Джули Ан Уокър
Ад на колела (19)

Глава 18

Али седеше на твърдия сгъваем стол в конферентната зала на „Черните рицари“ АД и замаяна гледаше как Ози свързва флашката с един от своите компютри. Имаше чувството, че сънува. Би трябвало да сънува. Последните два часа не бяха реални. Или?

Не бе участвала в ожесточена престрелка, милата Пати не беше мъртва, пазачът не беше по средата на тежка операция с минимален шанс за оцеляване и полицията в Чикаго не беше прикрила в действителност цялата тази история, обявявайки я за сблъсък между конкурентни банди — според строгите указания на някой, заемащ много висок пост в правителството. Но когато се взря в мрачните лица на Нейт, Франк, Ози и Мистериозния, тя поклати глава. Не можеше да отрече, че това се е случило. Беше участвала в престрелка, Пати беше мъртва, полицията прикри всичко и Манус — беше научила, че пазачът е брат на червенокосия гигант — точно в този момент е на операционната маса.

Цялата ситуация беше съвсем реална и за да станат нещата още по-лоши — ако това изобщо беше възможно — сега щеше да разбере дали брат й наистина беше откраднал строго секретни файлове, за да ги продаде на черния пазар, както твърдеше бившият агент Золнер.

— Вътре сме — обяви Ози. Пъргавите му пръсти летяха по клавиатурата. — Изглежда има само куп екселски файлове… Чакайте… Май има и видео.

— Пусни го — изръмжа Франк, разкърши рамо и се намръщи. — Може би то ще ни каже за какво точно става въпрос, по дяволите.

Али погледна към едрия мъж. Изсеченото му лице бе изкривено от болка и притеснение, но той като че ли успяваше да се контролира. Въпреки ужасната трагедия от последните няколко часа, въпреки факта, че имаше вероятност да стане и още по-ужасно, ако Манус почине на операционната маса и научат, че Григ наистина се бе превърнал в предател, той се владееше забележително добре. Младата жена предположи, че твърдите мъже като него се държат точно така в трудни ситуации — мобилизират се, за да могат хората като нея да живеят в американската мечта — свободно, мирно и… безгрижно.

Кой знае защо тази мисъл й се стори особено ужасна и това, в комбинация със спомена как Пати лежи бледа и безжизнена в огромна локва кръв, с разпръснати наоколо шоколадови бисквити, изведнъж разбунтува стомаха й.

Никога повече нямаше да яде шоколадови бисквити! Никога, никога! Само при мисълта…

— Упс! — Тя сложи длан пред устата си и бързо огледа стаята. Като че ли имаше едно пластмасово кошче за боклук до вратата на офиса на Франк? Така че, ако се наложи да повръща, реши тя, може да го направи там…

О, по дяволите!

Вече не мислеше за кръв, шоколадови бисквити, кошчета за боклук или нещо друго, защото лицето на обичния й брат се появи на огромния монитор и дъхът замръзна в дробовете й подобно на огромна буца лед. Кръвта във вените й изстина и кожата й настръхна.

— Хей, Ози! — каза Григ, звукът на този толкова познат глас я задуши.

— Дишай, Али. — Силните пръсти на Нейт стиснаха треперещото й рамо. — Дишай, захарче.

Да, това беше добра идея, така все пак нещо щеше да продължи да функционира, докато в същото време сърцето й отново беше разбито и болката изпълни ненадеждния й вече стомах.

— Добра работа, успял си да хакнеш кода ми! — продължи Григ, прекрасното му лице изглеждаше точно така, както си го спомняше. Красив, надежден и малко заядлив… Добре де, много заядлив. — Не че е било голям проблем за теб, сигурен съм. — Той се засмя и сладкият звук беше като стрела, която се заби право в кървящото й от болка сърце и разруши самоконтрола й. — Така… — Видеоизображението му се наведе към екрана и младата жена затаи дъх — Ако гледате това, значи и Призрака е там, с вас. Здрасти, приятелю!

— Исусе! — промълви Нейт. Гласът му бе дрезгав от вълнение.

