Джули Ан Уокър
Ад на колела (5)

Глава 4

— Защо не започнем като ни кажеш какво те доведе тук, Али — проговори Франк, докато тримата рицари се настаняваха около конферентната маса. В момента групата бе съвсем малка, тъй като Стейди бе в Калифорния на някаква помпозна медицинска конференция, а Рок и Дивия Бил държаха под око известен политик по време на неблагоразумното му пътуване до Сандбокс. Дори не искаше да мисли за Кристиан, Мак и онзи проклет агент на Мосад.

Човече, мразеше, когато толкова много от хората му са едновременно на мисия, особено ако не е с тях. Това винаги го караше да се чувства изключително нервен, защото беше свикнал да бъде в центъра на събитията, потънал до шия в разузнаване или разпра с лошите момчета, а не да седи на топло до заседателната маса. Но това бе цената, която плащаше, за да ръководи собствен екип. А това бе нищо, като се има предвид, че сами избираха задачите, с които да се заемат. И по-важното — имаха зелена светлина да събират информация и да предприемат действия, каквито сметнат за необходимо, без да им се бъркат някакви невежи бюрократи, преследващи кариера във Вашингтон.

Разбира се, това означаваше и че трябва да се разправя с посетители, избрали най-неподходящия момент да влязат в работилницата.

И като стана дума за неудобни посетители — Али Морган се взираше в чашата, която Пати бе поставила пред нея, сякаш бе нестабилна ядрена бойна глава. Хмм. С момчетата предпочитаха кафето им да може да бъде сервирано без помощта на чаша, но това очевидно не беше по вкуса на всеки. Франк се изправи и отиде до хладилника, извади кутийка кола, отвори я и я постави на масата пред гостенката, после взе кафето й за себе си и се върна на мястото си.

Тя му отправи усмивка, която сякаш казваше „О, Боже, ти си моят герой!“, точно преди да отпие голяма глътка от безалкохолното. Избърса уста с опакото на ръката си, пое дълбоко дъх, стегна се и изтърси:

— Някой ме следи.

Призрака трепна. Това бе единственият начин, по който би могло да бъде описано почти недоловимото стягане на всеки един от мускулите му.

Охо! Става все по-интересно.

Франк разпозна прекалено неутралното изражение на Призрака. Беше очевидно, че контролира строго реакциите си, тъй като е уплашен до смърт да не издаде нещо, каквото и да е то. Франк можеше само да му съчувства в тази трудна ситуация. Самият той се озоваваше в същото положение всеки път, щом Беки влезеше в стаята.

И като стана дума за дявола…

— Някой те следи? Страхотно! — Беки се стовари върху един стол и донесе със себе си странно привлекателна комбинация от мирис на акрилна боя, моторно масло и нежния, чист аромат, който бе характерен единствено за нея.

Тя разопакова близалка „Дум-Дум“. Зелена. Зелена ябълка. Франк можеше да разпознае от пръв поглед вида на всяка близалка, защото, какъвто си беше покварен, всеки път щом Беки пъхнеше някоя от тях в устата си, той си представяше как я целува и опитва как точно този аромат се съчетава със същността й. В съзнанието му това винаги бе като чиста амброзия.

— Луда ли си?! — Али подозрително погледна към Беки. — Нямаше да мислиш, че е толкова страхотно, ако този някой нахлуе в дома ти, сложи бръмбари в бельото ти и се опита да те ограби.

— Ооо… Подслушват те… Сладко! — Беки извади от джоба си близалка с вкус на безалкохолна бира — любимите на Франк — и я плъзна към него.

Той предотврати падането й на земята като я затисна с ръка. Близалката беше затоплена от тялото й и това предизвика порой от диви, еротични картини в извратения му мозък. Тя е гола, а той прокарва лепкавата сладост по кожата на бедрото й и после облизва мястото с език.

Мамка му!

Искаше му се да си каже, че може да пренебрегне близалката, но знаеше, че ако я прибере в джоба на ризата си, тя само ще прогори дупка до гърдите му и няма да може да се концентрира върху нищо друго. Нямаше друг вариант, освен да я пъхне в устата си.

