Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черните рицари АД (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hell on Wheels, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 134 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2015)

История

  1. — Добавяне

Глава 5

— Това е — разпери ръце Али. От изтощение и безсилие гласът й беше прегракнал. — Не съм сторила нищо. Аз съм детска учителка, за бога. Най-вълнуващото нещо, което ми се е случвало през последните месеци, ако не броим следенето и нападението, е дървеният паркет, за поставянето на който моят хазаин най-после намери време. Така че по-уместният въпрос е в какво сте замесени вие, момчета или по-точно в какво е бил замесен Григ и защо някой смята, че притежавам нещо, което иска?

Внезапно въздухът се изпълни с напрежение. Струваше й се, че сякаш всички се страхуват да помръднат, като елен, замръзнал пред фаровете на кола. По дяволите, сигурно я мислеха за напълно сляпа или за голяма глупачка. В момента, в който алармата на детектора, монтиран в предната част на халето се разпищя, беше разбрала без капка съмнение, че те не са обикновени механици. Беше й дошло до гуша, особено от мъже, които отказват да повярват, че могат да й се доверят. Удари с юмруци по конферентната маса и се изправи. Столът й се плъзна назад с пронизителен стържещ звук.

— Чуйте ме добре, дявол да го вземе! — Шест чифта очи се разшириха от изненада. Сигурно смятаха, че има закон, който забранява на учителите в детската градина да ругаят. — Знам, че това не е обикновена работилница за мотори. За колко глупава ме вземате? — Махна с ръка към редицата супермодерни компютри и ги изгледа гневно. — Мислите ли, че наистина бих повярвала, че е нормално група механици да оборудват работилницата си с апаратура за аудио- и видео наблюдение? Да не споменавам факта, че всички сте въоръжени.

— Али… — Дан се размърда в стола си.

— Ти носиш нож, прикрепен в горната част на десния ботуш и пистолет в колана на дънките си — прекъсна го тя. Беше очевидно, предвид вдигнатите вежди на всички около масата, че бе успяла да ги изненада отново, този път с точността на наблюденията си. Почувства, че е права и продължи нататък: — Нейт е въоръжен по същия начин, само че ножът е под ризата му, в кания, прикрепена към десния джоб на панталона. — Обърна се към Франк. — Ти не носиш пистолет, но имаш поне два ножа, единият на кръста, а другият — закрепен към прасеца ти. Може би имаш и други, ако съдя по внимателния начин, по който сядаш, но не съм съвсем сигурна.

— По дяволите, дайте на момичето златен медал — засмя се Беки и й намигна одобрително. — Очевидно големият брат е научил сестричката си на някои неща.

— Идея си нямаш колко много — отвърна тя, изпитвайки симпатия към младата жена. Поне някой в тази стая я възприемаше на сериозно. — Итън, ъъъ, или Ози — посочи с палец през рамо към младежа — поне не се опитва да скрие оръжието си.

— Викай ми Ози, кукло — обади се той и се наведе над клавиатурата, като прегладнял човек над чиния пълна с храна. — Няма нужда да крия оръжията си. Предполагам всеки трябва да види какво го очаква, ако реши да се ебава с мен.

— О, човече — простена Дан и завъртя очи. — Докато се усетим, хлапакът ще започне да работи гол до кръста, с патрондаш през гърдите и червена кърпа, вързана около главата.

— Аха! Значи си гледал някой и друг филм. — Ози се завъртя в стола, а очите му светнаха дяволито. — „Рамбо“, а? Ето ви нещо от Рамбо — снижи глас — „Те проляха първата кръв, а не аз…“.

— Що за лай… ъъъ глупости? — намръщи се Дан Ман.

— Да не би да седиш там и да обиждаш Сталоун? — попита Ози, заемайки поза, сякаш се кани да застане в защита на Италианския жребец[1].

— Не, аз седя тук и обиждам теб. Теб глу…

Наистина ли щяха просто да си разменят закачки, пренебрегвайки напълно факта, че тя ще рухне всеки момент?!

— Вижте — почука с пръст по масата, за да привлече вниманието им, — по-добре някой бързо да ми даде някои отговори или… или ще започна да крещя!

Почти трепереше от страх, безсилие и умора.

