Джули Ан Уокър
Ад на колела (7)

Глава 6

— Нямах никаква възможност, сър.

Дръзкият глас, идващ от телефона, изстреля кръвното на сенатор Алдъс право в небето, подобно на Олд Фейтфул^[1].

Лекарят му го бе предупредил да намали нивото на стреса. Можеше само да гадае как, по дяволите, би могъл да направи това, след като е заобиколен от малоумници. Ако се погледнеше в огледалото, лицето му вероятно щеше да бъде в същия цвят като виненочервената рокля, която, след много преправяния и корекции, жена му щеше да облече за тазвечерния благотворителен бал.

Неговата съпруга…

Беше се оженил за нея преди почти двадесет години, заради политическите връзки и буржоазния й произход. Мразеше я още тогава, като ненавистта му растеше с всеки изминал ден.

Само при мисълта за благоверната му, дебелата вена на челото му изпъкваше и започваше да пулсира с ритъма на сърцето му.

— Какво, мътните го взели, искаш да кажеш с това, че не си имал възможност? Тя е там от почти дванадесет часа! — Пластмасовият корпус на мобилния телефон изпращя предупредително и сенаторът си пое дълбоко дъх, за да се успокои, след което отпусна хватката си около апарата, преди да го е строшил.

— Госпожица Морган не е напускала територията на „Черните рицари“ АД.

— И какво от това? — Алдъс не беше в състояние да направи нищо друго, освен отново да стисне телефона, като си пожела това да е врата на този тъп идиот. Каква полза, че е наел бивш шпионин, когато копелето не можеше да направи нещо толкова просто като да хване малката и да я отвлече? Очевидно, сега обучението в ЦРУ, за разлика от едно време, съвсем не беше добро, щом обучаваха агенти от подобен калибър.

— Простете, че съм толкова откровен, сър, но вие не ми плащате достатъчно, за да проникна в базата на „Черните рицари“. Отвън тя може да изглежда като най-обикновена, високотехнологична, силно охранявана работилница за поръчкови мотори, но аз проучих схемите. Мястото е шибана крепост. Ако всичко, което правят там, е конструиране на мотоциклети, аз ще изям боксерките си за вечеря.

Съпругата на Алдъс надникна в домашния му кабинет. Платиненорусата й коса бе подредена съвършено, диамантените обеци, които й бе подарил за десетата годишнина от сватбата им — защото трябваше да поддържа доброто впечатление, дори пред нея — блестяха на ушите й.

Господи! Сега пък какво?

— Скъпи — каза тя със своя носов бостънски акцент, с което изпрати тръпки по гръбнака му, също както драскането на нокти по черна дъска, — побързай или ще закъснеем.

— След минутка, скъпа. — Залепи усмивка на лицето си, като в същото време му се искаше да запрати оловното преспапие право в хубавата й, безлична физиономия. Само при мисълта за трошенето на крехките й кости и бликнала ярка кръв, фалшивата му усмивка се превърна в истинска.

Жена му кимна царствено и излезе от кабинета. Сенаторът изчака, докато не чу деликатното потропване на елегантните й вечерни обувки Прада да заглъхва по теракота на коридора, и тогава просъска в телефона:

— Не ми пука как ще го направиш! Намери начин да я отвлечеш! Веднага! Тази вечер! Искам липсващите файлове на бюрото си до утре сутринта!

Той натисна бутона за край на връзката с такава сила, че счупи нокътя, чийто маникюр бе оправил тази сутрин.

Мамка му!

* * *

Какво правя тук?

Али си зададе този въпрос за втори път в рамките на двадесет и четири часа. Само че „тук“ в момента беше „Червената Далила“.

Името не беше обичайно за бар от подобен тип, но това със сигурност беше най-истинският рокерски бар, който изобщо можеше да съществува.

Целият под беше осеян с черупки от фъстъци, а от джубокса гърмеше Металика, която не успяваше да заглуши непрестанния шум от тракането на билярдните топки. Из въздуха се носеше мириса на застояла бира и цигарен дим.

