Джули Ан Уокър
Ад на колела (15)

Глава 14

Разумна и рационална?

Сигурно е забравил момента, когато заплаши, че ще скочи в движение от мотора. Али го погледна така, сякаш искаше да му каже Ти луд ли си? и поклати глава.

— Да видим дали ще продължаваш да мислиш, че съм „забележителна жена“, след като започна да бъркам из раната ти.

Небеса, тениската му беше направо подгизнала. Ако не бяха няколкото бели петна тук и там, спокойно можеше да каже, че е изработена от виненочервена материя, а той стоеше и си говореше с нея, все едно не се е случило нищо. Като че ли не е бил прострелян.

Стомахът й отново се преобърна.

Божичко, дано да не повърна. Дано да не повърна.

От самата мисъл за това й се повдигна.

— Да не повърнеш отново? — попита Нейт.

— Не — увери го, повдигна брадичка и му посочи тоалетната чиния. — Ще разрежа фланелката ти, ще почистя раната и се надявам да те убедя, че трябва да отидеш до болницата. — И ще се опитам да не си изповръщам червата.

— Не на последната част.

— Чудесно — изръмжа младата жена, — но първите две определено ще се случат. Така че сядай, умнико, и да започваме.

Нейт се усмихна и, както винаги, гледката я остави без дъх. Но това беше добре, защото за момент я накара да забрави, че е на път да се взриви на парченца.

С грация, толкова необичайна за мъж с неговите размери, Нейт се отпусна върху капака на тоалетната чиния и като се извърна с лице към ваната, й предостави гърба си; ход, за който му благодари безмълвно. Али можеше дълго да спори, но не беше сигурна, че е в състояние да се справи с великото дело, което й предстоеше. Никога не се бе справяла добре с кръвта. А имаше толкова много кръв.

Ръцете й трепереха, докато ровеше из чантичката си, след което извади малките ножички, които ползваше, за да отреже някой висящ конец и от време на време да клъцне някой стърчащ косъм от носа си.

Нейт я погледна през рамо.

— С това ли мислиш да режеш тениската ми?

Тя погледна към малките сребристи ножички и се намръщи.

— Да. Защо?

— Защото не искам да седя тук цяла нощ.

С едно бързо движение извади огромния нож, който държеше в кожена кания на кръста си, и го подхвърли във въздуха, за да го хване отново за дяволски острото лезвие. Подаде й го с дръжката напред.

— Хмм. — Тя го пое предпазливо.

— Просто се увери, че единственото нещо, което режеш, е тениската ми — заръча й и отново се обърна. Изглеждаше изненадващо спокоен, предвид факта, че жена с треперещи ръце, склонна да повръща и при най-малкия повод, ще работи върху него с осемнадесетсантиметрово острие.

За няколко дълги секунди Али остана втренчена в огромния нож, след което мълчаливо се помоли, въпреки треперещите си ръце, да направи чист и правилен разрез.

— Ще го направим ли, или не? — попита я той, все още с лице към очуканата вана.

— Да — изсумтя младата жена; в тона й се усещаше безмълвното Не ме притискай! Пое си дълбоко дъх, направи две крачки напред и хвана фланелката му за вратната извивка. — Просто си преговарям всичко наум. — И се опитвам да не избягам с писъци през вратата.

— Лесно е — отвърна Нейт. — Дърпаш тениската и режеш.

Аха. Лесно. Затвори очи за кратко, и преди да успее да промени решението си, дръпна плата далеч от тялото му и започна да реже. Острието се плъзна през памучната тъкан като горещ нож през масло. Двете половини на съсипаната дреха се смъкнаха надолу и огнестрелната рана горе на рамото му й помаха: Хей, как си?

О, мамка му!

Али изпусна ножа и повърна в мивката. За втори път. Леле, абсолютна загубенячка. Простреляният беше той, а тя беше тази, която повръща.

— Сигурно ме мислиш за истинска страхливка — каза младата жена, когато пусна чешмата, за да измие отвратителния вкус в устата си и доказателството за унизителната си реакция право в канализацията.

Изпотена, Али се опитваше да диша през устата, за да не може металният мирис на кръвта му да навлиза в ноздрите й. Когато се изправи, видя, че Нейт й се усмихва нежно.

— Някои хора се справят с тези неща, други — не.

