Джули Ан Уокър
Ад на колела (11)

Глава 10

Хей! Какво, по дяволите…?

Даган хвърли няколко сгънати банкноти с лика на Джордж Вашингтон на плота, грабна двойното еспресо от стреснатия барман и изскочи през вратата на малкото кафене на ъгъла на Ноубъл и Уест Дивижън точно навреме, за да види как три от чудовищните мотори на Черните рицари прелитат покрай него.

Трите облечени в кожа фигури, прилепени към гърбовете на мъжете, бяха дребнички и русокоси. Всяка една от тях можеше да е Алиша Морган.

Проклятие!

Бръкна в джоба си и извади малко устройство. Скочи в наетия нов джип, запали двигателя и се вля в трафика под съпровода на ревящите клаксони на ядосаните чикагски таксиметрови шофьори. Поглеждайки надолу към устройството в ръката си, той се намръщи на присветващата зелена светлинка.

Така…

Не бяха напуснали територията на Рицарите през предната врата. Снощи беше монтирал там сензор, който да го предупреди, когато портите се отворят. Беше проверил, че няма друг начин за влизане и излизане от мястото, освен през тази врата, което означаваше само едно: зоната на „Черните рицари“ АД беше снабдена с таен път за бягство.

Беше предположил, че може да имат такъв, защото тези момчета никога не биха позволили да бъдат поставени в ситуация, в която да имат само един изход.

Основно положение в бойната стратегия.

Точно той ли не разбираше този начин на живот? Никога не отпускаш гарда, винаги с резервен план за всяка незначителна подробност, в случай на настъпване на непредвидени обстоятелства. И преди всичко — винаги да имаш изход, ако нещо се обърка, което се случваше много по-често, отколкото някой би желал. И това само доказваше, че може да свалиш един агент от активна служба, но никога не можеш да промениш дълбоко заложения в него начин на мислене.

Самият Даган беше най-горчивият, блестящ пример за този неприятен факт. След нещастния малък инцидент в пустинята, ЦРУ не го искаше повече, но той не беше добър за никоя друга работа, освен… за тази. Спотайването в сенките, събирането на сведения, въздържанието от жени и уиски, които иначе обичаше толкова много… Защото винаги съществуваше опасност някоя тайна, свързана с националната сигурност, да бъде разкрита и той беше, дяволите да го вземат, най-добрият в това да гарантира, че никой никога няма да я открие. Ето, това се потвърждаваше дори и сега: бе избрал точно това кафене, защото то се намираше срещу единствения главен път, достъпен в продължение на петнадесет пресечки и в двете посоки, и беше решил, че това е най-добрият вариант да ги засече, ако и когато се появят от тяхната територия по всеки друг маршрут, различен от предната врата. И както обикновено, инстинктът не го беше подвел.

Но оставаше въпросът къде, по дяволите, отиваха всички те?

Докато следеше триото по пътя за междущатска магистрала I-94 в южна посока, Даган осъзна, че има доста добра представа за това. Щяха да вземат файловете, ако проклетите неща изобщо съществуваха. Наистина започваше да се чуди…

Какво, по дяволите…

Той премигна невярващо, когато два от моторите завиха. Единият взе най-близкия изход и се отправи по широката лента, която го връщаше обратно на север. Другият пое на запад по междущатска магистрала I-290, а третият продължи на юг.

Трябваше да вземе решение за части от секундата.

Ругаейки, той се извърна в седалката и с присвити очи погледна мотора, който бе стъпил на лентата за връщане в обратна посока. Не. Това не беше призрачносивият звяр, който Нейтън Уелър беше яхнал предната вечер пред „Червената Далила“, а залагаше главата си, че най-добрият приятел на Григ Морган е натоварен с тази мисия. Проточи врат надясно и хвърли бърз поглед към чудовището, насочило се на запад. Отново не.

Така че пое на юг, след третия.

Обратно към Джаксънвил?