Не всеки ден се случваше да я нападнат, почти да се сблъска с преследвача си, да шофира през половината страна и да открие, че брат й наистина е пазил тайни от нея в продължение на години. Освен това се бе превърнала в мишена и я подслушваха. Почувства, че животът й придобива относителните размери и кинетичната енергия на цунами, а тя не разполагаше с нищо, освен с двете си ръце, за да се защити срещу предстоящата атака. Но човешките длани не бяха в състояние да спрат чудовищна вълна. Вълната просто щеше да я помете, без да забележи колко крехко е слабото й тяло.

А сега, стоеше в стая с най-близките приятели на Григ, които сякаш предпочитаха да се карат помежду си, отколкото да й помогнат да разбере какво, по дяволите, става тук.

Да му се не види!

Беше на ръба да се разплаче отново.

— Ние сме малък екип, който работи по договор с министерството на отбраната — спокойно съобщи Шефа, без да обръща внимание на разправията между Ози и Дан.

Какво каза току-що? Сълзите, които заплашваха да потекат, изчезнаха като мираж в пустиня, щом се обърна и зяпна Франк.

Ами… че то било… изключително лесно.

Леката насмешка в буреносносивите очи на мъжа срещу нея я увери, че той е имал намерение да отговори на въпросите й още от самото начало.

Добре! Два пъти, да му се не види! Благодарение на раздразнението си бе избухнала без видима причина, което бе просто перфектно. Сякаш да гледаш как двама мъже тършуват из бельото ти и да бъдеш принудена да им дадеш мръсните си бикини, не е достатъчно унижение за един ден.

— Добре… — Тя се протегна и придърпа стола към себе си, опитвайки да се успокои, и седна разтреперана. Приливът на адреналин се оттече от тялото й и изведнъж Али се почувства като мокър парцал — отпусната и безжизнена. Това било значи. Най-накрая… истината; поне повече, отколкото брат й бе споделил. О, отново да му се не види! Сега наистина ще заплаче. — Вие, момчета, сте… какво? — Подсмръкна и се стегна, за да не рухне пред останалите. — „Непобедимите“?

Ози избухна в смях, приключи словесния си двубой с Дан и се включи в разговора.

— Влюбен съм в теб, жено. Кълна се, че ще бъда най-добрият съпруг на света! Да, ние сме „Непобедимите“, само че по-млади, по-красиви, със страхотни мотори и истински куршуми.

Аха. Значи сравнението с „Непобедимите“ не беше разбрано добре. Съобщението е прието. Високо и ясно.

— Аз май пак нещо не схващам — измърмори Дан.

— Пич, разбира се, че не схващаш — отвърна Ози. — Филмът е създаден преди по-малко от двадесет години…

— Значи тогава сте… шпиони? — Али го прекъсна преди двамата с вечния му противник да започнат отново.

Дан Ман завъртя очи и въздъхна възмутено.

— Защо всеки се прехласва по шпионите? От всички наши задачи, тези, които включват шпионаж, обикновено са най-скучни. Много седене в очакване перфектното парче информация да падне право в скута ти. Не, благодаря. Дай ми спасителна мисия или заличаване на врага.

По дяволите, явно нямаше да спечели никакви приятели, като се опитва да ги категоризира. За щастие, Франк й се притече на помощ.

— От време на време правим прониквания за събиране на информация, което може да бъде сметнато като типичен шпионаж, но в повечето случаи правим онова, което американското правителство трябва да направи, но не може да си позволи да направи открито.

Добре, добре. Не трябваше да обяснява това точно на нея. Достатъчно дълго бе живяла с Григ, който служеше в морската пехота, за да чете между редовете.

— До-о-бре — прошепна тя, докато вдигаше кока-колата към устните си, но спря по средата на движението и постави кутийката обратно на масата. — Добре — повтори по-силно. Все още се затрудняваше да асимилира факта, че бе получила отговорите толкова лесно. След години на спекулации и очакване Григ да се разкрие, изведнъж беше тук, с истината, подхвърлена й безстрастно.

Защо Григ просто не й беше казал? Защо не й се бе доверил достатъчно, за да…

Не.

Тези въпроси нямаше да я доведат доникъде. Особено след като единственият човек, който можеше да им отговори, си бе отишъл завинаги. Преглътна болката и зададе въпрос, който бе наистина от значение:

— Над какви задачи работеше брат ми? И какво общо има това с мен?

— Някой? — Шефа огледа хората около масата.

— Провалихме онази оръжейна сделка в Бразилия точно преди двамата с Нейт да тръгнат за Сирия — предположи Дан.

