Джули Ан Уокър
Ад на колела (17)

Глава 16

— Генерал Фулър е разговарял току-що по телефона с полицията в Джаксънвил. ФБР е поело случая с убития в двора на Морганови. Бюрото ще разпространи версията, че това е удар на мафията — информира Франк Ози, докато се подпираше от същата страна на касата на вратата, на която шест часа по-рано се беше облягала Беки.

— Хмм… — Франк поклати глава, въртейки разсеяно бойния си нож върху писалището. Това беше лош навик, от който лакът на едно място в непосредствена близост до подложката, върху която винаги поставяше чашата си с кафе, вече се беше изстъргал. Което всъщност правеше подложката напълно излишна, предвид факта, че не бе необходимо да се защитава надраната вече повърхност. — Поне ФБР все още става за нещо. Някаква идея кой е бил човекът?

— Все още не. В момента проверяват пръстовите му отпечатъци. Веднага щом узнаят нещо, ще се свържат с генерала, а той ще се обади на нас. — Младежът наклони леко глава и колебливо пристъпи в кабинета. После се залюля напред-назад на пети, изглеждайки така, сякаш ще се пръсне.

— Изплюй камъчето — изръмжа Франк, завъртя отново ножа и се взря в отблясъците от светлината на лампата върху дългото острие.

— Какво си сторил на Бунтарката?

Сега по-възрастният мъж видя, че върху лицето на Ози се бе изписало онова упорито изражение, характерно само за младежите.

Страхотно. Просто… страхотно. Само това му липсваше тази вечер. Още един човек да го пита какво е направил на Беки. Пати вече почти го одра жив с изненадващо острия си език. Цяло чудо беше, че все още има кожа на гърба си.

— Кой казва, че съм й направил нещо?

Ози изпъна мускулестите си рамене и пристъпи още една крачка навътре в стаята. Ако Франк не се заблуждаваше, на момчето изглежда му се искаше да му стовари един, затова повдигна вежди предупредително.

— Хлапе, помисли си още веднъж, преди да направиш онова, което си решил.

— Накарал си я да плаче — обвини го младежът и се наду като паун. Изведнъж Шефа усети всяка една от годините на трудния си живот. — Опита се да го скрие, когато слезе да довърши работата си по електрическата система на Хоука, но аз забелязах. Изплака си очите. И това не се случва за първи път.

Мамка му! Изобщо не искаше да знае, защото започваше да изпитва вина, което от своя страна го вбеси. Правеше всичко за доброто на Беки. Никой друг освен него ли не виждаше това?

— Е, понякога животът може да бъде и много жесток — изръмжа, ядосан на себе си, тъй като се чувстваше виновен заради Бунтарката, която го въвлече в тази проклета ситуация и бесен на Ози, че поставя под въпрос решенията му, понеже това само го накара да започне да се пита дали са правилни…

Не. Не! В този случай беше прав, дявол да го вземе!

Удари с длан въртящия се нож, за да го спре, след което вдигна ризата си и плъзна дяволски острото оръжие в изработената по поръчка кания, прикрепена към колана му.

— Тя трябва да бъде корава, ако ще продължава да работи с нас. Не мога през цялото време да стъпвам на пръсти около нея от страх да не нараня чувствата й.

— Да стъпваш на пръсти? — Ози вдигна недоверчиво вежди. Доста често — като в момента, например — Франк усещаше липсата на свързаната с военното звание дисциплина. Когато беше в униформа, поне не трябваше да се тревожи за непокорните изражения върху лицата на подчинените си, особено онези, които наистина, ама наистина, минаваха границите на установеното. — Шефе, ти не се церемониш с никого, особено с Бунтарката. Ако не друго, си прекалено твърд с нея. Дори й нямаш доверието, което тя заслужава. Беки е добра в техническата област. Наистина добра. Трябва да й дадеш шанс…

— Взел съм вече решение — прекъсна той хлапака. — Всеки от нас има точно определено работно място тук. Тя не трябва да забравя какво е нейното и да се придържа само към него.

— Но ако ти просто…

— Достатъчно! — изкрещя Франк. — Този разговор приключи, Ози. Не искам да чувам и думичка повече, освен ако не искаш да ми съобщиш актуализирания доклад за състоянието.