— Е, аз определено попадам в категорията на онези, които не се справят, нали така?

Той посегна към ръката й.

— В това няма нищо лошо.

Тя се намръщи. Имаше нещо нередно в това човекът, който е бил прострелян, да утешава този, който е напълно здрав.

Али изправи рамене и каза:

— Добре, сега какво следва?

— Не трябва да го правиш. Мога да се справя сам. Не е чак толкова зле.

Не е чак толкова зле? Не е толкова зле?

Имаше дупка с размера на монета в плътния мускул отпред над ключицата и една с големината на четвърт долар отзад на рамото и това не било толкова зле? Да, преди само подозираше, но сега вече беше убедена. Той беше луд. За освидетелстване. Трябваше да е. Психично здравите хора не биваха толкова равнодушни, когато имаха допълнителни дупки в тялото си, особено такива — големи и кървящи.

— Ще бъде по-лесно, ако мога да ти помогна — каза на лудия мъж, седнал на тоалетната. — Така че, кажи ми какво да правя по-нататък.

Нейт отново й се усмихна, а тя само поклати глава. Той рядко се усмихваше, но точно сега…

— В по-малките дисаги има аптечка. Вземи дезинфектанта, пластмасовата бутилка, пакета с кръвоспиращия препарат и марли. — Али кимна и се втурна в съседната стая, за да изпълни инструкциите му. — Там има и допълнителна четка за зъби, която можеш да използваш — извика той след нея.

О, перфектно. Седеше си там, кръвта се стичаше по гърба му право в колана на дънките и какво беше най-голямото му безпокойство? Състоянието на устата й след повръщането. Нощта с голяма скорост се превръщаше от страшна и странна в откровено невероятна. Лека-полека започваше да се чувства като герой в епизод от „Зоната на здрача“.

Извади консумативите за първа помощ, взе и шишенцето с ибупрофен — за всеки случай — и се обърна, за да се върне в банята. Но като размисли още веднъж, се извърна и грабна четката за зъби и една малка тубичка с паста. След като му помогнеше да почисти и превърже огнестрелната рана, тогава и само тогава щеше да се погрижи за отвратителния си дъх.

Господи! Бяха я нападнали, подслушвали, преследвали, наемен убиец стреля по нея, а сега беше на път да влезе в тази отвратителна баня и да се погрижи за огнестрелна рана. Погледна към смълчаната Биг Маут Били Бас и поклати глава.

Don’t worry, be happy.

Али се затътри обратно към банята, защото с всяка стъпка страхът й от следващите няколко минути нарастваше, но тя безмълвно си даваше кураж да издържи.

Можеш да го направиш. Можеш да го направиш. Можеш…

О, човече, раната продължаваше да си е там. И изглеждаше като… ами, като дупка от куршум. Бързо извърна очи и остави консумативите на плота. Нейт се обърна отново и й предостави гърба си. Уф, изглеждаше много зле. Раната на гърба му беше много по-лоша от тази отпред. Естествено, изходните рани винаги бяха много по-големи от входните — или поне така я бяха учили.

— Изсипи от дезинфектанта в пластмасовата бутилка.

— Добре. — Али отвори кафявото шише с кислородна вода и го изля в бялата бутилка, която имаше дълъг, тесен и неприятно изглеждащ накрайник.

— Сега вкарай накрайника в раната и стисни силно бутилката.

Тя затвори очи, въздъхна тихо, пъхна накрайника в кървавата дупка и стисна. Кислородната вода преля от дупката в гърба му като съскаше и кипеше, сякаш беше ядосана на разкъсаната плът. Когато младата жена погледна над рамото му, видя същата розово-червена пяна да се стича надолу по гърдите му.

О, Боже!

— Ох!

— Всичко е наред, сладурче. Почини си малко, ако искаш.

— Не. Добре съм. — Не беше сигурна, че няма да повърне отново, но… както и да е.

— Чудесно. Сега вземи опаковката с кръвоспиращия препарат, отвори я и поръси в раната, отпред и отзад.

Господин Стоик не можеше да я заблуди. Промиването на направената от куршума проходна рана сигурно болеше безумно много, но с изключение на една капка пот, която се стичаше по слепоочието му, Нейт не показваше никакви признаци, че е усетил „малкото неудобство“.