— Да — потвърди Ози, докато пишеше бързо по клавиатурата, — но там всичко мина чисто. Няма начин някой да открие кой е участвал. Трябва да е нещо друго.

— Призрак, възможно ли е Григ да е разгласил информация, която… не знам… по някакъв начин да е дала идея на някой, че Али притежава нещо ценно? — попита Франк.

Младата жена видя как лицето на Нейт се стегна и само по някакво чудо не се пръсна на хиляди парченца.

— Никога — процеди той.

— Да — изсумтя Дан Ман, — но всъщност не си бил в стаята с него, а от доклада ти става ясно, че е било адски болез… — Той млъкна внезапно и погледна към нея с леко позеленяло лице.

Али не беше глупава.

— Какво?! В коя стая не си бил с него? — Насочи цялото си внимание към Нейт. Сега той беше този, който бе готов да заплаче и… О, Боже! Тя наистина беше ужасена. — Нейт? — гласът й се пречупи. — Мили Боже, какво е станало?

Той хвърли студен поглед към другия мъж, показвайки ясно, че възнамерява да му откъсне главата.

Това беше лошо. Това беше много… много…

Франк я повика по име с дълбок и твърд глас.

Колебливо, поглеждайки за последен път студеното, безстрастно лице на най-добрия приятел на брат си, младата жена най-накрая обърна поглед към мъжа, застанал начело на масата.

— Аз съм този, който трябва да отговори — информира я той. — И не е нужно да споменавам, че това, което ще ти кажа, никога не трябва да напуска тази стая. Никога! Разбираш ли какво означава това? — Очите му бяха плашещо напрегнати.

Ако ти кажа, ще трябва да те убия. Това е шега, нали? Или може би не.

Тя преглътна, преди да кимне, усещайки, че това е повратната точка.

— Недей, Шефе — процеди Нейт.

Франк се обърна към него. Лицето му изразяваше едновременно примирение и мрачна решителност.

— Тя заслужава да знае, Призрак.

Младият мъж изруга яростно под нос и сведе поглед към масата. Изведнъж Али почувства, че й се повдига. Ужасно предчувствие натежа като камък в стомаха й.

— Нейт и Григ бяха на мисия в Сирия — започна Франк. — Преди да успеят да завършат задачата си, са били заловени от тангоси, хмм… терористи и са били измъчвани в продължение на три дни. Нейт успял да се измъкне. Но Григ е нямал този късмет.

И спря. Просто спря да говори.

Али трескаво се огледа за кошче за боклук. Без майтап, щеше да повърне. Беки сигурно бе разпознала изражението на лицето й, защото скочи и преди напъните да започнат, под носа й бе пъхнат пластмасов контейнер за смет. С първия пристъп изхвърли колата, която беше изпила. Вторият бе от синя каша. Докато гледаше надолу към повърнатите течности, които покриваха няколко смачкани листа хартия и изхвърлени самозалепващи се бележки, осъзна, че въпреки недотам изисканата й реакция на предоставената току-що информация, без съмнение Франк й бе дал кратката и цензурирана версия. Ако разказите за мъчения изобщо можеха да бъдат кратки и цензурирани.

По дяволите!

Слюнка, топла и кисела, изпълни устата й, но нищо друго не излезе след нея. Слава богу! Сякаш днес не бе изтърпяла достатъчно унижения, та сега трябваше да повърне пред всички тези силни хора, които без съмнение имаха и железни стомаси.

Сигурно я смятаха за голяма страхливка. Най-вероятно си мислеха: „Нищо чудно, че Григ не й е казал истината — тя е като безгръбначно мекотело.“

Чудесно. Просто… чудесно.

И може би бяха прави. Може би брат й се беше съмнявал, че ще се справи с истината. Желанието да заплаче беше отново там, но някой успя да я разсее, като й предложи кърпичка. Али преглътна срама и ужаса и избърса устните си, преди да остави кошчето.

Колебливо насочи вниманието си към групата и бе едновременно поласкана и доволна да отбележи, че по нито едно от лицата не беше изписано неодобрение, разочарование или огорчение. Всъщност повечето от тях изглеждаха опустошени, точно както се чувстваше самата тя, което накара сълзите да бликнат отново. Премигна бързо и пламенно си пожела поне миг уединение. За съжаление, усамотението нямаше да й помогне да разбере какво става. Да остане и да чуе останалата част от историята — независимо колко е ужасна — бе единственият начин, който щеше да й помогне да си изясни ситуацията.

