Джули Ан Уокър
Ад на колела (20)

Глава 19

Мамка му!

Сякаш не се беше унизила достатъчно през последните няколко дни, та сега стигна дотам да направи и немислимото. Беше ли незаконно да се повръща в Овалния кабинет? Разбира се, навярно не би било проблем, ако го направи президентът. Дори той би могъл да страда понякога от стомашно неразположение, но да повърне един цивилен?

Тя погледна към масивната двойна врата, през която агентите от Тайните служби тъкмо извеждаха насила крещящия сенатор и зачака да се втурнат обратно вътре, да й сложат белезници и да я хвърлят в Гуантанамо за унищожаване на частна собственост или… или за разпръскване на биологично опасни материали в правителствена сграда, или за каквото и да беше там.

Но не.

Не се появиха никакви облечени в черно, гледащи строго мъже, които да я отведат. Слава богу! Не беше създадена да лежи в затвор. Плюс това, нали се сещате, имаше страх от тесни пространства.

Али въздъхна тежко и погледна още веднъж в посока на Нейт, но него го нямаше. Потърка с разтреперана ръка треперещите си устни и преглътна горчивите жлъчни сокове, останали в устата й.

— Нейт? — Тя се обърна към Франк. — Къде е той…

— Най-добре е да оставиш Призрака сам за няколко минути — посъветва я мрачно Шефа.

Тя се давеше в сълзи и не можа да направи нищо друго, освен да кимне.

Няколко минути.

Можеше да му ги даде.

И когато се върне, щеше да му каже, че не би могла да си представи каква неизмерима сила е била необходима, за да реши да сложи милостиво край на живота на брат й. Защото трябва да е било милост. Нямаше друго обяснение.

Щеше да му каже как не може да си представи света без него. Как мисълта за връщането й към улегналия й, скучен живот след всичко онова, което се бе случило, след всичко онова, което се случи между тях, я караше да иска да се свие на кълбо и да умре.

Щеше да му каже най-важното от всички неща. Щеше да му каже, че го обича…

Но секундите се превърнаха в минути, а минутите — в час, докато мъжете около нея обсъждаха съдбата на сенатор Алдъс.

Когато Франк най-накрая се обърна и я погледна, изражението му й каза всичко, което й бе необходимо да знае.

Нейт нямаше да се върне.

* * *

Главната квартира на „Черните рицари“ АД

Шест седмици по-късно…

— Вземаш си отпуск? — изръмжа Шефа от прага на отворената врата.

Беки вдигна поглед и после бързо го върна обратно към куфара, чийто цип в момента закопчаваше.

— Да — отвърна тя, настрои кода на секретната ключалка, сложи куфара на пода и издърпа телескопичната дръжка.

— Имаше ли намерение да го споделиш с мен, твоя шеф, в обозримо бъдеще?

— Веднага, след като слезех по стълбите, Шефе — отговори тя, мина покрай него и се отправи към споменатите стълби. Чу как големите му ботуши затракаха по металните стъпала. Всеки удар от стъпките му беше в съзвучие с тежкия ритъм на умореното й сърце.

Не искаше да го направи по този начин. Беше се надявала да има няколко ценни минути, за да излезе с малка прощална реч, нещо оригинално и изтънчено, но той я бе изненадал, преди да успее да подготви нещо.

Не беше ли това типично? Винаги да бъде една крачка пред нея. Сякаш притежаваше шесто чувство, когато възникнеха смущения в добре нагласения му малък свят.

И точно от този малък свят трябваше да изчезне незабавно или щеше да се превърне в шибани ядки^[1], както обичаше да казва Ози.

— За колко време? — попита той, все още следвайки я по петите, докато тя се отправяше по дългия коридор към входната врата.

