Джули Ан Уокър
Ад на колела (12)

Глава 11

Когато се качи на тавана на празната къща — По дяволите, трябва да сваля около седем килограма, едва се проврях през шибания отвор! — Нейт монтира камуфлажно боядисания снайпер М-40 А5, произведен за морската пехота, върху двуногата и залегна зад него.

С помощта на спираловидно навито парче детониращ шнур взриви малка дупка в стената до таванския прозорец.

Както винаги, усещането за оръжието в ръцете му беше като завръщане у дома. Беше просто като продължение на ръката му.

Оръжейните майстори в Куонтико със сигурност знаеха как да произведат една добре работеща пушка…

Сиерата бе неговият избор на оръжие, когато се изискваше по-ефективно поразяване на целите в рамките на хиляда метра. Момичето му, обаче, можеше да се справи отлично и на по-големи разстояния. Веднъж беше улучил човек, който се опитваше да избяга през склада на един магазин, оказал се с двеста метра по-далеч, отколкото бяха изчислили двамата с Григ. Освен това, мазният лидер на Ал Кайда вече се беше свлякъл на земята, а ордата му бодигардове все още не беше чула сладкия звук от изстрела на Сиерата.

Когато погледна през оптическия мерник и огледа набързо парка отсреща, Нейт се опита да забрави времето на активната си служба. Време, което можеше да се определи най-вече като скучно. Часове и часове на системно разузнаване, неизбежно следвани от около половин минута луда, спираща дъха дейност. Григ обичаше да цитира други снайперисти. Един от любимите му цитати беше: „Стрелбата е поезия на забавен каданс до момента, в който натиснеш спусъка“. От мига, в който Нейт натиснеше спусъка, двамата се нуждаеха само от двадесет секунди докато опаковат и скрият оборудването и изчезнат отново. Двадесет секунди, пълни с паника и трескава дейност. Към края го правеха за осемнадесет. Бяха дяволски добри. И бързи…

Забеляза мъж, който се разхождаше в парка и инстинктивно превключи на тактическо дишане. Три дълбоки вдишвания, издишване.

Човекът носеше бейзболна шапка от университета на Луисвил, синя риза и невзрачни бели маратонки. Ръцете му бяха пъхнати дълбоко в джобовете на дънките и, докато крачеше напред, главата му беше сгушена между раменете, а погледът — забит в тротоара пред него.

Може би този тип просто се наслаждаваше на приятния, свеж летен ден, но Нейт не би доживял до зрялата възраст от тридесет и три, ако поемаше непремерени рискове. Господин Събота в парка имаше горе-долу същата височина и същото телосложение като Мистериозния. Можеш ли да го подразниш? Да, мога. И чакам толкова дълго време…^[1] О, Боже, очевидно бе прекарал твърде много време близо до Ози, който постоянно цитираше текстове на песни. Нейт поне можеше да претендира, че има по-добър музикален вкус от хлапето. Според неговото не чак толкова скромно мнение, „Чикаго“ бе най-добрата група от целия глем-рок^[2] на 80-те.

— Хайде, погледни нагоре! Дай ми възможност да зърна лицето ти — прошепна Призрака в тишината на задушния таван.

Избилата по челото му пот се стичаше по слепоочията. Носещите се из въздуха прах и частички топлоизолация, дразнеха дробовете му. Разлагащият се труп на мишка в единия ъгъл изпълваше пространството със сладникавия мирис на смърт.

Мъжът в парка не изпълни прошепнатото му искане.

О, човече! Едва ли щеше да има такъв късмет.

Покрай мъжа мина възрастна жена с много дебел дакел. Бедното същество изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се пръсне и господин Събота в парка се наведе, за да почеше животното зад ушите.

Нейт видя своя шанс.