— А аз най-вероятно съм мъртъв. — Григ смръщи лице, носът му се сбърчи по начина, който Али толкова много обичаше. — Съжалявам.

— Господи, човече! — Нейт се задави и се обърна. За Али това бе последната капка, която преля чашата. Сълзите, които се бяха събрали в очите й, потекоха топли и солени по бузите. Някой й подаде кърпичка. Използва я, за да попие част от тях…

— Както и да е… — продължи Григ. — Това означава, че лайното е ударило вентилатора, че сте разбрали за моята малка странична работа и Али си е спомнила за онази USB-памет, пристигнала на адреса й по необичайно време. Затова нека се опитам да внеса малко яснота в ситуацията. Вчера ми се обади специален агент Дилейни от ФБР. Аз, ъъъ, запознах се с него преди време, когато двамата с Дивия Бил проникнахме в онази смахната религиозна секта, занимаваща се с производството на тонове метамфетамини. Спомняш ли си, Нейт? Той е този, за когото ти говорих. Дето обича да носи слънчеви очила Прада и мокасини Гучи.

— Мамка му! — изруга Нейт и Ози натисна бутона „пауза“ на видеото, когато събраната около монитора група се обърна към Призрака. Той прокара трепереща ръка по лицето си; триенето на наболата му брада прозвуча като от шкурка срещу грубата му длан. — Не си спомних името Дилейни, защото Григ винаги го наричаше човекът GQ^[1].

— Какво си спомняш сега? — настоя Франк. Сивите му очи бяха зачервени, но гледаха будно.

— Не много. — Нейт поклати глава със съжаление, ругаейки под нос. — Само, че Григ беше толкова впечатлен от уменията на този човек, колкото и от усета му към модата.

— Хмм — изсумтя Франк, очевидно изключително безразличен към някой, който се интересува от мода. После всички се обърнаха отново към екрана на компютъра. Ози пусна записа отново.

— И така… Дилейни ми се обади и каза, че има работа, която само аз мога да свърша, тъй като не се доверява на никого в неговия офис или на някоя от другите агенции. Предупреди ме, че е от решаващо значение да не споменавам на никого за мисията, дори и на вас. Твърдеше, че е много рисковано, и има елементи в играта, които не може да контролира, затова иска да ограничи опасността, като възможно най-малко хора знаят за задачата. Така… — Григ поклати глава и се усмихна с прекрасната си, безгрижна усмивка. — Знам, че в момента всички ме проклинате, но Дилейни не би ме потърсил, ако не се намираше в затруднение, което… — Усмивката на Григ се превърна в гримаса. — Оказва се, че той е… ъъъ, беше… По дяволите, ще стигнем до тази част по-късно.

Така или иначе, съгласих се да поема работата и снощи се срещнах с него във Вашингтон. Той ми каза, че подозира един точно определен сенатор, някой си Алън Алдъс, в продажба на незаконно оръжие за крайно радикални пакистански племена — което, разбира се, не бива да става. До този момент Дилейни не беше успял да получи доказателства, за да арестува сенатора. Накратко казано, докопал се някак до паролата за компютъра на сенатор Алдъс и до кодовите имена на файловете за продажбата на оръжието. Нуждаеше се от мен, за да отида на даваното от сенатора парти под прикритието на бодигард и да копирам файловете. И не, Ози, в компютърната система на Алдъс не може да се проникне отвън. Специално попитах Дилейни. Освен това се поинтересувах защо не го направи сам, при което той се уплаши много и заяви, че е убеден, че сенаторът е по следите му и има хора в собствената му агенция, които знаят за сделката и го прикриват. Каза още, че го наблюдават и следят. Знаете, типичната параноя на правителствения служител. Все пак аз бях впечатлен от уменията на този човек в Ню Мексико, така че се съгласих да му помогна, стиснахме си ръцете и се разделихме.