* * *

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това, че си вън, Золнер? — изкрещя сенатор Алдъс в мобилния телефон и зави с черната правителствена лимузина към един паркинг за отдих по междущатска магистрала I-95.

Не можеше да повярва на чутото. Просто не можеше да повярва. Щеше да заличи от лицето на земята непокорния кретен. Точка по въпроса!

— Както казах, не ми плащате достатъчно, за да вляза в двубой с бившия сержант Уелър. Излизам от играта, сър. Уелър ме разкри. Ето защо съм вън.

Гласът на Даган Золнер не звучеше разкаяно и ни най-малко уплашено. Не беше възможно. Просто не беше възможно.

Алдъс почувства, че главата му ще експлодира всеки момент. Черепът му щеше да се пръсне и мозъкът му да се разнесе из кремавия кожен салон на колата, защото, ако Золнер се откаже, той беше прецакан. Нямаше никой друг, който можеше да свърши тази работа. Нямаше никой друг, на когото да разчита, че може да отвлече Алиша Морган и да измъкне от нея местонахождението на файловете.

— Та, какво по въпроса с парите, Зи? Ти се нуждаеш от тези пари. Или забрави за брат си и проблемите, в които е затънал?

Господи, семействата винаги бяха слабо място и причиняваха само неприятности.

За свое щастие, отдавна беше разбрал как да се възползва от тази слабост на другите и бе работил адски упорито, за да не позволи на себе си такава ахилесова пета. Съпругата му вярваше, че нямат деца, защото като малко момче е прекарал тежка заушка. В действителност, истината беше, че още от самото начало не бе искал да има някой, когото да могат да отвлекат срещу откуп или да използват срещу него за изнудване. Ето защо си бе направил вазектомия две седмици преди тържественото „да“ и през всичките години от тогава нито веднъж не беше съжалил за това си решение.

Беше недосегаем, а репутацията му — неопетнена; един човек, предназначен за велики дела. Естествено, само в случай че успееше да се измъкне изпод тъмната сянка на Григ Морган и тези шибани липсващи файлове.

Нещата ставаха все по-сложни, а той ужасно мразеше, когато нещата станеха твърде комплицирани. От всички проблеми, възникнали при тази сделка, му оставаше да реши само един-единствен, но той се оказа много по-труден, отколкото трябваше да бъде.

Тя беше само една малка и слаба жена, за бога! Трябваше да се погрижи за нея още преди месеци, наред с всичко останало.

Оказа се толкова лесно да пусне мухата на онези кръвожадни идиоти от Хизбула, като им каже къде могат да намерят тайните агенти, убили уважавания им лидер Хасан Касим. В замяна поиска да изтезават двамата, докато издадат местонахождението на скрити от тях файлове. Също толкова просто за него беше да предупреди местната сирийска милиция, че в задния й двор са се настанили членове на Хизбула, след като същите вече не му бяха от полза. Беше детска игра и да се погрижи любопитния задник Дилейни и този шибаняк Морган да бъдат разпънати на кръст, след като бяха имали дързостта да проникнат в тайните му компютърни файлове… или поне бяха опитали.

Това, че в конкретния случай Морган наистина се оказа разпънат на кръст, беше тъжна ирония. Господи, когато чете доклада с подробната информация за смъртта на Григ Морган, дори неговият кален, закоравял стомах се беше свил от ужас.

Така че… Беше успял във всичко това, но защо не бе смогнал да се добере до една неопитна, наивна жена без никакво военно обучение?! Това беше абсолютно неприемливо и търпението му достигна своите граници, когато Золнер тихо заяви:

— Има и други начини, по които мога да получа пари.

Алдъс стисна челюсти толкова силно, че чак очите го заболяха.

— Така ли? И кой ще те наеме, Зи? Кой ще поиска изпадналия бивш агент на ЦРУ, виновен за смъртта на целия си екип и двама цивилни? Никой! Нито военните, нито някоя правителствена организация, нито дори един от онези независими екипи. Защото никой не може да ти вярва, Зи. Никой няма да ти се довери. Ето защо най-добрият ти шанс да получиш тези пари за бедния, заблуден Ейвън е да си с мен.