Али преглътна изгарящия възел от стомашна киселина, надигнала се в гърлото й, грабна пакета с коагулант и го отвори. Раната, която преди почистването сълзеше, сега кървеше сериозно.

— Лекарството действа само ако се постави директно върху разкъсаните кръвоносни съдове, затова не се притеснявай. Направи така, че да поставиш праха точно там — инструктира я той, като се наведе леко напред, за да й предостави повече място за работа.

Тя изсипа в шепата си от препарата и го притисна в разпенената рана толкова бързо, колкото можеше. Невероятно, но кръвта, стичаща се по гърба му, пресъхна на мига.

Хмм, това е вълшебен прах!

— Добре. Сега отпред.

Нейт се завъртя върху капака на тоалетната и се облегна на казанчето. Раната отпред беше с чисти краища, но от нея все още се стичаше плътна струйка кръв. Али обкрачи краката му, наведе се и повтори процедурата.

Кървенето отново спря незабавно и кръвта изсъхна много по-бързо, отколкото плужек, поръсен със сол. Пфу, отвратително. Сякаш ситуацията не беше достатъчно обезпокоителна, та трябваше да мисли и за такива неща.

— Много добре, сладурче. — Гласът му беше дрезгав.

Али погледна надолу, очаквайки да види лицето му, изкривено от болка, но лудият мъж беше зает да зяпа цепката между гърдите й, разкрита от зейналото деколте на блузката й.

Наистина ли? Зяпаше циците й? За какво ли си мислеше? В главата й се въртяха огнестрелни рани, кръв и плужеци, а той си мисли за цици?!

— Вие, мъжете — изръмжа с отвращение, докато се отдръпваше назад и пристъпваше към мивката и струпаните там кърпи — наистина имате само няколко мозъчни клетки, нали?

— Да. — Той се засмя. Звукът бе дълбок и интимен, напълно чужд за ушите й. — Но те са напълно ангажирани.

— Пфу!

Намокри две кърпи с топла вода и завъртя пръст във въздуха, с което му показа, че трябва отново да се обърне към ваната. После пусна едната през рамото в скута му.

— Почисти се отпред. Аз ще избърша гърба ти.

— Разбрано.

Колкото може по-внимателно, тя почисти кръвта от широкия му гръб. За съжаление, на места лепкавата течност беше засъхнала и се налагаше да търка малко по-силно.

— Съжалявам — каза, когато мъжът изсумтя.

— Недей — изсъска той, като за първи път й позволи да разбере колко много го боли. — Това трябваше да бъде направено.

Да, точно така, и удивително — беше го направила, без да й се доповръща. Със сигурност това беше ден, пълен с изненади. От друга страна, стомахът й беше съвсем празен, така че в него нямаше нищо за изхвърляне.

След като тялото му бе напълно почистено, младата жена взе кървавите кърпи и ги изхвърли в кошчето. Колкото и да се перяха, те никога повече нямаше да бъдат достатъчно чисти, за да се използват отново, но тя не вярваше, че персоналът на „Хепи Ейкърс“ няма да опита да го направи. После отвори два пакета със самозалепваща се марля и сложи превръзки върху всяка една от раните.

— Така — каза Али и потри ръце. — Готово.

— Справи се добре.

Тя завъртя очи, пристъпи към мивката и изстиска паста за зъби върху малката по размер четка, пригодена за пътуване, която бе взела от комплекта за първа помощ.

— Справих се направо страхотно. Само дето трябваше веднъж… ъъъ, два пъти да повърна. — Младият мъж й намигна и тя застина с отворена уста и четка на половината път към нея. — Кой си ти и какво направи с вечно намръщения и навъсен Нейтън Уелър?

Той въздъхна и погледна надолу към покритите си с белези мазолести ръце, поклащайки глава. Беше доста тъжно, наистина, че човекът започна да стреля, преди Нейт да й даде възможност да разбере какъв е в действителност.

— Аз… ъъъ, обадих се на Рицарите, докато ти беше заета да ни търсиш това… очарователно място.

Али завъртя очи и започна да почиства устатата си от горчивия вкус, останал от стомашните киселини.

— Генерал Фулър най-после е успял да говори с директора на ФБР, който изглежда няма представа какво е разследвал агент Дилейни. Казал, че мъжът започнал да се държи странно месеци преди смъртта си. Потаен е думата, използвана от директора.