Отвратен от липсата на самоконтрол, що се отнася до Беки Райхарт и любимия му вкус „Дум-Дум“, Шефа гневно разкъса обвивката и напъха близалката в устата си. Обърна се към Беки намръщен:

— Ако само ще правиш глупави забележки, защо не се върнеш към онова, което правеше?

— Защото, Франк — наблегна на името му, при което клепачите му трепнаха, — в момента това ми е много по-интересно.

Али погледна първо единия, после другия и повдигна вежди. Всички останали дотолкова бяха свикнали с постоянните заяждания, че не им обръщаха никакво внимание, което само увеличаваше раздразнението на Шефа. Той трябваше да служи за пример за това как трябва да се държат всички и така нататък, и така нататък, но изглежда не успяваше да сдържа темперамента — както и либидото си — когато Беки беше наоколо. Това бе проблем, за който трябваше да намери решение.

— Добре — изръмжа той, необяснимо защо ядосан на нея и още по-ядосан на себе си заради липсата на самоконтрол. — Но ако си решила да останеш, мълчи, освен ако не можеш да добавиш нещо конструктивно.

Младата жена показа с жест, че заключва устата си, докато му отправяше своя патентован поглед „ама че си задник“.

Само ако знаеше…

Франк отново насочи вниманието си към Али, защото ако продължаваше да се мръщи на Беки, нямаше да допринесе с нищо за продължаването на този разговор. Нито пък щеше да му помогне да укроти бушуващите си хормони.

— Добре, нека да започнем отначало. Казваш, че някой е проникнал в дома ти?

— До известна степен.

— Как може да проникнат в апартамента ти до известна степен? — попита Шефа, като се престори, че не вижда как Бунтарката пресилено завърта очи.

— Добре, виж… Това, което ще кажа може да ви прозвучи налудничаво и малко параноично. — Младата жена разтри слепоочията си, докато седеше изправила гръб в стола.

Според Призрака тя не беше спала повече от двадесет и четири часа и започваше да изпада в умствена летаргия. Състояние, при което тялото все още се движи, устата успява да каже няколко свързани думи, но мозъкът е изключил. Сбогом, ще се видим, хмм, някъде около четири часа.

Самият той бе изпадал в подобно състояние един или два пъти. Жената имаше нужда от сън и то скоро. Но първо им бяха необходими някои отговори, защото Алиша Морган беше дошла при тях натъпкана с такова количество електроника, че нямаше да се учуди, ако бельото й улови сигнал от космическия телескоп Хъбъл.

— Опитай се да ни разкажеш — предложи той. — Ние сме специалисти по параноичните и налудничави неща.

Али опита да се засмее, но стресът, под който се намираше, в комбинация с липсата на сън, направиха усилието й неуспешно. Младата жена прехапа устни. Погледът й се плъзна около масата, сякаш внезапно бе загубила самообладание, но след това започна да говори:

— Всичко започна седмица, след като научихме за смъртта на Григ.

Всички присъстващи се размърдаха с неудобство, включително и Франк. Тя продължи, като несъзнателно чоплеше с нокът металната халкичка за отваряне на кутийката безалкохолно. Кухият метален звук отекваше особено силно в напрегнатата тишина.

— Един ден се прибрах от работа и просто знаех, че някой е бил в апартамента ми.

— Липсваше ли нещо? Всичко ли беше на мястото си? — попита Ози, като се облегна на стола и прокара ръка през рошавата си коса. Хлапето може и да имаше лош вкус за тениски и музика, но IQ-то му направо излизаше извън скалата.

— Не, всичко си беше така, както го бях оставила, но имах това… това чувство. Знам, че звучи глупаво…

— Не е толкова глупаво, колкото си мислиш — увери я Франк. — Интуицията е мощен инструмент. Всеки един от седящите около тази маса, се е научил да й се доверява. Освен това, като се има предвид нивото на технологията, скрита в бельото ти, бих казал, че интуицията ти не е за пренебрегване.

Али му се усмихна с благодарност.

Явно днес трупам точки като твой герой нали, сладурче? Само ако знаеше какви диви фантазии за Беки се въртят в главата му, изражението й със сигурност щеше да бъде съвсем друго. Такова, каквото щеше да има някой, който е видял кварталния перверзник да се разхожда из детска площадка, пълна с деца, облечен с шлифер в средата на юли. Което описваше точно как се чувства, когато ставаше въпрос за Ребека Райхарт. Като мръсен старец с извратено подсъзнание.