Задачата беше елементарна и мина гладко, без проблеми. След партито, обаче, Дилейни не се появи и… какво мислите откривам? Че човекът е мъртъв! Предполага се, че е заспал зад волана и е паднал в реката. — Григ завъртя красивите си кафяви очи. — И сега се намирам в задънена улица. Нямам представа на кого да предам тези файлове. Очевидно това нещо е много сериозно и опасно като пъкъла, след като приспаха завинаги правителствен агент. Нямам представа кой е замесен в играта, но със сигурност има хора от висшите етажи на властта. На всичкото отгоре, Призрак, двамата с теб трябва да летим за Истанбул в три, което е… — Григ погледна часовника си — точно след два часа. Така че… — той въздъхна тежко — ето какво е моето решение: Изпращам по пощата флашката, в която е цялата информация, на Али. Тя ще си помисли, че това са снимки и както винаги ще я запази. Надявам се да се върна от тази мисия, да я взема и да разбера какво точно, по дяволите, трябва да правя с нея. Но както казах в началото, ако гледате това, може би съм мъртъв, лайното е ударило вентилатора и аз безкрайно съжалявам за цялата скапана бъркотия. Това е. — Григ се намръщи, на обикновено усмихнатото му лице се изписа силна тревога. — С изключение на едно последно нещо… Призрак, Нейт, братко мой, трябва да бдиш над Али вместо мен. Просто… да си сигурен, че всичко е наред, нали?

Със затаен дъх всички гледаха как видеоизображението му се приближи съвсем и после екранът потъмня.

— Мамка му! — изруга Франк, а Али тихо хлипаше в мократа кърпичка.

О, Григ. Милият ми луд и безстрашен брат.

— Е, предполагам, че това тук разби на пух и прах теорията ти, че Григ Морган е искал да продаде файловете на черния пазар? — каза Ози на агента.

Подсмърчайки, младата жена вдигна глава, която сякаш тежеше цял тон, точно навреме, за да види как Золнер направи гримаса.

— Добре де, както казах, вече бях установил, че Алдъс ме е лъгал от начало до край.

— Каква е ползата за теб? — попита Шефа. Грубо изсеченото му лице изглеждаше особено строго. — Пари?

— Виж — сопна се бившият агент и трепна, когато сцепената устна го заболя. Дан Ман бе свършил наистина чудесна работа върху лицето му. Едното му око бе подуто и почти напълно затворено, а другото имаше доста гадна рана точно под веждата. Сцепената кожа бе набързо затворена с лейкопласт, без да е почистена, така че по нея все още имаше засъхнала кръв. — Не съм длъжен да ви давам обяснения. Да, Алдъс ме нае да открия и да му осигуря файловете. Каза ми, че са строго секретни и има опасност да бъдат продадени на най-висока цена. Да, следях мис Морган в продължение на месеци и без съмнение съм я изплашил до смърт. Да, мотаех се наоколо, опитвайки да разбера точно какво, по дяволите, става. Но в мига, в който се убедих, че сенаторът ме лъже, спрях да взимам парите му. Така че да ти го начукам! И слез от коня, дето си го яхнал!

Золнер скочи от мястото си и сгъваемият метален стол, на който седеше, падна със силен трясък. Без да каже нито дума повече, мъжът се отправи към стълбището, водещо към първия етаж.

— Чакай! — кресна Франк на агента, който се обърна с лице към групата, дишайки тежко като разгневен бик. — Успокой се, по дяволите! — изрева Шефа, също много ядосан. — Не те обвинявам в нищо, много си чувствителен. Просто се опитвам да разбера мотивите на всеки един, забъркан в тази каша.

Золнер се взря с по-малко увреденото си око в зачервеното от гняв лице на Франк Найт.

— Моите мотиви засягат само мен — изръмжа той.

— Добре! — Шефа вдигна широките си длани нагоре. — Няма значение. Задръж проклетите си мотиви само за себе си. Но няма да си тръгнеш оттук. Идваш с нас.

Агентът скръцна със зъби, но успя да попита спокойно:

— Идвам с вас къде?

— Вашингтон — информира го Франк. Тонът му предупреждаваше, че няма да толерира „ако“ или „но“. — Президентът и началник-щабовете ще бъдат много заинтересовани от информацията в тази флашка и ще искат да говорят с теб за сътрудничеството ти с Алдъс.