Тя изплю.

— Е, страхотно.

Той направи гримаса и кимна.

— Да. Но има и добри новини.

— Така ли? — Али избърса устата си с кърпа, след което сбърчи нос и я хвърли в мивката. Миришеше на мишници. — Какво чакаш? Имам нужда от някоя и друга добра новина. Казвай!

— Прегледах личната кореспонденция на Григ. Очевидно онази работа е била единствената. Не намерих никакви други искания за мисии, така че се съмнявам да е имал навика да приема допълнителни задачи.

— Е — въздъхна тя, — всичко е ясно. Значи е бил двоен агент, но поне е бил проницателен двоен агент.

— Нали не вярваш в това?

— Не. — Младата жена поклати глава. Изглеждаше непоносимо привлекателна и най-важното, оставаше лоялна на своя брат в съзнанието си. — Мисля, че трябва да има добро обяснение за поведението му. Не мога да си представя, че Григ би направил нещо, което да навреди на мен, на теб или на някое от другите момчета. Ти можеш ли?

— Не. Не мога.

Чудесно. Поне за това бяха на едно мнение. Григ може да е бил много неща, но не и предател — никога не би предал страната си или мъжете, с които е работил. В това имаше известна утеха, което би трябвало да я успокои поне малко.

Нейт взе шишенцето с ибупрофен, разви капачката, метна четири таблетки в гърлото си, наклони глава назад и преглътна.

— Много ли те боли? — попита Али и огледа превръзките, за да провери дали са напоени с кръв. Слава богу, не бяха.

— Малко. — Той присви здравото си рамо. — Това е само драскотина.

— Драскотина? Проклетата ти ръка е отрязана! — Добре, добре, британският й акцент се нуждаеше от малко шлифоване. Младият мъж повдигна вежди. — О, хайде сега! — Тя вдигна ръка. — Не позна ли „Монти Пайтън и Свещения граал“^[1]?

Той я погледна, сякаш си беше изгубила ума.

— Господи, винаги когато си помисля, че можеш да бъдеш нормален… — Поклати глава и започна да разтребва бъркотията, която бяха направили.

— Аз съм рицар и никога не казвам Ни^[2]! — заяви Нейт с доста убедителен акцент. Али бързо извърна глава, устата й зееше отворена. Той й се ухили. — Ти изобщо не ме познаваш, нали?

— И кой е виновен за това?

— Аз, предполагам.

— Да, добро предположение.

— Нищо не мога да направя — измърмори. — Когато си наблизо около мен, винаги имам проблеми с това — и посочи издутината под ципа си, — затова обикновено гледам да те избягвам.

Сега устата й остана отворена по съвсем различна причина.

— Ти сериозно ли? След като в продължение на петнадесет часа прекосихме почти цялата страна, возейки се на мотор, който вибрира достатъчно силно, за да разклати всички зъби в устата на човек, след като те простреляха и бърках в кървящата ти рана, ти все още си в състояние да мислиш за секс? Наистина трябва да си луд.

— Виновен е адреналинът.

— Чудесно. Тогава — тя направи крачка към него — нека да направим нещо по въпроса.

— Какво? — Мъжът изглеждаше така, сякаш току-що му бе казала, че трябва да си обръсне главата и да се присъедини към „Харе Кришна“.

— Чу ме. — Нямаше какво да ги спре, наоколо нямаше никой и въпреки многократните му отхвърляния и твърдението му, че не желае да реагира физически на присъствието й, беше очевидно, наистина, наистина очевидно — предвид размера на издутината — че съзнанието и тялото му са на съвсем различно мнение. Тя беше склонна да се съобрази с искането на тялото му, защото — да си го кажем с прости думи — го желаеше. Така, както никога не беше желала мъж през живота си.

Вероятно това имаше нещо общо с не толкова незначителния факт, че може би е влюбена в него. Или може би беше заради това, че от дълго време го чакаше. Но независимо от всичко, тъй като и двете причини подкрепяха твърдението й, те трябваше да се поддадат на желанията си. И ако го обичаше — добре де, така беше — не заслужаваше ли да прекара поне една нощ в ръцете му?

— Не. — Нейт поклати глава, следейки с поглед как приближава, също както кобра гледа мангуста.

— Защо?

