Джули Ан Уокър
Ад на колела (13)

Глава 12

— Очаквано време на пристигане на Кристиан, Мак и Джамин — след четиридесет и осем часа — обяви Беки и се подпря с рамо на металната каса на вратата на кабинета на Франк.

Видът на младата жена, застанала там така небрежно, неосъзнато сексапилна и толкова… млада, накара Франк да скръцне със зъби и да посегне към нещо, което да му попречи да скочи и да стисне красивото й, съвършено гърло само заради това, че съществува. Заради това, че е единственото нещо на тази планета, за което жадуваше повече, отколкото за проклетите близалки „Дум-Дум“, или повече от топлинните камери, които всички чакаха с нетърпение последните две седмици, или… или от следващия си проклет дъх.

— Джамин?

— Да. — Беки кръстоса босите си крака. Ноктите й бяха лакирани в ярко прави секс с мен, голямо момче червено. Винаги бе мислил, че това е много интригуващо у едно момиче… жена… момиче… Мамка му! Жена, тя е жена, каза си той. Една млада жена. Една млада жена, която обикновено е омазана цялата в грес. Една млада жена, която знаеше много по-добре от всеки мъж как да сглоби двигател — всеки двигател. Една млада жена, която можеше да създаде от лист метал всичко, което творческият й мозък можеше да измисли, само с помощта на горелка и чук. А най-странното, пленително и дяволски изкусително нещо бе, че тази жена можеше да бъде и нежна и да си прави маникюр и педикюр всяка седмица.

— Знаеш, нашият нов ъъъ… гост от Израел. — Обяснението й отклони вниманието му от тези очарователни малки пръсти. — Това е псевдонимът, който Кристиан избра за човека.

А, да. Онзи проклет агент на Мосад. Страхотно! Просто страхотно. Още едно нещо, за което не искаше да мисли скоро.

— Той не е гост. Предполага се, че ще имаме полза от него.

Беки повдигна скептично вежди. Франк само сви рамене в мълчаливо съгласие. Самият той беше доста скептичен в това отношение.

— Освен това — продължи тя, — Стейди каза, че щял да остане още един ден на конференцията, заради някаква лекция на тема: „Зарастване на ексцизия и начално възстановяване при лечение на комбинирани фрактури по време на Първата световна война“. — Завъртя очи. — Ако питаш мен, което никой никога не прави, това звучи супер скучно. — Младата жена го изгледа многозначително, на което Шефа отговори с подобна гримаса. — Както и да е. — Не беше приключила. — Проверих Рок и Били. Казаха, че в края на седмицата са си у дома, и че на Източния фронт всичко е спокойно, така да се каже. Призрака и Али са на около час от Джаксънвил. Той каза, че ще се свърже с нас, след като вземе флашката.

Внезапно Франк осъзна, че цялата тази информация трябваше да дойде от Ози. Присви очи.

— Къде е малкият?

— Заровил се е дълбоко в системата за управление на полета на Хоука — отвърна Беки. — Приличаше ми на онова момче от терминала, с мравките в гащите, толкова беше нетърпелив да се добере до хеликоптера. И като видя как успешно, бих могла да добавя, без да ме открият — направи малък реверанс, — хакнах тази сутрин „Очите в небето“, Ози реши, че е безопасно да ме остави сама в контролния център, така че…

— Ребека! По дяволите! — Ругаейки, Шефа бръкна в джоба си за шишенцето с ибупрофен. Само при мисълта за опасността, на която се излагаше, като се опитваше да се включи в работата им, всяка една кост в остарялото му тяло го заболя. — Това не е твоя работа! Твоята работа е да правиш онова, което вършиш най-добре. Ремонтирай машините! Поддържай прикритието ни и не си пъхай носа в нашата дейност!

Младата жена се изправи и зае бойна стойка, разтвори елегантните си крака на ширината на раменете и стисна изцапаните си с грес и боя — това бе новост — ръце, в юмруци от двете си страни.

— Мога да направя дяволски много повече от това, Франк.

Левият му клепач започна да трепти.

