Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черните рицари АД (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hell on Wheels, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 134 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2015)

История

  1. — Добавяне

Глава 7

— Може и да греша, но мисля, че Али и Призрака си падат един по друг — прошепна Ози в ухото на Нейт, след като Далила се върна на мястото си зад бара. Нейт хвърли кратък, незабележим поглед към масата, където седяха дамите.

— Имаш ли предсмъртно желание? — попита той хлапето напълно сериозно, макар само част от вниманието му да бе насочена към Ози, защото Бъзард — този задник! — посягаше през масата, за да хване ръката на Али.

— Целувчицааа… — пропя Ози. — Падаш си по нея. — Не се отказваше той. — Имам право, нали? Ти я харесваш! — Без да изчака отговор, хлапакът съобщи на останалите с весел глас: — Нейт Уелър — Призрака, известен още като господин Безчувствен, има чувства.

Мили Боже!

Какво им става на всички днес? Първо Далила, а сега и Ози. Да не би да има неонов надпис на челото си?

— По-добре стой далеч от мен — посъветва колегата си, мятайки още един бърз поглед към сепарето. Сега Бъзард — този чекиджия! — се беше излегнал на половината маса и шепнеше нещо в ухото на Али, а тя беше достатъчно луда, за да се смее на онова, което й говореше безнравственият стар пръдльо.

— Но, пич, това е толкова сладко, толкова роман… — Нейт сграбчи не особено нежно ръката на хлапето и го дръпна в ъгъла зад джубокса. Шефа ги изгледа раздразнено, но продължи разговора си с Дан. — … тично — довърши Ози, разтривайки горната част на ръката си, където Призрака го беше стиснал. — Внимавай със стоката ми, човече! Дамите обичат тези оръжия. — Той стегна бицепсите си и сведе глава, за да даде по целувка на всяко едно от своите „оръжия“.

— Не знам какво си мислиш — изръмжа Нейт, — но между мен и Али няма нищо. Тя е само по-малката сестра на най-добрия ми приятел. Край на историята.

Наистина, наистина му се искаше това да е краят на историята.

— Но гласът й е толкова щастлив, толкова слънчев — не спираше Ози, което припомни на Призрака един доста унизителен момент от днешния му ден. Нима хлапакът…? Да, действително имаше дързостта да пърха с мигли и да го гледа с широко отворени очи.

Наистина искаше да умре. Беше ясно като бял ден.

Втренчи се в Ози, надявайки се да осъзнае колко е близо до смъртта. Той обаче не го разбра.

— Мисля, че трябва да я поканиш на среща — обяви младежът и многозначително размърда вежди.

— Не давам пукната пара какво мислиш, че трябва… — Нейт замлъкна по средата на изречението, защото внезапно косъмчетата на тила му настръхнаха. Остави внимателно бирата си върху музикалния автомат, докато оглеждаше заведението.

Там. В далечния ъгъл. Изчака зрението му да се приспособи към тъмнината и тогава погледът му се сблъска с чифт ледени, сиви очи.

Аха! Призрака преживя момент на… ами, не на разпознаване, защото никога преди не бе виждал мъжа. Но това определено беше като среща на две сродни души.

Мистериозният човек в ъгъла със сигурност беше агент, но за какво и за кого работеше, не би могъл да предположи.

Обаче, непознатият беше професионалист. Погледът му беше мъртъв; явно доказателство за това, че се е сбогувал с целия си идеализъм, като му е останало едно-единствено нещо — неговата мисия.

Призрака вдигна брадичка в жест, който лаконично казваше: „Ела и се представи, pendejo[1]“. И беше изумен, когато Мистериозния просто пъхна ръка в джоба на сакото си и поклати глава. Само веднъж. Само едно рязко движение на брадичката отляво на дясно.

Късмет за Нейт. Мъжът сигурно имаше топки, по-големи от мозъка му. Наистина ли мислеше, че може да се измъкне от бара?

Малко вероятно.

Не и в присъствието на четирима от Черните рицари.

— Какво? — попита Ози, моментално застанал нащрек. Може и да беше невероятен трън в задника, но беше също толкова добър боец като всеки един от тях. Инстинктивно усещаше, че се задават неприятности.

— Онзи тип в ъгъла — каза Нейт. — Ще се опита да избяга. Не бива да му позволим.