— Защо какво? — О, Нейт знаеше какво го пита, но отчаяно търсеше начин да забави отговора си, тъй като не успяваше да измисли правдоподобно извинение за…

— Защо не искаш да правиш любов с мен?

Ъъъ. Мда. Това беше въпросът, на който не можеше да си наложи да отговори, тъй като Али не беше от онези жени, с които да прекара една нощ на удоволствия и после да изчезне. А и дума не можеше да става да й предложи нещо повече, защото тогава щеше да бъде принуден да й признае, че е убил брат й и я е излъгал за онова, което… не, това просто нямаше да се случи.

— Ъъъ…

— Защото е очевидно, че тялото ти е напълно съгласно с идеята. И ти самият призна, че ме харесваш. — Али стоеше пред него, толкова близо, че можеше да долови финия аромат на орлови нокти от шампоана, дори след дългия ден, прекаран върху седалката на мотора. — Аз те харесвам…

Младият мъж я погледна изненадано.

Али поклати глава и се засмя и всичко, за което Нейт можеше да мисли, беше: Човече, тя изглежда абсолютно зашеметяващо с тази диво разбъркана коса.

— Е, през по-голяма част от времето те харесвам. Но през останалото — не знам дали искам да те удуша, или да те целуна. И в това е целият ми проблем, разбираш ли? Работата е там, че дори когато ме подлудяваш, продължавам да си мисля, че може би искам да те целуна. Така че — тя направи кратък безпомощен жест с ръце, — защо, защо да не се отдадем на страстта си?

Внезапно във въздуха се разнесе някакво жужене. То облиза кожата му като с електрически език и го накара да настръхне целия.

— Ъъъ…

— И ако го правиш само от лоялност към Григ, защото смяташ, че дължиш на мен — малката му сестричка — повече от една нощ, не си прав.

Моля? Какво? Тя наистина ли каза една нощ?

— Познавам твоя тип — продължи Али с изкусителна усмивка. — По дяволите, та аз израснах с един, който беше точно от твоя тип. Чукай и бягай, нали така?

— Али…

О, Господи! Тя пристъпи още по-близо и застана между краката му, щръкналите й малки гърди се озоваха точно пред него. В лицето му. Какво се канеше да каже? Нещо. Нещо важно, но дори и животът му да зависеше от това, не можеше да си спомни какво.

— Нейт — прошепна тя и зарови пръсти в косата му.

По гръбнака му се втурнаха тръпки от възбуда.

— Ммм? — попита, хипнотизиран от невероятната гледка пред очите си и от усещането как тя го докосва… съзнателно.

Али отново се засмя. Това беше смехът на морска нимфа — гърлен, секси и дяволски неустоим. Мъжът несъзнателно протегна дясната си ръка, сложи я отзад на бедрото й и я придърпа напред, докато зарови нос в сладката, ароматна долчинка между прелестните й гърди.

— Ти каза името ми — отвърна тя и покри дланта му върху бедрото си със своята. После започна да я бута нагоре, все по-високо и по-високо, докато шепата му обхвана твърдото й дупе. Велики Боже! — И в отговор аз казах твоето — обясни му със снизходителен тон.

Какво? За какво бърбореше тя? Беше невъзможно да разбере нещо, когато меките й гърди се гушеха в бузите му, а коварното ухание на орлови нокти замъгляваше съзнанието му. Това трябваше да спре. Тя може и да говореше за една нощ, но не го мислеше. Или…?

С неохотата на гладен човек, който трябва да се отдалечи от безплатен бюфет с неограничена консумация, Нейт отдръпна ръката си и се изправи, принуждавайки младата жена да отстъпи крачка назад. Тя го погледна въпросително, след това го дари с лека, многозначителна усмивка. Същата, с която жените се усмихваха от столетия, и която Да Винчи е увековечил в Мона Лиза.

Беше загазил.

И точно тогава тя пристъпи напред, повдигна се на пръсти и обви ръце около врата му.

О, човече! По-добре да бе останал седнал, защото сега Али се притискаше по цялата дължина на тялото му, а това беше прекрасно, объркващо и дяволски опасно. Всички причини, заради които трябваше да се съпротивлява, постепенно изчезнаха от съзнанието му. Това бяха важни причини, нали? Беше сигурен, че са, но не успя да си ги спомни, тъй като тя хвана ушите му и го дръпна надолу, за да го целуне.