По дяволите.

— Благодаря. — Али върна вниманието му отново към темата. — Това ме кара да се чувствам по-добре. За известно време бях започнала да мисля, че наистина съм луда. Сигурно ще ви прозвучи странно, но се радвам, че намерихте всички тези подслушвателни устройства в дрехите ми. Сега знам, че не съм си загубила ума.

— Значи се прибра от работа и усети, че някой е бил в дома ти — подкани я Ози. Както винаги, мозъкът на хлапака препускаше с десет стъпки напред, събираше информация и я подреждаше в разпознаваеми модели. — Какво стана след това?

— Нищо. — Али повдигна рамене и несъзнателно се плъзна малко по-надолу в стола. Жената скоро щеше да заеме легнало положение. — Поне за няколко дни не се случи нищо. Помислих си, че ставам параноичка, че може би личният ми радар се е побъркал, след като Григ ни напусна.

Франк мразеше евфемизмите, които хората употребяват, когато говорят за смъртта. Какво й е лошото на думата? Смърт. Мъртъв. Умрял. Тези думи бяха директни, прости и толкова по-кратки, отколкото „предал богу дух“, „ритнал камбаната“ или личният му фаворит — „гушнал букета“. Въпреки че технически погледнато последните две звучаха твърде лекомислено по негово мнение. Това вероятно беше така, защото се бе изправял пред смъртта и се бе разправял с нея през по-голямата част от живота си, и освен това предпочиташе да нарича нещата с истинските им имена.

Григ е мъртъв. Беше толкова просто и в същото време толкова сложно.

— Но седмица по-късно — продължи Али, — рано една сутрин, влязох в класната стая и… отново имах същото усещане. Сякаш някой е бил там. Но този път имах доказателство. Когато прегледах хронологията на компютъра си, забелязах, че някой го е включвал предишната вечер, около полунощ.

— Разбра ли какво са търсили? Кои файлове са отваряли? — попита Ози.

— Не… ъъъ… аз не съм толкова технически грамотна. Сега, като се замисля, предполагам, че може би трябваше да се обадя на една от онези фирми… „Гийк Скуод“ или каквито бяха там, за да видят дали ще могат да разберат какво е било правено с компютъра ми, но тогава училището излезе в лятна ваканция и аз започнах да го виждам и напълно забравих за случката.

— Да го виждаш? — Дан Карингтън или Дан Ман зададе въпроса, който се въртеше в главата на всеки един от тях.

— Да. — Али направи безпомощен жест. — Нещо такова.

— Може ли да изясниш? — настоя той.

Младата жена пое дълбоко дъх и се смъкна още в стола. Отпусна глава на облегалката, погледна към тавана и премигна няколко пъти, след което бързо се изправи отново.

Точно така, момиче, просто издръж още малко.

— Добре, вижте сега, трябва да разберете, че тогава си мислех, че полудявам, но продължавах да виждам този мъж с периферното си зрение. Никога директно пред мен. Само го мярвам тук и там. На паркинга пред супермаркета, няколко коли зад мен на червен светофар, влиза в магазина за сладолед срещу мястото, откъдето винаги си взимам кафе. Просто го зървам и после… го няма. Но вчера, веднага след като някакъв огромен звяр се опита да ме ограби… — Махна пренебрежително с ръка, когато всички около масата се разшумяха загрижени. — Не се притеснявайте. Не бях ранена, а грамадният идиот не успя да вземе чантата ми, благодарение на помощта на една гигантска пчела и една франзела. — Отново разсече въздуха с ръка. — Дълга история, която ще оставим за друг път. Както и да е. Веднага, след като нападателят ми избяга, видях мъжа, който ме следи от месеци, да излиза от магазина за деликатеси от другата страна на улицата. В онзи момент адреналинът ми беше много висок заради опита за грабеж, затова му извиках и можете ли да познаете какво направи той?

— Какво? — попита Беки. Очите й блестяха от вълнение. Проклетата жена обичаше неприятностите, живееше заради тях и, за огорчение на Франк, твърде често ги намираше.