Ози се обърна точно навреме, за да види как Мистериозния бавно се надига от мястото си в сенките. Щом се изправи, господин Мистерия погледна към триото в сепарето. Али, Беки и Бъзард — този задник! — бяха в блажено неведение за малката война от пресметнати движения и студен, напрегнат зрителен контакт, която се водеше около тях. Което беше много добре. Тогава Нейт забеляза невъзможните за объркване очертания на издутината, изпънала плата на джоба на непознатия, и главата му за малко не експлодира.

Ясно различимият кръг сочеше право към Али.

Този шибаняк! Как се осмеляваше?!

Яростта струеше от него, изгаряща като разтопено желязо, но Нейт не можеше да направи нищо по въпроса. Една погрешна стъпка и Али щеше да отнесе куршума. Нямаше да допусне това да се случи.

Не и докато това зависеше от него!

Никога!

Той стоеше неподвижно и мълчаливо кипеше от яд. Беше сигурен, че ако сега някой го погледне, ще види как от ноздрите и ушите му излиза пара.

Веднага щом Мистериозния излезе през задната врата, Призрака и Ози се втурнаха след него, измъквайки в движение оръжията си. Плъзгането на хладната стомана на бойния нож в дланта му му подейства успокояващо. В същото време, другата му ръка измъкна от колана Колт 45-ти калибър. В случай че се наложи, в джобовете на якето си имаше и два допълнителни пълнителя с по седем патрона.

Просто не можеше да се почувства напълно облечен без огнева мощ, достатъчна, за да започне малка война. Това говореше доста зле за неговата психика, но кой го беше грижа?

Не и него.

Зад себе си чуваше тропота на тежките стъпки на Дан и Шефа, които моментално се бяха втурнали след тях. Годините, изпълнени с тренировки, ги бяха научили да реагират за по-малко от секунда. Нейт се усмихна, когато различи предателското изщракване, подсказващо, че Дан Ман зарежда своето бебче — един Рюгер, който бе наследил от баща си. Рицарите обичаха да го дразнят, че прекарва повече време галейки оръжието си, отколкото жена си.

Жена ми не може да ми спаси толкова бързо живота, беше редовният му отговор.

Е, този път Нейт беше много доволен, че неговият Колт 45 е в перфектно състояние, тъй като щеше да се наложи да застреля някого.

Мистериозния бе имал изключително лошата идея да насочи оръжие към Али. Пичът имаше доста добри шансове да излезе от този сблъсък с няколко допълнителни дупки по тялото, освен ако не им дадеше дяволски добро обяснение.

Четиримата изскочиха през задната врата и се озоваха на алеята. Преливащите от боклук кофи на отсрещната страна на улицата очевидно не бяха изхвърляни от дълго време и излъчваха ужасна миризма, която според Нейт беше отровна, но Мистериозния не се виждаше никъде.

По дяволите!

Призрака даде знак с ръка на Шефа и Дан да поемат наляво, докато той и Ози тръгнаха надясно.

Боже! Цялата тази история с Али ставаше все по-невероятна. Накратко — била е нападната, подслушвана, а сега я заплашиха с куршум. И всичко това за по-малко от тридесет и шест часа.

Григ, братко мой, в какво, по дяволите, си ни забъркал?

* * *

— Тази част от кораба на въздушна възглавница не е за теб, Франк — изсумтя Беки, докато се опитваше едновременно с Ози да хакне програмата. — Като ми дишаш във врата, не ускоряваш процеса, а само ме изнервяш. Така че отдръпни се от мен, по дяволите, ти голям, тъп, сляп, дразнещ глупак! — Разбира се, не можеше да изрече на глас последните думи. Не и ако ценеше работата си, а тя наистина я ценеше. За съжаление. Да има нещо за ядене три пъти на ден не беше за пренебрегване. А и пристрастеността й към близалките хич не беше евтина.

— Нали ми спомена тази сутрин, че искаш да научиш всичко това, за да заемеш по-изгодна позиция в организацията ни? Е, стресът идва с работата, Ребека. Свиквай.

Ребека, Ребека, Ребека. Страхотно. Караше я да иска да си смени името.