Пое си дълбоко въздух, сгъна кърпата на прецизен квадрат и зададе единствения въпрос, от чийто отговор се нуждаеше:

— Защо?

— Защо са били заловени и измъчвани? — повтори спокойно Шефа, сякаш не бе прекарал последните няколко минути наблюдавайки я как губи самообладание.

Али кимна, въпреки че част от нея искаше да запуши с пръсти ушите си и да затананика ла-ла-ла, поклащайки глава. Незнанието наистина е блаженство понякога, но бе стигнала твърде далеч, за да се откаже. Искаше да знае всичко. Трябваше да знае всичко.

Франк сведе неохотно поглед към големите си ръце, обгърна внимателно с длани чашата с кафе и поклати глава:

— Не знаем. Доколкото можем да кажем, те просто са се озовали на грешното място в грешното време. Терористите, които са ги отвлекли, не би трябвало да се подвизават в този район, като се има предвид, че Сирия и Ливан не са в топли междусъседски взаимоотношения. Всички наши източници сочат, че е било случайност. Много лош късмет. Григ и Нейт са били на път към целта си, когато колата им е била нападната от бойци на Хизбула.

Младата жена потръпна и отново насочи пълния си със сълзи поглед към приятеля на брат си. Квадратната челюст на Нейт бе стисната толкова силно, че можеше да разтроши гранит. Тогава Али си спомни.

— О, боже мой! Онзи ден те ударих. Ти си бил измъчван, а аз те ударих. Аз… Толкова съжалявам, Нейт. М-моля те, прости ми!

Тя изхълца и една непокорна сълза се плъзна по бузата й. Гърдите я стягаха толкова силно, че се зачуди как сърцето й продължава да бие в толкова тясно пространство. Беше ударила човек, патриот, който бе жертвал твърде много, и съвсем наскоро е бил измъчван.

— Няма какво да ти прощавам — едва успя да изрече той. — Аз съм този, който трябва да съжалява.

Моля?

Тя избърса самотната сълза с треперещи пръсти.

— За какво? Какво си направил, за да съжаляваш? Не е твоя вината, че си се измъкнал, а Григ не е успял.

Беки издаде странен, сподавен звук и погледът на Али се стрелна към нея. Тя бършеше с оръфания край на изцапаната си с грес и боя тениска огромните сълзи, които се стичаха по зачервените й бузи.

Какво, за бога, става тук?

Ужасът, изписан по лицата на мъжете, и страданието в очите на жените бяха породени не само от смъртта на Грег или собствената й ненавременна проява на насилие.

— И така — заключи тихо Дан, като прегърна през рамо съпругата си, която също се бе разплакала, — ако не е заради Бразилия или пленяването от ливанците, какво друго може да е? Преди тези задачи Григ не беше поемал мисия повече от два месеца.

Смяна на темата. Али осъзна, че искат да скрият нещо от нея. Отвори уста, за да попита какво точно е онова, което не й казват, но Беки я изпревари.

— Не — твърдо заяви тя и всички очи в стаята се спряха на мокрото й от сълзи лице. — Той пое и друга мисия. Кратка, лична работа във връзка със сигурността на някакъв сенатор.

— Какво?! — Ози се извърна от компютрите. — Не си спомням да съм виждал разрешение за това.

— Не дойде по обичайния канал. Беше на личния му компютър. Григ изчезна само за една вечер. Прибра се рано сутринта. Предположих, че е приел някаква странична работа.

— За какво, по дяволите, говориш? — изрева Призрака и Али подскочи. Когато се обърна и видя вбесеното изражение на Нейт, забрави напълно желанието си да установи какви са тези тъмни тайни и ужасяваща информация, които крият от нея, и които причиниха тази внезапна мъка у всички. — Той не ми е споменавал нищо за това.

— Тогава ти беше в Колумбия с Мак и Кристиан — бързо отвърна Бунтарката, докато изтриваше последните сълзи с опакото на ръката си.

— И как точно се оказа, че знаеш какво има в личната кореспонденция на Григ, Ребека? — изръмжа Франк.

— Ами… — Беки нервно погледна към Ози. Изражението на младежа сякаш й казваше „О, сега го загази“.

Погледът на Шефа се стрелкаше ту към единия, ту към другия.

— Какво? Какво сте забъркали вие двамата?