— Как можеш да си сигурен, че Съветът на главнокомандващите не участва в малката игра на Алдъс? — попита Золнер. — Може да заведеш всички ни в бърлогата на звяра.

— Опитът — отвърна Шефа с решителен глас — и фактът, че ги познавам лично. Те може да са сбирщина задници, но сред тях няма човек, който би се включил в подобно нещо.

— По дяволите! — изруга бившият агент, после потръпна отново и вдигна пръст, за да избърше капката кръв, бликнала на долната му устна.

* * *

О, по дяволите! Те тръгваха!

Ще я оставят тук, докато всички отлитат за Вашингтон и тя…

Е, имаше само едно нещо, което може да направи.

— Идвам с вас — заяви Али, преглътна сълзите и с вдигната брадичка се взря в строгите, уморени лица на хората около себе си. О, само да не се осмелят да я разубеждават, защото ако се опитат… Е, тя щеше да се погрижи да не го направят. — Аз заслужавам да видя края на тази история.

— Али… — започна Призрака, но беше прекъснат от острия тон на Франк.

— Добре, Али — изръмжа едрият мъж, който или беше прочел категоричното няма начин да се откажа изражение на лицето й, или просто нямаше желание да отделя време, за да спори с нея. — Приготви каквото ти е необходимо. Военният транспорт, с който ще пътуваме, излита от военноморска база „Големите езера“ след деветдесет минути.

Младата жена кимна и бавно се изправи от стола, старателно избягвайки притеснения, войнствен поглед на Нейт.

Знаеше, че му се иска да спори, за да я принуди да остане тук, където е безопасно, но в момента не беше в настроение да се разправя с него. И точно сега изобщо не я беше грижа за безопасността.

* * *

— Лобистите им казват, че са им необходими само още два гласа и тогава ще бъдем готови да предприемем… — Каквото и да искаше да каже Рон Дън, сенаторът от Ню Джърси, остана недоизречено, когато двама мъже в черни костюми нахлуха в офиса на сенатор Алън Алдъс, плътно следвани от разтревожената секретарка, която работеше за него от двадесет години.

— Много съжалявам, сенатор Алдъс — задъхано каза тя, кършейки жилестите си ръце, преди да бутне с пръст трифокалните очила нагоре по носа си. — Казах им, че сте в заседание, но те просто минаха покрай мен.

— Всичко е наред, Джанис — увери я Алдъс, макар че като видя мъжете, крачещи към него, помисли, че това съвсем не е така.

Тайните служби?

Точно на такива приличаха момчетата, с техните еднакви черни костюми и тези прозрачни пластмасови проводници, които се виеха нагоре от колосаните им бели якички и дискретно изчезваха в ушите им.

Мъжете в черно, лично и отблизо.

— Сенатор Алдъс — каза единият от тях с акцент, какъвто всъщност нямаше, — трябва да дойдете с нас.

— Рон — обърна се сенаторът към откровено любопитния човек, седнал срещу него. Беше много внимателен в старанието да запази изражението си любезно, — ще трябва да обсъдим това по-късно.

— Ъъъ… естествено. — Сенаторът от Ню Джърси се изправи, без да прави опит да скрие любопитството си, докато гледаше как двамата мъже в черно се придвижват като роботи и обграждат колегата му.

Алдъс изчака търпеливо, докато Рон излезе с Джанис по петите му, преди да се изправи и бавно и старателно да закопчее копчетата на двуредното, силно вталено сако на костюма Хуго Бос. Издърпа навън закопчаните със златни копчета ръкавели и погледна към търпеливо чакащите го придружители с цялата дързост на американски сенатор.

— Господа — произнесе той с леко снизходителен тон, — какво, по дяволите, си мислите, че правите, като нахлувате тук и ми разпореждате да…

Помисли си, че вената на слепоочието му ще експлодира, когато мъжът в черно-I го прекъсна:

— Бяхме инструктирани, сенаторе. — Въобразяваше ли си или наистина върху лицето на този тип се появи подигравателна усмивка, когато произнесе титлата му? — Трябва незабавно да ви придружим до Белия дом.