Последва дълга пауза и Алдъс затаи дъх. Нуждаеше се от Даган Золнер и, по дяволите, мразеше да е зависим от когото и да било.

— Не мисля, че играете честно с мен, сър — каза накрая Золнер. — Смятам, че грабежът беше дирижиран от вас и знам със сигурност, че тук става въпрос за много повече от това, в което ме накарахте да повярвам. И двете неща определено ме карат да се чувствам неудобно. Така че, благодаря ви за възможността, но аз съм вън.

— Къде си в момента? — поиска да разбере Алдъс, като се надяваше да поговори с идиота лице в лице…

— На I-90, посока юг.

— Върни се обратно във Вашингтон.

— Може би, но е малко вероятно.

— Какво, по дяволите, трябва да означава това?

— Това вече не е ваша работа… сър.

Алдъс чу като фон слаб рев на мотори и се почувства така, сякаш го скалпираха.

— Ти ги следиш, нали, задник такъв? Къде отиват?

— Сбогом, сенаторе.

Мамка му!

Алдъс удари два пъти в таблото евтиния телефон с предплатени разговори, но дори когато устройството се пръсна на парчета в ръката му, гневът му не беше намалял. Единственото нещо, което му попречи да изхвърчи от колата и да започне да скача върху останките на мобилния, беше една млада майка, която носеше дете в ръцете си. Тя му отправи откровено притеснен поглед, докато бързаше към тоалетната.

Това не беше добре. Жената би могла да го разпознае. Заради поста му, често показваха лицето му по националната телевизия.

Добре, добре. Стегни се, Алдъс. Пое си дълбоко въздух и си наложи да се успокои.

Това не беше краят на света. Имаше и друг вариант. Възможност, която не искаше да използва, но не му бяха оставили избор. Беше притиснат до стената. Така че точно както винаги и въпреки личните си чувства по въпроса, щеше да вземе трудното решение. Поглеждайки парчетата пластмаса в ръката си и по раирания си сив панталон, сенаторът мълчаливо изруга ненавременния си изблик на гняв. Нуждаеше се от проклетия телефон. Мобилният му беше безполезен в конкретната ситуация, защото разговорът, който се готвеше да проведе, не трябваше никога да бъде проследен обратно до него.

* * *

Най-после беше заспала.

Така, както се беше притиснала плътно по протежение на целия му гръб, докато елегантните й, облечени в кожа бедра, почиваха кротко от външната страна на краката му, Нейт можеше да усеща дишането на Али по повдигането и спускането на гърдите й.

През първите три часа от пътуването им тя много беше внимавала между телата им непрекъснато да има разстояние от няколко сантиметра и коленете й да са извити така, че да не го докосва.

Не би искала да стане прекалено интимно, нали? Не би искала да го докосва повече, отколкото е абсолютно необходимо.

Човече, снощи се беше държал напълно погрешно. Когато не успя да устои на погледите й, изпълнени с толкова сладко състрадание и отчаян копнеж, буквално я изхвърли от спалнята си. Ето защо обвиняваше единствено себе си за болката, изписана днес по лицето й, и за тъмните петна от изтощение под очите й.

Някой трябваше да му срита задника.

Когато погледна в страничното огледало и отново откри сребристия Ескалейд зад тях, си помисли, че за съжаление някой съвсем скоро щеше да се опита да го направи. Подозираше, че Мистериозния на Али беше по петите им. Играта тука — има, тука — няма явно не беше свършила работа, така че им оставаха две възможности. Първата: като се има предвид, че Мистериозния беше следил Али в продължение на месеци и знаеше къде живее и работи, от сегашната им посока пичът трябваше да предположи, че са се отправили към Джаксънвил. Така че какъв беше смисълът да се опитва да го заблуждава?