И да, тази сутрин, след като си призна, че е хакнала електронната поща на Григ, му беше заявила, че иска да придобие тези доста, хмм… съмнителни компютърни умения, за да е по-полезна на отбора. Франк вече й беше достатъчно бесен заради това малко откровение, така че вероятно бе по-разумно да не узнава, че Призрака я учи да стреля, Били й дава частни уроци по експлозиви, а Стейди й преподава основния курс по оказване на първа помощ.

Ммм, да. Беше най-добре да запази всичко това за себе си. Шефа просто трябваше постепенно да започне да я възприема като пълноправен член на екипа.

Но първо тя трябваше да се справи с факта, че се е надвесил над нея, с чудовищната сянка, която хвърляха невероятно широките му рамене, с коварната горещина на твърдите му бедра, изгаряща задника й, с уханието на топла кожа, студена бира и на… Франк.

С това можеше да се справи. О, да, можеше да се справи!

Без проблеми.

Пръстите й зададоха грешна команда и тя изруга.

— Вътре съм — обяви Ози и младата жена вдигна ръце във въздуха.

За да се успокои, разви поредната „Дум-Дум“ с вкус на грозде, гневно я пъхна в устатата си и се намръщи.

За малко да си счупи зъб, но експлозията на сладкия вкус няколко секунди по-късно й помогна да се съсредоточи върху настоящата задача, вместо да се разсейва от близостта на Франк. О, и да забрави дребния, незначителен факт, че той се държеше като пълен задник, когато станеше въпрос за нея.

Беки се отдръпна от компютъра и се плъзна със стола към Ози, за да наблюдава как кодът пробягва по монитора. Бяха проникнали в системата за наблюдение на Чикаго. Не съвсем лесна задача, но компютърният им виртуоз се беше проявил отново.

Както и да е. Щеше да продължава да се упражнява. Във всяка област. Защото може би тогава Франк щеше да започне да я взема на сериозно, а не да я възприема като необходимо зло, което се грижи само за машините им. Вероятно тогава щеше да я види като зряла жена, вместо като омазаната в грес, вечно смучеща близалка, по-малка сестра на един от хората му. Може би после…

— Сега само трябва да качим снимката с частичното изображение на Мистериозния от охранителната камера на „Червената Далила“ в моята програма, за да я сравни с възможните съвпадения в системата на града. Ако успеем да получим по-добро изображение на лицето му, ще можем да я пуснем през софтуера за разпознаване на лица и да разберем най-сетне точно с кого си имаме работа — обясни Ози, докато пръстите му продължаваха скоростно да летят по клавиатурата.

— Имаше ли някакъв шанс да огледаш този човек? — попита Дан Али. — Възможно ли е да е онзи, който те е следил?

Тя се наведе по-близо до десния горен ъгъл на монитора на Ози, където зърнестата снимка на Мистериозния премигваше бързо, тъй като в момента се сравняваше с лицата, заснети от наблюдателните камери, разположени из града.

— Изглежда като него — промълви тя, съсредоточена в образа. — Прическата съвпада. Телосложението — също. Но със сигурност това не е моят нападател. Онзи беше огромен, по-скоро с размерите на Франк. Обаче… — Намръщи се, взирайки се в изображението. — Не мога да кажа категорично дали това е неуловимата сянка, която ме преследва, или не — завърши разочарована.

Да, добре. Всички бяха разочаровани. Но фактът, че човекът просто се бе изпарил, след като беше насочил пистолет към главата на Али, не беше причина за гадното настроение на Беки.

Не. Причината за гадното й настроение беше мъжът, чийто боен псевдоним беше Шефа. Защо трябваше да е такъв гадняр? Защо не можеше просто да признае… Изведнъж трептенето спря и на монитора на Ози се появиха две снимки една до друга.

— Мамка му, момчето си го бива! — подсвирна Дан, когато двете моментни снимки, изтеглени от базата данни на града, разкриха малко повече от тази, направена в бара. Ясно се виждаше, че това е един и същи човек, но и на двата кадъра главата му беше извърната така, че да не се различават чертите на лицето му. — Изглежда знае точно къде се намират камерите и внимава всячески да ги избегне.

— Казах ти — промърмори Призрака. — Този човек е шпионин, изписано е на лицето му.

— ЦРУ? — попита Франк и за щастие се обърна така, че топлината, аромата и властната му същност изчезнаха. Най-сетне Беки можеше да диша свободно.