— Добре — каза Беки, дъвчейки мократа пръчица от последната си близалка. — Работата е там, че аз и Ози имаме малка уговорка. Аз го уча как да разглобява, почиства и сглобява карбуратор, а той ме учи как да кодирам. Аз му показвам как да сменя маслото, а той на мен — как да хаквам разни програми.

— И това хакване включва ли лични имейл акаунти? — попита с изражение като на буреносен облак Франк. — Ребека! По дяволите!

— Хей — извика тя в защита, — помислих си, че може би има неприятности! Онази вечер трябваше да си поръчаме пица и да гледаме филм, но след като провери пощата си, Григ изведнъж заяви, че трябва да отменим заплануваното. Грабна пътната си чанта и цяла шепа резервни пълнители и изхвърча така, сякаш дяволът го гони по петите. Аз се притесних, затова — тя сви рамене и се обгърна с ръце — … надникнах.

Надникна? В личните му имейли? Това не е правилно, Ребека. Ако си пъхаш носа в неща, които не се отнасят за теб, един ден може да ти струва живота. Разбираш ли? Кажи, че си разбрала — настоя Шефа и тя покорно кимна с глава, но след това отвори уста да каже нещо. Преди да има шанса да изрече онова, което искаше, Франк сърдито й махна с ръка. — Не! Абсолютно не! Край на дискусията!

Беки затвори уста и се облегна в стола си. На лицето й бе изписана смесица от неподчинение и разочарование. Али не можеше да й помогне, но изпита симпатия към младата жена. Разбираше нуждата да държиш под око онези, които обичаш, и знаеше от собствен опит колко разочароващо може да бъде, щом не си в състояние да го направиш. Знаеше също, че ако имаше начин да рови незабелязано в нещата на Григ, подобно на Беки, щеше да го направи без да се замисли.

Може би това имаше нещо общо с тази допълнителна Х-хромозома. Сякаш наличието на матка и чифт яйчници прави индивида безкрайно любопитен. Но на каквото и да се дължеше това, тя изпълни сестринския си дълг и хвърли кратък съзаклятнически поглед към Беки. Младата жена й отвърна с неуверена усмивка.

— Не ти ли е споменавал за тази работа? — обърна се Франк към Нейт.

— Никога.

— Хмм… — Едрият мъж потърка наболата си брада и като хвърли възмутен поглед към Беки, се обърна към стената от компютри. — Ози? Имаш ли нещо против да влезеш в електронната поща на Григ, за да можем да видим за какво става въпрос?

— Вече съм се заел, Шефе — отвърна младежът.

Очевидно нещо около целия този сценарий не беше наред.

Стомахът на Али, който никога не е бил особено здрав, отново се разбунтува. Тя грабна кока-колата и бързо отпи глътка.

— Не е ли необичайно някой от вас да поема странични задачи? — попита тя, макар шестото чувство да й подсказваше, че отговорът няма да й хареса.

Да — подчерта Франк. Тя отново отпи от колата. — Обикновено подобни неща не се случват. Никога. Но дори някой да се съгласи да поеме самостоятелна задача, това не става без поне един член от екипа да знае за нея. В случай че възникне нужда от подкрепление.

По дяволите!

— Виждаш ли? — изръмжа Беки. — Сега вече знаеш защо бях толкова притеснена и защо…

Франк й хвърли толкова свиреп поглед, че тя сви глава в раменете си, гласът й затихна и младата жена послушно се вторачи в масата пред себе си.

— Хмм… — промърмори Ози и Али реши, че започва да мрази тази дума. — Кратко и ясно. Някой си Джордан Дилейни — специален агент от ФБР, е помолил Григ да бъде частна охрана на парти, което сенатор Алдъс дава в чест на пакистанския посланик във Ватикана. Пич — простена хлапакът, — наистина ли има по един шибан служител за всяка подобна глупост! — Поклати рошавата си руса глава и продължи: — Както и да е. Според този имейл, Григ е щял да получи по-подробна информация след пристигането си във Вашингтон.

— Набери специален агент Дилейни по телефона — заповяда Франк. — Нека да разберем какво точно става тук, по дяволите.

Али се съгласи с него от все сърце.

— Охо! — измърмори Ози и тя реши, че това е поредният израз, който не желае да чува. — Не можем да говорим с Дилейни. Човекът е мъртъв.

Мъртъв?! — извика Шефа. — Как? Кога?