Или… можеше да избере вариант номер две. А именно — да се скрият от копелето. И тъй като не му беше особено приятно през следващите деветстотин километра да има зад гърба си непознат, нямаше съмнение кой вариант щеше да избере.

— Али, събуди се — каза в микрофона на шлема си. Мразеше се, че се налага да направи това. Пътуването на задната седалка на мотора беше изтощително за онези, които не бяха свикнали, и, човече, тя наистина се нуждаеше от сън. За съжаление, обаче, нямаше друг начин.

— Ъъъ — усети как се раздвижи зад гърба му. — К-какво?

Дори и през системата за връзка, през която гласовете звучаха като дрънчене на тенекия, Нейт долови дрезгавостта на сънения й глас. В отговор стомахът му се стегна.

— Трябва да се събудиш, сладурче. — По дяволите! Гальовното обръщение просто му се изплъзна от устата. В себе си винаги я наричаше така, защото за него тя беше най-сладката жена, която познаваше, но никога не се осмели да й го каже в лицето. Утеши се с факта, че и сега всъщност не го беше направил, в края на краищата седеше зад гърба му. — Налага се да се държиш здраво.

Тя се напрегна зад него и изви бедрата си встрани.

Да, сега беше напълно будна.

— Какво? Защо? — попита.

— Имаме си компания и ще се наложи да прибегна до няколко маневри за бягство и укриване. В продължение на няколко километра може да стане много опасно.

— Каква компания? — Обви плътно ръце около кръста му, а бедрата й се притиснаха здраво към неговите.

Хей, какво ще кажеш за това? Ако знаеше, че е толкова лесно да й попречи да се извива на геврек, щеше отдавна да е изиграл номера с бягството и криенето.

— Познай от три пъти — отвърна сухо.

— Агентът на ЦРУ? — попита тя и плъзна ръка нагоре, като я постави върху сърцето му, сякаш стабилният му ритъм я утешаваше.

— Ако Мистериозния наистина работи за тях… — Покри малката й ръка с облечената си в ръкавица длан и я притисна успокоително.

Мамка му, трябваше да настоява Али да остане в централата. Жената беше учителка, за бога. Не беше подходяща за операция от рода на „бягство и укриване“ върху задната седалка на тунингован Харли. Разбира се, нямаше абсолютно нищо, което можеше да направи по въпроса сега. Тя беше тук и неговата работа бе да гарантира, че от малката й главица няма да падне нито един косъм.

— Трябва да се обадя в централата — каза той. — Да видим дали Ози не може да ни направи огромна услуга като ни намери хубаво малко скривалище.

— Ами, добре…

Нейт извади от джоба на якето си защитения, криптиран мобилен телефон и натисна бутона за бързо набиране. Чу се поредица от кликвания. Той каза паролата.

— Давай, Призрак — през слушалките се чу глас, ясен като звука на камбана. Ози беше оборудвал всички шлемове с технологията блутуут. Момчето беше адски ценно предимство за екипа им, трябваше да му се признае.

— Бунтарке? — попита Нейт.

— Същата — отговори гордо момичето. — Ози спи. Какво мога да направя за теб?

— Имаме си компания — обясни и бързо погледна в огледалото за обратно виждане, само за да открие, че сребристият джип не се виждаше никъде. Което изобщо не го успокои. — Можеш ли да откриеш координатите ни — намираме се на I-65, малко след Лексингтън, Кентъки — и да ни намериш място, където да се покрием за следващите няколко часа?

— Нямахме късмет с нашата игра, така ли? Гадно.

Да, можеш да го изкрещиш пред целия свят.

— Добре, засякох координатите ви чрез GPS-а на Фантома — заяви Беки с делови глас, — но за да видя вашата компания ще трябва… — Нейт чу бързо щракане по клавиатурата. — Мда — Бунтарката беше отново на линия. — Задръж малко, докато успея да вляза в „очите на небето“.

„Очите на небето“? Хмм… Очевидно Ози я беше научил как да използва ключови военни спътници за целите си.