Извади мощния лазерен показалец от джоба на якето си, като продължаваше да държи окото си на окуляра на оптическия мерник, и с едно движение на палеца активира устройството. Фокусирайки се върху целта, той насочи тънкия лъч светлина. Едно нещо беше сигурно: това би било достатъчно да изплаши до смърт господин Събота в парка, ако беше нещо повече от безгрижен гражданин, излязъл да се поразходи. Съзнанието на обикновения цивилен нямаше да свърже на мига малката червена точка с оръжие. О, не. Този вид инстинктивна реакция се придобиваше само след обучение и с натрупване на опит, след живот в постоянно състояние на повишена бдителност, когато първото нещо, което идва наум във всяка една ситуация, не е вероятността за неизвестна заплаха, а вероятността, че такава съществува…

Пулсът му автоматично се забави. Светът наоколо избледня, дискомфортът на задушния таван беше забравен, и всяка клетка на тялото му се фокусира само върху едно нещо — петте компонента от мантрата на снайпериста: бавно, плавно, право напред, стабилно, натискане.

Е, щеше да пропусне частта с натискането.

В края на краищата, ако този тип наистина беше от ЦРУ, значи е на мисия, одобрена от правителството. Затова, въпреки че много щеше да му хареса да направи хубава, чиста дупка между очите на мъжа, защото бе допуснал колосалната грешка да насочи пистолет към главата на Али, Нейт продължи да държи пръста си далеч от спусъка. Вместо това се съсредоточи върху лазерната показалка и сцената в парка. Когато центрира зловещата червена точка върху гърба на протегнатата му длан, видимата част от челюстта на господин Събота в парка стана бяла като захар, и той хукна към близката гора.

Жената, която държеше каишката на дакела, отскочи стреснато назад. Дебелото й куче започна да лае, клепналите уши се плъзнаха покрай издутото му тяло, когато вдигна глава и шумно изрази своята изненада.

Стените на тавана изникнаха пред погледа на Нейт, щом вдигна глава от оптичния мерник и изруга.

Пренебрегна желанието си да захвърли оръжието и да се впусне в гонитба — Мистериозния щеше да бъде на половината път до Тексас, докато той успееше да стигне в парка. Така че, да, най-доброто, което можеше да направи, бе да остане точно тук, където е. Да наблюдава и да чака. С пет магазина, пълни с олово, което бързо можеше да промени отношението на всяко враждебно настроено лице.

Точно както Григ казваше винаги: „Най-бързият начин да се промени мнението на един човек по даден въпрос е един 138 грама тежък аргумент“.

Дяволски вярно!

* * *

Докато седеше върху една голяма кофа за боя в мръсния гараж, с хладната, тежка цев на резервното оръжие на Нейт, опряна до бедрото й, Али все повече започваше да се съмнява в правилността на решението си да го придружи в това пътуване.

Гледката тази сутрин, когато поиска да тръгне с него, не беше приятна. Всички рицари, с изключение на Беки, бяха на страната на Нейт. Те настояваха да им каже къде се намира флашката, за да може Призрака да отиде да я вземе.

— Няма начин. Това е точно толкова мой проблем, колкото и ваш. Всъщност, като се замисля, повече е мой. Аз съм тази, която е следена, нападната, подслушвана и — о, да! — аз съм също и тази, към чиято глава насочиха пистолет — беше казала, взирайки се сърдито в групата, събрана в малкия офис на Франк Найт.

— И точно поради тази причина трябва да останеш тук — настоя Франк, докато студените му сиви очи я гледаха подозрително.

— О! — вирна брадичка тя. — Значи е напълно в реда на нещата Нейт да отиде и да рискува живота си, но съществуват други правила, когато става дума за мен? Не мисля така. — Само при мисълта, че искат да изпратят Нейт сам й се прииска да закрещи, особено като знаеше, че той щеше да вземе флашката, да разреши загадката и да я остави в пълна неизвестност.

— Той е обучен, Али — напомни Ози с мек, но авторитетен глас, което беше малко странно, като се има предвид, че младежът не носеше нищо друго освен долнището на пижамата си с щамповани космически кораби и косата му беше съвсем разчорлена. Изглеждаше така, сякаш беше скочил от леглото, за да си подсуши косата. — А ти, мила моя, не си.

— Научила съм повече, отколкото предполагате. Григ не беше небрежен, когато ставаше дума за…

— Али — прекъсна я Нейт с дрезгав глас, а когато се обърна с лице към него, погледът на черните му очи беше твърд като гранит, — моля те, ела с мен.