Сенаторът отвори уста и тогава мъжът в черно-II реши да се намеси:

— Трябва да знаете, сър, че също така бяхме инструктирани да ви отведем насила, с белезници, ако не пожелаете да дойдете доброволно.

Студена пот изби мигновено по челото му, навлажни мишниците на ризата под сакото и бавно се спусна в отвратителни струйки към кръста му. Независимо от това, в същото време кръвта във вените му се вледени.

— За какво става въпрос? — попита, но се сети само за едно нещо, което можеше да доведе Тайните служби до вратата му, за да го придружат до Белия дом, със сила, ако е необходимо.

Тези шибани файлове!

Не беше чувал нищо от Джони, след като научи за смъртта на Роко, но всъщност и не очакваше обаждане до довечера. Джони бе обещал, че госпожица Морган и бившият сержант Уелър са вече пътници. Заради заплашителния тон, с който звучеше грубият глас на Джони, Алдъс му вярваше.

Сега усети тежестта на мобилния телефон с предплатени разговори като оловна тухла във вътрешния джоб на сакото си.

Възможно ли беше Джони да се е провалил? Ако файловете бяха намерени? Това беше единственото, което обясняваше ситуацията.

И за първи път в целия му луксозен живот заплахата от личен провал надвисна над Алън Алдъс като чудовище с отровни зъби.

* * *

Франк огледа Овалния кабинет и поклати глава. Не само че никога не си бе представял, че ще влезе в тази стая с нейните антични мебели, гипсови релефи и истинска живопис с маслени бои — както се досещате и с оригинална картина на Джордж Вашингтон — ами и никога не бе предполагал, че ще седи в нея с тази странна група от хора около себе си.

Президентът Томпсън седеше зад бюрото и изглеждаше много сериозен и властен. Неговите началник-щабове, включително генерал Фулър, се бяха разпръснали из помещението. Някои се бяха разположили на диваните в средата на кабинета, други стояха прави покрай стените. Генерал Фулър крачеше напред-назад, толкова вбесен, че би могъл да вдигне цялата страна в бойна готовност DEFCON 1^[2].

Бившият агент от ЦРУ Даган Золнер стоеше до вратата. Той беше отговорил, без да се колебае, на въпросите, отправени към него от президента и началник-щабовете, личната му почтеност се усещаше във всяка една негова предварително добре обмислена дума. Сега Золнер изглеждаше така, сякаш предпочита да бъде на всяко друго място, но не и тук, а позата му показваше, че е готов да офейка при първа възможност. Франк забеляза, че здравото око на мъжа изобщо не стоеше мирно, а непрекъснато се стрелка насам-натам; не му убягваше нито най-лекото движение, нито най-слабата мимика на присъстващите в стаята. Човекът определено беше напрегнат, както повечето агенти, но Шефа трябваше да признае, че е малко заинтригуван от него. Досието му — беше го прочел по време на полета до Вашингтон — беше нещо много интересно.

Тук беше и Призрака. Облегнат на отсрещната стена, все още облечен в кожените си мотористки одежди и с окървавена тениска отдолу, той изглеждаше съвсем не на място. Не че всичко по Франк беше изрядно, но, по дяволите, копелето можеше поне да смени шибаната фланелка преди да се срещне с президента. Разбира се, знаеше, че на момчето изобщо не му е до това как изглежда в момента.

Затормозеният и лишен от сън мозък на Призрака бе зает с нещо съвсем различно и Шефа бе сигурен, че има доста добра представа с какво точно, тъй като го хвана да поглежда дискретно към Али, която полагаше доста усилия да не се свлече от твърдия фотьойл с висока облегалка, в който седеше. В последните няколко дни жената бе минала през ада. Бяха я нападнали, бяха стреляли по нея в два отделни случая, беше насинена, охлузена и на всичкото отгоре беше загубила брат си.