Младият мъж стискаше и отпускаше челюсти, все едно бе дробилка за дървесина, но беше достатъчно умен, за да разпознае заповедта, когато я чуе. Обърна се и сковано тръгна към вратата. Франк въздъхна тежко.

— Не си прав, Шефе — има дързостта да изсъска младежът, когато се извърна назад и го погледна намръщено. — Напълно грешиш.

Добре, може би малко беше прибързал и трябваше да остави малкия умник да анализира ситуацията.

— Е, тогава това е моя грешка, нали така? — контрира той, почувствал се изведнъж уморен от всичко.

Ози го изгледа дълго и упорито, поклати глава и напусна офиса, като затвори вратата след себе си не съвсем тихо.

Франк отпусна пулсиращата си глава в шепи. Всъщност, цялата тази гадост беше напълно излишна. Имаше мъже на мисия, които бяха в опасност: Рок и Дивия Бил изпълняваха задача в пустинята, а Кристиан и Мак придружаваха един мъж, за когото не знаеше абсолютно нищо, с изключение на притеснителния факт, че човекът заема едно от челните места в списъка „Най-търсен“ на много хора. Да не говорим за онова, което се бе случило с Призрака. Имаше повече от достатъчно неща, за които да мисли, което означаваше, че определено няма време да изпитва съжаление заради Ребека Райхарт, но точно това правеше. Съжаляваше.

— По дяволите! — Отвори едно от чекмеджетата на бюрото си, извади близалка „Дум-Дум“ с вкус на безалкохолна бира, разви обвивката и пъхна бонбона в устата си.

* * *

Металният вкус на кръв изпълваше устата на Нейт, докато трескаво гризеше дебелите въжета, овъргаляни с пясък и Бог знае какво друго. Трябваше да се измъкне от тази дупка и да намери Григ.

Мили Боже, почти полудя, слушайки крясъците на приятеля си.

Сега всичко беше тихо. Прекалено тихо.

По-рано, когато похитителите им ги оставиха, за да се отдадат на ежедневния си запой, двамата с Григ си шепнеха през дебелите кални стени на колибата, давайки си кураж един на друг. Опитваха се да разберат защо са тук и изтощаваха мозъците и пребитите си тела, за да намерят начин да се освободят. Този път бе викал името на Григ отново и отново в продължение на десет дълги минути, без никакъв отговор, затова започна да гризе въжетата като обезумял, без да се интересува дали между зъбите му попада въже или кожа.

— Григ! — извика отново. — Отговори ми, проклет… — Приведе се напред, разтърсен от пристъп на дълбока, влажна кашлица. Похитителите им си доставяха удоволствие, като го измъчваха със „симулирано удавяне“^[1]. „В американски стил“, подиграваха се те, смеейки се. И да, Нейт беше уверен, че е хванал съответната „американска“ пневмония.

Когато кашлицата най-накрая утихна, си пое измъчено дъх — мътните го взели, имаше чувството, че е погълнал огън — и изплю алена кръв във финия пясък в нозете си.

Мамка му! Надяваше се кръвта да е от възпалените му венци, а не от дълбините на болните му дробове. Последното би било зле.

Е, не толкова зле, колкото, да речем, отвличането от група тангоси и тридневни изтезания без видима причина, още повече че копелетата бяха банда садисти, които изливаха омразата си към Америка върху двама от нейните граждани. Но все пак беше зле, ако кръвта идваше от дробовете му. Нещо като черешката на тортата в тази шибана ситуация.

— Григ! — викна отново и беше разтърсен от нов пристъп на кашлица. Този път в краката му имаше повече кръв.

Добре, определено идва от дробовете.

Така че… пневмония. Без съмнение.

О, страхотен късмет! Майната му! Мътните да го вземат!

Той се върна към гризането на стегнатото въже, с което бяха вързали ръцете му отпред пред тялото… и бинго! Примката около лявата му китка се разпадна в разнищена бъркотия. Бързо освободи и дясната си ръка, след това нападна въжетата около глезените си. Възлите бяха набъбнали от кръвта, просмукала се във влакната — опърпаните неща бяха накиснати в червената течност като кичур на вампир — и толкова здраво стегнати, че почти си счупи ноктите в опита си да ги разхлаби. След много ругатни и молитви най-после беше свободен. Алилуя!