Да, това определено беше най-типичният рокерски бар, който по някаква случайност бе ръководен от най-смущаващата жена на планетата, изглеждаща като фотомодел от петдесетте.

Сякаш денят й можеше да стане още по-лош.

Я чакай малко! Та той беше станал. Нали беше тук, в това отвратително място, облечена с тези ужасни дрехи и дояждаше последната хапка от това… Е, всъщност яденето не беше съвсем противно.

Беше се събудила гладна като вълк след дрямката, ако можеше да се нарече така полусънното състояние, в което бе изпаднала, след осем часа коматозен сън и цял час плач от съжаление към самата себе си.

Беки я забеляза, докато се препъваше надолу по стълбите, търкайки сънените си очи. Без предисловие или някаква резервираност, тя й нареди:

— Обличай се! Всички сме се запътили към „Далила“. Ще си поръчаме хотдог от съседното заведение.

— Ъъъ, какво? Хотдог?

— Да. — Беки я изгледа с лукава усмивка. — Никога преди не си опитвала традиционен чикагски хотдог, нали?

— Уф! Преработено месо с неизвестен произход. Не, благодаря — отвърна Али, въпреки че стомахът й бе залепнал за гърба. Щеше да пасува.

— Ооо! — Беки се хвана за гърдите, сякаш беше простреляна. — Внимавай какво говориш! — Прегърна я приятелски през рамо и я поведе нагоре по стълбите. — Традиционният чикагски хотдог е с кренвирш, направен изцяло от говеждо месо, и с много пресни зеленчуци за гарнитура. Казваме, че е хотдог, влачен през градина. Ще ти хареса. Обещавам.

Али имаше своите съмнения, но те се разсеяха напълно, докато облизваше полепналата по пръстите й сол, подправена с целина. Без майтап, имаше само една дума, с която можеше да опише храната, която току-що бе погълнала.

Превъзходна.

Облеклото й беше съвсем друг въпрос. За около хиляден път погледна предпазливо към голия си корем.

Ако сега я видеха колегите й и учениците от началното училище „Райдгелайн“, щяха да избягат с крясъци. Исусе!

Потничето с надпис AC/DC, беше толкова късо, че не успяваше да покрие червения й сутиен. То беше комбинирано с много тесни дънки Guess с ниска талия, принадлежащи на Беки, по които имаше повече дупки, отколкото плат. Али дърпаше непрекъснато високо изрязания подгъв на късата дрешка в напразен опит да прикрие пиърсинга на пъпа си. Очевидно Бунтарката одобряваше това малко бижу, защото то беше единственото от нещата, което й позволи да задържи.

Пфу! Наистина ли точно тя беше тази, която се нуждае от моден съвет?

Огледа останалите посетители и се намръщи. Не. Категорично не! Не, освен ако не беше модерно тип, приличащ на Дядо Коледа, да се напъха в кожени панталони и бяла фланелка, цялата на дупки, на която пише: FREE MUSTACHE RIDES^[2]. Гадост! При мисълта за това, както и заради непрестанния тътен на пристигащи и отпътуващи мотоциклети, който успяваше да надвие звука от гърмящия джубокс, хотдогът, който току-що бе изяла, заплашваше да промени посоката си на движение.

Група бизнесмени, които Беки нарече „уикенд воини“, изглеждаше съвършено не на място в занемареното заведение. Особено както се бяха разположили на бара до няколко широкоплещести младежи, облечени в покрити с различни надписи кожени якета, на чиито гърбове бе изобразен страховито изглеждащ ангел с пура в едната ръка и пистолет в другата; в горната част бяха изписани думите „DARK ANGELS“.

Това място беше сюрреалистично. Не! След смъртта на Григ целият й живот беше станал нереален.

И това ни най-малко не подобри отвратителното й настроение особено когато червените лачени обувки на висок ток, които й бяха натрапени, започнаха да й убиват на пръстите дори докато седеше. Как изобщо беше възможно това? Очевидно са били създадени от някой садист, който обича да осакатява жени… вероятно, за да не могат да избягат, докато се опитва да им пробута безплатен орален секс.

