Джули Ан Уокър
Ад на колела (10)

Глава 9

Първите нежни розови лъчи на зората проникнаха между дървените летви на щорите и Франк отхвърли завивките. Още нямаше пет, но бе пределно ясно, че повече няма да заспи. Имаше твърде много неща, за които да се притеснява. Като се започнеше от факта, че един от хората му ги беше поставил в ситуация, воняща на нечестна игра и се стигнеше до изключително погрешното мнение на Беки, че ще й позволи да се присъедини към екипа, ако докаже, че е добра колкото Ози.

Меко казано, това нямаше да се случи по абсолютно никакъв начин. Само през трупа му.

Завъртя рамо и се намръщи, когато болката се върна пулсираща като непоносим зъбобол.

Да остарееш не е просто гадно, а гадост на n-та степен. Взе шишенцето с ибупрофен от нощното шкафче, метна две таблетки дълбоко в гърлото си и ги преглътна.

Хайде, малки чудеса на химията, сътворете магията си!

Двадесет минути по-късно, изкъпан и избръснат, Франк седеше в кабинета си с глазирана поничка в едната ръка и телефон в другата. Беше почти 6:30 вашингтонско време, което означаваше, че генерал Фулър ще може да понесе едно кратко телефонно събуждане. Навярно дъртото магаре нямаше да се зарадва — понякога животът е истинска кучка — но в крайна сметка щеше да го преживее.

Да прекъсне спокойния сън на генерала беше на последно място в списъка на Франк с нещата, които не бива да прави днес; много по-назад, в сравнение с „да не целувам Беки“ и „никаква война с ЦРУ или ФБР“. Ако успееше да събуди генерала и съумееше да накара този високопоставен задник да изпълни своята част от сделката, щеше да му позволи да постави няколко големи червени отметки срещу доста от задачите в списъка за деня. Надяваше се да научи какво точно е разследвал проклетият агент Дилейни и да разбере защо, по дяволите, са пуснали шпионин като опашка на малката сестра на Григ.

— Франк?

Той затвори, преди някой да отговори на обаждането в другия край на линията, и погледна към отворената врата на кабинета си.

Очевидно не беше единственият, който бе прекарал безсънна нощ. Алиша Морган имаше тъмни кръгове под очите. Изглеждаше така, сякаш бе плакала. От страх? Заради брат си? Човече, това бяха причини, които го караха да иска да я увие в памук и да я сложи на сигурно място на рафта. Жените, тези очарователно нежни създания, никога не биваше да имат подобен израз на лицата си. Почувства се отчасти отговорен, защото трябваше да познава хората си и да разбере, че един от мъжете му е работел и за други. Длъжен беше да усети нещо в Григ, нещо, което да го предупреди. Но не го беше направил, а сега сестра му щеше да плаща цената.

Тя държеше в ръцете си Фъстъка и беше завряла сладкото си носле в петнистата козина на котарака. Приличаше на малко момиченце, което търси утеха.

— Влизай, Али — каза и после осъзна, че тя не може да го чуе заради силното мъркане на господин Винаги гладен, затова й посочи с жест многобройните столове пред бюрото си.

Тя побърза да се настани и сложи доволния Фъстък в скута си.

— Мислех си за нещо. Не знам дали си струва, но това, което търсят, може да бъде в… — Франк й даде знак да продължи. — … кутията на спомените.

Това някаква нова група ли беше? Човече, май наистина беше остарял.

— Моля?

— Докато растяхме, родителите ни винаги бяха толкова погълнати от… — Тя поклати глава. — Забрави. Нищо от това не е важно. Просто глупости. Усещам мозъка си като гъба… пълен с дупки, разбираш ли?

— Бих ти предложил чаша кафе… — Али направи такава физиономия, сякаш казваше: „Предпочитам да бъда намазана с катран и покрита с пера“. — Да, добре — засмя се Шефа, — но аз не мисля така.

— Това нещо прилича на моторно масло — заяви тя с тон, пълен с отвращение.

— Ммм-хмм, но прави чудеса за остротата на мисленето. — И помага на един мъж да устои на близалките на една малка изкусителка, която непрекъснато го принуждава да ги тъпче в джоба на ризата си. Трудно е да се насладиш на вкуса на безалкохолна бира, когато езикът ти е облечен в кофеинов пуловер.