— Един месец — отвърна младата жена, борейки се с внезапния порив да заплаче. Правеше го много често след смъртта на Пати. Всеки път, когато минеше покрай малката тухлена къща в северния край на имота на „Черните рицари“ — тази, в която Дан и Пати бяха живели заедно. Всеки път, когато погледнеше жалката сянка, в която се бе превърнал Дан. Всеки път, когато видеше как Призрака се взира в ръцете си, сякаш те са най-мръсното нещо, което някога е виждал. Всеки път, когато големият й брат се вгледаше притеснено в нея и я питаше дали е добре. Винаги отговаряше с „да“, но всеки всъщност знаеше, че отговорът е едно гръмко неизречено: „По дяволите, не!“. И разбира се, всеки път, когато Франк предприемеше едно от своите тайнствени пътувания до Линкълн Парк…

Мда. Те определено се бяха увеличили през последните шест седмици. И не беше нужно да бъде стипендиант в програмата Фулбрайт^[2], за да разбере, че той отива там, за да получи малко утеха.

По дяволите, всички се нуждаеха от утеха след случилото се. Ето защо не можеше да го обвинява, че търси забрава в прегръдките на някоя жена, но от друга страна винаги го правеше. Защото се разкъсваше вътрешно, когато си мислеше за това.

Шибани ядки, наистина.

— Един месец?! — изрева невярващо Франк. — Не може просто да ни оставиш за цял един проклет месец! Имаме две поръчки за мотори. Първият трябва да бъде готов след три седмици.

— Ози може да се справи с дизайна. Той има набито око, а и сме работили заедно с CAD системи^[3]. Що се отнася до производството, Дан може да се справи. Така или иначе в момента не прави нищо друго, освен да работи и да се напива до затъпяване. Така държи мислите си далеч от… — Беки преглътна, — ти знаеш.

Когато посегна да отвори входната врата, Франк я спря, като постави тежката си длан върху рамото й. Тя си пое дълбоко дъх, преди да се обърне с лице към него.

— Той не държи мислите си далеч от това — обясни мъжът с изражение на безпомощност и възмущение, от което белегът в ъгъла на устните му се открои още повече. — Просто бяга от цялата ситуация.

— Всички скърбим по свой начин, Шефе — отговори тихо Беки и се намръщи, когато той трепна. — Какво?

— Никога повече ли няма да ме наречеш по име?

От деня, в който й заяви, че в никакъв случай няма да й позволи да осъществи мечтата си да стане пълноправен член на екипа и дори ще стигне дотам умишлено да саботира усилията й, тя престана да мисли за него в личен план и го възприемаше просто като началник, който има власт единствено над професионалния й живот. Поне се опитваше да го прави. В някои дни това се получаваше, в други — не. Дните, които той прекарваше в Линкълн Парк, обикновено попадаха директно в категорията „не“.

— Не зная — прошепна и поклати глава. Почувства се така, сякаш някой беше изпуснал топка за боулинг върху корема й.

Просто искаше да се махне от „Черните рицари“ АД. Далеч от острата болка и съкрушителната скръб. Далеч от всички неща, събуждащи ужасни спомени за онова, което се бе случило и за всички разбити мечти за това, което никога няма да бъде.

За миг на красивото му, изсечено лице се изписа разочарование.

— Добре — изръмжа той. — Наричай ме както искаш, по дяволите!

Щеше ли да има нещо против, ако го нарича задник или пълен идиот? Защото беше точно такъв. В момента нямаше нито сили, нито желание да се бори с него.

— Факт е — продължи Франк, — че не можем да си позволим да те загубим за цял месец.

— Не съм ползвала отпуска повече от две години. Сега си взимам четири седмици. Както казах, Дан и другите могат да се справят с всички поръчки, които идват. Още повече, че това е една добра възможност за новите ни попълнения да започнат да си цапат ръцете. Би било добре, ако Рицарите помогнат на новите момчета с концепция и дизайн за моторите им. Може би това ще създаде приятелство помежду им, кой знае? — Тя вдигна ръка, за да го спре, когато той отвори уста да каже нещо. — Не искам разрешение. Казвам ти. Вземам този месец. Имам нужда от почивка. Над цялата тази територия е надвиснал черен облак, който напълно ме задушава. Ще полудея, ако трябва да прекарам още един час тук, да не говорим за цял един ден.