— Не измествай темата — предупреди той, като внимаваше да запази гласа си спокоен. Беше необходимо единият от тях да запази контрол, иначе щяха да се разкъсат един друг и Бог да им е на помощ след това. — Плащаме ти да вършиш точно определена работа и…

— И аз си я върша! — извика тя. — Но мога и повече! Ако ти само…

— Това няма да се случи, Ребека! — изкрещя Франк. Дотук с контрола. Никога, когато тя беше наблизо, не успяваше да остане спокоен. — Никога няма да станеш пълноправен член на екипа.

— О, така ли? — Бузите й бяха яркочервени и добре, че очите й не можеха да изстрелват пламъци, иначе вече щеше да се е превърнал в купчина тлееща пепел. — Кой го казва? Ти не си единственият, който ръководи екип, Франк. При обучението, което получих от Рицарите, доста екипи с удоволствие биха ме добавили в списъците си.

Какво?! Обучение? Рицари?

Стана му лошо.

Като знаеше на какво са способни да я научат хората му, го присви стомахът, все едно страдаше от тежък случай на „Отмъщението на Моктесума“^[1].

— Що за… обучение? — попита, като изговаряше всяка дума бавно и прецизно. Или това, или щеше да започне да крещи отново.

— Призрака ме учи да стрелям със снайпер — информира го самодоволно и най-сетне Шефа разбра защо Беки и Призрака бяха изчезвали заедно толкова често.

— Докато правехте това, той не ти ли сподели нещо? Мислих си, че може би Призрака ти се е доверил и…

— О, забрави! — Беки завъртя очи. — Нали познаваш Призрака? Той не говори с никого за проблемите си.

Разбира се, беше права. Би трябвало да знае по-добре. По дяволите, това изобщо не му харесваше.

Без да се интересува, че лицето му постепенно придобива пурпурночервен цвят, младата жена продължи:

— Били ме учи на всичко за взривните вещества и разрушаването. И онзи ден аз…

— Какво? — прекъсна я той. — Как, по дяволите, Дивия Били е могъл да направи това?

Беки беше малката сестричка на Били, дявол да го вземе, и Франк дори не искаше да мисли за онова, което са правили онзи ден. Шибана работа!

— Защото аз го помолих. — Гласът й беше пълен с презрение. — Знаеш, че той подкрепя всичките ми амбиции и стремежи, като всеки добър брат.

Луд ли беше? Един добър брат би трябвало да се грижи малката му сестричка да се намира на най-малко два километра от всичко, което може да експлодира!

— Освен това усвоявам основния курс по оказване на първа помощ от Стейди, а Мак ми даде назаем всичките си учебници от Академията — продължи тя с нескрита гордост. — Предполагам, че в рамките на още няколко месеца ще съм по-добре образована, отколкото…

Франк престана да я слуша, защото беше много, много зает да измисля изкусни начини, по които да убие всеки един от Рицарите.

Стрелба? Взривни вещества? Медицинска помощ? Следствени методи на ФБР? След това щеше да му каже, че е усъвършенствала свое собствено ядрено оръжие.

Не можеше да й позволи да продължава по този начин. Това нямаше да доведе до нищо друго, освен до скръб и смърт, а той по-скоро би извадил очите си с тъпа пръчка, отколкото да й позволи да се излага сама на ненужни рискове.

— Никога, Ребека! — прекъсна речта й, която, по дяволите, дори не слушаше. — Никога няма да го позволя!

— Няма да позволиш? — Кафявите й очи се разшириха от учудване и недоверие, след това се присвиха, когато тъмна ярост изкриви лицето й. — Няма да позволиш?! Майната ти, Франк! Ти не си ми съпруг, нито си ми баща! Не можеш да ми разрешаваш или забраняваш нищо! Аз съм зряла жена и ще правя каквото си искам!

Да, не й беше съпруг, защото бе твърде стар, и не й беше баща, защото бе прекалено млад за това. Но беше неин шеф — поне до известна степен — и най-малкото, което бе в състояние да направи, е да се увери, че тя няма да продължи с безумния си план да стане пълноправен член на екипа.

Мамка му! Беки — пълноправен член на екипа? Сърцето му не можеше да понесе дори мисълта за това.

— Вярваш ли, че някой ще те вземе, след като го посъветвам да не го прави? — попита хладнокръвно, като хвърли няколко хапчета в гърлото си и ги преглътна. Това му се удаде дяволски по-трудно от обикновено, тъй като този разговор бе превърнал устата му в безводна пустиня.