Изправи се…

Опа!

Светът се завъртя около него.

Затвори очи, стисна ги силно, преглътна и се насили да диша дълбоко. Това помогна, макар и малко, защото в помещението — неговият отвратителен затвор през последните три дни — вонеше силно на прясно пролятата му кръв и на собствените му изпражнения.

Най-сетне, след още няколко успокоителни вдишвания, беше в състояние да се движи напред, без всички стени да танцуват пред погледа му. Взе своя KA-BAR, лежащ на паянтовата дървена маса, където го бяха оставили похитителите, и направи гримаса. О, човече, колко се радваха копелетата, когато пронизаха бедрото му със собствения му нож, докато бе завързан за стола. Два пъти.

Погледна подутия си, окървавен крак и усети как стомахът му се обърна. Ако скоро не получи лекарска помощ и солидна доза антибиотици, щеше да го загуби. От раните вече течеше миризлива зелена гной и се стичаше към коляното му като бавна, гъста река.

Мамка му, мамка му, мамка му!

Искаше отново да изкрещи името на Григ, но знаеше, че веднага ще изпадне в нов пристъп на кашлица, затова продължи да държи устата си затворена и използва всичките си запаси от сила, за да се завлече до вратата.

Заключена!

Разбира се. Едва ли би могъл да има толкова голям късмет.

Опита да отвори ключалката с ножа си, но тя беше направена от дебело, закалено желязо, още отпреди Втората световна война и изобщо не помръдна.

— Майната ти! — извика той и заби ножа в дървената врата. Преви се надве, разтърсен от последвалата кашлица; този път количеството ярка кръв беше по-голямо.

Исусе, Мария и Йосифе! Състоянието му беше много тежко.

Когато най-сетне успя да се изправи, избърса с опакото на ръката устата си, и… — Здравей! — Каква красива гледка се разкри пред сълзящите му, кървясали очи?! Ножът му стърчеше от старата врата, а смъртоносното острие беше преминало през нея.

Е, понякога се случват чудеса, помисли си Нейт.

Сграбчи дръжката на ножа, извади го и изследва дървото.

Сухо гниене.

— Добре, Григ — прошепна и направи крачка назад на треперещите си крака. — Идвам, приятелю. — Заби пръсти в пясъка, за да има опора и се хвърли с всичка сила напред, удряйки с рамо вратата.

Мътните да го вземат! Усети как няколко ребра сдадоха багажа.

За щастие, не само те сдадоха багажа. От силния удар дървото се беше разцепило до пантите и сега там имаше доста голяма пукнатина.

Придържаше потрошения си гръден кош, докато започна да диша, без да иска да умре, след което се смръщи, отстъпи крачка назад, за да се засили, и отново се хвърли към вратата.

Бам! Цялата шибана изгнила дървесина излетя от пантите и Нейт се приземи с трясък в коридора. Изобщо не изчака да си поеме въздух — страхуваше се, че някое от счупените му ребра може да пробие с гръм и трясък белия му дроб. Изправи се, без да обръща внимание на болката и виенето на свят, изтича към съседната стая и бързо превъртя ключа. Когато се втурна вътре, залитна шокиран и застина отвратен.

О, Боже! Григ!

Едва не падна на колене.

Преглътна, клатейки глава, и отказа да повярва на онова, което сърцето му казваше… Отказа да повярва в истината — че е твърде късно — и се повлече напред.

Григ беше проснат върху грубо издялана маса и завързан към нея с разперени крайници. Навсякъде имаше кръв.

Твърде много кръв и…

Нейт се обърна и повърна, след като се бе приближил достатъчно, за да види огромната рана в хлътналия корем на Григ и голямата купчина кървави черва, увити около една дълга пръчка, лежаща до восъчнобялото тяло на партньора му.

— Григ, братко мой! — Плачейки, Нейт избърса повърнатото от устата му и положи мръсната си, трепереща ръка върху спечената от кръв коса на приятеля си. — Боже мой, какво са направили с теб?!

