крака, широки висящи табла показваха променящите се резултати, а високоговорителите бълваха съдийски решения и пращене. Таванът светеше в светлосиньо — цветът ми се стори приятен и особено подходящ за този район. Вълнички блещукаха по повърхността на басейни и хвърляха светлинни отблясъци по кули и трамплини. До мен достигна полъх, наситен с миризма на пот и талк, преди да потъне във вентилационните шахти и да се пречисти.

Гъмжилото по пътеките ми пречеше да проверя следи ли ме някой. Започнах да се прехвърлям на все по-тесни ленти към значително по-оскъдно осветени сектори. Спътниците ми намаляваха, докато доближавах дългите редици маси, предназначени за по-кротки развлечения. Самотни играчи и малки групи се забавляваха с карти и дъски. Някои се състезаваха помежду си, други предпочитаха машини като съперници, за да изпитат късмета, уменията и знанията си до определена от самите тях степен. Търкаляха се зарове, въртяха се рулетки, разбъркваха се тестета карти. Фигури напредваха, отстъпваха, прескачаха, вземаха или биваха пометени от дъската. Съобщаваха се печеливши числа, огласяваха се залози. Хората блъфираха, атакуваха, стремяха се към победа, повече точки или поне равенство. Често парите сменяха собственици под масите. Не се загледах. Не съм от запалените любители на хазарта.

Синьото притъмняваше постепенно над главата ми, гласовете затихваха и изведнъж чух пронизителен звън — телефон в по-близкия край на пуст проход. Стори ми се някак странно да го чувам, когато наоколо не се виждаше никой, който да отговори на обаждането.

Навътре в затъмнения район имаше колона, по кристалната й спирала просветваха сигнални лампички. Пак стъпих върху еднопосочна безлюдна пътека. На всеки стотина метра имаше слабоват светилник, а в здрача край мен тракаха и бръмчаха машините за поддръжка и почистване. Непрекъснато се озъртах, но никой друг не ме последва по пътеката.

След минута стигнах до поредната пресечка и реших да мина върху другата лента. Не видях никого на кръстовището. Разбутани от машините прашинки се въртяха в жълтеникавия конус под лампата на ъгловия стълб. Точно когато минавах край него, отново чух звън. Беше телефонът на стълба. Още дълго чувах настойчивите му сигнали. Този опит да се свържеш с някого, дето го няма, беше малко печален. А може би номерът бе избран погрешно.

Минах край празно игрище за поло, механичните коне чакаха неподвижно — прави редици от унили статуи. Тъмната вода в басейните се полюшваше монотонно като натрапчив спомен. Сиви чували, отворени към пода, се поклащаха между шкафчета и игрални маси и поглъщаха боклуците. От далечно поле или корт се надигна линейка и се стрелна през полумрака, червеният й кръст грееше. Плъзнах се край прегърната в усамотено ъгълче двойка. Дори нямаше да ги забележа, ако не бяха трепнали, щом усетиха присъствието ми. После минах край преграда, от която не бяха напълно заличени дебело намацаните букви „ЗВЕЗДИ“. Пак се огледах, но още бях сам на пътеката.

Прехвърлих се, минах над множество трансформатори, спуснах се и после извървях пеша два сектора, за да стигна до подвижна лента, водеща право към колоната. Тук беше съвсем тихо и пусто. Към колоната се доближаваха от различни посоки няколко човека, но отвътре в момента никой не излизаше. Трима мъже се навъртаха край щанд за списания и сладкиши. Досетих се, че тук бих могъл да се сдобия с още снимки като онези у Ланге, да направя незаконно залагане или да си купя нещо извън списъците на разрешените стоки.

Топъл поток ме лъхна, когато се спуснах в сияещата колона. Предположих, че вече нищо не ме грози, всъщност едва ли бях в опасност, откакто напуснах Дневната. И все пак бях твърдо решен да залича следите си, защото не забравях накъде съм се отправил. Макар че досега никой от нас не е бил преследван, когато е отивал в Нулевото крило.

На долното ниво излязох в сектор от Канцеларията, където тъкмо приключваха работа. Щом огледах всички тези хора, които се канеха да си тръгнат, осъзнах колко съм уморен. За миг се поколебах дали да не продължа до следващото ниво, за да избягна тълпите. Но пък можех да се влея в гъмжилото и да стана напълно незабележим, затова се отказах от хрумването си.

Стъпих на основната пътека, след няколко минути се чу пронизителен сигнал и плътни човешки вълни ме заляха отвсякъде. Останах на средното платно, което скоро се препълни — бутаха ме, притискаха ме и аз се носех напред, обездвижен до пълна безпомощност. Затова пък станах анонимна частица от тълпата и си повтарях упорито, че си струва неудобствата.

Можех само да въртя глава и виждах проточилите се привидно в безкрая редици бюра, откъдето бягаха хората, изоставили зад себе си телефони, машини, хартии в приглушената вече светлина. Скоро почистващите конвейери щяха да се раздвижат над Канцеларията. Замислих се за работата тук, но бързо си наложих да не се занимавам с това. Не биваше да се разсейвам.

