Джули Ан Уокър
Ад на колела (21)

Глава 20

Когато Нейт получи съобщение, че има посетител на главния портал, последния човек, когото очакваше да види там, бе Али.

Не можа да повярва на очите си, когато я съзря, надвесена през прозорчето на новата караулка, да се кикоти и шегува с Манус, който се бе възстановил почти напълно от раните си, и сега се бе изчервил като влюбен ученик.

Препъна се, борейки се с желанието си да падне на колене пред нея и да я моли да му прости за… всичко. За това, че не е успял да се измъкне по-рано от проклетите въжета, за да спаси живота на Григ. За всичките години, през които се бе чувствал неудобно, че трябва да я мами. За жестокия начин, по който се бе отнесъл към нея в нощта, когато дойде в спалнята му. За отвратителните, скандални неща, които й бе наговорил на сутринта в „Хепи Ейкърс“. За това, че бе страхливец и не отговори на обажданията й, за да не чува омразата и мъката в сладкия й глас.

— Какво правиш тук, Али? — попита вместо това, докато глупавото му сърце заплашваше да изскочи от гърдите му.

Тя се обърна към него със смях в очите, и всичко, за което можеше да мисли, беше, че Али е най-красивата жена на света.

— Охо! — усмихна му се тя и нежното й, палаво изражение едва не го повали. Беше преживял глад и обезводняване, счупени кости, огнестрелни рани и мъчения, но усмивката й беше достатъчна, за да предаде Богу дух. — Защо имам чувството, че сме били в тази ситуация и преди?

Нейт не можеше да й отговори, не и когато умираше от бавна, мъчителна смърт.

Тогава тя се спусна… към него.

Той се стегна за ударите, който беше заслужил, но…

Целувки!

Горещи малки целувки обсипваха цялото му лице и… тези гладки, тънки ръце, обвити около врата му, и… Мили Боже, пръстите й се заровиха в косата на тила му.

Сънуваше. Би трябвало да е така.

Али го мразеше и в червата, защото бе убил брат й. Мразеше го за всичките години, през които я беше гледал с мрачен поглед и още по-мрачни мисли. Мразеше го за многократните отхвърляния и за непростимия начин, по който се отнесе към нея, след като най-накрая се бе предал на желанията на тялото си. Мразеше го заради всички причини, заради които трябваше да го мрази.

Така че, това беше сън. Прекрасен, сладък сън, защото нямаше начин тя да е тук, притисната в него, сякаш никога не ще го пусне, обсипвайки го с нежни целувки и шепнейки му колко много й е липсвал.

Странно… Все пак… усещаше я толкова истинска в ръцете си, толкова мека и жива, и…

Орлови нокти. Вдъхна дълбоко прелестния аромат на орлови нокти.

— Али? — Отдръпна се назад, за да погледне в златистите й очи и затаи дъх, когато…

— Обичам те! — изрече на един дъх тя и сякаш земята престана да се върти.

Нейт поклати глава — не можеше да разбере, не можеше да повярва.

— Но… но…

— И не ми пука, ако не ме обичаш, защото и това ще стане. Освен това се нуждаеш от мен, независимо дали го разбираш, или не.

— Но… но… — Уф, не звучеше ли като повредена грамофонна плоча!

— Съжалявам, че не ти казах по-рано, но щях да го направя, ако бе вдигнал проклетия телефон! Но… благодаря! Благодаря за това, което си направил за Григ в онзи ужасен ден!

О, Исусе!

Това беше.

Точно там, на тротоара, той падна на колене, без да обръща внимание на болката, която се изстреля директно в мозъка му. Али, заключена здраво в ръцете му, се свлече заедно с него.

— Шшт — успокои го тя, а топлото септемврийско слънце сияеше над тях, сякаш приветстваше тържествено с лъчите си малката искра, която пламна за живот в тъмната му, измъчена душа.

И… да, това бяха неговите сълзи, които падаха горещи и влажни в меката й коса, докато тялото му се тресеше толкова силно, че му се стори, че чува тракането на зъбите си.

— Шшт, Нейт — повтори тя и леко обърна глава, за да го целуне нежно по потръпващата шия.

Топъл, дъхът й беше толкова топъл.

— Кажи го отново. — Той се задави, все още не можеше да повярва.

— Шшт, Нейт — прошепна, движейки устни до челюстта му.

— Не това. Другото.

— Благодаря ти за…

— Не! — прекъсна я, сърцето му едва издържаше напрежението. Нима бе халюцинирал? Беше ли казала…? — Другото.

Меките й устни се притиснаха до брадичката му.

— Обичам те, Нейтън Дъглас Уелър.

— Али! — Притисна я до гърдите си, потърси и намери сладката й, прекрасна уста, а сърцето му за миг увеличи размера си и стана два пъти по-голямо.