Не очакваше отговор. Под всичката тази кръв Григ беше мъртвешки блед, прекалено тих и твърде… изкормен, така че когато смъртно раненият мъж се прокашля слабо, Нейт залитна назад от изненада.

— Господи! Боже мой! — Обиколи масата и с помощта на ножа си преряза въжетата около китките и глезените му. — Дръж се, приятелю! Ще те изведа от тук.

— Ъхе … ме — изклокочи Григ и Нейт закуцука към единия край на масата. Сгуши красивото лице на Григ между мръсните си длани и се взря в замъглените от болка очи на най-добрия си приятел.

— Какво, приятелю? Какво каза?

— Ъхе … ме… — избълбука Григ отново. Гъста кръв потече от единия ъгъл на пресъхналите му, напукани устни.

Нейт потисна риданието си и се принуди да се хване здраво за масата, за да не се свие на кълбо и да умре на момента.

Бяха отрязали езика му като наказание за всички мръсни имена, които Григ беше крещял по тях, докато го измъчваха. Копелетата му бяха отрязали езика!!!

Нейт поклати глава. Солени сълзи закапаха върху изкривеното от болка лице на партньора му и се оцветяваха в розово, заради спечената кръв…

— Не, приятелю. Ще те изведа от тук. Ще се справим.

Григ отривисто поклати глава и Нейт не можа да се сдържи повече. Зарида неудържимо, наведе се надолу и притисна трескавото си чело в твърде хладното чело на Григ.

И двамата знаеха резултата. Едно на нула за тангосите.

Григ никога повече няма да види тази мръсна колиба от външната страна. Дори ако успее някак да намери сили в пребитото си, наранено тяло, за да го носи на гръб, и дори да измисли как да се справи с тази голяма купчина гниещи черва, нямаше начин приятелят му да оцелее при подобни действия.

Господи, Боже мой, в небесата!

— Моа … ъхе ме…

— Боже, Григ! — Нейт плачеше толкова силно, че едва можеше да говори. — Н-не мооога. Н-не мога д-да го направя.

— Моа…

Нейт обви ръце около шията на Григ, разтърсван от сърцераздирателни ридания и силна кашлица. Счупените ребра го боляха адски, но той не можеше да овладее мъката си просто така. Не можеше да направи това. Не можеше да убие Григ. Не би могъл да живее с това, ако…

Григ изстена — звук на невъобразима болка — и Нейт изведнъж разбра…

Отдръпна се. Пое тежко и болезнено въздух, защото очите на Григ… Мили Боже, очите му бяха помътнели от нечовешката болка, но не би могъл да сбърка ужасяващата молба, изписана в тях. Молба към приятеля му да го избави от мъките.

Нейт си позволи един отчаян вик на неописуемо страдание и безсилен гняв, после преглътна и избърса лепкавите кървави сълзи от лицето си. Погледна надолу към партньора си, към своя най-добър приятел, подсмръкна и бавно кимна.

Григ затвори за кратко подутите си, кървясали очи. Когато отново ги отвори, отчаяната молба в тях бе заменена с горчиво примирение… и благодарност.

Господи, прости ми, помоли се Нейт и застана до ръба на масата. Обхвана главата на Григ с трепереща ръка и опря острия, смъртоносен връх на ножа в основата на черепа му.

— Обичам те, кучи сине! — прошепна Призрака, задавяйки се с кръв и сополи и от неописуемия ужас от всичко това.

Григ се усмихна.

В този миг, докато тази последна усмивката красеше лицето на приятеля му, Нейт плъзна стоманеното острие между черепа и първия прешлен и прекъсна гръбначния мозък на Григ и… Всичко приключи.

Нейт отметна глава назад и изрева.

* * *

Велики Боже!

— Нейт! — Али сграбчи широките му рамене и здраво го разтърси. Тъмната му глава отскочи от плоската възглавница. — Нейт! Събуди се, за бога! — Никога през живота си не бе чувала по-страшен звук от този, изтръгнал се от гърлото му. Дори писъците на майка й в онзи ужасен ден, когато научиха за смъртта на Григ, не можеха да се сравнят с ужасяващия, сърцераздирателен вик на мъжа до нея. Звучеше като яростен, безпомощен зов на умиращо животно, примесен с рева на ядосан дракон и безутешната скръб на стотици животи.