Младата жена го зяпна с отворена уста.

— Ти… Ти би направил това? Ще ми попречиш…

— Без да ми мигне окото — отвърна мрачно Франк. Ако това означаваше нейната безопасност, би направил всичко.

Лицето й замръзна в потрес. След това Беки премигна бързо, сякаш да задържи сълзите си, а Франк се стегна в очакване те да потекат. Женските сълзи имаха пагубно въздействие върху него, и ако сега позволеше да му въздействат, щеше да бъде загубен. Това, което правеше, бе за нейно добро, макар в момента тя да не го проумяваше.

Но Беки не заплака. Не позволи на нито една сълза да потече по бузите й. Не. Не и Ребека Райхарт — Бунтарката. Вместо това си пое дълбоко дъх и се втренчи в него с израз, който нямаше да забрави, дори и ако доживееше до сто години… Израз на пълно разочарование.

Да, започваш да схващаш картинката, скъпа.

При вида на огорченото й изражение гърдите му се напрегнаха като опъната тетива, но нямаше връщане назад. Всичко беше за нейно добро.

— Знаеш ли, че си безкомпромисен кучи син, Шефе? — прошепна тя с разширени ноздри. Пулсът на шията й биеше толкова бързо и силно, че се забелязваше от пет метра.

Шефе.

Дори и в най-тъмните си кошмари не бе предполагал, че ще го заболи толкова много, ако чуе това име от устата й. Едва не трепна, когато неочаквана болка прониза като със саблен удар сърцето му. Няма значение. Ако успееше да я разубеди да изпълни плана си, можеше да издържи всичко. Дори омразата й.

— Започваш да схващаш картинката, Райхарт — прошепна тихо.

И просто така играта свърши…

Беки сведе глава, сякаш признаваше поражението си, преди да се обърне и сковано да закрачи към вратата на кабинета му.

Няма да плаче. Няма да плаче!

През последните три и половина години, откакто работеха заедно, беше проляла прекалено много сълзи заради копелето. Но край, стига толкова! Стига толкова копнежи и самобичуване. Няма повече да чака деня, в който той ще престане да мисли за нея като за досадна малка сестричка, и най-сетне ще проумее, че е жена. Жена, която може да предложи много на мъж като него. Жена, която е в състояние да предложи много на организация като Черните рицари.

Но не. Той току-що й бе дал ясно да разбере, че този ден никога няма да дойде. Никога няма да я приеме като нещо повече от удобство. Един омазан в грес механик, който да гарантира, че гражданското им прикритие ще остане непокътнато.

О, беше си въобразявала, че постоянните им препирни и закачки са нещо хубаво. Че може би, само може би, изпитва към нея съвсем малка капчица от онова, което тя чувства към него. И че вероятно като нея очаква деня, когато можеха да забравят всички изкуствено издигнати прегради и глупости, и най-накрая да споделят какво наистина чувстват един към друг. Ха! Каква загубенячка се беше оказала.

— Аз съм една шибана идиотка! — прошепна нещастно в празната зала. Бръмчащите тихо компютри сякаш бяха съгласни с оценката й.

Франк не изпитваше никакви тайни копнежи към нея. Не, дяволите да го вземат. След онова, което се бе случило току-що, Ребека знаеше със сигурност, че той не я харесва особено. Още по-лошо — о, да имаше и по-лошо! — не прояви дори мъничко уважение към нея. И това беше толкова, толкова… ужасно.

Проклятие!

Неудържим плач изгори гърлото й, все едно беше погълнала акумулаторна киселина. Когато побягна нагоре по стълбите към стаята си, босите й крака зашляпаха по металните стъпала. Звукът бе толкова ужасен и кух — като огромната бездна, която току-що беше зейнала в сърцето й.

— Олеле! Какво се е слу…

Като размахваше неистово ръце показа на Пати, която идваше по коридора срещу нея, натоварена с куп чисти кърпи, че сега не може да разговаря, и се стрелна в тихото усамотение на спалнята си. Затръшвайки вратата зад себе си, Беки се свлече по металната повърхност и покри лице с треперещите си длани. И едва тогава избухна в силен плач.