Ооо… Супер!

Огледа крадешком събралата се група и срещна само безучастни изражения.

Добре, значи никаква помощ от фъстъчената галерия^[3].

С изключение на Беки, която направи физиономия, и след това й намигна успокоително. Али оцени жеста, но това не й помогна да успокои свития си на топка стомах. Щеше да стане лошо, много лошо. Но не можеше да му откаже. Ако го направеше, без съмнение Рицарите щяха да излязат от офиса, и да я оставят в същото затруднено положение. Сама. С Нейт.

Тя направи гримаса и въздъхна преди да вземе котарака в ръцете си. Изправи се и го последва по стълбите до спартански обзаведената му спалня.

Местопрестъплението от снощи, помисли си горчиво и й се прииска да заплаче, щом споменът за безчувственото му отхвърляне я прониза.

Вместо това събра цялата си самоувереност, вдигна брадичка и мина решително покрай него, за да седне на ръба на леглото. Поне така нямаше да забележи, че краката й са омекнали като варени спагети, да не говорим, че ръцете я боляха от значителната тежест на Фъстъка.

— Няма да промениш решението ми — каза, гледайки предпазливо как мъжът седна небрежно в коженото кресло, облегна се назад и подпря крака върху табуретката.

— Защо искаш да дойдеш?

— Защото Григ ми беше брат и защото съм уморена до смърт от тайни. Ако те оставя да сложиш ръка на тази флашка, никога няма да разбера каква всъщност е цялата история. — Той само се взираше в нея. — Дори няма да го отречеш? — попита невярващо.

Нейт не помръдна и на сантиметър, не произнесе нито звук, дори изглеждаше така, сякаш изобщо не диша. Така се започна. Онази част, в която той просто седеше и чакаше. Е, това нямаше да проработи този път. О, не. Няма начин. Не и с нея.

Мълчанието продължи дълго, много дълго. Младата жена можеше да чуе дори как цъка секундната стрелка на ръчния му часовник. Кръглият корем на Фъстъка изкъркори предупредително, преди да изпусне доста нетипична за котките пръдня.

— Гадост — възкликна тя и размаха ръка пред лицето си в опит да разсее миризмата на гранясало от частично смляната „Фенси Фест“.

Нейт премигна, безразличен към опита на стомашно-чревния тракт на Фъстъка да намали напрежението.

Протягайки ръка, за да почеше котарака под брадичката — животното имаше вид, сякаш наистина се усмихва — Али се втренчи в отчайващо безизразното лице на Нейт. Номерът й нямаше да мине. Можеше да чака, докато косите им побелеят. Можеше просто да седи тук и да изживее времето си и…

— О! — Вдигна ръце във въздуха, защото в противен случай щеше да го удуши. — Говори, за бога! Говори!

Фъстъка измяука протяжно и прочувствено. Белязаното му черно носле сочеше към тавана, а извитата му опашка се размахваше възбудено напред и назад.

— Не ти! — каза с досада на котарака. — Ти! — посочи с пръст към мускулестите гърди на мъжа.

— Какво искаш да ти кажа? — попита той и въздъхна примирено. — Ако сметна, че информацията е твърде опасна за гражданско потребление, тогава — да, ще се погрижа да бъде видяна само от оторизирани лица, към които ти не принадлежиш.

— Но той ми беше брат! — изкрещя бясна, разочарована и уплашена, че може да загуби битката и никога след това да не разбере какво е означавала тази история. — Заслужавам да знам точно в какво, по дяволите, е бил замесен.

— Не — обяви студената си присъда той. Леденият мъж се завърна с пълна сила. — Не е нужно. Освен това вече знаеш твърде много.

— Небеса! — Младата жена придърпа Фъстъка към гърдите си, за да се утеши с котешката му топлина. — И какво означава това? Че сега ще трябва да ме убиеш?

Дали наистина правителствените служители към министерството на отбраната убиват цивилни, или това беше само по филмите? Въпреки че като се замисля, художествената измислица обикновено е построена, поне отчасти, върху действителността.

О, по дяволите!

— Никога! — увери я Нейт, чийто дълбок глас сега приличаше повече на гърлено, грубо ръмжене. — Никога няма да позволя някой или нещо да ти навреди, Али.