След като научи за ситуацията, в която бе попаднала, министърът на отбраната пожела да чуе подробностите от собствената й уста, което й спечели място при настоящата среща.

Франк беше благодарен на президента, че й позволи да присъства, защото горката жена заслужаваше много повече от всички тях да види как поставят сенатор Алън Алдъс на шибаните му колене.

И говорейки за…

Силно почукване предизвести дългоочакваното пристигане на сенатора.

— Влезте! — нареди президентът Томпсън със спокоен и авторитетен глас. Безспорно този тон помагаше да се вдъхне доверие сред хората от нацията. Франк трябваше да признае, че той дори работеше за него.

Когато двама агенти от Тайните служби ескортираха висок мъж на средна възраст в стаята, Шефа забрави за Золнер, Призрака и Али, защото веднага разпозна сенатора. Беше виждал Алън Алдъс един-два пъти по вечерните новини да възхвалява този или онзи за постигнати успехи, или да се пеняви за слабостите на опозиционната партия.

Спомни си, че още тогава си бе помислил, че човекът е доста хлъзгав за собствено добро. Оказа се, че инстинктите му не са го подвели. Сенаторът не беше нищо повече от арогантен задник с добра дикция и елегантен костюм. Франк мразеше хора като него.

— Сенатор Алдъс — каза президент Томпсън, — имаме няколко въпроса към вас.

— Нищо няма да кажа! — излая Алдъс и рязко дръпна ръцете си от хватката на агентите. — Искам адвоката си!

— О, ще получите своя адвокат — просъска генерал Фулър. Колкото гласът на президента Томпсън беше спокоен и любезен, толкова неговият беше рязък и груб. Точно в този момент Фулър много приличаше на свирепия командос, който е бил някога. — Всъщност, сигурен съм, че през следващите няколко месеца ще прекарате толкова много време в неговата компания, че ще ви писне да гледате физиономията му и ще се молите да зърнете нашите грозни мутри.

Изкривеното от злоба лице на сенатора внезапно придоби много наситен нюанс на червеното и Франк се зачуди дали мъжът няма да получи инфаркт на момента. Надяваше се да не стане. Това би било твърде лесно. Алдъс трябваше да плати за онова, което бе сторил.

— Няма проблем, ако не искате да говорите — успокои го президент Томпсън и събра върховете на дългите си пръсти под брадичката си. — В действителност, това не е необходимо, тъй като вече разполагаме с всички необходими доказателства, за да ви обвиним в държавна измяна.

— Измяна?! — изломоти сенаторът. Слюнката, събрала се в ъгълчетата на устата му, се открояваше като два бели флага върху вишневочервеното му лице. — Как се осмелявате?! Аз обичам страната си!

— Вие обичате страната си толкова много, че продавате незаконно оръжия на враговете й? — Президентът изглеждаше искрено озадачен. — Тогава не ми се ще да видя, какво бихте направили, ако мразехте страната си.

— Те не бяха наши врагове, когато продадох тези оръжия! — разпалено заяви Алдъс, който дори не забеляза, че е бил подведен ловко да направи самопризнание.

Франк наистина се възхити на умението на президента. Човекът трябва да е бил адски добър адвокат, преди да реши да се впусне в политиката.

— Превърнаха се в наши врагове едва след като глупавите, бавнодействащи политикани не успяха да ги въоръжат достатъчно срещу талибаните в Афганистан. Аз правех това, което трябваше да се направи, по дяволите! Това, което всички вие — сенаторът посочи със замах началник-щабовете — бяхте твърде страхливи да сторите.

— Наистина ли? — попита генерал Фулър, прекъсвайки онова, което президентът, отворил уста, искаше да каже. Франк остана изненадан, когато Томпсън скръсти ръце и се облегна назад в стола си, очевидно готов да прехвърли топката на генерала. — И как се развиха нещата, сенаторе? Дали тези оръжия, които сте продали на пакистанските племена, са помогнали за премахването на талибаните?