След това стенанието спря, сякаш някой беше дръпнал шалтера.

Слава богу!

— Сънуваше — успокои го тя, поемайки си трудно въздух. Чувстваше се замаяна, но сега не беше време да се задъхва.

Той отвори черните си очи и се вторачи в лицето й. За един кратък миг изглежда не я позна.

— Това е само сън, Нейт — повтори Али, като се опитваше да успокои едновременно и него, и себе си.

По дяволите!

Нейт преглътна. Адамовата ябълка бавно се раздвижи под загорялата кожа на гърлото му, докато пулсът му биеше толкова силно, че й се стори, че може да го чуе. Ноздрите му се разшириха и за един кратък миг съзря в очите му пълно отчаяние… и неудържима болка. После той се извърна и скри страданието си от нея, сякаш то бе нещо, от което трябваше да се срамува. Вдигна завивката с глупавите щамповани риболовни блесни към лицето си и избърса сълзите толкова рязко, че би могъл да свали горния слой на кожата си, но това му действие беше напълно безсмислено, тъй като тя вече ги беше видяла. Тези покъртителни сълзи…

Боеше се, че ще ги вижда до края на живота си, заедно с ужасната, тъмна емоция, която бе зърнала в очите му в първите няколко секунди, след като се събуди.

— Ъъъ… Искаш ли да поговорим за това? — попита младата жена, когато Нейт отново се появи изпод завивката.

— Не! — Завъртя рязко глава настрани и отказа да я погледне.

— Добре. — Али въздъхна и плахо обгърна с ръце раменете му. За утеха. Не успя да го обгърне целия, но се обви около него и се притисна с всичка сила до тялото му. Пъхна глава под брадичката му, постави буза върху широките му, топли гърди и се заслуша във влудяващия ритъм на сърцето му, което препускаше почти неконтролируемо.

Проклятие! И нейното правеше същото. Никога през живота си не е била толкова уплашена, както когато ужасният вик на Нейт я изтръгна от дълбокия, спокоен сън.

По дяволите! По дяволите! По дяволите!

Трябва да е било спомен от мъченията. Нали?

Или може би не. Нейт беше преминал през толкова много трудности, беше виждал толкова много ужасни неща, които тя не би могла дори да си представи, че вероятно бе напълно невъзможно да проумее какви отвратителни демони го дебнат, докато е уязвим и спи дълбоко.

Дълго време Али не продума, заслушана как стрелката на големия му, сложен ръчен часовник отмерва секундите, като по този начин даваше на себе си възможност да се успокои, а на него — да се отпусне.

Накрая, когато вече нямаше чувството, че сърцето й ще изиграе сцена от „Пришълецът“ и ще изскочи от гърдите й, тя попита:

— Това, ъъъ, често ли ти си случва?

Нямаше си и на представа колко.

— Достатъчно често — отвърна той. Гласът му бе строг и студен, много по-различен от този, с който разгорещено бе нашепвал името й през нощта, докато се изливаше в нея.

— За… за изтезанията ли?

Нейт се надигна. Бързото му движение едва не я изхвърли от леглото — което показваше колко е мек проклетият матрак, удобен като циментов блок. След това, отново без да я погледне, със замах свали дългите си крака от леглото и вдигна окървавените си дънки от пода.

— Казах, че не искам да говоря за това — изръмжа и обу панталона си на голо.

Макар че бе отхвърлена толкова студено, Али не можеше да не се възхити на прекрасното му тяло, което най-вероятно доказваше, че е малко повече от луда по него. Да, но това не беше нищо ново, нали?

— Добре. — Опита се да го успокои. — Аз само… — Поклати глава и седна. Нямаше представа как да се справи с тази ситуация, при която един човек звучеше като че умира в съня си и очевидно беше смутен, че тя е станала свидетел на неговата уязвимост, но щеше да даде най-доброто от себе си. Или, в този случай, щеше да прибегне до едно старо клише: — Ако някога пожелаеш да говориш за това, искам да знаеш, че за теб съм винаги тук.