Леле! Тя преглътна буцата… или нещото, на което бяха поникнали космати крака и бе пропълзяло и заседнало в гърлото й. Какво да отговори едно момиче на това?

— Б-Благодаря.

Челюстта му се стегна още повече, ако това изобщо беше възможно, като се има предвид, че вече изглеждаше така, сякаш е издялана от мрамор.

— Обещах на Григ.

— О! — пророни Али и се намръщи.

Какво беше това странно усещане в гърдите й? Разочарование?

— Така че, имайки предвид това — прикова я с остър поглед, — ти ще останеш тук.

— Чети по устните ми — каза тя нежно, но по-решителна от всякога. Беше й писнало никой да не й се доверява. Но всичко приключваше сега. Днес. — По никакъв шибан начин! Искаш ли флашката? Е, трябва да ме вземеш със себе си, за да я получиш. Повече няма да седя на тъмно. Мога да пазя тайна, нали знаеш.

Само ако Григ й се бе доверил и още преди години й беше казал истината, може би сега нямаше да изпаднат в тази ситуация.

— Али! — Това беше предупреждение.

— Да, Нейт? — Младата жена се усмихна и изпърха с мигли.

— Ще ми дадеш местонахождението на тази флаш памет, дори и ако трябва да пляскам задника ти, докато му излязат мехури.

Тази еротична картина мигновено възпламени уморения й мозък и нещо горещо запърха ниско долу в корема й.

Ха! Какво беше това! Нима искаше Нейт да я напляска по задника? Никога преди не й беше хрумвало подобно нещо, но с Нейт? Да, може би…

Тогава разбра смисъла на неговите думи или по-скоро вбесяващата мъжка арогантност и липсата на уважение зад тях.

— Какво? — попита и се изправи, пренебрегвайки недоволното ръмжене на Фъстъка, който се плъзна по скута й и се пльосна на пода със силен тътен.

— Чу ме добре — отговори Нейт, повдигайки подигравателно вежда.

О, това беше върхът! Беше готова да му прости, че не й каза истината за смъртта на Григ. Вероятно се бе заклел върху Библията или върху Конституцията на САЩ, или върху гроба на майка си, или в каквото там се заклеваха тайните агенти, или какъвто, по дяволите, беше той. Но едно нещо не можеше, не искаше и нямаше да толерира и това беше това мачовско отношение и арогантно високомерие.

О, не! Не и с нея!

Тя изписа мислено три пъти Z във въздуха и се стегна.

С толкова самоувереност, колкото можа да събере, като едновременно с това си мислеше, че всеки момент ще се пръсне от основателен гняв, Али тръгна към мястото, където седеше Нейт, при това съвсем безгрижно. Когато застана пред него, усмивката й бе престорена и дива като на блатен рис.

— Може и да съм дошла при теб за помощ, но доколкото си спомням, аз не съм шестгодишно момиченце и ти със сигурност не си ми баща.

— И слава богу — промърмори той под нос, а изражението му казваше иде ми да те убия, но беше примесено и с достатъчно безразличие, заради което едва се сдържа да не го удари право в средата на дяволски привлекателното лице.

Какво имаше в този човек, че събуждаше у нея такава жажда за насилие? По природа беше кротка, но нещо в Нейт Уелър я превръщаше в тигрица. Искаше да хапе, драска и ръмжи…

— Ето защо трябва да ти е ясно, приятел — тя сложи юмруци на кръста и се наведе напред, за да доближи лицето си само на сантиметри от неговото, — че можеш да вземеш женомразките си заплахи и да си ги завреш в задника.

В този твой наистина страхотен, стегнат задник! Този, който обикновено искаше да ухапе, но в момента жадуваше да изрита толкова силно, че да го изпрати чак в следващата седмица.

Когато устните му трепнаха, десният й бицепс се стегна в готовност да замахне. Нейт сякаш прочете намерението в очите й, защото прочисти гърло и успя да изтрие полуусмивката от лицето си.

— Звучи болезнено. Предпочитам да се откажа, ако нямаш нищо против.