Колко удобно.

Но много трудно.

— Добре, Призрак, качих те на екрана — обади се Беки след минута. — В момента търся възможни пътища за бягство и покриване.

Леле, ама че бързо!

Не можеше да й помогне, но я насърчи мислено: Продължавай в същия дух, chica. Явно малката беше дяволски добра, и то не само в областта на техниката. Също така можеше да борави и с пушка, много по-добре от повечето опитни войници.

Шефа щеше да се пръсне от яд, когато разбере колко упорито се трудеше момичето, за да стане пълноправен член на екипа. Нейт можеше само да се надява, че ще бъде на мисия, когато лайното удари вентилатора…

— Опашката ни кара сребрист Ескалейд — съобщи той. — В момента не го виждам, но последния път, когато го забелязах, се намираше на половин километър зад нас.

— Имам на екрана и него — потвърди бързо Беки. — Все още ви следва, но е на около километър. — Добре, Призрак, в местните обяви за недвижими имоти има празна къща в Уинчестър. Доста е стара. От дълго време е на пазара, така че няма реална опасност някой ентусиазиран брокер да нахълта при вас. Гаражната врата не е с дистанционно управление, следователно няма да имаш проблеми с достъпа. Още два километра до отбивката.

Нейт изобщо не намали скоростта, когато зави. Али изпищя. За бога, искаше му се да не се налага да го прави. Напоследък беше достатъчно наплашена, а сега трябваше да се страхува, че може да загине при катастрофа.

— Първата вдясно. — Гласът на Бунтарката в слушалките беше ясен и отчетлив. — В края на пресечката завий наляво и карай, докато не стигнеш улица „Магнолия“.

В алеите пред малките, облицовани с дърво къщи, покрай които минаваха, бяха окачени баскетболни обръчи. В ъгъла на един двор стоеше забравено синьо детско велосипедче с три колела. От другата страна на улицата, ръчна, боядисана в червено, количка беше изоставена заедно с товара си от плюшени животни.

Слава богу, беше обедно време и дечицата от квартала си бяха по домовете, за да хапнат сандвич със салам „Болоня“, иначе тази малка маневра щеше да е много по-сложна.

— Сребристият Ескалейд току-що напусна магистралата. Движи се бавно — информира го Беки.

— Да, вероятно се опитва да ни чуе — процеди Нейт през стиснати зъби. Един от малкото недостатъци на Фантома.

— Завий наляво по „Магнолия“. Десетата къща вдясно. Бяла, с тъмночервен парапет на верандата…

— Виждам я.

— Гаражът е отзад. Ако е заключен…

— Взел съм си резачките — прекъсна я той.

Но когато загаси двигателя и се пусна по инерция до стария, паянтов, малък гараж, веднага забеляза липсата на каквато и да е ключалка.

Малките градчета. Боже, просто да се влюбиш в тях.

— Скачай долу, сладурче, и… — Мамка му! Нейт трепна. Отново я беше нарекъл „сладурче“. — … и повдигни тая врата да влезем, става ли?

— С удоволствие, скъпи — провлече Беки в слушалките, — но съм малко заета в момента. Да не говорим за петстотинте километра разстояние.

Нейт изобщо не обърна внимание на Бунтарката, докато наблюдаваше как Али, залитайки, приближава вратата на гаража. Аха, след четири часа седене на задната седалка на мотора, онези, които не бяха свикнали с това, стъпваха нестабилно. Тя се наведе, за да хване долната част на вратата и…

Исусе! Никой не бива да изглежда толкова добре в чифт износени дънки и кожени гамаши. Представи си я гола само по кожените гамаши и извратеното му съзнание щеше да експлодира. О, страхотно! Сега едва ли беше най-подходящото време за ерекция. Бяха на стотици километри от най-близката надеждна помощ, загадъчен агент беше по петите им и Бог знае какво ги очакваше в Джаксънвил, а какво правеше той?… Приведе се леко напред и дискретно подръпна панталоните си, тъй като пенисът му реши, че тъкмо сега е идеалното време да се появи в светлината на прожекторите.