— Само ако знаех — отвърна Призрака.

Тя забеляза как очите на Али се разшириха при тази особено тревожна новина и се зачуди дали жената осъзнава, че току-що инстинктивно бе пристъпила по-близо до Призрака и дали той усеща, че без колебание бе поставил ръка на рамото й, за да я успокои.

Тези двамата водят безнадеждна борба, помисли си Бунтарката. Най-добре да си признаят един на друг и да приключат с това.

Да бе, точно така. Кого се опитваш да заблудиш? Сякаш имаш някакъв опит в любовта. Затова нощем те топлят единствено памучните чаршафи и господин Блу. Такава загубенячка! Ето, вече си на двадесет и пет, не съвсем грозна — поне според уверенията на приятелите от мъжки пол, и въпреки това цялото удоволствие, което получаваш в леглото, идва от осемнадесетсантиметрово парче син каучук, на което на всичкото отгоре му трябват и батерии.

— Мамка му! — Франк прокара пръсти през косата си и се намръщи, когато осъзна, че отново се е изпуснал пред дамите. Беки се запита дали внимава да се държи като джентълмен, когато отиде на север. О, да. Знаеше всичко за посещенията му в Линкълн Парк. Не знаеше само при кого ходи там, тъй като не можеше да го проследи. Слава богу, все пак й беше останало някакво самоуважение, когато ставаше въпрос за него. Беше изчерпала всички възможни средства, за да открие кой беше тайният му партньор или — уф! — … партньорка.

— Първо беше ФБР, а сега вероятно можем да добавим и очарователното ЦРУ в тази ужасна супа от букви — изръмжа Шефа. Клатейки глава, той погледна към часовника. — Вече е един след полунощ. Предлагам да приключим за днес. Може би утре ще успеем да хвърлим малко повече светлина върху това… това — поклати отново глава, — каквото и да е то.

Да, може би утре и Беки щеше да добие най-сетне смелост, за да му признае как наистина се чувства.

И също така, може би утре прасетата щяха да полетят.

* * *

Али не можеше да заспи.

Това нямаше нищо общо с осемчасовия следобеден сън или с непознатата обстановка, защото, въпреки че таванското помещение, предназначено за гостите на „Черните рицари“ АД, беше по-голямо от хотелска стая и имаше дори малък кухненски бокс и облепена с бели плочки баня с душ-кабина — поне за нещо Григ й бе казал истината — тук беше красиво обзаведено и много уютно.

Тухлените стени придаваха на стаята приятна атмосфера, въпреки сребристия тръбопровод на вентилационната система и откритите тръби на тавана. Онзи, който бе направил стенописите в халето на работилницата, очевидно го биваше и в другите стилове на живописта, което си личеше от абстрактния диптих[2] над леглото. Използваната техника беше съвсем различна, но богатството от цветове беше като отличителен подпис. Рисунката се вписваше перфектно, заедно с тюркоазнозелената покривка на леглото и килима, който покриваше частично лакирания дървен под.

Така че проблемът не бяха стаята или удобният матрак. Нито пък безсънието й се дължеше на Фъстъка, който се бе изпружил до нея и включил мотора на пълни обороти.

Е, може би имаше малко общо с това. Все едно бе легнала до реактивен двигател.

Но не това беше основният й проблем.

Страхуваше се.

Смяташе, че е уплашена, когато скочи в колата и пое от Северна Каролина към Чикаго с намерението да пристигне без да спира за почивки. Сега осъзна, че тогава е била просто стресната. Защото си беше мислила, че ще се появи тук, ще опише проблема си и ще остави Нейт да се погрижи за всичко, а тя ще се върне у дома, може би след кратка екскурзия из Магнифисънт Майл[3].

Ха-ха! Колко наивно! Не само че не се случи онова, което си беше въобразявала, ами научи и че е била подслушвана, че брат й е действал самостоятелно — контактът му във ФБР беше мъртъв, а тя най-вероятно беше следена и взета на мушка от ЦРУ.

Ето защо наистина се страхуваше.

Чий живот живееше сега? Не и нейния собствен, това беше сигурно. Подобни неща не се случваха на детските учителки. Освен ако, разбира се, тези детски учителки са имали по-големи братя, които са се специализирали в тайни операции за правителството.

Какъвто, за съжаление, беше нейният случай.