— Ооо, не ми се прави на остроумен! — Толкова му се ядоса, че в действителност тропна с крак, а не беше от хората, които тропат с крак.

— Моля? — Той изглеждаше искрено объркан.

— Чу ме какво казах — имитира акцента му. — Твърде съм бясна, за да се справя с внезапното ти остроумие, така че по-добре престани.

Когато една черна вежда се повдигна леко нагоре към широкото чело, тя му хвърли убийствен, кос поглед.

— Така ли? — подигра й се с бавен, провлачен говор. — Или ще направиш какво?

Възможно ли е в действителност кръвта да заври? Защото във вените й определено започна да пари.

— Може да съм дребна, но не съм безпомощна — предупреди го тя. Все пак Григ я беше научил на няколко ефективни начина за справяне с човек, два пъти по-едър от нея. Много й се искаше Нейт да й даде поне една причина, за да му покаже на какво е способна.

Само една.

Когато устните му трепнаха отново, Али не можа да издържи повече. Преди изобщо да успее да помисли за действията си, вдигна крак и изрита стъпенката на креслото така, че Нейт изведнъж се оказа седнал в изправено положение. Големите му крака изтропаха на пода, а косата му падна напред и покри очите. Той бавно вдигна широката си длан и внимателно приглади кичурите обратно назад.

Младата жена стоеше над него, очите й го приковаваха като стоманени кинжали, а ноздрите й се разширяваха като на разярен бик. Да, само трябваше да й покаже червен флаг и тя със сигурност щеше да се хвърли с главата напред.

— Играеш си с огъня, Али — предупреди я, но тя беше твърде ядосана, за да му обърне внимание.

— О, виж как треперя от страх.

Умишлено бавно, Призрака изправи едрото си тяло и застана пред нея като планина от мускули и напрегнати сухожилия. Наложи й се да наклони глава назад, за да продължи да се взира в безстрастното му лице, но въпреки това не се отдръпна нито на сантиметър. И не възнамеряваше да го прави. Имаше нужда да се нахвърли, да хапе, да драска и да крещи. За да накара някой да се чувства безнадеждно, безпомощно и нещастно, също като нея. И кой, ако не Нейт, беше най-подходящ за това? Мъжът, който я беше излъгал и отхвърлил, а сега се опитваше да я заплашва и тормози, за да се откаже от единствената надежда, която имаше — да узнае в какво се беше замесил Григ преди смъртта си.

— Ще ми кажеш къде си скрила тази флашка — изръмжа той, като я хвана за раменете и я разтърси леко.

Внезапното присвиване на очите й трябваше да го предупреди, че е успял да натисне и последния бутон, но той не предприе нищо, за да се предпази от стиснатите й юмруци, когато ги размаха в полукръг и избута ръцете му настрани. Също така не се прикри, когато замахна с доста впечатляваш кос удар, който стовари право в твърдата му челюст. А щом зъбите му изтракаха и главата му се отметна назад, тя се усмихна злобно.

Ето, вземи това, ти отвратително, презряно, инатливо, коравосърдечно, лицемерно копеле!

Али се стресна от това колко бързо мъжът се отърси от удара и пропусна възможността да излезе от обсега му. Нейт се спусна светкавично, притисна ръцете й към тялото и я придърпа към широките си гърди, докато се оказа уловена като в усмирителна риза от плът и кръв.

Аха, доста добър ход, но успя да обездвижи само горната част на тялото й. Краката й останаха свободни, а Али знаеше много добре как да ги използва. Бързо изви хълбоци, при което мъжът изсумтя и преглътна тихо проклятие, когато острото й коляно се вряза вдясно от семейните му ценности. Някак си успя да улови краката й между силните си бедра, и на нея не й остана нищо друго, освен да съска и безрезултатно да се опитва да се измъкне.

Започна да го нарича с всички мръсни имена, за които се сети, и още няколко, които измисли сама. Изпълни се с ужас, когато безплодната й борба премина в сърцераздирателни ридания.

Защо Григ си бе мислил, че може да я лъже? В какво я беше замесил? Защо трябваше да умре и да я остави сама? И защо беше толкова глупава, че да си падне по Нейт Уелър? Как си беше позволила да изпитва подобни чувства към този мъж? Беше ли влюбена в него? Боже, не знаеше, но се боеше, че може би наистина е така.