— Майната му! — извика в тишината. Тухлените стени погълнаха звука и й отнеха дори тази малка победа. — Майната му! — Гласът й се пречупи, щом я заляха вълните на отчаянието.

Не плача за него, уверяваше сама себе си младата жена, докато горещите сълзи капеха върху дланите и се стичаха по китките й. Не, по дяволите! Плачеше за загубата на своя идеализъм… за загубата на мечтите си.

* * *

— Няма да се обаждаме на родителите ти — каза Нейт, след като изгаси ревящия двигател на Фантома, една пресечка преди къщата на Морганови. Не искаше да буди целия квартал.

— Няма проблем. — Гласът на Али прозвуча страшно интимно в блутуут приемника на шлема му.

Последните деветстотин километра бяха тест за издръжливостта и волята му, защото тя най-после си бе позволила да се отпусне напълно върху него. Всичките й меки, женствени извивки, обвити в топла кожа, се притискаха плътно в гърба и външната част на бедрата му. През цялото пътуване беше чувал лекото й дишане в ухото си… и, по дяволите! Ярко, неоново синьо. Беше сигурен, че такъв ще бъде цветът на бедните му топки, ако би могъл да ги погледне в момента.

— Така или иначе, сега спят. Освен това — тя въздъхна, което предизвика хладни тръпки по гръбнака му, въпреки топлината на нощта, — нямам желание да им обяснявам какво става. Това само ще ги разтревожи.

— Ммм — прошепна той, опитвайки се да не обръща внимание на ерекцията, която го измъчваше от… е, добре де, като че ли от цяла вечност. Беше ли нездравословно да има ерекция, продължаваща повече от четири часа, ако е била предизвикана от близостта на жена, а не от шепа Виагра? Нещо, което щеше да попита личния си лекар, когато отидеше на следващия профилактичен преглед. — И така… — Гласът му прозвуча глухо и той се изкашля, за да прочисти гърлото си. Несъмнено кръвта, която стигаше до гласните му струни, не беше достатъчна. — Ще ми кажеш ли най-сетне, след като сме вече тук, къде си скрила тази флашка?

— Не — отговори Али, без дори да се опита да скрие самодоволния си тон.

Бе благоволила само да им разкрие, че флашката е скрита някъде в дървената къщичка, в която двамата с Григ са играли като деца, но точното място беше запазила за себе си. Проклетата жена беше останала с безумното убеждение, че ще я зареже на някое безопасно място по-бързо, отколкото можеше да каже „двулично копеле“, ако им предостави това последно късче информация.

И бе права, разбира се.

Кратката среща с Мистериозния в Кентъки го подразни доста, и въпреки уверението на Беки, която бе видяла с помощта на „Очите в небето“, че господин Мистерия си е продължил по пътя, Нейт не можеше да се отърси от чувството, че някой ги наблюдава. Точно в този момент.

Призрака разкопча подбрадника, свали шлема и го постави върху хромираното кормило на Фантома. После огледа района.

Кварталът беше застроен предимно с еднофамилни къщи. Малките им градинки бяха добре поддържани, а живите плетове — старателно подрязани. Пъстро изобилие от цветя надничаше от най-различни места — от сандъчета под прозорците, от големи глинени саксии, от жизнерадостни лехи. С една дума, това беше перфектната картинка на Великата американска мечта.

И ето го сега тук, въоръжен с достатъчна огнева мощ да започне преврат, и параноя, бързо разрастваща се до относителните размери на щата Тексас.

Започна да си тананика наум старата песен от „Улица Сезам“, в която се казваше, че всяко едно от нещата се отличава от другите.

Човече, определено прекарвам твърде много време с Ози.

Вятърни камбанки уловиха благоуханния вечерен бриз и зазвъняха весело. Сладкият аромат на прясно окосена трева, изпълващ тихата нощ, се смесваше с малко по-пикантната миризма на току-що разпръснат тор. Наблизо излая куче. Звучеше въпросително. Никой не отговори и тишината отново се възцари над девствения квартал.