Очевидно се нуждаеше от сериозна психоанализа, тъй като вероятността за неизбежна смърт в комбинация с гледката на Али в дънки и гамаши, не трябваше да предизвиква подобна интензивна физическа реакция. Това само затвърди убедеността му, че има нещо, което наистина не е наред с него.

Разбира се, ако възбудата по време на битка е някакво свидетелство за психически отклонения, тогава всеки мъж, когото познаваше, трябва отиде на психиатър. Нещо повишаваше неимоверно адреналина и въздействаше върху мъжката анатомия по същия начин, по който го правеше плаката от средната страница на Плейбой. А това беше един странен еволюционен феномен, който никога нямаше да разбере.

След като вратата се плъзна нагоре с пронизителен, дразнещ звук, Нейт бързо вкара Фантома в хладната, прашна вътрешност на гаража. Рафтовете по стените бяха пълни със стари, ръждясали кутии с боя, а мястото миришеше на мухъл и нафталин. Из застоялия въздух тежко се носеха частици прах.

Това определено не беше местният „Хилтън“, но за в краен случай ставаше.

— Затвори — инструктира той Али и тя протегна ръка, за да дръпне вратата надолу. Блузката се вдигна и оголи корема й. Проклетият червен скъпоценен камък в пъпа й улови светлината и сякаш му се подигра.

Супер, сега топките го заболяха едновременно с оная му работа. Можеше ли този ден да стане още по-съвършен?

— Сребристият Ескалейд претърсва квартала — информира го Беки.

Да, това е положението. Между другото, трябваше да знае, че е по-добре да се въздържа от риторични въпроси.

— Нека си търси — отвърна той, слезе от мотора и направи типичното приклякване, което всеки мъж на планетата владееше до съвършенство, за да намести гениталиите си в по-удобно положение. — Няма да ни намери. Превключвам на слушалка — информира той Бунтарката, свали шлема и пъхна в ухото си блутуут устройството. — Микрофон проверка. Микрофон проверка.

— Чувам те силно и ясно, Призрак — изчурулика весело Беки. За пръв път поемаше командния център и очевидно това място отлично й подхождаше.

Шефа щеше да изпадне в истерия.

— Добре. — Нейт извади едно от куфарчетата от дисагите и започна бързо да сглобява снайпера. — Нуждая се от теб, за да следиш местните полицейски честоти. Вдигнахме ужасна врява, на каквато хората тук не са свикнали. Не бих искал местните служители на закона да станат любопитни; на секундата ще открият скривалището ни.

— Ще бъде направено — отговори Бунтарката и той чу как отново затрака по клавиатурата.

— Али — Нейт се обърна и видя, че тя стои до него. Златистите й очи с всяка секунда се разширяваха все повече, едновременно със сглобяването на пушката. — Отивам в къщата да наблюдавам и да осигуря безопасността на скривалището ни. Искам да останеш тук и да пазиш тишина, нали? Без значение какво ще чуеш, не излизай от този гараж.

Тя преглътна и кимна.

Можеше да види на шията лудото биене на пулса й. Младата жена изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне.

За пореден път Призрака призна с неохота истината — тя не ставаше за тези гадости.

— Ще имам нужда от оръжие. — Гласът й беше по-стабилен, отколкото очакваше.

Опа! Или може би все пак ставаше за подобни гадости. Нищо, казано от нея, не би го изненадало повече.

— Браво, сестро — извика одобрително Беки направо в ухото на Али.

Нейт се поколеба само за миг, преди да се наведе и да извади от левия си ботуш резервното оръжие. Подаде й колта 45-ти калибър и загледа с възхищение как проверява магазина, за да се увери, че първият куршум е вече в цевта.