— Спри да нервничиш. Изглеждаш страхотно — увери я Беки, докато се оглеждаше из бара. Пати беше отишла до тоалетната, а момчетата от „Черните рицари“ бяха наобиколили джубокса в ъгъла, вероятно, за да изберат следващите песни.

Всичко освен Металика става, помисли си Али. Или не.

От високоговорителите се разнесоха крясъците на Пантера и младата жена реши, че следващия път, когато моли Господ за малки чудеса, ще трябва да бъде по-конкретна.

Странно как Рицарите пуснаха новите парчета, след като не ги видя да ровят из джобовете на дънките си за дребни монети. И всъщност нито един от тях не гледаше към джубокса.

Изглежда я мислеха за истинска идиотка, щом смятаха, че могат да я заблудят дори за секунда. Те не бяха там заради музиката. О, не. Те бяха там, за да обсъдят възможните варианти във връзка с нейната ситуация.

По време на вечерята Франк й бе казал, че генерал Фулър не е успял да се свърже с директора на ФБР. Присъствал на някакво предполагаемо заседание при закрити врата през целия ден и не бил в състояние да отговори на запитването му върху какъв случай последно е работел агент Дилейни.

Опита се да създаде у нея впечатлението, че възнамерява да остави нещата така, поне за през нощта. Един поглед към разочарованото му изражение обаче й бе дал да разбере, че той не е човек, който ще чака отговорът да му дойде наготово.

— Чувствам се като пълна глупачка — измърмори, докато изхлузваше абсурдните обувки на Беки.

Другата жена я стрелна с остър поглед.

— Какво? Изглеждаш фантастично. Много загадъчна. Възбуждаща. Така че престани да нервничиш! — Али изсумтя. — Наистина! — настоя Бунтарката. — Не видя ли изражението на Призрака, когато влезе в работилницата?

Да, беше го видяла. И отново си помисли, че може би наистина бе съзряла как нещо горещо проблесна в очите му. Но после, когато всички запалиха двигателите на Харлитата — звук, който нямаше да забрави, докато е жива — и тя приближи, за да се метне на седалката зад Нейт, той махна с ръка и промърмори: „Ти ще пътуваш с Ози“.

Добре, помисли си тя. Почти не познавам Ози, но щом така искаш.

Предположи, че не би трябвало да е толкова изненадана. Нейт винаги правеше всичко възможно, за да не я докосва. Не всеки. Само нея.

— Престани да дърпаш този потник — скара й се Беки и я погледна заплашително. Предупреждението в погледа й се подсилваше от плътната, дебела половин сантиметър, гарвановочерна очна линия около миглите й. Ако Алис Купър можеше да я види отнякъде, щеше да я аплодира и да отхапе главата на пиле. — Ще го разтегнеш и след това ще се наложи да му режа подгъва отново.

Да отреже подгъва? Ако Беки го скъси още малко, от дрешката нямаше да остане нищо друго, освен памучно парче с няколко дупки.

— Трябваше да облека собствените си дрехи. — Въздъхна примирено, когато стана ясно, че потничето не може да се разтегне повече от това.

— Да бе, сякаш яркорозовата ти тениска Bebe щеше да пасне чудесно тук — сряза я сухо Бунтарката.

Добре, жената имаше право.

В „Червената Далила“ имаше повече кожа, отколкото у стадо тексаски говеда. Черна, осеяна с множество сребърни капси. Всичко това беше доста стряскащо, дори без да чете надписите по фланелките.

И после… Тази Далила, собственичката на бара.

Всеки гост на заведението изглеждаше недостатъчно облечен в кожа, в сравнение с нея. Алиша изобщо не можеше да отгатне каква е възрастта й. Вечно млада беше най-точното описание за нея. Като филмовите звезди от старите ленти. И подобно на тях, фигурата й можеше да накара всеки пясъчен часовник да заплаче от завист. Разбира се, за това допринасяше и плътно прилепналият лъскав гащеризон от черна кожа, който подчертаваше всяка извивка на тялото й. Горната част на костюма изглеждаше така, сякаш е поръчан от специалния каталог на Виктория’с Сикрет.