— Ще пасувам — отвърна сухо Али. — Ценя стомаха си твърде много, за да… Ох! — Внимателно отстрани ноктите на Фъстъка, забити в плата на дънките й. — Казват, че любовта боли. Никога не съм знаела какво означава това, докато не срещнах Фъстъка.

Забавна. Жената беше забавна. В добавка към това беше красива като цветна пъпка, умът й беше остър като бръснач и беше изненадващо силна под захаросаната си външност. И Франк разбра защо близо до нея Призрака се превръщаше на кроманьонец.

— Както и да е, да се върнем към кутията на спомените — каза тя, чешейки Фъстъка под покритата с белези брадичка, докато жълтите очи на котарака се завъртяха в унизителен котешки екстаз. — Това е нещо, което Григ и аз започнахме, когато бяхме деца. Прибирахме малки спомени вътре. Знаеш какво имам предвид: първата му бейзболна ръкавица, моята първа кукла Барби, свидетелствата ни за отличен успех, такива неща.

Да, Франк също имаше кутия на спомените. Тя бе пълна с предмети от неговото детство и се съхраняваше в таванското помещение на сестра му. Но какво общо имаше това с работата на Григ за ФБР или с факта, че самата Али беше преследвана от призрак, обучаван от ЦРУ, който след всеки свой ход оставяше следа като охлюв по тинеста пътека?

— Когато станахме по-големи — продължи младата жена и отново се намръщи, докато се освобождаваше от болезнено забитите нокти на Фъстъка, — започнахме да съхраняваме там копия на по-важни документи. Завещания, трудови договори и други бумаги. — Сега бавно приближаваха към същността на въпроса. Франк се наведе напред. — Поне веднъж годишно Григ ми изпращаше флашка, пълна със снимки, които искаше да запази, и аз я слагах в тази кутия — обясни Али. — Обикновено това бяха снимки на него и Нейт, понякога и на останалата част от вас, момчетата, и на моторите, които сте направили.

Малко кълбо от нервна възбуда се образува в долната част на стомаха му.

— Така че… — Направи жест с ръка и Фъстъка измяука недоволно, защото беше престанала да го чеше под брадичката. Али покорно възобнови действията си. — Мисля, че беше около седмица, преди да разберем за Григ, когато получих по пощата поредната флашка от него. Отворих я и видях, че, както винаги, е пълна със снимки, затова я сложих в кутията за спомени и забравих за нея. Когато ме попита дали не съм получила нещо от Григ, което да е необичайно, дори не се сетих за флашката, особено след като я бях отворила и разгледала снимките. Но там имаше и нещо друго, освен снимките: папка, в която не успях да вляза. Беше защитена с парола. Познавайки Григ, си помислих, че вероятно това са пикантни снимки на него и някоя жена, или жени — тя завъртя очи. — Но може и да са тайни документи или нещо такова?

Или нещо такова… По дяволите! Това би могло да бъде пробивът, който всички чакаха.

— Може и да е нищо, но времето ужасно съвпада, не мислиш ли? — попита с надежда младата жена.

Със сигурност го мислеше.

— Да. Каза ли на Приз… ъъъ… на Нейт за това?

Лицето й помръкна. Тя грабна Фъстъка и отново завря нос в петнистата му козина. В отговор глупавият котарак включи мотора на по-висока предавка.

Здрастиии!

Така, очевидно снощи нещо се е случило между Али и Призрака. Нещо, което караше очите й да гледат наранено и предпазливо.

Франк никога преди не беше допускал, че би могъл да го каже, но Нейтън Уелър беше жалък идиот. Не виждаше ли, че тази жена го обожава? Не забелязваше ли как затаява дъх, когато влезе в стаята, начинът, по който инстинктивно гравитира към него, въпреки че мъжът беше приветлив като кактус? Вероятно забелязваше. Призрака не би бил Призрака, ако не беше наблюдателен. Така че, да, безспорно човекът виждаше всичко. И може би точно поради тази причина винаги внимаваше да я държи на една ръка разстояние. Нейт имаше някои сериозни проблеми, несъмнено започващи и завършващи с Григ и с това, което се бе случило в онази мръсна, воняща колиба в Сирия. Не трябва да си гений от калибъра на Ози, за да разбереш, че чувствата към малката сестричка на мъртвия му приятел попадаха директно в категорията „Усложнения“.