— Ами… — Алдъс се поколеба и генерал Фулър веднага се нахвърли върху него:

— Не! — излая той, стоварвайки големия си юмрук върху бюрото на президента. Али почти подскочи в креслото си заради оглушителния трясък, а повечето от главнокомандващите се размърдаха неловко. Дори Шефа вдигна вежди при дързостта на генерала. Нямаше как да не погледне към лицето на президента, за да прецени реакцията му. Но Томпсън изглежда не бе забелязал проявеното нахалство. Изражението му си остана абсолютно спокойно и напълно невъзмутимо.

Интересно…

— Те не са помогнали за унищожаването на талибаните, защото, ако не бяхте толкова проклето арогантен, щяхте да знаете — продължи Фулър, а лицето му се изкриви от гняв, — че това, което най-много интересува пакистанските племена са парите и собствеността върху земята, а не мира, религията или някаква си идеология. На тях не им пука за талибаните, освен — О, я почакай! — защото, каква изненада, талибаните са били повече от щастливи да им платят за тези оръжия, които сте предоставили от патриотични мотиви. Само че те са ги използвали, за да убиват наши войници!

— Но, но… — заекна сенатор Алдъс.

— Няма но! — изрева генералът и Франк можеше само да скръсти ръце и да се възхищава на справедливия му гняв. Трябва да е бил истинско чудовище на бойното поле. — Ако не бяхте толкова зает да си седите и да се изживявате като бог на войната, щяхте да имате повече време, за да прочетете всички тези досиета, които минават през бюрото ви, и да знаете, че на нас — генерал Фулър махна с едрата си ръка, за да обхване всички присъстващи, при което медалите на гърдите му издрънчаха — отдавна ни е известно, че Пакистан е център на ислямския тероризъм. Боже мой, човеко, британското правителство е изчислило, че около осемдесет процента от терористичните заплахи, които получават, са с пакистанска връзка. А какво да кажем за Бин Ладен? Мога да твърдя, без сянка на съмнение, че за никого от нас — висшите военни — не беше изненада, че той е бил открит там. Така че, добра работа сте свършили, сенаторе. Както каза президентът в началото на вашето посещение — въоръжихте враговете ни.

Възхитен, Франк наблюдаваше как очите на Алдъс се стрелкаха из стаята, търсейки някакъв изход от тази бъркотия.

Съжалявам, старче, но си тотално прецакан!

— Имам контакти — възкликна сенаторът. Цялата му борбеност изведнъж изчезна, когато се изправи, за да потърси подкрепа, каквато и да е подкрепа. — Ще ви дам имената на тези, които ми помогнаха, ако ми гарантирате, че не ме заплашва смъртно наказание. Има документи, които да подкрепят моите твърдения. Ще ви кажа кой проникна в компютърната система на „Черните рицари“ и възложи фалшивата задача в Сирия.

Фалшивата задача в Сирия?…

Изведнъж Шефа усети съвсем ясно остра необходимост да изпрати възможно най-голямото парче олово в предателското сърце на сенатора. За съжаление, тайните служби бяха взели оръжията им, преди да им позволят да влязат в Белия дом. Докачливи копелета.

Президент Томпсън сплете пръсти, сякаш обмисляше изключително внимателно щедрото предложение на сенатора. Бяха обсъждали точно как да получат имената на съучастниците му, а сега човекът щеше да им ги предостави дори без борба.

Мижитурка!

Франк се бореше с изкушението да се изплюе от отвращение на пода, тъй като античният килим вероятно струваше повече, отколкото би могъл да спести през целия си живот.

— Не знам, сенатор Алдъс. — Президентът се поколеба. Той определено бе отличен актьор, което вероятно му вършеше много добра работа на заемания от него пост. — Какво мислите, госпожице Морган? Вашият живот се е преобърнал с главата надолу, вследствие действията на този човек. Смятате ли, че трябва да му предложим сделка?

Али, чийто гръбнак се изпъна рязко в момента, в който президент Томпсън лично се обърна към нея, знаеше какви ще бъдат последствията. Президентът и началник-щабовете я бяха запознали подробно с вероятния изход от процеса срещу сенатора, преди пристигането на това чудовище.