Дявол да го вземе, Григ! Какво, за бога, си мислел, когато си ме вкарал във всичко това?

Веднага след като тази мисъл мина през ума й, Али се почувства виновна. Григ никога не би я поставил умишлено в опасност.

Тук имаше нещо друго, нещо, което продължаваше да човърка като червей най-отдалечените кътчета на мозъка й. Но колкото пъти опитваше да се съсредоточи върху това, просто се подхлъзваше все повече и повече в дълбините на подсъзнанието си. Добре, беше време да помисли за нещо по-различно. Това препоръчваше майка й винаги, когато мислено кръжеше около отговора като пеперуда около цвете.

Пое си дълбоко въздух и се постара да прочисти съзнанието си. И какво стана? Първото нещо, което й дойде наум, беше прекрасният, ужасен ден на плажа с Нейт. Жаркото слънце, топлещо голите й рамене, прохладните вълни, разбиващи се в брега с ярост и превръщащи се в пяна. Как чайките крещяха, сякаш й съчувстваха заради разбитото сърце. И как Нейт инстинктивно беше усетил странния копнеж вътре в нея. Онази необичайна нужда да почувстваш прекрасния, изпълнен с енергия живот, след като си се сблъскал с тъмния призрак на смъртта.

О, да, това не беше нещо ново, нито изненадваща реакция при загуба на близък. Може би тези неща бяха стари, колкото света. Несъмнено още пещерният човек е обладавал разгорещено своята партньорка, след като някой от племето е преминал във Великото неизвестно. В онзи момент фактът, че реакцията й не е съвсем необичайна, не й бе направил впечатление. Усещаше, че нещо вътре в нея умира и й беше необходимо… нещо. Нещо истинско и разтърсващо. Нещо, което да я предпази да не пропадне в черната бездна на мъката толкова дълбоко, че да не може да се върне никога повече.

И някак си Нейт беше усетил това. Беше разбрал. Потайният, намръщен и мрачен Нейтън Уелър беше видял нея през цялата болка и отчаяние. И онзи ден й беше направил рядък и прекрасен подарък.

Нежен.

Ето какъв беше той, когато отчаяно бе отдръпнала устните си от неговите и изненадващо безотговорно бе прошепнала: „Прави любов с мен“.

Още си спомняше как адамовата му ябълка подскочи и Нейт се вгледа в лицето й така, както правеше единствено той. С онази дива бдителност, с онази категорична настойчивост. Черни очи, които изгаряха душата й. Беше завладял устата й с целувка, която все още караше бузите й да се обливат с огнена топлина.

Той беше страстен, но — О! — толкова внимателен и нежен. Беше правил любов с устата й. Не съществуваше друг начин, по който да го опише. Собственическа, свирепа, състрадателна любов. И когато голямата му, покрита с белези и мазоли, длан, обхвана нежно лявата й гърда, тя бе въздъхнала. С ласкавото докосване на палеца си бе накарал зърното да се втвърди болезнено.

Резултатът беше мигновен. Неконтролируемо желание.

Божичко!

Али се разтрепери. Споменът я накара да се гърчи, докато Фъстъка не вдигна косматата си, покрита с белези муцуна и я изгледа недоволно.

— Нали знаеш, че има и други легла, в които можеш да спиш? — каза му тя. Животното й отговори като вдигна единия от задните крака над главата си и започна съсредоточено да почиства топките си. — Е, това е най-подходящият отговор, ако изобщо има такъв — промърмори Али, легна по гръб и сложи ръка върху очите си.

Беше се опитвала, Господи, как се беше опитвала през последните три месеца да забрави за този ден. Да забрави колко умели бяха устните и ръцете на Нейт. Да забрави как му бе отговорила, как се бе предала и отдала.

И през по-голямата част, по време на светлата половина на деня, успяваше да се справи.

Нощите бяха друго нещо.

През нощта не успяваше да отблъсне спомените надалеч. Често се събуждаше с пръсти между бедрата, опитвайки се да облекчи болката, породена от сънищата. А сега лежеше в легло, само през две врати от Нейт, контролът, който си налагаше по отношение на миналото, бе изгубен и всичко сякаш се разигра отново пред погледа й. Съзнанието й добави ярките, живописни детайли.

Горещо.