— Избяга! — възкликна Али. — Просто скочи в джипа си и подкара с пълна газ. Пое в същата посока, в която хукна и нападателят. Затичах се след него… — Около масата се разнесе колективно ахване. — Да, да. — Тя завъртя очи и продължи, преди някой да успее да я прекъсне с коментара колко колосално глупав ход е предприела. — Знам. Глупаво, нали? Но толкова ми беше писнало от чувството, че полудявам. Не се притеснявайте. Едното от момчетата, които ми помогнаха да се справя с нападателя, ми попречи да го последвам.

Ози отвори лаптоп, тънък като лист хартия, а пръстите му надвиснаха над клавишите, напрегнати, подобно на змия, готова за атака.

— Марка, цвят, модел?

Младият Айнщайн бе изоставил очарователно вежливата си маска и сега бе изцяло концентриран в работата си. Това беше неговата специалност. Дайте на хлапето няколко късчета информация и той ще използва умопомрачителните си компютърни умения, за да открие останалите парчета от пъзела. Защото, според Ози, можеш да намериш всичко, ако имаш достъп до световната интернет мрежа и светкавичните пръсти на някой умен хакер. А по-умен от това хлапе трудно можеше да се намери.

— Съжалявам — поклати глава Али, — но с колите съм също толкова добра, колкото и с компютрите. Поне мога да кажа, че беше черна. Черна и голяма. Като форд експлорър или шевролет тахо.

— Значи джипът е бил произведен за вътрешния пазар? — попита Ози, пръстите му вече летяха по клавиатурата, докато погледът му остана залепен за лицето й.

Умопомрачителни умения.

За хиляден път Франк се поздрави за решението си да наеме Итън Сайкс направо от Военноморските сили.

— Не съм сигурна — отново поклати глава Али, — но успях да направя снимка на регистрационния номер.

Компютърният спец моментално спря да пише. В настъпилата оглушителна тишина можеше да се чуе звука от падаща игла. Беки бе тази, която я наруши.

Разбира се.

— Сритала си им задниците, сестро. Гордея се с теб.

Али Морган се изчерви красиво и прехапа устни. С крайчеца на окото си Шефа забеляза, че челюстта на Призрака потрепва.

— Благодаря — усмихна се тя, — но въпреки възторжените ви поздравления, ще отбележа, че не съм сигурна дали това ще е от голяма полза. Снимката е много неясна. — Али извади мобилния от задния джоб на дънките си и натисна няколко бутона. — Когато успях да измъкна телефона, автомобилът бе доста далече и трябваше да увелича кадъра…

— Показа ли снимката на полицията в Джаксънвил? — попита Франк. Чудеше се какво ли са казали местните власти за инцидента.

— Да. — Младата жена издаде звук на отвращение. — А когато им изложих теорията си, че има връзка между човека, който ме следи, и нападателя, те не ми повярваха. Аз обаче подозирам, че са ме сметнали за откачена. Вижте, знам, че историята звучи налудничаво, но съм убедена, че съм права. Онези двама мъже са свързани. Всичко, което става, е свързано.

Али подаде телефона си на Ози, той погледна екрана и пръстите му отново започнаха да летят по клавишите.

— Регистрационният номер е от Северна Каролина. Последният знак тук — тя почука по дисплея с нокът — прилича на B или R, а може би е 3.

— Няма значение — отвърна хакерът. — Мога да се справя и с това, което имам.

— Така ли? — Очите на Али светнаха. — В полицията в Джаксънвил казаха, че снимката е твърде неясна, за да може да послужи за нещо.

— Те не разполагат с моя софтуер за подобряване на изображението — похвали се младежът. Вълнението, изписано на лицето му, го караше да изглежда като дванадесетгодишен, което събуди болката в пострадалото рамо на Франк.

На тридесет и девет все още не се бе запътил към люлеещия се стол, но с навършването на четиридесет и при живота, който водеше, болките бяха неизбежни и не всичко функционираше перфектно, по дяволите. А болката в рамото беше най-досадното от настоящите му страдания. Посегна към шишенцето с ибупрофен, което държеше в джоба на панталоните си и бързо лапна няколко таблетки без вода, преди да засмуче отново близалката.

— Добра работа, между другото — добави Ози.

— Благодаря! — Али прие небрежния комплимент и проследи с поглед как младият мъж се изстреля от мястото си с енергията на дете, което скача от леглото сутринта на Коледа. Той грабна лаптопа си и телефона й и се втурна към своето царство. Извади дълъг кабел от едно чекмедже и го включи към мобилния, преди да го свърже с един от главните компютри.