Целуна я с цялата страст, която притежаваше, показа й с устни, зъби и език безграничната си любов. Тя отвърна на целувката му със същата страст и вероятно щяха да започнат да късат дрехите си един друг, ако Манус не избра точно този момент, за да се прокашля.

Али се отдръпна и задъхана се засмя.

— Хайде да вървим…

— … вътре — довърши вместо нея, като я дръпна да се изправи на крака и заедно се запътиха към работилницата.

— Нейт! — изписка тя, когато той отключи набързо голямата метална врата, която се удари с трясък в стената, тъй като бе отворена рязко, и я повлече след себе си по коридора и нагоре по стълбите към залата за конференции. — Намали малко. Имаме цялото време на света, за да…

— Радвам се да те видя отново, Али — подвикна Ози, когато минаваха покрай компютрите.

— Аз също, Ози — отвърна тя и дръпна Нейт за ръката.

Искаше да спре и да разговаря с хлапето точно в този момент?! Тя беше напълно полудяла, ако си мислеше, че ще се забави дори и с една наносекунда, преди да я има само за себе си, и то гола.

Когато Али заби крака, Нейт стрелна Ози с убийствен поглед, преди да се наведе и да грабне на ръце тази прекрасна, луда, бавеща се жена.

— Нейт! — изпищя възмутено, докато той се качваше тичешком към третия етаж и буквално нахлу в стаята си, затръшвайки нетърпеливо с крак вратата след себе си. — Това беше изключително грубо!

— Хмм. — Хвърли я на леглото и се стовари върху нея. Невероятната жена се изкикоти съблазнително и го привлече в меката люлка на бедрата си, сграбчи го за раменете и превзе устата му.

Необуздан. Тя харесваше неговата необузданост.

Нейт не беше сигурен кой кого съблече, но за миг и двамата бяха голи и той влезе в най-горещия и най-сладък дом, който някога бе познавал.

— Кажи го отново — въздъхна младият мъж.

— Обичам те — прошепна Али, извивайки се под него, и взе всичко, което той можеше да й даде, като в замяна му даде всичко, което имаше.

Малко по-късно двамата бяха заситени, задъхани и все още усещаха последните конвулсии от изживяната кулминация в онова сладко, горещо място, където телата им останаха слети. Когато най-сетне успя да си поеме въздух, той се надигна на лакът, за да отстрани влажния кичур от ъгълчето на красивата й като розова пъпка уста.

— Така… — започна, но не можа да устои, наведе се и нежно целуна пухкавите й устни.

— Така… — повтори тя, отвори едно блестящо око и го дари с усмивката, която Нейт обичаше толкова много.

— Аз, ъъъ… Тоест, предполагам, че трябва да поговорим за… Това, което… искам да кажа е… Хмм, ти… би ли…

Господи, беше такъв задник! Когато в действителност се стигна до това, той не можеше да произнесе въпроса.

— Бих ли какво, Нейт? Да го направим отново? Нужно ли е изобщо да питаш? — Али се засмя, сложи крак върху задника му и завъртя ханша си.

— Не. Искам да кажа, да. — Той притисна таза си напред, защото да я чувства около себе си… Исусе! Беше несравнимо. Но всъщност не това се опитваше да каже. — Али, би ли…

— Да направя това? — Тя стисна вагиналните си мускули и очите му се кръстосаха. Буквално.

— Това върши работа — успя да изрече задъхано. О, човече, и още как! — Но, Али, би ли…

— Да.

Усмивка изви устните му, макар че му бе много трудно да се съсредоточи върху нещо друго, освен чистото физическо удоволствие да я има в обятията си.

— Ти дори не знаеш какво щях да попитам, жено.

Сладката й секси усмивка озари целия му свят.

— Няма значение, Нейт. Отговорът винаги ще е един и същ… да.

— Омъжи се за мен — изтърси той, защото, когато беше дошло времето да зададе този въпрос по мил, романтичен начин, не бе успял да надрънка нищо друго освен глупости.

— Да се омъжа за теб? — Красивите й златисти очи се разшириха и моментално се изпълниха с толкова нежна обич.

Нейт преглътна и кимна, глупавото му сърце сякаш заседна в сухото му като пустиня гърло.

— Ами… — Али сви устни.

Сега идиотското му сърце се качи чак в носа и гореше като разпалена жар, което накара очите му да се напълнят със сълзи.

— … зависи — довърши тя и той въздъхна облекчено.

Би направил всичко за нея. Би напуснал Рицарите, би станал продавач на коли, би продал Фантома, би остъргал със зъби всички дъвки, залепнали под бюрото й в детската градина…

Тя се усмихна като Мона Лиза и приложи любимия си трик: просто го изчака.

— От какво? — попита той, когато не можеше да издържи нито секунда повече. — От какво зависи?