Твърдата му челюст се затвори с едва доловимо за слуха щракване и Беки безучастно гледаше как мускулите на бузата му се стегнаха.

Той нямаше да я уволни. Или може би щеше да го направи.

Интересуваше ли я изобщо?

Ха, честно да си признае, вече просто не знаеше.

— Къде отиваш? — попита я накрая, а очите му блестяха с примирен гняв.

— На Сейшелските острови и след това в Мадагаскар — отговори. — Имам приятелка, която прави изследвания за докторската си дисертация там.

— Това е много далеч.

— Да, точно в това е целият смисъл.

Дълго, напрегнато мълчание легна между тях, докато той се взираше в лицето й. Молекулите в разделящия ги въздух започнаха да вибрират.

Къде беше онзи шибан нож, с който можеше да се реже натежалия от напрежение въздух, когато едно момиче има нужда от него?

— Не можеш да избягаш от… — Той прокара ръка през косата си и се намръщи, когато ставата на увреденото му рамо се измести. Искаше й се да му каже, че проклетото нещо трябва най-сетне да се фиксира, но знаеше, че няма да има полза. Франк не искаше да бъде извън строя за времето, което щеше да е необходимо за възстановяване след процедурата.

Инат, ето какъв беше той. Инат като муле.

Но за щастие, следващия месец, така или иначе, това нямаше да бъде неин проблем.

— Това, което искам да кажа, е — продължи той малко по-неуверено, — че се надявам да не съм аз причината да избягаш чак на другия край на света… или съм?

— Не бягам от теб или от нещо друго — увери го тя, лъжейки безочливо право в силно загриженото му лице. — Искам да се махна далеч от всичко.

— Но ще се върнеш, нали?

Изведнъж се почувства невероятно изчерпана.

— Ще се върна. Ако не го направя, кой ще плаща за ежеседмичния ми маникюр и педикюр? Освен това знаеш, че едно момиче трябва да се храни. — Опита да се усмихне, но по изражението на лицето му разбра, че усилията й са напразни.

— Добре. — Кимна отривисто и после галантно й отвори входната врата. Топлото септемврийско слънце нахлу в коридора и моментално ги заслепи. Тя използва това като извинение, за да сложи слънчевите си очила, надявайки се по този начин да скрие факта, че в очите й необяснимо защо имаше сълзи. — Наслади се на почивката си, Ребека. Отпусни се. Нека слънцето прогони проблемите ти.

* * *

Дум! Дум! Дум!

— Господи! — изписка Али и изпусна прясно изпечената бисквитка, която се готвеше да напъха в устата си. Някой се опитваше с всички сили да избие входната врата от пантите.

— Алиша Морган! — извика познат глас през масивната дървена повърхност. — Отвори! Знам, че си вътре!

Али се спъна в новия си килим и — Оу, оу, оу! — удари малкото си пръстче в дивана в безумния си устрем да отвори по-бързо вратата.

— Беки?! Какво, по дяволите, правиш тук? — попита, подскачайки на един крак, стиснала в длан пулсиращия си от болка пръст.

— Дойдох, за да набия малко разум в твоята упорита, безразсъдна, шибана… погрешно мислеща глава — изсъска Беки и нахлу в апартамента, влачейки след себе си малък куфар на колелца.

Мили Боже, нима тази жена възнамеряваше да отседне при нея?

— Това… ъъъ… бяха доста прилагателни — отбеляза, загледана в багажа й, объркана и неразбираща. Болката в крака бе забравена мигновено.

— О, не ми се прави на учителка и спри да зяпаш куфара ми, сякаш всеки момент ще му изникнат зъби и ще скочи да те ухапе. Няма да остана при теб. Ти си само една малка спирка от пътуването, което ще промени живота ми.

— Къде ще…

Беки махна нетърпеливо с ръка.

— Няма значение. Важното е, че си сгафила царски и ако в най-скоро време не замъкнеш задника си в Чикаго и не оправиш нещата, ще се наложи да избия всичките глупости от главата ти. Изобщо не се шегувам.