Значи Бунтарката беше права. Григ бе научил малката си сестричка на доста неща. Нейт не беше привърженик на интимностите между мъже, но ако Григ беше жив, точно в този момент щеше да целуне копелето право в устата. В каквото и да я бе замесил Григ — умишлено или неволно — а Нейт бе готов да заложи лявата си топка, че е било неволно, поне я беше подготвил да се справи с нещата.

— Не отваряй на никого — нареди Нейт, когато преметна пушката през рамо. — Аз ще ти се обадя, преди да вляза.

Запъти се към страничната врата, след което спря и се извърна с лице към Али. Съвестта го гризеше и за стотен път се прокле, че я беше оставил да дойде с него, макар че тя умееше да борави с пистолет. Какво си беше мислил? О, да, беше си представял колко прекрасно и мъчително ще бъде да я има петнадесет дълги часа, притисната плътно до гърба си.

Бе подценил и двете неща.

Беше много по-прекрасно, отколкото можеше да предположи, и далеч, далеч по-болезнено.

— Това вероятно ще продължи известно време — каза и се взря в уплашеното й лице. — Ще се справиш тук, нали?

Тя кимна толкова смело, че той се предаде. Въздъхна примирено и закрачи обратно към нея, обгърна с ръка тънката й талия и я привлече към себе си, докато я притисна по цялата дължина на тялото си — очите й бяха отворени по-широко от всякога — и после я целуна толкова дълбоко, колкото беше възможно.

Целува я, докато повече не бе в състояние да пренебрегва онова, което трябваше да направи. Изхвърча през малката странична врата на гаража, опитвайки се да не мисли за начина, по който очите й бяха станали замечтани и стъклени, или начина, по който беше вдигнала ръка към гърдите си, сякаш искаше да държи сърцето си под контрол.

Тази жена щеше да го вкара в гроба.

— Крайно време беше да го направиш — самодоволно прошепна Беки в ухото му.

— Млъкни!

— Исках просто да кажа…

— Просто млъкни!

Човече, беше загубен.

* * *

— Йо!

При този поздрав сенатор Алдъс направи гримаса.

У Джони Витильони имаше толкова класа, колкото в музикалния фестивал „Златната преносима тоалетна“, но Алдъс беше на мнение, че мъжът, чиято специалност бяха екзекуциите с колумбийска вратовръзка, навярно не прекарва много време в усъвършенстване на социалните си умения.

— Имам друга работа за теб и момчетата ти — съобщи той, без да се представи. Нямаше нужда. Джони знаеше точно с кого разговаря.

— Слушам.

Разбира се, че ще слуша глупакът. Алдъс му беше платил абсурдно голяма сума, за да бъде сигурен, че винаги ще е готов да го слуша.

— Е, да, и да се надяваме, че този път ще се справите по-добре от предишния.

— Ей, пич, аз ти казах, Роко…

— Не ме интересува — изръмжа Алдъс. — Освен това, станалото — станало. Надявам се тази нова задача да е малко повече по вкуса на Роко.

— К’во имаш предвид?

Какво имаше предвид ли? Смърт, ето какво. И край на тази досадна ситуация.

— Има един мъж, който пътува заедно с жената, която ви наех да нападнете.

Само като си припомни, че Золнер му отказа точно в момента, когато набелязаната цел беше на мотор — много опасна машина, според статистиката — кръвното му налягане се изстреля до точката на кипене, тъй като за бившия агент на ЦРУ щеше да бъде много лесно да изчака мишените на някой пуст път и да ги бутне от мотора.

Разбира се, почистването би било проблем, но това бе спорен въпрос. Золнер бе твърде възвишен, за да участва в такъв престъпен план.

За щастие, Джони и неговите момчета не страдаха от подобен род скрупули.

— И? — подкани Джони, когато мълчанието на Алдъс се проточи прекалено дълго.

— И те са на някакъв голям, гръмогласен Харли. Вероятно по пътя между Чикаго и Джаксънвил. Трябва да изчезнат.

— Това е доста голям участък, пич — провлачено изрече Джони.