Всичко беше толкова безсмислено. Чувстваше се така безпомощна. Искаше й се да изкрещи, но борбата бе изцедила и последните й сили, оставяйки само мъка, отчаяние и изтощение.

Когато се отпусна безволна в оковите на силните му ръце, той внимателно — о, толкова внимателно! — се настани отново в креслото, като я намести в скута си.

— Сега по-добре ли се чувстваш? — попита Нейт, когато след последното й ядно подсмърчане изминаха пълни шестдесет секунди.

— Д-да — колебливо призна и притисна глава под твърдата му брадичка. Златисторусите кичури се заплетоха в наболата му брада. Али повдигна края на блузката си и избърса течащия си нос. Дори не й пукаше колко отвратително беше това. — Не биваше да го правя. Погрешно е да се удря човек. — Макар да знаеше, че ударът й не го нарани — та Нейт беше непоклатима стена от плът и кръв — това съвсем не извиняваше склонността й към насилие, когато той беше наблизо. — Просто… Понякога ме правиш толкова… луда. Ти си най-вбесяващият човек, когото познавам, и това говори много, след като съм израснала с Григ.

— Просто трябваше да изпуснеш малко пара, иначе щеше да експлодираш.

Тя отдръпна глава леко назад и прикова в него влажните си очи.

— Искаш да кажеш, че си ме провокирал нарочно?

Младият мъж леко присви едното си рамо и тя разбра, че това беше отговорът му.

— Но защо?

— Както споменах, трябваше ти отдушник.

О, по дяволите! Цялата тази история я караше да се чувства ужасно.

— Ти наистина си загадка за мен, знаеш ли? Точно когато съм те коронясала за крал на всички задници, внезапно правиш нещо… толкова сладко. Сладко, но същевременно и доста странно. Имам предвид, че се подложи доброволно на нокаут.

— Това е част от чара ми — заяви Нейт и едно от ъгълчетата на съблазнителната му уста потрепна.

— Само се хвалиш. — Завъртя очи, после вдигна пръсти и леко докосна твърдата челюст под острите косъмчета на наболата му брада. — Съжалявам, че те ударих. Боли ли те?

— Да.

Али трепна съчувствено.

— Съжалявам — каза отново.

— Недей. Направи го страхотно.

— Така ли?

— Да. — Потърка мястото, където го беше ударила, и се ухили като хлапак. — Вложи в удара и силата на рамото. Точно както Григ те е учил.

— Недей да звучиш толкова доволен — сгълча го, все още малко учудена, че действително го беше ударила… отново. През целия си живот не бе посягала на никого — ударите, които си бяха разменяли с Григ като деца, не се брояха — но някак си беше успяла да удари Нейт Уелър два пъти. — Умението да удрям не е нещо, с което мога да се гордея.

Той направи физиономия, равнозначна на свиване на раменете.

— Следващият път се цели в носа. Много по-трудно е да се защитиш със счупен нос, защото очите се пълнят с толкова много сълзи, че е почти невъзможно да видиш нещо. В допълнение, започваш да се давиш, тъй като в задната част на гърлото се стича кръв.

— Не исках да те нараня. Наистина.

— Знам.

— Нейт?

— Хмм?

— Идвам с теб.

Наблюдаваше го, докато изучаваше лицето й, и едва не избухна в победоносни крясъци, когато въздъхна и бавно кимна.

— Добре, но ще правиш точно онова, което кажа и както го кажа. Без въпроси и без да се двоумиш. Ще носиш бронежилетка. Ще ти бъде горещо като в ада, но това са моите условия.

— Да, сър. — Али му отдаде чест.

Мъжът се намръщи, преди да изръмжи:

— Ставай! — Внезапното му изправяне едва не я изхвърли на пода.

— Хей! — Залитна, но успя да се хване навреме, преди да се пльосне по лице долу. — Какво, по дяволите, беше това… О! — Страните й пламнаха, щом съзря твърдата подутина, очертана под дънките му.

— Да — промърмори той. — Точно така.