Широката му длан беше гореща, когато я прекара по хладното й бедро, под късата пола, с която бе облечена, и нито за миг не се поколеба, преди да отмести дантелата на прашките й. Грубият му палец безпогрешно откри горещия възел от нерви в основата на нейната женственост и започна да кръжи бавно върху него.

Голям!

Мазолестите му пръсти бяха толкова големи, когато леко проникна първо с един, а после и с втори, вътре в нея.

Това, което последва, беше по-скоро интуитивен спомен, отколкото действителна памет, защото в този момент мозъкът й беше престанал да работи. Можеше само да чувства. Създание от течни кости и бясно препускаща кръв. Същество, изградено единствено от желание, от страст.

Устата й помнеше вкуса му и как езикът му се гмуркаше в нея, отново и отново. Гърдите й се напрегнаха при спомена за широкия му гръден кош и триенето, което упражняваше върху тях, докато се движеше срещу нея. Пръстите й пламнаха от непреодолим копнеж, запазили усещането от допира до обтегнатите сухожилия и твърдите мускули, когато се беше вкопчила в ръката му, пъхната между телата им.

Тогава не знаеше дали го бе сграбчила, защото искаше той да спре, или да продължава вечно, затова само го държеше.

Помнеше експлозията на освобождаването си, как изкрещя името му и след това бездиханна се отпусна в ръцете му. Сети се колко бе учудена, когато я задържа в прегръдките си за един дълъг момент, шепнейки й безсмислени думички, докато дланта му галеше гърба й, преди да я вдигне и понесе обратно към джипа.

Тя отново потръпна. Фъстъка престана да се ближе, за да й хвърли един кратък гневен поглед, и пак се върна към заниманието си — безупречното почистване на гениталиите си.

— Ако продължаваш така, скоро ще останеш без косми — предупреди го Али, отхвърли завивката и отиде в банята. Погледна се в огледалото над мивката и се намръщи.

Дявол да го вземе!

Желаеше Нейт Уелър.

Не можеше да го отрича повече.

На разстояние от стотици километра беше лесно да обвинява разкъсващата душата й скръб за поведението си през онзи ден преди три месеца. Но сега, когато беше тук и той бе постоянно пред очите й? Беше просто невъзможно да продължава да се заблуждава.

Тази тръпка, стягането на кожата на главата й всеки път, когато той приближеше в рамките на десет метра от нея, неспособността й да спре да бръщолеви като някое от децата в детската градина. Всичко това беше вследствие на невъзможната й физическа реакция към него.

И онова нещо у него, което винаги я дразнеше безкрайно. Е, това беше просто болката и разочарованието, което усещаше, знаейки, че на него не му се налага да се справя с подобни затруднения.

Беше глупаво от нейна страна да не го разбере по-рано или може би просто се беше страхувала. Страх от всичко онова, което той я караше да чувства. Страх от всичко, което я караше да иска. Страх от… отхвърляне.

По дяволите! По дяволите!

Въздъхна дълбоко и наплиска пламналото си лице с хладка вода. Всичко това й идваше твърде много. И беше прекалено сложно.

Спря чешмата и се подсуши с пухкава тюркоазна кърпа. Тази нощ изобщо нямаше изгледи да заспи, така че можеше да слезе долу и да види дали има и други будни. Вероятно Беки ще бъде в настроение да споделят чаша вино — голяма чаша вино — и да си съчувстват взаимно, заради непрестанното им разочарование от мъжете.

Завърза колана на сатенения си халат и надникна в тихия коридор. Всички светлини бяха изгасени, включително и тези на долния етаж. Само под една врата се процеждаше слабо жълто сияние.

Стаята на Нейт.

Нима не беше абсурдно?

Единственият човек, с когото не искаше да сподели чаша вино, особено пък голяма чаша вино. Не се доверяваше на себе си, че ако изпие достатъчно алкохол, няма да го нападне, да го завърже за леглото и да седне върху лицето му.

Но все пак имаше нещо, което искаше да изяснят…

Бележки

[1] Pendejo (исп.) — глупак, безделник, хаймана. — Б.‍пр.‍

[2] Диптих — картина, състояща се от две платна, монтирани едно до друго. — Б.‍пр.‍

[3] Magnificent Mile — най-големият търговски квартал в Чикаго. — Б.‍пр.