— От това, дали вярваш, че с времето можеш да ме заобичаш.

— С времето… — Поклати глава слисан. — Скъпа, обичам те от първия миг, в който те видях.

— Ммм. — Тя затвори очи. — Звучи хубаво. Бих могла да свикна с това.

— Обичам те — прошепна той, взе красивото й лице в шепи и обсипа с нежни целувки веждите, бузите, носа й… — Обичам те — промълви тихо срещу устните й, понечи да я целуне и тогава… — Как? — Попита и необузданото му сърце изведнъж замръзна.

— Какво как? — Али отвори очи и го погледна както котка гледа огромна купа със сметана.

Ако го гледаше така и след това, което искаше…

Не. Нейт поклати глава. Преди да продължат по-нататък, трябваше да знае.

— Как можеш да ме обичаш след онова, което направих?

Малкото й сладко носле се набръчка, щом повдигна вежди.

— Онова, което си направил? Ти си сторил най-преданото, най-смелото и безкористно нещо, което мога да си представя, Нейт. Как мога да не те обичам?

— Но ти… ти повърна, след като разбра…

— Повърнах, защото имам най-слабия стомах на света и това ми се случва доста често. Нямаше нищо общо с вината, Нейт. Беше свързано със съчувствието. Когато разбрах какво трябва да ти е коствало… аз се сринах. Буквално. Моят обяд беше по целия великолепен килим на Овалния кабинет. А после ти избяга и не отговори на нито едно от позвъняванията ми и аз си помислих, че ти не искаш мен или моето съчувствие.

Сякаш слънцето изгря отново. Бремето на дълго носената вина се издигна високо, понесено върху крилете на любовта им и той не виждаше нищо друго, освен магията и… светлината във всичките дни, чак до далечното им бъдеще.

— О, Али! — Нейт докосна меките й устни със своите. — Винаги съм те искал и винаги ще те искам. Постъпих по този начин, защото не можех да понеса да ми кажеш… — Поклати глава и преглътна конвулсивно. — Мислех, че никога няма да бъдеш в състояние да ми простиш, ако някога разбереш за… — Тя постави два пръста върху устните му.

— Знам какво си мислиш. — Присви устни и поклати глава. — Отново ме подценяваш. Ще трябва да поработим върху това.

— Али! — Зарови нос в благоуханната й коса, удивлявайки се на факта, че тази жена наистина е негова. Беше ли възможно да се пръсне от радост? — Обичам те много — промълви.

— Това е всичко, което искам да знам — отвърна му и нежно го целуна по ухото, — освен…

Нейт се повдигна нагоре и ъъъ… Ооо, познаваше този поглед. Предпазливо обърна глава настрани, но продължи да я наблюдава с крайчеца на окото си. Страхуваше се да попита.

— Освен какво?

— Освен това, което ти каза Далила онази вечер в бара?

— Уф! — Той притисна лице в крехкото й вратле, облиза мястото, където се усещаше пулсът й, с надеждата, че тя ще…

— Не, не го прави! — Избута го назад. Лицето й изразяваше престорена строгост. — Няма да отвличаш вниманието ми сега. Хайде, казвай! Това ме побърква.

Младият мъж въздъхна пораженчески, след това се наведе и прошепна в ухото й предсказанието на Далила:

— Каза, че ни вижда женени в рамките на шест месеца.

— И ти реши, че това е смешно?

— Тогава звучеше толкова абсурдно, че дори не можех да го възприема — призна той. Все още не можеше да повярва на безкрайното си щастие.

Когато я погледна, усмивката й беше толкова лъчезарна, че озаряваше цялата стая.

— Е — каза тя, — очевидно Далила е по-умна и от двама ни.

— Сигурно е така.

— Нейт?

— Хмм? — Започна да целува шията й не на шега. Стига толкова приказки. Трябваше да й покаже любовта си отново. Отново и отново, и отново.

— Искам бебета. Много бебета.

О, човече! Мигновено бе изпълнен с всеобхващащ страх и неизмерима радост. Бебета!

Али искаше да има бебета от него. Той се облегна на лакът, погледна надолу към нея и си представи малки момиченца със златни къдрици и малки момченца с кехлибарени очи.

— Колко много?

— Обичам децата, така че… най-малко четири. — Обгърна врата му и го гризна по брадичката. — Как ти звучи?

Как му звучи? Звучеше лудо и прекрасно и… и… адски страшно. Звучеше, като че ли се е сбъднала най-голямата му мечта. Почти не можеше да продума, тъй като в гърлото му бе заседнала огромна буца.

— Звучи ми… перфектно — прошепна.

И това беше всичко, което каза.

Неговият свят, някога толкова непоносимо тъмен и съсипан, се изпълни с благоуханно съвършенство, защото имаше единственото, което някога беше искал.

Имаше Али.