— А защо не можем просто…

Нейт я прекъсна, размахвайки ръка във въздуха като при удар от карате.

— Забрави за това, Али. Не искам да имам такава реакция към теб, така че, ако наистина желаеш да ме придружиш на тази малка мисия, просто ще го забравиш. Разбра ли?

* * *

Да, беше разбрала. Силно и болезнено ясно. И сега беше тук, седеше върху стара кофа от боя в бързо затоплящ се гараж, някъде в щата Кентъки, укриваща се от мистериозен правителствен агент, който я беше заплашил с пистолет, и се опитваше да не диша учестено.

В действителност, не беше очаквала никакви проблеми по време на пътуването. Глупости, оказа се невероятно наивна. Нищо чудно, че Григ я бе държал на тъмно толкова дълго.

Когато чу стъпки отвън, стисна по-здраво малкия колт. Изправи се тихо и зае позиция за стрелба, както брат й я беше научил. Протегна дясната си ръка, като подпря дланта й с лявата, леко наклони глава така, че дясното й око да гледа точно през мерника на пистолета.

Всички онези рисковани изпълнения във филмите очевидно съществуваха, и по някакъв начин — защото беше пълна идиотка и настоя да дойде с Нейт — се оказа точно насред едно такова.

Надяваше се, че в реалния живот тъпата блондинка няма да е тази, която първа ще гризне дръвцето.

Потрепери, когато осъзна, че не е задължително последното да бъде евфемизъм.

— Али?

При звука на дълбокия глас на Нейт, се строполи върху кофата и със силно свистене издиша сдържания досега въздух.

Мили Боже, изобщо не ставаше за това.

— Влизам — предупреди я тихо. — Няма да ме застреляш, нали?

— Не обещавам — отвърна с треперещ глас и отдръпна пръста си от спусъка на колта.

Когато го чу да се смее, поклати глава. Този мъж беше много странен. От всичките пъти, когато бе желала да чуе неуловимия му смях, настоящият момент беше най-неподходящото време за това. Той подаде глава иззад страничната врата и се усмихна съчувствено, когато видя посърналото й изражение.

— Всичко ще бъде наред, сладурче — успокои я той и влезе в гаража. Отиде до мотора и започна да разглобява оръжието си с пестеливи, сигурни движения.

Сладурче. Беше започнал да я нарича така. Не беше сигурна дали трябва да се чувства поласкана, или раздразнена. Но определено не се чувстваше сладка, не и днес. Днес беше преживяла твърде много, за да се чувства фина и нежна като захар. Сироп, може би. Объркана, лепкава и бавно движеща се. Да, вероятно би могла да приеме да я нарича сироп.

— За какво мислиш? — поиска да знае, докато подреждаше частите на опасно изглеждащия снайпер в куфарчето.

За какво мислеше? Мислеше за смъртта на брат си и за лъжите, които беше разказал не само на нея, но и на мъжете от „Черните рицари“. Мислеше за това, че някой я следеше, дебнеше я в продължение на месеци. Мислеше, че след смъртта на Григ, животът й се бе обърнал с главата надолу. Мислеше за глупавото си поведение в присъствието на Нейт и за това как я беше отхвърлил. Въпреки очевидната нужда на тялото си, той я пренебрегваше, защото не желаеше тази физическа реакция да…

Разбира се, преди да отиде да направи онова, което беше правил досега, каквото и да бе то, той беше имал дързостта да се завърти на 180 градуса и да я целуне умопомрачително.

Какво, по дяволите, означаваше всичко това? Или я желаеше, или не. Тази несигурност я подлудяваше.

Обърна се към него и видя, че я наблюдава. Лицето му изглеждаше разтревожено.

Ух, какъв беше въпросът? А, да, за какво си мисли.

Бяха се случили толкова много неща за такъв кратък период от време, с твърде малко сън междувременно, че обикновено пъргавият й мозък се беше превърнал в гъста каша, която по консистенция много приличаше на смес за палачинки.

Но палачинките си пасваха така добре със сиропа.

Гениално!

— Палачинки — отговори най-накрая, като установи, че това беше най-близо до истината от всичко останало.