— Не. — Али поклати глава. — Не съм казала на Нейт. Исках първо да го споделя с теб. Не исках да изглеждам като глупачка, ако мислиш, че това не е важно.

Ах, да, не искала да изглежда като глупачка пред мъжа, когото желае повече от следващия си дъх? Франк я разбираше напълно.

И като говорим за глупаци… Дан надникна в кабинета, следван от своята много по-красива и много по-добра половинка.

— К’во ст’а, дечица? — попита той, докато Пати го избутваше настрани, втренчена в поничката на Франк.

Хванаха го.

— Мислех, че започваш да намаляваш захарта в храната си — критично каза тя с ръце на кръста.

Добре де, беше направил това грандиозно изявление пред Рицарите с надеждата Беки да престане да тъпче тези нелепи близалки в джобовете му. Номерът обаче не мина. Или Беки беше твърдо решена да подкопае предполагаемата му нова диета, или се наслаждаваше на факта, че той не може да устои на близалките с вкус на безалкохолна бира. Ако трябваше да се обзаложи, би заложил на второто.

Сега, гледайки намръщеното лице на Пати, разбра, че може би е по-добре действително да премине на диета без захар. Обаче, мамка му, наистина обичаше понички за закуска.

Понякога най-добрата защита, особено пред лицето на разгневена жена, е отвличането на вниманието й от проблема.

— Али си е спомнила нещо, което може да ни помогне да разберем точно какво, за бога, става тук — информира ги, като ловко избегна задаващата се лекция на Пати.

— Наистина ли? — попита Ози, който се появи в рамката на вратата само по долнище на пижама. Това да не би да са…? Да, точно така. По цялата пижама бяха щамповани малки космически корабчета „Ентърпрайз“.

Хлапето разсеяно се почеса по гладките голи гърди, като същевременно се опитваше да приглади надолу косата си, която стърчеше дори и в най-добрите си дни, а тази сутрин беше напълно извън контрол. Франк нямаше представа, че косата наистина може да бъде толкова щръкнала. Винаги бе смятал, че това е просто идиом.

— Да — отговори той, като този път се зарадва, че Ози го прекъсна. — Затова ние трябва да…

— Ние трябва да какво? — Призрака избута Ози настрани и погледна предпазливо Али.

Горката жена опита да се скрие зад Фъстъка. Това нейно действие всъщност доказа очевидния факт, че Беки трябва да постави проклетия котарак на диета… възможно най-скоро.

— Както казах — търпението на Шефа започваше да се изчерпва, — Али е получила по пощата флашка от Григ около седмица преди да дойде новината за смъртта му. И тя…

— Исусе, жено! И ти ни казваш едва сега?! — Лицето на Призрака беше такова, че можеше да причини кошмари на малките деца.

— Разбираш нещата погрешно… — започна Франк, но веднага беше прекъснат от Али.

— Бях забравила до тази сутрин, идиот такъв! — извика тя и Фъстъка се обърна, предупреждавайки го с леден поглед.

— Как може да забравиш такова нещо? — изстреля Нейт и пристъпи към Али. Фъстъка изсъска заплашително. — Кълна се, ще убия проклетия котарак! — изръмжа, стиснал юмруци от двете страни на тялото си, а ноздрите му пламтяха от гняв.

— Призрак — опита отново Франк, — затвори си устата, по дяволите, и ми дай шанс да обясня…

— Не забравяй, че знам къде спиш, Призрак — заплаши го Беки, нахлувайки в офиса.

О, прекрасно! Цялата банда е тук. Сега, ако най-после престанат да го прекъсват, може би, само може би, щяха да успеят да измислят план как да се доберат до проклетата флашка.

Беки се понесе напред и застана лице в лице с Призрака. Шефа отвори уста, но бързо я затвори, решен да види как ще се развие тази малка сценка.

Беше забавно особено като се има предвид, че носът на Беки се намираше на едно ниво с гърдите на Нейт.

Нима тази женичка си мислеше, че може да го изрита смъртоносно по пищяла?

— Ако падне дори един косъм от главата на Фъстъка — тя заби пръст в твърдите, мускулести гърди на Призрака, — някоя нощ, когато най-малко очакваш, ще те превърна от петел в кокошка.