При по-внимателно вглеждане не успя да открие никакви предупредителни знаци за сигурност, стратегически поставени в цветните лехи, нито стикери на охранителните фирми АДТ или Бринкс, залепени в ъглите на предните прозорци. Беше готов да заложи левия си тестис — изключително синия си ляв тестис — че повечето от тези домове са или с отключени врати, или с отворени прозорци, или и с двете. Цялото място излъчваше безопасност и сигурност. В райони като този, родителите все още оставяха децата да тичат навън без надзор.

Защо тогава косъмчетата по тила му бяха настръхнали и изпитваше това чувство на безпокойство.

— Хей! — Али го побутна, за да привлече вниманието му. — Какво чакаме?

В отговор той поклати глава неопределено и бръкна в тежките дисаги на мотора, за да вземе устройството за нощно виждане. Вдигна го пред дясното си око и светът наоколо се оцвети във всички нюанси на зеленото. Огледа района, като търсеше някакво движение или по-тъмна сянка, на която не й беше мястото там. Но… Нищо. Нито едно стръкче от перфектно окосената трева не помръдваше.

Господи, мястото можеше да се използва за снимачна площадка на „Степфордските съпруги“. Е, не беше ли това тревожна мисъл?

Огледа още веднъж околността и най-накрая беше принуден да се отърси от напрежението и да освободи дълго сдържания си дъх.

Може би близостта на Али му оказваше влияние и обичайната му параноя се разрастваше до неподозирани размери. А това никога не беше добре, особено в операция, при която му бяха необходими светкавични рефлекси.

Пое си дълбоко дъх и изпъна рамене.

— Добре — каза и слезе от мотора, — отиваме бързо и тихо. Ясно ли е?

Видя я как свали шлема и разтърси лъскавата си коса като в рекламата на Suave^[2] преди да му хвърли поглед, с който сякаш го питаше дали коефициентът му на интелигентност не се доближава постепенно до номера на обувките му.

— Разбрано — отвърна и му отдаде чест.

Бог да му е на помощ. Страдаше от тежък случай на сини топки, както и от свръхчувствителност към някой ме наблюдава, но в мига, в който Али реагира дръзко и саркастично, Нейт забрави всичко. Единственото нещо, за което можеше да мисли сега, беше как я взема в прегръдките си и я целува, докато язвителността в погледа й се стопи и се трансформира в нежна страст. Точно така щеше да стане. Така ставаше всеки път, когато го поразяваше хроничната глупост и си позволеше да докосне с устните си нейните. Тя се напрягаше за секунда, само за секунда, а след това се разтваряше в прегръдките му като лъжица захар в кана слънчев чай. Това беше най-невероятното усещане и караше вече пулсиращия му пенис да удря като палка на барабан върху долната част на корема му.

— Сега не му е времето — промърмори на долната си глава.

— Какво каза?

— Нищо.

Младата жена го изгледа подозрително.

Когато й направи знак с брадичка да върви напред, тя му хвърли един последен скептичен поглед, после сви рамене, обърна се и изпълни онова, което й бе казал.

Бяха само на половината път до къщата на Морганови, когато Нейт отново усети онова изтръпване, сякаш някой го е взел на мушка. Наистина съжаляваше, че не бе отделил повече време, за да претърси района. Григ винаги казваше, че времето, отделено за разузнаване, никога не е загубено.

За съжаление, беше твърде късно за това. Вече бяха на открито или казано на войнишки жаргон: бяха останали да висят с голи задници на вятъра. Лесна мишена за всеки, който беше там и ги наблюдаваше.

Измъкна колта от колана на дънките си и прикри гърба на Али, която крачеше безгрижно по тихата улица. Като се оглеждаше непрекъснато, с наострени за всеки необичаен шум уши, Призрака я последва покрай дома на родителите й през дървената порта в прохладния, тих заден двор.

Огромен грил от неръждаема стомана заемаше централно място в покритата с каменни плочи вътрешна градина, свидетелство за множеството барбекюта, организирани тук в редките моменти, когато с Григ си бяха вземали отпуск. Останалото пространство се заемаше от кръгла маса с шест стола и Нейт си спомни времето, преди не много години, когато двамата с Григ седяха точно там, след като останалите членове на семейство Морган си бяха легнали, и си говореха за напускане на армията и за присъединяване към екипа на Франк Найт.