Мили Боже!

— Не…

— Знам, че не разбираш — прекъсна я Бунтарката, остави куфара и изпука кокалчетата на пръстите си като борец, който се готви да излезе на тепиха. След това наклони хубавата си руса глава наляво-надясно, за да отпусне мускулите на врата си. — Ти не заслужаваш непоколебимата преданост на Призрака. Не можеш да си представиш невъобразимата вина, която изпитва той за това, че му се е наложило да отнеме живота на най-добрия си приятел. Нямаш право да го виниш за смъртта на Григ, когато постъпката му е била адски героична проява на милост! Не можеш да…

— Права си — тихо призна Али и направи гримаса от болката в гърдите, която през последните шест седмици само нарастваше, докато вече не можеше да си поеме дъх.

Господи, Нейт! Прекрасният, верен, смел Нейт. Защо не отговори на нито едно мое обаждане?

— Така ли? — Беки спря да подскача от крак на крак и погледна за миг объркана. После поклати глава като куче, отръскващо се от вода. — Дяволски си права, така е.

Мамка му! Али щеше да се разплаче, ако не направеше нещо, за да отвлече вниманието си. Когато погледна в познатите кафяви очи на новата си приятелка, отчаяно, до болка закопня да види отново Нейт. Да види тези — ох, толкова кратки! — проблясъци на нежни емоции върху непроницаемото му лице, да чуе как изговаря с дълбокия си глас малкото думи, които се решаваше да произнесе, да почувства жизнеността на неговата твърда плът, макар и само за кратко.

— Тъкмо се канех да пия чай с бисквитки — промълви тя, преглъщайки едва-едва твърдата буца в гърлото си. — Искаш ли да се присъединиш?

— Ами, сигурно. Предполагам. Защо не. — Беки изглежда беше смутена, тъй като кършеше ръце и се оглеждаше неуверено. Явно не беше очаквала Али да прояви такава любезност.

Младата жена покани с жест гостенката си да я последва в кухнята, след което отдели време да си поеме дълбоко дъх и да преглътне глупавите си сълзи. Ако започнеше да плаче сега, не бе сигурна, че някога изобщо ще спре, а и не би спечелила Бунтарката на своя страна, нали?

Хмм, не. Определено не.

— Седни — кимна към малката масичка от ковано желязо в ъгъла и се зае с подреждането на подноса за чай.

— Леле! Страхотно! — промърмори Беки, когато домакинята постави старинен сребърен сервиз на масата.

Али се усмихна тъжно. За толкова дребна и изглеждаща крехка жена, Ребека Райхарт беше удивително твърда. През последните шест седмици си бе пожелавала да има поне частичка от смелостта на Беки повече пъти, отколкото можеше да преброи.

Докато наливаше чая, се чудеше как да зададе следващия въпрос, без да звучи патетично.

О, майната му!

— Как е той? — изтърси Али.

— Кой? — попита Бунтарката, отхапвайки от една бисквитка. — Призрака? Ужасно! Достатъчно лошо е, че е трябвало да… — Тя размаха ръка с останалата част от бисквитката. — Е, нали знаеш какво е трябвало да направи. И тогава ти го обвиняваш…

— Не го обвинявам — защити се Али. — Не го обвинявам, нито го съдя за смъртта на Григ. Имай ми малко вяра. Знам, че той… — Боже, беше толкова страшно да опише това с думи, камо ли да си представи ужаса от действителното деяние. Франк й беше дал папката по целия отвратителен инцидент, като й каза, че заслужава най-накрая да узнае истината.

Бе чела страхотиите, докато седеше на студените плочки на пода в банята, до тоалетната. Веднага след това беше изгорила листите и изхвърлила пепелта в устройството за битови отпадъци, като че ли по този начин можеше да направи така, че отвратителните думи изобщо да не са съществували. Но от време на време, щом затвореше очи, все още ги виждаше…

Задъха се, когато едно конкретно изречение проблесна в пулсиращата й глава, преди да има възможност да затръшне мислената врата пред него. Нямаше да се срине отново. Изглежда, че това беше всичко, което правеше напоследък.