Добре. Бунтарката нямаше да рита. Когато замисляше отмъщение, сроковете винаги бяха абстрактна величина и се целеше в най-ценните притежания на мъжа.

Щеше да си го отбележи надлежно.

* * *

— Това наистина ли е необходимо? Навън е почти тридесет градуса.

— Ами… — Беки погледна към Али, която колебливо опипваше меките като масло кожени гамаши, които й бе заела. — Да, необходимо е, но само ако искаш да запазиш горните три слоя на кожата си, в случай че катастрофираш.

— Мислиш, че може да катастрофираме?

Господи, помогни ми да не удуша тази превзета малка женичка.

— Не — въздъхна тя. — Но в живота няма гаранции.

— Недей да философстваш, докато съм облечена в кожа — оплака се Али и мушна ръце в джобовете на също толкова мекото лятно кожено яке.

— Ха! Нима кожата и философията се изключват взаимно? Обзалагам се, че Платон и Аристотел са носили кожи, докато са размишлявали върху основни житейски въпроси. Кожени сандали със сигурност.

— Хмм… — Али се наведе да вдигне Фъстъка, който беше твърде зает да обвива дебелото си тяло около краката й. Когато успя да се изправи и го придърпа към гърдите си, този предател — Не може ли проклетият котарак да покаже поне малко лоялност?! Все пак Беки беше тази, която почистваше котешката му тоалетна и се грижеше муцуната му винаги да е дълбоко заровена във „Фенси Фест“ — започна да мърка достатъчно силно, за да заглуши звуците на Пат Бенатар и нейния „Разбивач на сърца“.

Слава богу, че снощи се бе сетила да зареди айпода си. Още един ден с музика от 80-те и трябваше да си насрочи час за лоботомия.

— Дори не искам да мисля за бедните животни, които са изгубили живота си, за да мога да изглеждам шик на задната седалка на мотора. — Али промени тактиката си.

— Извинявай, ти същата жена ли си, която снощи изяде не един, а два хотдога с говеждо? Значи казваш, че нямаш проблем с животните в чинията, но не можеш да понасяш идеята за кожа на гърба си?

— О! — Али пусна Фъстъка на земята и глупавият котарак бе достатъчно нагъл, за да започне отново да се умилква около краката й.

Дори и малтретиране нямаше да го принуди да се откаже от неуместното си обожание. Това беше последната капка, която преля чашата. Отсега нататък щеше да бъде на суха храна. Косматият малък Юда беше достатъчно разглезен.

— Престани да спориш с мен, когато няма как да спечеля — помоли Али, която изглеждаше секси във всичката тази кожа, сложила свитите си в юмруци ръце на кръста.

Беки поклати глава и се разсмя. Горката жена правеше всичко възможно, за да държи далеч от съзнанието си факта, че през следващите петнадесет часа ще й се наложи да седи на задната седалка, сгушена до Призрака. Каквото и да се бе случило между тях двамата снощи, каквато и да бе причината тази сутрин да се обикалят като настръхнали лъвове, положението несъмнено щеше да се влоши още повече заради тясната площ на споделената мотоциклетна седалка.

— Извинявай — каза Али и се намръщи. — Обикновено не съм такава… такава… — Ръката й описа няколко кръга, докато търсеше точната дума.

— Кучка? — услужливо подхвърли Беки.

— Щях да кажа раздразнителна. — Али прочисти гърлото си.

Да, кучка. Беки се изкиска. Обичаше Али. Наистина. Въпреки че беше малко наивна и твърде превзета… Това, разбира се, може би не беше съвсем честно, защото в сравнение с Бунтарката, повечето жени изглеждаха твърде превзети. Вероятно затова дразнеше Франк толкова много. Може би той си мислеше, че е голяма мъжкарана. Може би, ако тя…

По дяволите!

Защо всяка мисъл в крайна сметка я връщаше към него? Май сериозно трябваше да се замисли за лоботомия.

— Всичко ще бъде наред — успокои тя другата жена и сложи ръка върху облеченото й в кожа рамо.

— Наистина ли? — попита Али с надежда. — Откъде знаеш?

— Тъй като Черните рицари са на твоя страна, а те са възможно най-добрите. Освен това Призрака по-скоро ще умре, отколкото да допусне нещо да ти се случи.