Изведнъж го налегна ужасна носталгия и в главата му нахлуха хиляди въпроси. Какво щеше да стане, ако тогава не бяха свалили униформите? Щяха ли сега да излязат в пенсия? Може би заедно щяха да отворят малка кръчма и да напълнеят от многото пържоли и бира? Да се отпуснат и да помислят за създаване на семейство?

Ами ако бе пропуснал последния обратен превоз от Колумбия? Щяха ли да ги натоварят с тази проклета злополучна сирийска мисия? Ами ако беше успял да прегризе онези стари въжета малко по-рано? Дали щеше да успее да спаси живота на Григ? Какво щеше…

— Внимавай с първото стъпало! — Гласът на Али го изтръгна от безполезните мисли. — Доста е протрито.

Погледна нагоре и я видя да се изкачва бързо по старата въжена стълба, която висеше от грапавия дънер на огромния дъб, изправен величествено като часовой в задния двор на Морганови.

Олеле! Когато дупето й се оказа на нивото на очите му, неоново сините му топки се напрегнаха още повече.

Е, чудесно! Идиотският му ум веднага превключи от смърт на секс. Не за първи път на тази мисия Нейт осъзна, че очевидно с него нещо не е наред и посещението при психиатъра започваше да му изглежда все по-неизбежно.

— Кажи вълшебната думичка — подразни го Али, докато се промушваше през тъмната дупка в пода на дървената къщичка и хвана въжената стълба, все едно искаше да я издърпа нагоре.

— Али-и-и — предупредително изрече той и хвана края на разнищеното въже, преди да е успяла да го издърпа нагоре. Можеше да се изкачи по ствола и без стълбичката, дори със завързани очи, но мисълта как грубата кора ще нарани дланите му и какво ще е състоянието на скъпоценната й шия, след като сложи ръцете си върху нея, изобщо не му се стори примамлива.

— Не-е-ейт — имитира го тя и сбърчи сладкото си носле по онзи неустоим начин, когато усмихната погледна надолу към него.

— Сега не е време за игри — смъмри я, макар че беше облекчен да я види отново така палава, както преди.

Опасяваше се, че малкият им спор в спалнята му снощи, да не говорим за начина, по който бе приключил разговорът им тази сутрин, завинаги са изличили подигравателната усмивка от сладкото й лице — поне в негово присъствие. Не беше ли това безобразие? Особено като се има предвид, че усмивката на Али беше в неговия списък на „Десетте най-страхотни неща, които искам да ми се случат през тази година“.

— О, Пухчо, много си сериозен. Освен това няма от какво да се страхуваш тук. — Тя се отдръпна назад и Нейт бързо се изкачи по стълбичката и се промуши през капака в пода. — Това място е било обсаждано от дракони, викинги, бандити, индианци, крадци и главорези, но никой не е успял да го превземе.

— Хмм… — Той затвори капака, за да не се вижда светлината от градината на Морганови и изведнъж се оказаха обгърнати от мастиленочерен мрак.

Във вътрешността на дървената къщичка миришеше на суха, лющеща се боя, на прашна тъкан, на разтопен восък и старо лепило „Елмър“, както и на лепкави бонбони и печен хотдог.

Миришеше на красива детска мечта.

— Обзалагам се, че всички тези злодеи са имали кестенява коса, палави кафяви очи и са отговаряли на името Григ — размишляваше на глас Нейт, докато вадеше фенерчето от джоба на бедрото си.

Чу се глух, специфичен звук точно преди разсеяна жълта светлина да освети малкото помещение. Над главите им висеше гола електрическа крушка.

— Тук и електричество ли има? — попита той впечатлен и върна фенерчето в джоба си. — Май сте помислили за всичко, докато сте си играли с Григ?

— Татко извърши по-голяма част от строителните работи. Мама е човекът, който направи завесите и възглавничките за пейките. — Посочи ниските пейки под четирите еднакви прозореца. — Тя нарисува също така фалшивия килим на пода и настоя за истински стъкла. Татко искаше да си останат просто отвори, но тя беше упорита. Спомням си думите й: „Пол, как ще се предпазят от вятъра, дъжда и мародерите без стъкла на прозорците?“. — Младият мъж примигна объркан. — Какво? — попита Али. — О, не ме гледай така. Не си мисли, че родителите ни никога не са прекарвали времето си с нас, просто предпочитаха да бъдат един с друг. И не си прав — добави бързо, после се усмихна, когато видя недоумението му. — За злодеите. Те винаги са били руси, със светлокафяви очи и отговаряха на името Али. Нима си помисли, че Григ би благоволил да бъде лошото момче? Още тогава страдаше от синдрома да спася света.