Следвах пътя на най-малкото съпротивление и множеството ме прехвърляше със себе си от пътека на пътека в продължение на десетина минути, после гъмжилото започна да става по-рехаво, поразпръсна се и можех да взимам самостоятелни решения за посоката. Избрах си нова цел.

След малко вече се придвижвах по спомагателни ленти към почти затъмнен район от Канцеларията. Насочих се в отсрещния му край към друга водеща надолу колона.

Докато следвах на зигзаг избрания маршрут, започнах да долавям възможното присъствие на преследвач. Не бях съвсем сигурен, но ми се стори, че една от далечните фигури се преместваше на същите подвижни ленти. Не изпитах нов прилив на безпокойство, сякаш запасите ми от това състояние бяха изчерпани почти напълно. Стъпих на нова пътека и зачаках. Скоро и друг направи същото. Според часовника и моите преценки за скоростта и разстоянието помежду ни, беше възможно да е същият човек.

Щом подозренията ми се потвърдиха, оставаше да избера как да постъпя. Реших да направя още един опит да се отърва от „сянката“. Не успеех ли, щях да се скрия и да изчакам в засада.

Продължих нататък в тъмнината, а той не изоставаше. Стигнах до къса лента, прескочих върху нея и се затичах. Добрах се до следващото кръстовище и завих, преди онзи да се появи наблизо. Бягах с все сила. Тази пътека се оказа по-дълга и усещах цялата тежест на своите четиридесет и шест години, докато стигна пресечката. Но вече не виждах преследвача.

Постоях задъхан върху новата лента. Не успявах да доловя никакви необичайни звуци. Всъщност цареше почти ненарушима тишина, а и плътният здрач беше съвсем подходящ за изпълнението на моя замисъл.

Отстъпих вляво от пътеката. Пред мен се простираха цели декари бюра и накрая се губеха от погледа ми, сякаш никой не би могъл да преброди тези полета на усърдието. Закрачих между тях. Още бях доста далече от колоната. Не се насочих право към нея, а малко под ъгъл по един безкраен проход през този работен сектор. Претичвах край затъмнените бюра, сливащи се едно с друго, докато не си казах, че съм потънал достатъчно навътре в мрака.

Когато останах без дъх, продължих да вървя бавно и в съзнанието ми се промъкна кошмарната мисъл, че тъпча на място. Тази натрапчива монотонност ме лишаваше безпощадно от усещането за движение — все същия въртящ се стол, сиво бюро, телефон, канцеларски машини, плоски решетести кошнички за входяща и изходяща кореспонденция… Обзе ме чувството за неизбежност, съпроводено от онова чудато проникване във вечността, когато сетивата се притъпяват от еднообразие. В този миг на безвремие ми се струваше, че винаги съм бил тук и тук ще остана, тичащ с всички сили на място насред вселената от бюра.

Спрях и се облегнах тежко на едно от тях, за да се убедя в неговата материалност, а и за да си почина. Извърнах се към осветената подвижна пътека. Нямаше никой. Дори ако се бе опитвал да ме проследи, изглежда се бях изплъзнал. Не забелязвах и движение сред стотиците бюра, които подминах.

И тогава, на сантиметри от ръката ми, телефонът зазвъня.

Изкрещях и побягнах. Всичко натрупано и потиснато, натикано в подсъзнанието, пренебрегнато, забравено изведнъж изригна в една-единствена ужасна секунда.

Бягах, превърнал се в безмозъчно кълбо от представи и реакции, а звънът ме следваше, блъскаше в съзнанието ми, опустошаваше го напълно.

… Понякога дори ме изпреварваше — щом замреше зад гърба ми, започваше да отеква от някое бюро, до което още не бях стигнал. Телефоните се превръщаха в черни злобни горгони, от които се виеха електрически змии. Този миг беше извън времето и продължаваше безкрайно.

Тичах диво, лудешки, блъсках се в разни неща, препъвах се, проклинах — не бях човек, а тласкано от ужас движение сред джунгла от заплахи. Някаква частица от мен като че още се стараеше да обмисли случилото се, но нямах полза от това.

Ставаше прекалено — убийствата, опасността, гонитбата, атаката на неизвестното. Нямах смелост да се озъртам. Иначе можеше и да видя нещо. Или още по-зле — погледът ми пак да срещне нищото. Това беше критичната точка, всеки зазвънял телефон ставаше пореден удар с нож в раната.

Въздухът пареше сухо и тежко в гърдите ми, с всяко конвулсивно движение на ребрата ми болката набъбваше. Усещах, че влагата от очите ми се стича по запотените бузи, но май и панталонът ми беше мокър.

И в мъгливия калейдоскоп на очите ми, далече напред, проникна светлинка, малък жълт ореол. Като че сред него седеше приведен човек.

Хълцах и се напъвах да стигна до това островче, каквото и да представляваше, може би защото беше топло, ярко, толкова различно от всичко наоколо.

Последва експлозията, удавила всякакви други звуци, ослепителният блясък, лишил ме от зрение, накрая пламтящият, разкъсващ тялото удар… и отчаяните думи се изписаха върху екрана на съзнанието ми: „Издърпай седма скоба!“

После всичко свърши.