— Да. — Али Морган си пое дълбоко дъх и потръпна. — Точно от това ме е страх.

Брей! Тези двамата бяха неспасяеми.

Призрака се затваряше в себе си и се мръщеше на сестрата на Григ всеки път, когато мацката влезеше в стаята, а нейните очи ставаха големи като на кошута и бузите й се изчервяваха в секундата, щом той я погледнеше.

Може би това пътуване щеше да им помогне. Вероятно това, че ще бъдат заедно по принуда, беше необходимото обстоятелство, което да ги накара най-сетне да се предадат и да си признаят, че са влюбени до уши един в друг. Естествено, можеше да стане и точно обратното. Петнадесет часа, седнали на мотора, си бяха много, много дълго време. Обикновено Беки се чувстваше като пребита само след четири или пет часа. Но петнадесет часа езда върху Фантома си беше… Е, според нея, това беше истинска лудост.

Мда. Али със сигурност нямаше представа какво прави, когато предложи да придружи Призрака в тази малка задача, но много скоро щеше да разбере. Само след около три часа, предположи Бунтарката, всичките й мускули ще започнат да се оплакват — силно.

Разбира се, благодарение на двама им със Стейди Сото, не разполагаха с никакъв друг вариант. Нейт не вярваше на търговските полети, защото, цитирам: „Те са за всеки и всички са в тях“, а в рамките на следващите двадесет и четири часа от военноморската база Грейт Лейкс на източното крайбрежие нямаше да излети нито един военнотранспортен самолет. Предложението на Али да вземат малкия й Приус бе отхвърлено от всички с презрително сумтене и смях, защото това нещо приличаше на количка за картинг с хидравличен волан и климатик. За съжаление, Рицарите разполагаха само с две транспортни средства на четири колела — форсираното сребристо Порше на Кристиан и Хамъра. Тъй като живееха в град, в който паркирането е истинско предизвикателство, Рицарите обикновено залагаха на обществения транспорт и такситата, когато времето бе неблагоприятно за каране на мотор.

И за съжаление, в момента Хамъра бездействаше в задната част на работилницата с извадена скоростна кутия, благодарение необичайния стил на шофиране на Стейди — необичаен, в смисъл че човекът изпитваше странно отвращение към съединителя. Поршето беше вдигнато на подемника с разглобен двигател, за което бе виновна самата Беки. Беше решила да използва възможността, докато бившият агент от SAS^[1] отсъства, за да сложи „мръсните си малки ръчички“ — думи на Кристиан, не нейни — върху неговото бебче и да почовърка блестящия му осемцилиндров двигател. Защото, нека бъдем честни, всеки двигател има нужда от малко промяна. За съжаление, тогава пристигна хеликоптерът и тя се отклони от целта си. Което й напомни, че е по-добре да отиде да сглоби отново турбокомпресора или когато Кристиан най-накрая се прибереше у дома щеше да я убие много бавно и много мъчително.

Така че… Оставаше само една възможност да вземат бързо флашката от кутията, а именно — петнадесет часа върху бучащо и ревящо двуколесно творение от стомана.

О, човече, след това Али щеше да бъде напълно скапана.

— Нека те запозная с Фантома — каза Беки, като се надяваше това да успокои изнервената жена, тъй като кой не би бил напрегнат заради такава супер машина, ревяща между краката му? — Заедно с Призрака, това лошо момче ще се грижи добре за теб.

Тя поведе колебаещата се Алиша към редицата мотори, паркирани до източната стена. Те бяха нейни произведения на изкуството (както и стенописите в халето или картините горе, в таванското помещение). Младата жена се гордееше с всеки един от тях. Не само защото бяха най-страхотните машини, но и защото олицетворяваха всеки един от мъжете, които се беше научила да уважава и обича през годините.

Всеки един мотор бе толкова уникален, колкото и Черния рицар, който го караше. Всяка една машина беше толкова издръжлива, колкото и мъжа, който й бе помогнал да го проектира.

— Добре. — Беки посочи четвъртия мотор в редицата. — Тази красота тук е Фантома. Той е El Diablo Sturgis Special^[2] с 15 сантиметрови удължени вилки за окачване на предното колело, 6-степенна скоростна кутия Бейкър и 12 кубиков двигател с LBC изпускателни тръби^[3], които звучат като ад на колела. Тази сутрин смених единичната седалка с Краля и Кралицата^[4], така че сте готови за тръгване.