Да, Нейт можеше да си представи всичко това много ясно. Григ охранява крепостта на дървото, докато Али, с коса, вързана на конска опашка, стои долу и стреля с пластмасови стрелички с гумени накрайници или го замерва с гумени топчета от саморъчно направена прашка.

— Никога ли не успя да го победиш?

— Е, след като станах достатъчно голяма, за да ми хрумнат наистина хитри идеи, Григ загуби интерес да играе на рицари и дракони или на ченгета и разбойници. Тогава започна да използва къщичката за свои лични цели. Опитваше се да съблазни вътре Кандис Хънипот^[3].

Разнесе се изненадано сумтене, преди Нейт да я обвини:

— Хайде бе! Майтапиш се. Няма разумен човек, който да кръсти дъщеря си Кандис Хънипот.

Младата жена повдигна вежди, сякаш казваше „Нима?“.

— Ще ми повярваш, ако някога срещнеш господин Хънипот. Нека просто кажем, че на него можеше да се разчита да ни купи бира, докато бяхме непълнолетни, да не говорим за факта, че миришеше, все едно се къпе с водата от своя бонг^[4].

— Исусе!

— Ммм… — Тя поклати глава и се усмихна. — Нищо подобно. — За няколко секунди настъпи тишина, тъй като и двамата си мислеха що за баща е бил господин Хънипот. Ритмичното жужене на нощните насекоми като фон беше биологичният еквивалент на белия шум^[5]. — Така — каза най-накрая, — искаш ли да видиш тази кутия на спомените?

— Да — отвърна той, радостен от промяната на темата, защото току-що сериозно се беше замислил да намери този образ — господин Хънипот, и да го осакати заради това, че е насърчавал Али и децата от квартала към подобно поведение.

Човече, хората наистина трябва да кандидатстват за специален лиценз, преди да им бъде позволено да се размножават…

Али отметна със замах прашната покривка от голямата купчина в ъгъла, за да открие един стар сандък. Нейт повдигна вежди и й помогна да го придърпа по-близо.

— Григ ми го даде като заместител на старата кутия за играчки, която бяхме свикнали да използваме — обясни, прокарвайки благоговейно пръсти по изписаните букви ЕФРЕЙТОР МОРГАН, ГРИГ.

— Ммм.

Ммм? Наистина ли? Това ли беше най-доброто, което можеше да каже? Нейт отвори уста, за да изрече нещо по умно от Ммм, когато Али продължи, очевидно незабелязала непохватния му отговор. Не беше изненадан. След цели дванадесет години Али несъмнено бе свикнала със сдържаността му. Поне така би го нарекла — сдържаност. Но истината беше, че когато в очите й се появи този мек, уязвим поглед, просто си глътна езика.

Беше онемял. Проклетият му език се бе завързал на възел.

— Знаеш ли, много хора намираха за странно, че двамата с Григ бяхме толкова близки. Обикновено отношенията между брат и сестра са други или поне така ми казваха. Мисля, че това е така, защото в любовта си към нас родителите ни бяха малко… ъъъ, небрежни е най-добрата дума, с която мога да го опиша, предполагам. Както и да е, с Григ трябваше да разчитаме един на друг. Винаги ходехме заедно, само двамата, до Деъри Куин^[6], за да отпразнуваме отличните ни свидетелства. Никога не пропуснах негов бейзболен мач, нито пък той — мой клавирен рецитал.

Но тогава Григ умря и сега всичко, което имаше, беше един голям сандък, пълен със спомени.

Всъщност, Нейт никога преди не го беше осъзнавал, но това, че Али беше съвсем сама, разби проклетото му сърце и всичките му намерения и цели. И въпреки че не му се искаше нещата да стоят по този начин, се надяваше, че тя може да намери известна утеха в мисълта, че двамата поне имат нещо общо.