— Знам, че го е направил, защото не е имал друга възможност. Смелостта, която е показал през този ден е била благословия за брат ми — прошепна, преглъщайки конвулсивно, взирайки се в тъмната повърхност на чая. После затвори очи.

О, Нейт!

— Опитах да му се обадя, преди да напусна Вашингтон — едва изрече Али. — Всеки ден, в продължение на една седмица след това, се опитвах да се свържа с него. Но той не отговори на обажданията ми.

— Да — кимна Беки. — Всички опитвахме да се свържем с него. Мисля, че този голям, глупав идиот си беше самоналожил един вид изгнание, но вече се върна. Трябва да отидеш при него.

Само ако беше толкова лесно.

— Той не ме иска.

— Какви ги говориш! — Изражението на Бунтарката сякаш й казваше, че е глупачка.

— Не бих могла да понеса да ме отхвърли отново — обясни тя. — Не и когато имам такава нужда от него.

— Чакай! Спри за малко! — Беки вдигна ръка. — Не би могла да понесеш да те отхвърли отново? Какво искаш да кажеш? Кога Призрака те е отхвърлил?

Али усети, че се изчервява. Изобщо не й се искаше да споделя с Беки, но знаеше, че жената няма да я остави на мира, докато не получи задоволително обяснение.

— Когато бяхме в онзи мотел ние… ние, ъъъ… ние така да се каже…

— Правихте любов? — подкани я Беки нетърпеливо.

— Да. — Това със сигурност беше любов, поне от нейна страна. — След като се любихме, той пределно ясно показа, че е било само за една нощ и не се интересува от нищо повече.

Проклятие! Една-единствена сълза се стече по бузата й. Али вдигна трепереща ръка, за да я избърше, като се надяваше да си остане единствена, и се молеше стената, зад която държеше огромното бреме на мъката си, да не рухне.

— Може ли да ти задам един личен въпрос?

— О, сега на лични ли минаваме? — Младата жена едва не се засмя, благодарна за разсейването.

Беки завъртя очи.

— Както и да е. Виж, аз само искам да разбера едно нещо.

Али преглътна и кимна.

— Какво?

— Обичаш ли го?

С цялото си глупаво, разбито сърце.

— Да — въздъхна, признавайки го на глас за първи път.

— Ами какво, по дяволите, чакаш тогава, сестро? — Бунтарката плесна с длан по масата и сребърният сервиз за чай подскочи. — Иди и си го вземи!

— Но… Нито дума ли не чу от това, което казах? Той не ме иска! — изсъска, изумена от предложението на Беки. — Показа го съвсем ясно в мотела и повече от ясно, когато отказа да отговори на телефонните ми обаждания!

— Ха! — Посетителката й махна пренебрежително с ръка. — Той просто те избягва, защото си мисли, че не може да те има. Знаеш ли — завъртя очи, виждайки недоумението на Али, — той смята, че никога няма да му простиш за цялата история, свързана с Григ.

— Но в О-Овалния кабинет… той…

— Знам всичко, което се е случило там — прекъсна я Беки. — Той е избягал. А ти какво очакваш? Не е искал да се изправи лице в лице с омразата и обвиненията ти, след като той самият вече обвинява и мрази себе си достатъчно и за двама ви.

Беше ли възможно?

— Той ли ти го каза — попита Али с надежда. Сърцето се бе качило в гърлото й.

— Шегуваш ли се? — Бунтарката я погледна с недоверие. — Призрака не говори с никого, но това е друга тема. Знам това, което съм видяла със собствените си очи. Той те иска, толкова е просто, дори и ако все още не го знае. Мъжете толкова рядко знаят какво искат… или какво е добро за тях. Това е така, защото са заврели глави в задниците си — обясни тя много сериозно. — По-важният въпрос е, дали ти го искаш? И готова ли си да направиш жертвите, които са необходими, за да го имаш?