— Автомобилна катастрофа, според това тук. — Младият мъж посочи екрана на компютъра. — Полицията предполага, че е заспал зад волана. Колата му е излетяла от надлез по магистрала 1 и се е озовала в Потомак на… — Той се наведе по-близо до монитора. — По дяволите! Катастрофата е станала същата нощ — по-точно рано сутринта, след като Григ е работил за сенатора.

О, човече, това не беше добре. Дори Али, която бе оптимист по природа, не повярва на такова голямо съвпадение.

Очевидно Франк също.

— Значи Григ поема задача за ФБР, без да каже на никого от нас — констатира той. — Същата нощ контактът му във ФБР умира, а след по-малко от двадесет и четири часа той е отвлечен насред Сирийската пустиня и измъчван от група терористи, които изобщо не би трябвало да се намират в този район? Нещо смърди.

— Да — съгласи се компютърният гений, — и този път това не са чорапите ти, Дан Ман.

Никой не беше в настроение да оцени опита му за шега.

— Добре. — Франк Найт удари с голямата си длан по масата и пое командването. — Смятам да се натрапя на генерал Фулър. Нека той да се свърже с онези чеки… ъъъ, извинете езика ми, дами, от ФБР. Надявам се да убеди директора им да погледне над какво е работел този агент Дилейни.

— Пич — изсумтя Дан, — пожелавам ти късмет. Тези хора са по-стиснати и от девствена пу… ъъъ — хвърли смутен поглед към Али и трепна, когато Пати го плесна зад врата. — Съжалявам — промърмори той, целуна ръката на жена си и погледна извинително, преди да се обърне отново към Франк. — Нека просто кажем, че те никога не са щастливи, когато трябва да споделят тайните си.

— Е, по-добре да станат щастливи иначе ще им подпалим задниците. — Шефа спря и се намръщи — Ъъъ, извинете отново, дами…

— О, мамка му, Франк — отсече Беки. — Няма да припаднем само защото си шибан кучи син с мръсна уста.

Али не успя да се въздържи и ъгълчетата на устните й се извиха леко нагоре. Пати се изкикоти зад шепата си, а Дан изсумтя.

Всички в стаята почувстваха как огромното напрежение намалява, подобно натегната тетива, която внезапно е била освободена. Няма нищо по-добро от смеха през сълзи. Благодаря, „Стоманени магнолии“.

Изглежда Франк бе единственият, който не намери малката реч на Бунтарката за забавна. Той я погледна така яростно, че Али се учуди как косата на другата жена не избухна внезапно в пламъци. Възхити й се, че бе успяла да контрира шефа на Черните рицари със своята „какво ще направиш по този въпрос“ усмивка.

— За ваша информация — подхвана Ози, — регистрационният номер, който е успяла да заснеме Али, принадлежи на тъмносин Линкълн Навигатор, собственост на мистър Джон Робърт Годфри, шестдесет и пет годишен мъж, който от двадесет и две години работи като директор на гимназия в Уилмингтън…

— Не! — Тя започна да клати глава, още преди младежът да е довършил. — Мога да направя разлика между черно и синьо. Колата беше черна. Черна като катран. А човекът зад волана бе по-скоро на тридесет и пет, а не на шестдесет и пет.

— Да — намеси се Дан. — Това би било твърде лесно.

— Какво? — попита тя.

— Първото нещо, което ще направи всеки професионалист, е да смени регистрационните номера, в случай че някой реши да разследва.

— О! — Раменете й увиснаха. Бе толкова горда, че е успяла да направи тази снимка. Значи всичко е било напразно. — И това е всичко?

— Не е задължително — увери я Франк. — Имаме някои връзки, които можем да задвижим и ще видим какво ще стане. Сега, знам, че си изморена, но искам да се концентрираш.

Младата жена изправи рамене и кимна. Използва всяка частица от самодисциплината, която притежаваше, за да продължи да функционира, въпреки болката в стомаха, лишения си от сън мозък, който сякаш функционираше под слой от лепкава смола, и желанието да се уедини, за да се отдаде на един хубав рев. Да не споменаваме факта, че от всичкото безалкохолно, което беше изпила, й се пикаеше като на кондуктор.

— Григ да ти е изпращал нещо необичайно? Файл или писмо? Или може би пакет?

Али прехапа долната си устна, докато напрягаше мудния си мозък.

— Не — поклати накрая глава, — нищо.

Бележки

[1] Италианския жребец — прякор на боксьора Роки Балбоа, в чиято роля се превъплъщава Силвестър Сталоун във филма „Роки“. — Б.‍пр.‍