Най-тежката присъда, която щеше да получи сенаторът, беше затвор. За щастие, мръсникът беше единственият човек в тази стая, който не осъзнаваше това.

— Може би, господин президент — отговори тя и Франк видя как сенаторът почти се отпусна с благодарност. Човекът всъщност се беше смалил в дизайнерския си костюм. — Ако той отговори на някои мои въпроси, аз, честно казано, нямам проблем с това, че ще му предложите сделка.

Президентът кимна царствено с прошарената си глава.

Шефа забеляза как Али преглъща трудно и се притесни, че е възможно да повърне отново — стомахът на проклетата жена беше здрав, колкото и счупен пожарен кран — но тогава тя смело насочи вниманието си към Алдъс.

— Брат ми е бил измъчван, за да научите местонахождението на липсващите файлове, нали? — попита тя. Гласът й беше твърд и кристално ясен. Франк би я поздравил за смелостта, ако не бе заинтересуван толкова силно от отговора на сенатора.

— Да. — Алдъс изглеждаше готов да припадне, кървясалите му очи бяха приковани в красивото лице на Али, сякаш тя беше неговата котва в бурята, неговото единствено спасение.

— Глупости! — извика Призрака и всички присъстващи, включително и Шефа, подскочиха при неочакваното му избухване. — Изобщо не са ни питали за някакви файлове. Не ни разпитваха за абсолютно нищо!

— Кълна се, че казвам истината! — Сенатор Алдъс сложи ръце пред себе си, все едно се молеше. — Не лъжа! Аз ги наех, за да разберат от Морган къде са скрити файловете, но те така и не го направиха, а после вие успяхте да избягате, а Морган беше…

— Изглежда, че парите ви са отишли на вятъра, сенаторе — изръмжа Фулър. — Предполагам, че точно това се случва, когато се опитвате да преговаряте с терористи!

— Пийт! — Гласът на президент Томпсън беше забележително спокоен. Франк никога не беше чувал някой да използва малкото има на генерал Фулър. По дяволите, дори не беше сигурен дали генералът изобщо има собствено име. Може би винаги е допускал, че Фулър е излязъл от утробата на майка си въоръжен и раздаващ команди. — Моля те, остави госпожица Морган да продължи.

— Нямам повече въпроси, господин президент — прошепна Али, в огромните й очи блестяха сълзи. — Само исках да знам със сигурност кой е отговорен за убийството на брат ми.

О, не!

Шефа се оттласна от стената, но вече беше твърде късно, за да спре отвратителния боклук избълван от предателската уста на сенатора.

— Не съм убил брат ви, госпожице Морган. — Проклетият идиот изглеждаше почти радостен, когато завъртя очи като мъниста към Призрака и повдигна заострената си малка брадичка: — Това беше работа на Нейтън Уелър и неговия голям, остър нож.

Призрака изрева и се хвърли към сенатора.

— Махнете го от погледа ми! — успя да надвика врявата президентът и двамата агенти от тайните служби повлякоха псуващия и крещящ Алдъс към вратата, но не и преди единият от тях да подаде на генерал Фулър клетъчен телефон.

— Намерих го в джоба му — съобщи мъжът и Фулър кимна.

О, човече, Франк не искаше да поглежда, но не можа да се сдържи. Обърна поглед към Али и стомахът моментално го присви. Тя преглъщаше яростно сълзите си, докато се взираше право в опустошеното лице на Призрака. Горкият човек стоеше в средата на стаята със силно стиснати очи, сякаш това би могло по някакъв начин да накара реалността да изчезне.

— Нейт? — прошепна тя. — Вярно ли е?

Когато черните очи на Призрака се отвориха, в тях се четеше такава неописуема мъка, че имаше опасност закоравялото сърце на Франк Найт да се пръсне на хиляди парченца от съчувствие.

— Да — прошепна Призрака, а гласът му беше ужасна пародия на обикновено дълбокия му тембър.

Али се задави, след което се наведе и повърна върху скъпия античен килим в Овалния кабинет.