Понякога Господ е щедър — започне ли да дава на някого, продължава да го прави без да спира.

Али погледна към жената, когато тя се понесе — нямаше друг начин, по който да се опише драматичното поклащане на тези умопомрачителни, облечени в кожа бедра — иззад бара и приближи към групата до джубокса. Ако Рицарите бяха кучета, щяха да започнат да дишат тежко.

Точно в този момент младата жена реши, че изобщо не харесва Далила — ако това наистина беше името на жената. И не защото е красива. Не, не. Али не можеше да я понася, тъй като тя успя да направи невъзможното. Обгръщайки с дългите си ръце шията на Нейт, Далила го целуна страстно по устата, след което се наведе и му прошепна нещо на ухото.

Именно тогава се случи. То. Невъзможното.

Нейтън Уелър, бивш сержант от морската пехота, а понастоящем агент на свободна практика към Министерството на отбраната, един леденостуден тип с буца лед, вместо сърце, се разсмя. И то не с обичайния за него сдържан смях. О, не! Той се разсмя толкова силно, че заглуши гърмящата музика. Цялото му тяло бе завладяно от смеха — отметнал глава назад, той се смееше с цяло гърло, а широките му рамене се тресяха. Това беше най-удивителното, най-странното нещо, което Али бе виждала досега.

Което все пак говореше положително за клиентелата на „Червената Далила“. И поради някаква причина категорично отказваше да мисли за това… ами… че това я дразни. Познаваше този мъж от дванадесет години и никога не го беше виждала да се смее така, което само доказваше, че всъщност не го познава изобщо.

Беше се убедила в това и по-рано. Винаги бе смятала, че речникът му е малко ограничен, а той я беше изненадал, изтърсвайки дума като импровизиран. Какво, дявол да го вземе, можеше да означава импровизиран?! Беше шокирана като си помисли, че може би неправилно го е…

— Има ли място за още един? — Дълбок, стържещ глас я изтръгна от съзерцаването на двойката до джубокса.

О, мили боже!

Не беше сигурна дали човекът, който се плъзна в сепарето срещу нея и Беки, беше добре дошъл за отвличане на вниманието, или не. Той имаше повече коса от някой дивак и корем, който изглеждаше в състояние да побере цяло буре с бира.

Непознатият й намигна. Усмивката му блесна, цялата в злато. Наистина, без майтап, всичките му предни зъби бяха от лъскаво, масивно злато. Небеса! Добре поне, че по тениската му нямаше изписани глупави лозунги. Младата жена го прие като спасение… Нима критериите й се бяха занижили, след като влезе в „Червената Далила“? По брадата на мъжа имаше следи от тютюн за дъвчене и Али беше готова да му даде бонус за интелигентност само защото беше решил да остави изписаните по дрехите реклами у дома.

Олеле! Денят наистина бе достигнал дъното.

— Разкарай се, Бъзард! — Беки махна с ръка. — Не се интересуваме.

— Ах, Бунтарке! Скъпа, остави дамата да говори сама. — Мъжът… — Бъзард? Сериозно? — фиксира отново тревожно безнравствения си поглед върху Али. — Ела с мен у дома тази вечер, мила. Ще ти предложа такава добра езда, че никога повече няма да си помислиш за седалката на Харли.

Исусе, Мария и Йоси…

— Хайде бе! — Беки завъртя очи. — Шърли ми каза, че онази ти работа е крива, също като застрахователните измами, в които се опита да ни накараш да инвестираме.

— Крив, ама в правилната посока. — Бъзард намигна отново, без да се притесни ни най-малко, че има жени, които са споделили интимните му тайни, нито пък отрече факта, че е участвал в престъпна дейност. Той се наведе напред — дъхът му миришеше на евтина бира и силни пури. — Извит е малко нагоре и удря точно на правилното място.