Причини… Важни причини…

Дъхът й опари устните му и той изстена.

Причините!

— Али, трябва да спрем! Трябва да…

— Не! — Тя се отказа от опитите си да улови устните му и вместо това покри челюстта му с мокри целувки. — Този път няма да те оставя, независимо от извиненията ти. Казваш, че има неща, които не знам за теб? Ами, не ми пука за тях. Ти не искаш ангажимент? Е, и аз не искам.

— Григ — изграчи най-сетне и мислено се поздрави, че накрая е успял да й предложи приемливо оправдание.

— Какво за него? — Али се дръпна назад и се вгледа в очите му. Устните й бяха порозовели от допира с наболата му брада. Той изскърца яростно със зъби, когато гледката на тези пухкави устни върна спомена за друга част от анатомията й, също толкова мека и розова.

— Той не би одобрил. — Да! Това беше правилният аргумент!

— Разбира се, че би го направил. — Погледна го точно толкова закачливо, колкото и съблазнително. — Винаги ми казваше, че ти си най-добрият човек, когото някога е познавал, и че е можело да срещна и много по-лош от теб.

Нейт отдръпна глава, когато тя понечи да поднови възхитителното, влудяващо хапане по брадата му.

— Какво?! Той винаги ме предупреждаваше, че ще ме убие, ако те докосна дори с пръст.

Снизходителната усмивка, която му отправи сега, беше еквивалент на Хайде бе, ти сериозно ли?

— Естествено, че ще ти каже така, глупчо такъв. Точно това казват по-големите братя на мъжете, които искат да бръкнат под полата на малката им сестричка. Ти какво очакваше?

Какво беше очаквал?

— Наистина ли е казал това? Че си можела да срещнеш и много по-лош от мен?

— Да — отвърна и започна да хапе шията му, — но сега съм си наумила да направя много лоши неща с теб. Как ти звучи това?

Как му звучи? Като да е умрял и попаднал в рая. Мили Боже, дали да се осмели?

Какво искаше от него в действителност? Нищо повече от една нощ на удоволствие и — о, чудо на чудесата! — случайно това беше една от неговите специалности — да доставя удоволствие на жената така, както го беше научила една мила бразилска вдовица.

Странно, не се бе сещал за Ракел Силва през годините, но може би не биваше да се изненадва, че споменът за нея изникна в главата му точно сега.

На първата им изнервяща мисия, двамата с Григ бяха прекарали един дълъг, горещ месец, наблюдавайки целта, като живееха в малката къщичка за лодки на Ракел. Дните им бяха запълнени с чакане, следене и водене на подробни записки. Нощите… о, нощите им бяха изпълнени с нещо съвсем различно.

И въпреки факта, че похотливите млади мъже са известни с това, че обичат да се хвалят със завоеванията си, нито той, нито Григ бяха говорили за своите преживявания с Ракел през всичките тези години, сякаш изречената интимност би опетнила по някакъв начин духовното.

А това беше духовно — израстване на ума, тялото и душата.

Макар да бяха добре обучени войници, и на двамата им беше ясно, че през онова горещо южноамериканско лято са пристигнали в къщичката за лодки на Ракел като момчета. По времето, когато си тръгнаха, сладката бразилска дама ги бе превърнала в мъже.

О, човече, колко пъти си бе мечтал да покаже на Али всичко, което беше научил? Колко често бе разигравал в ума си всяка отделна ласка на мазолестите си пръсти, всяко горещо докосване с езика си, всяко движение на тялото си в нейното? Безброй. Ето колко. Безброй много пъти. А сега му се предоставяше възможност да превърне всичките си фантазии в реалност.

Беше го помолила за една нощ. Една нощ на удоволствие, една нощ на страст и спомени. След всичките години на отричане и саможертва не заслужаваше ли да се възползва от една нощ и да прави любов с единствената жена, която някога бе докоснала сърцето му?

Вероятно не. Някой като него, човек, който е видял и извършил толкова много тъмни и отвратителни неща, някой, който пълзеше в смърдящата клоака на човечеството, определено не беше достоен да докосне жена като нея, една жена, чиста и сияйна като слънце.

Така че — не, не заслужаваше тази нощ, но Бог да му е на помощ, щеше да я приеме.