— Григ — прошепна младата жена, продължавайки да гали изписаните букви, — ме научи да си връзвам обувките и да карам колело. Дори ми показа как да поставям презерватив — усмивката й беше слаба и сладка, — с една огромна градинска краставица за модел. Можеш да си представиш какво беше моето разочарование, когато за първи път имах възможност действително да изпробвам уменията си върху жива плът.

Нейт изобщо не искаше да знае, но…

— На колко години беше?

— Деветнадесет.

— Господи! — изръмжа. Мразеше този тип, който бе имал изключителната чест да бъде първият й и…

О, страхотно. Това наистина беше идеалният момент за просветление. Сякаш този ден вече не беше достатъчно лош. Но да се крие от истината, бе още по-лошо! Изведнъж разбра, че не може да се самозаблуждава повече. Не можеше да продължава да се преструва, че това, което изпитва към нея, може да бъде просто несподелена страст.

Той я обичаше.

Бам! — както би казал Емерил^[7].

Обичаше я така, сякаш не беше обичал никога и нищо в целия си жалък живот, и не беше ли това едно гигантско „Свършен си!“ от Вселената?

Но това не променяше нищо.

Тя никога нямаше да бъде негова. Дори след милион години. Защото нищо не можеше да промени факта, че беше убил брат й — толкова просто и в същото време толкова ужасно изглеждаха нещата.

По дяволите! Искаше му се да крещи заради несправедливостта и да покаже на болезнено нечестната Вселена два средни пръста. Вместо това поклати глава и промърмори:

— Иска ми се… иска ми се… — Желаеше толкова много неща, че не знаеше откъде да започне.

— Да. — Али го спаси от необходимостта да довърши мисълта си. — На мен също.

И докато се взираше в нежните й блестящи очи, Нейт си помисли, че може би й вярва.

— Нека го направим сега, а? — прошепна тя и за момент Нейт застина. Да направи какво? Най-после да признае, че те… — Хайде да вземем проклетата флашка и да изчезваме от тук, по дяволите.

Да, наистина. Добра идея, иначе щеше да избухне в сълзи и да й признае любовта си. И няма ли това да бъде шок за нея? Нейт Уелър — Призрака, или както Ози обичаше да го нарича „господин Безчувствен“, губи играта и ридаейки като бебе й се обяснява във вечна любов? Вероятно би си помислила, че е напълно луд, и нямаше да е далеч от истината. Колко тъжно.

Пое дълбоко дъх, докато я гледаше как благоговейно вдига капака на сандъка. Трябваше само да се стегне още за няколко минути, а после щяха да излязат оттук и да отпътуват. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Не само че бе на косъм от това да се разреве и да излее сърцето си пред нея, но и безпокойството му растеше с всяка изминала секунда. И тогава отминаващите секунди вече нямаха никакво значение, защото времето спря.

Григ…

Първото нещо, което срещна погледът му, беше снимка на Григ, залепена от вътрешната страна на капака.

— Боже, колко много ми липсва — въздъхна Али и прокара тънкия си пръст по лицето на Григ.

Прас! Сърцето му се счупи право по средата. Нейт беше изненадан, че звукът не разцепи въздуха.

Боже мили! Това беше ад. Забравете за сините му топки. Забравете за безпокойството му относно цялата тази проклета, шибана ситуация. Забравете, че е влюбен в една-единствена жена на тази планета, която никога не можеше да има заради… Заради Григ. Приятелят му изглеждаше така, както винаги. Дори когато бяха притиснати насред джунглата и вражеският огън разкъсваше листата около тях, Григ имаше този безгрижен вид. На лицето му винаги цъфтеше широка усмивка, заразна като грипен вирус. Глупавият кучи син беше обичал живота. Всички негови аспекти.

— Липсва ли ти? — попита Али с дрезгав глас. — Извинявай, глупав въпрос. Ти беше много по-близо до него, отколкото който и да е от нас. Разбира се, че ти липсва.

— Познавах го много по-добре от вас, може би — побърза да я поправи Нейт, — но той беше най-близо до теб, Али. Ти беше в сърцето му. Григ ми липсва всеки проклет ден.

— Да — въздъхна младата жена и погали за последен път снимката на брат си, — на мен също.