О, Боже!

Какво правя тук?!

* * *

Скоч.

Ето от това се нуждаеше. Хубаво малцово уиски. Лагавулин, ако можеше да избира. И докато беше на пътешествие в страната на собствените си фантазии, можеше да се впусне в един бърз флирт с брюнетката в ъгъла. Онази, която му отправи няколко срамежливи усмивки. Онази, чиято черна кожена пола и тениска на Мотли Крю с V-образно деколте вършеха чудеса за вдигането на онова, с което Бог го бе надарил доста щедро.

Да, бе! Ако изобщо му се предоставеше такава възможност.

Не че бившият агент на ЦРУ Даган Золнер нямаше желание да съблазни брюнетката. Много бързо можеше да я има гола и потна в леглото си — няколко комплимента, малко чувствена музика, чаша хубаво вино…

Това отново му напомни за уискито, което така и нямаше да опита. Две бяха нещата, които никога не смесваше с работата: алкохол и жени. Не беше ли това истинско безобразие? Проклятие! Денят вървеше от зле към по-зле. Защото вече не беше сигурен, че работи за добрите.

Ами… Честно казано, беше започнал да се съмнява в това още преди седмици — след като Алдъс му нареди да отвлече Алиша Морган и да я заведе при него.

Даган беше убеден, че толкова драстични мерки не са необходими.

След като бе следил жената в продължение на около три месеца, бе наблюдавал всеки неин ход и цялата й кореспонденция, беше стигнал до заключението, че тя е точно такава, за каквато се представя — детска учителка, водеща нормален, макар и малко скучен живот. Вероятността да е част от схема за продажба на държавни тайни срещу много пари беше също толкова голяма, колкото и включването му в някой курс за въздържание.

— Да ви предложа още нещо? — попита сервитьорка на средна възраст, промъкнала се до неговата маса. Тънките й като клечка крака стърчаха от чифт широки, високи до прасеца ботуши, което я караше да изглежда така, сякаш е стъпала в кофа. Заради ситните бръчици около очите и устните й и начина, по който размахваше небрежно пълния с напитки поднос, Даган можеше да заключи, че жената упражнява тази професия от няколко десетилетия.

Сведе поглед към тоника си, преди да й се усмихне. Това оказа обичайния ефект. Очите на жената се разшириха и бръчиците около устните й почти изчезнаха, когато му се усмихна в отговор.

— Благодаря — отвърна й той. — Засега не желая нищо.

— Добре, захарче — измърка тя, поставяйки на рамото му тънката си длан с дълги розови нокти от фибростъкло, — но ако промениш мнението си, просто ме повикай. Името ми е Шърли.

— Със сигурност ще го направя. — Даган й намигна и тя се изкикоти като младо момиче, след което понесе съдържанието на подноса към група буйни колежанчета в дъното на бара.

Бившият агент отпи от тоника и погледна към сепарето, в което седеше Алиша Морган.

Беше убеждавал Алдъс да го остави да се справи сам със ситуацията. За разлика от плана на сенатора да отвлече жената, Даган беше решил да я съблазни. Мислеше да я попита най-невинно за липсващите файлове, докато все още е гореща и задъхана в леглото. От опит знаеше, че интимният разговор между чаршафите може да даде добри резултати. А тя беше толкова дяволски… сладка. А и през последните три месеца в живота й не бе имало никакви мъже, което показваше, че не е от онзи тип жени, които скачат в леглото с някой красив непознат. Така че, дори да успее да я съблазни — е, добре, знаеше, че може — възникваше въпросът, дали изобщо иска? Може би не желаеше Алиша Морган да тежи на съвестта му?

Не. Определено не искаше.

Реши да смени тактиката и точно беше в процес на разработване на план, включващ възможността да се запознаят случайно, да се сприятелят и след това… И тогава я нападнаха.