Мили Боже!

Алдъс ужасно много мразеше да го наричат „пич“. Той не яздеше пони, не носеше Стетсън и не крещеше: „Хвани телето!“. Не пушеше марихуана по плажовете, излегнал се мързеливо в очакване на следващата голяма вълна, докато се наслаждаваше на бездействието си.

Той беше проклет сенатор на проклетите Съединени Американски Щати и ако някога седнеше в Овалния кабинет, планираше да направи живота на пичовете в тази страна малко по-труден.

— Точно затова ще ти изпратя два допълнителни адреса по тайната ти електронна поща — съобщи той, опитвайки се да бъде търпелив. Това никога не му се отдаваше лесно, а тази… ситуация и без това го изкарваше извън нерви. Фактът, че трябваше да спре, за да си купи нов мобилен телефон с предплатени разговори, само доказваше това. — Единият от тези адреси е жилището на мъжа в Чикаго — продължи обяснението. — Другият е къщата на родителите на жената. Нали все още имате домашния и служебния й адрес?

— Да.

— Чудесно. В рамките на следващите двадесет и четири часа те най-вероятно ще пристигнат на някое от тези места. Когато това стане, искам да ги извадиш от играта.

— Произшествие, като последната работа? — попита Джони.

Алдъс си пожела всичко да беше толкова просто, но не искаше да рискува повече. Това трябваше най-накрая да свърши.

— Не. Наложително е телата им никога да не бъдат открити. — Трябваше да бъде сигурен, че ако файловете са у Алиша, те никога няма да се появят на бял свят. — И като казвам никога, това означава наистина никога. Дори да ги опаковаш в олово и да ги пуснеш в Марианската падина, пак няма да бъда напълно доволен.

— Какво?

О, идеше му да ревне на глас. Джони беше типичният пример за тъп италиански мафиот. Франсис Форд Копола щеше да бъде във възторг от малкото лайно.

— Само не забравяй да се разпоредиш с телата им така, че от тях да не остане нито следа по повърхността. Никога. Ясно ли е?

— Кристално ясно, пич. — Алдъс усети как вената на челото му се издува. — Хей — възкликна Джони, — тук на екрана ми има снимки на двама пича. — Нали каза, че трябва да отстраним един мъж и тази Алиша? Коя от снимките е неговата?

Леле, става все по-добре и по-добре. Някой трябва да запише Джони в Менса. Понякога беше толкова депресиращо да знаеш, че светът е населен само с идиоти.

За щастие на Алдъс, идиотите се манипулираха лесно. Просто погледнете избирателния му район…

— Вторият мъж — заобяснява бавно, за да може Джони-глупака да следва мисълта му — е бонус за теб и момчетата ти. — Искам да сте сигурни, че той ще получи вашия специалитет.

— О! — Джони се засмя. Смехът му прозвуча някак си болнаво, като на малко момче, което къса крилцата на пеперуда. Нямаше съмнение, че Джони беше взел своя дял от късането на крилца в своето детство. — Пич, сигурно си ядосан, а?

— Да — изрече през стиснати зъби сенатора, — „пич“ определено ме вбесява.

В този момент чу как жена му разговаря с икономката в коридора и това го накара да погледне осемнадесеткаратовия си златен Челини Принс Ролекс.

След двадесет минути трябваше да бъде на заседание. Време беше да приключва.

— Обади ми се, когато си готов с това — нареди и без да дочака отговора на Джони, сложи край на разговора.

Сега трябваше да отиде и да слуша как неговите колеги дискутират до безкрай отпускането на спешни допълнителни кредити от бюджета за сигурността по границите.

Каква колосална загуба на време.

Според неговото, не толкова скромно мнение, в миналото китайците бяха постъпили много правилно — построили стена, по протежението на която в охранителни кули разположили въоръжени войници, които да убиват всеки, който е достатъчно глупав да опита да прекоси тази огромна, начертана в пясъка, линия.