Лицето му се отпусна и той повдигна вежди.

— Гладна ли си?

— Не. Не съвсем. Въпреки че сега, като си помисля, май се чувствам гладна. Странно, нали?

Той повдигна рамо.

— Григ винаги казваше, че ти правиш най-вкусните палачинки.

В стомаха й моментално се образува твърд възел и й призля.

Това беше нейното специално угощение за Григ, когато се връщаше у дома в отпуск, или по време на няколкото й посещения в Северна Каролина, след присъединяването му към Рицарите. Обикновено това специално ястие се споделяше и с момичето, което бе успял да свали предната вечер, преди да се прибере вкъщи.

Това беше неговият модус операнди^[4]. Забърсваше жена в някой бар и я мъкнеше в спалнята за гости на Али, където се отдаваха на разврат, блъскайки таблата на леглото в стената през цялата нощ. Той, разбира се, не можеше да заведе поредното си завоевание в дома на родителите им. Спазваше известно приличие, в края на краищата.

„Хайде, Али — беше й казал веднъж, когато го обвини, че е голям женкар, — човек, който работи толкова усилено като мен, заслужава малко развлечение. Ако искаш, ще преместя проклетото легло далеч от стената и ти дори няма да забележиш, че съм там.“

Хм, да бе, точно така. Защото много лесно би могла да пренебрегне онова: „О, Григ, да! О, Григ! О, Григ! Да, да, да!“.

Усмихна се тъжно. Много й липсваше нейният голям, глупав, весел брат. Какво ли не би дала да се събуди утре сутринта и да направи палачинки за него и за момичето, което е успял да привлече в дома й с помощта на мъжката си хитрост.

— Да — отговори на Нейт, — правя страхотни палачинки. Поне приятелките, които Григ водеше, ги харесваха. — Той наклони леко глава. — Познаваш Григ, винаги е бил с някоя. Освен това… — Али се намръщи и погледна към опасния пистолет в ръката си. Знаеше как да борави с оръжие, Григ се беше погрижил за това, но колтът изглеждаше толкова не на място в ръката й, с увитите около приклада му пръсти с розов маникюр. Чий живот живееше в момента? Във всеки случай, не и своя. Тя беше детска учителка, за бога.

— Освен това — поклати глава и остави пистолета върху кофата до себе си, а след това избърса потната си длан в кожения клин, взет назаем от Беки, — след тяхната… ъъъ… гимнастика те винаги бяха гладни. И аз си мислех, че това е по-подходящ начин да кажеш сбогом, отколкото онова, което им предлагаше Григ. Обикновено ги целуваше на прага и им даваше някакви глупави обещания как щял да ги потърси, когато се върне в страната следващия път. — Тя завъртя очи. — По някаква причина това ги караше да се чувстват по-добре, Григ го знаеше и затова им го казваше. Пращах го по дяволите заради това, че ги лъже, но той твърдеше, че това не е лъжа, а алтруистично изопачаване на истината. Което, ако питаш мен, е абсолютна глупост. И все пак тези жени никога не се оплакваха, така че винаги си мислех, че те са също толкова виновни, колкото брат ми, който непрекъснато беше готов за секс. Е, не че беше по-различен от другите красиви, самотни мъже на неговата възраст, но една сестричка винаги очаква повече от големия си брат. Аз ще бъда първата, която ще признае, че се прекланях пред Григ като герой и…

— Али — прекъсна я тихичко Нейт, — всичко ще бъде наред.

Проклятие!

Трябваше да се бори, за да спре сълзите.

Отново се беше разприказвала. Поставете я в стресова ситуация, добавете малко количество отхвърляне и унижение, заедно с голяма лъжица Нейт Уелър, разбъркайте всичко енергично и тя моментално ще започне да бърбори безспир. Това беше проблем, с който нямаше представа как да се справи, освен ако си отхапе езика.

Преглътна тежко, изпусна дъха, който бе сдържала досега, и погледна мъжа в очите.

— Откъде знаеш, че всичко ще бъде наред? — попита, без да се интересува, че гласът й звучи умолително.

— Защото аз няма да позволя друго.

Бог да й е на помощ, когато Нейт казваше подобни неща.