— Както и да е… — Али отново насочи вниманието си към групата около масата. — Целият инцидент ме изплаши особено когато полицаите не ми повярваха. И тъй като не искам да свърша привързана към инвалидната количка, с широко отворени очи, натъпкана с наркотици и да падам по стълбите крещейки: „Той лети!“, веднага се качих в колата и дойдох направо тук.

— О, спри сърце! — Ози се завъртя в стола и притисна длан към гърдите си. — Омъжи се за мен, Али. Омъжи се за мен, веднага.

— Какво пропускам? — попита Дан.

— Стига бе, човек. Мел Гибсън? „Теория на конспирацията“? Никога ли не ходиш на кино?

— Ха! — Дан Ман се засмя, килна глава и поглади елегантната си козя брадичка. — За разлика от някои хора, които познавам, аз не съм прекарал последните десет години с глава, заровена в електрониката. Скъсвам си задника да върша мъжката работа и…

— Спести ми поредната си лекция. — Хлапето махна пренебрежително с ръка. — Слушал съм ги и преди. Не знам защо винаги се опитваш да ми опонираш, но както и да е… никой не може да оставя Бейби в ъгъла.

Той изчака за миг и когато Дан само повдигна вежди скептично, Ози размаха ръце във въздуха.

— Сигурно се шегуваш? „Мръсни танци“?! Как може да не си гледал „Мръсни танци“? Та това е класика!

— Да — изръмжа Дан Ман. — Класическа глупост.

— Заради тези ти думи ще се сбием, господинчо! — изрева по-младият мъж, скочи от стола и затанцува наляво-надясно като боксьор.

Дан изсумтя толкова силно, че Франк се уплаши да не би да си е глътнал езика, което, като се вземе предвид склонността му да дразни хлапето, не беше чак толкова лошо.

Бившите морски тюлени в екипа — Ози и Дан Ман, смятаха себе си за най-добри от най-добрите, което ги правеше адски самонадеяни. В интерес на истината, всеки член на „Черните рицари“ АД — бивш тюлен или не — беше в групата, защото бе изключителен в онова, което правеше.

Екипът им се състоеше от девет човека (скоро щяха да станат дванадесет — след присъединяването на агента от Мосад, бъдещия пилот на хеликоптер и специалиста по комуникации), които можеха да влязат в акция, да свършат работата и да прикрият следите си, без да е необходима намесата на Чичо Сам.

Властимащото чудовище, познато като правителство на САЩ, обичаше изключително много всички тези заплетени нива на предумишлено невежество. Нямаше значение, че всеки, който бе на заплата към Черните рицари, в крайна сметка трябваше да пише рапорт до големия шеф (El Jefe) — добрия стар командир. Важното бе, че ако някоя от мисиите им бъде компрометирана, бе невъзможно да се проследи началото й, нито да бъде свързана с когото и да е от правителството на САЩ, което за Франк бе просто чудесно. След фиаското, което го подтикна да напусне военноморската пехота, предпочиташе да води свое собствено шоу.

Но да има екип, без да се възползва от военната йерархия и присъщата за нея дисциплина, означаваше, че често трябва да се примирява с подобен вид лудории.

Твърде стар съм за тези глупости. Не че искаше да цитира репликата на Дани Глоувър, превърнала се в клише, но Франк наистина се чувстваше твърде стар за тези неща.

— Вие двамата, престанете! — изръмжа той.

Ози му намигна и се върна на мястото си.

— Не се шегувах за предложението. — Хлапакът размърда русите си вежди към Али.

— Ще го имам предвид — отвърна тя и му се усмихна сладко.

Шефа забеляза, че Призрака стисна юмруци.

— И така, както казах преди разговорът ни да се отклони, дойдох направо тук. Спрях единствено за да напълня резервоара и да си взема кафе. Но, ъъъ… Боже, това е лудост! Мисля, че може би видях онзи човек на една от бензиностанциите на „Филипс 66“ по пътя. Не нападателя, а другия — преследвача.

— И ето че стигнахме до въпроса на деня — отбеляза Франк Найт. — В какво точно си се забъркала?