Беше сигурен, че зад нападението стои Алдъс, въпреки уверенията на сенатора, че е невинен. Това изобщо не му хареса.

Даган беше напълно убеден, че дори файловете да бяха у госпожица Морган, тя е просто невинна пешка, попаднала в средата на… каквото и да беше това там, по дяволите.

Не се изненада особено от заминаването й след нападението. Нито пък беше учуден, че отиде в бившата месторабота на мъртвия си брат. В крайна сметка, какво би могло да накара една жена да се чувства в по-голяма безопасност от това да е обградена от куп бивши военни от спецчастите?

О, той знаеше всичко за Григ Морган и неговите приятели. И за работилницата им за мотори по поръчка. Поне така си мислеше…

Един поглед към подробния план на площта, върху която се бяха настанили „Черните рицари“ АД, го убеди, че всъщност не знае нищо.

По-рано същия следобед беше положил всички възможни усилия да се свърже със своя човек в ЦРУ — за щастие, все още имаше такъв, дори и след онзи ужасен инцидент в Ирак — за да получи повече информация. И се бе сблъскал с пословичната тухлена стена. Това го изуми, защото ЦРУ би трябвало да знае всичко.

Е, оказа се, че в Управлението не знаят абсолютно нищо за момчетата от „Черните рицари“. Според източника му, Рицарите бяха точно това, за което се представяха — група от бивши военни, които са сменили ножовете и пистолетите с гаечни ключове и други инструменти.

Хмм. Не.

Цялата тази работа с моторите беше само за прикритие. Всеки, който има поне елементарна военна подготовка би могъл да каже, че тези лоши момчета определено миришат на връзки с правителството. Което означаваше, че Григ Морган е бил свързан с правителството. Което от своя страна подбиваше доверието към претенциите на сенатор Алдъс, че на Морган му е писнало да бъде механик с мизерна заплата и е използвал уменията си, придобити в служба на чичо Сам, за да открадне строго секретни и потенциално опасни правителствени документи. Според Алдъс, Морган е бил планирал да продаде тези документи на черния пазар.

Да бе, точно така. И Даган беше милата малка фея на зъбките.

Започваше да подозира, че работата на добрия сенатор съвсем не е чиста. А това означаваше, че най-умното, което може да направи, е да се откаже на секундата от тази съмнителна задача, да замъкне задника си обратно във Вашингтон и да забрави, че изобщо някога е чувал името на сенатор Алън Алдъс.

Но нещо го задържаше до ъгловата маса, скрит в тъмните сенки на „Червената Далила“. И това нещо не беше брюнетката, която стана от мястото си, обезсърчена от очевидната му липса на интерес към нея, решена да премести своя джин с тоник и много хубавия си задник — О, мили боже! Той имаше формата на сърце! — в съседното помещение.

Почти изстена заради пропуснатата възможност, но не я последва, макар че винаги готовият му пенис се молеше да го направи.

Защото, независимо от това дали му харесва, или не — а това определено изобщо не му харесваше — бе позволил да бъде въвлечен в центъра на нещо, което обещаваше да се превърне в катастрофа с епични размери.

Така че щеше да направи онова, което умее най-добре. Да наблюдава. И да чака.

И тогава бившият сержант Нейтън Уелър обърна ледения поглед на черните си очи към него и целият план на Даган за вечерта се обърна на сто и осемдесет градуса.

Неговият човек от ЦРУ беше успял да му даде военните досиета на служителите от „Черните рицари“ АД и макар че черното мастило правеше петдесет процента от съдържанието на документите неразбираемо, проклетите неща все още можеха да бъдат четени като справочник за великите американски герои.

Мамка му! Много рядко се случваше един бивш агент да бъде наистина затруднен.

Но едно му стана ясно. Беше прекарал целия си съзнателен живот в претегляне на рискове и изчисляване на шансове и точно в този момент, когато погледна в очите на Призрака, Даган Золнер заподозря, че всичко се обръща против него. А като всеки умен човек, Даган знаеше кога да намали своите загуби и да се отдръпне, по дяволите!