Той се обърна. Красивото му лице изглеждаше необичайно сурово на мъждивата жълтеникава светлина на нощните лампи.

— Мислех, че това е само за една нощ.

Опа! Какво?

— Аз не… — Тя поклати глава. — Нямах предвид това. Просто си помислих…

— Забрави! — изсъска той. — Престани да мислиш!

— Нейт! — Младата жена протегна ръка към него, като с другата повдигна абсурдно смешната завивка върху голите си гърди. Изведнъж се почувства страшно уязвима. — Моля те, спри! Не е нужно да ми казваш какво си сънувал, но не… не го използвай като извинение да се затвориш отново за мен. Не го използвай като повод да ме отблъснеш. Просто искам…

— Не използвам нищо като оправдание — прекъсна я с презрително сумтене. — Не ми е и нужно. Споразумяхме се само за една нощ. — Отривисто посочи през прозореца към бледорозовата светлина, озарила източния хоризонт. Новият ден изглеждаше така, сякаш си слагаше червило. — Вече е сутрин. Така че… — направи вълнообразно движение с едрата си ръка — … зората на новия ден слага край на този малък, безумен експеримент.

Думите му я пронизаха чак до мозъка на костите.

Безумен експеримент?

— Но аз си помислих…

— Какво? — Той извърна леко глава и постави широката си длан като фуния до ухото си.

В този момент й се искаше да го удари. Отново. Само че този път така, че много, ама много да го заболи. Да го нарани толкова силно, колкото я нараняваше той.

— Виж — каза Нейт, като се наведе, за да си вземе ботушите, докато тя просто седеше и се взираше в него с ням ужас. — Сексът наистина беше страхотен, сладурче. Вероятно най-добрият в живота ми. Но и двамата знаем, че беше само за една нощ. Не го съсипвай с опита си да го превърнеш в нещо друго.

Вероятно най-добрият в живота му? Вероятно?!!

Сега искаше не просто да го удари, а да откъсне проклетата му глава.

— Ти си най-… — Пронизителният звън на мобилния му телефон прекъсна унищожителната обида, която напираше на езика й.

Той вдигна язвително вежди.

Да, спасен от звъна на телефона. Отново клише.

Али рязко затвори уста, наблюдавайки го как вади айфона от джоба на дънките си. Нейт й хвърли мрачен поглед, преди да поднесе апарата до ухото си.

— Призрака — кресна той, като обърна към нея широкия си гръб, който носеше крещящото доказателство — следите от ноктите й — за горещия екстаз на миналата нощ. Една нощ, която беше може би най-добрата в живота му, и която — очевидно — нямаше никакво желание да повтори.

Али се извърна. Не искаше да чува остатъка от разговора. Не й беше и необходимо. Всичко, което й трябваше да знае, беше изписано на подлото му, красиво лице.

Всичко бе свършило. Беше се съгласил на една нощ и тази нощ бе стигнала до неизбежния си завършек, така че й оставаше… какво?

Нищо, ето какво.

Нищо, освен мъчителния спомен за сладката страст, която бяха споделили. Нищо, освен ужасяващата увереност, че няма да обича никой друг мъж така, както обича Нейт. Нищо друго, освен едно сърце, което бе изпълнено с надежда, а сега бе разбито на хиляди кървави парченца.

Отхвърли завивката настрана и стана от леглото. Бързайки към банята, събра разхвърляните си дрехи и отказа да се поддаде на горещите сълзи, които неудържимо напираха под клепачите й.

Какво очакваше? Той беше Нейтън Уелър — Призрака. Ледения. Господин Безчувствен, както обичаше да го нарича Ози. Наистина ли си мислеше, че една нощ, прекарана с нея, изведнъж би го превърнала в някой друг? Е, той наистина се преобрази, но също както при Пепеляшка, метаморфозата му бе ограничена във времето. Не в полунощ, както е в приказката, а с появата на новия ден.

И не остави след себе си стъклена пантофка.

О, не! След себе си той успя да остави само глупавото й, импулсивно, разбито сърце.