Али благоговейно прокара ръка по черната кожена седалка.

— На английски ли говори досега?

— По-просто казано, Фантома е едно малко бижу — похвали се Беки, извади от предния джоб на гащеризона си парцал и започна да лъска вече блестящите вилки на предното колело.

— Много е хубав — рече Али ентусиазирано.

Хубав? Хубав?

Моторът беше супер машина, усъвършенствана до n-та степен. Имаше мощен двигател с достатъчно… Добре, добре. Бунтарката трябваше да признае, че е хубав.

— Сама ли свърши цялата работа? — попита Али, докосвайки колебливо с пръст хромираната капачка на резервоара.

— Не. Всеки Рицар ми помогна при проектирането и изграждането на собствената си машина. Тя е толкова тяхно произведение, колкото и мое. Те ми дадоха вдъхновението, а аз се погрижих за техническото изпълнение и заедно инвестирахме в тях кръвта и потта си.

С изключение на мотора на Франк. При конструирането на Бос Хог^[5] беше вложила кръв, пот и сълзи. По време на създаването му си беше изплакала очите поне един или два пъти. Особено през дните, в които Франк работеше рамо до рамо с нея в продължение на осем дълги часа, само за да я потупа по главата като по-малка сестричка и после да отпътува до Линкълн Парк за през нощта.

Този голям, глупав задник!

— И рисунките ли са твое произведение? Вчера забелязах, че има боя по тениската ти. — Али проследи с пръст извитата линия на един мотив, изрисуван с някаква призрачно блестяща сива боя върху ръчно изработения резервоар на Фантома.

— Да. По този начин се освобождавам… — Това беше нейното бягство от факта, че е лудо влюбена в мъж, който…

Не! Трябва да престане да мисли за него. Длъжна беше да се заеме с живота си и да спре да се вкопчва в детските си мечти — да спечели любовта на рицар в блестящи доспехи, който ще я отведе далеч на лъскавия си бял жребец.

Да, от вниманието й не убягна фактът, че фамилията на Франк е Найт^[6] или че съвсем случайно се случи така, че Бос Хог е боядисан в блестящо перлено бяло.

Каква ирония!

— Много си талантлива — каза Али, проследявайки лицето на фантома, едва забележим в средната част на резервоара. — Невероятно е как си направила призрачното лице да се появява от мъглата…

— Благодаря, аз…

— Готово ли е всичко? — Внезапно Призрака се материализира до тях.

Фантом се появява от мъглата? Призрака се материализира от нищото? Леле страхотно, перфектна хармония!

Беки погледна към рокерските обувки с дебела подметка на големите крака на Нейт и поклати глава.

— Сигурен ли си, че нямаш нужда от още огнева мощ? — попита невинно, докато го наблюдаваше как прибира трите куфара за оръжия в дисагите на Фантома.

В единия от тях беше снайперът му М-40 А5, с псевдоним Сиера. Към него принадлежаха разглобяемо устройство за нощно виждаше и сменяем магазин с 10 гнезда, който изстрелваше 7,62 х 51 NATO-патрони. На 900 метра този звяр развиваше повече кинетична енергия, отколкото Магнум 0,357 от упор. С няколко думи: страхотна поразяваща сила.

Бунтарката се надяваше някой ден Призрака да я научи да стреля с него, но той й беше казал, че най-напред трябва да се научи да пълзи, преди да започне да ходи, затова в момента се упражняваше с Ремингтън 7.

Но някой ден… Някой ден щеше да й разреши да вземе в ръце Сиерата.

Призрака й хвърли развеселен поглед, преди да се наведе, за да я обгърне през врата с тежката си ръка и да потърка кокалчетата на пръстите си в главата й. Това беше тя — малката сестричка на всички.

— Ще се върнем утре вечер — каза той. — Междувременно се постарай Шефа да не получи сърдечен удар.

— Ще се постарая — стисна го за ръката, — а ти внимавай междувременно да не застреляш някого. — И двамата погледнаха към издутите дисаги. — На какво да се обзаложим, че аз ще спазя по-добре моята част от сделката, отколкото ти — твоята?

— Умница — изръмжа той и преметна дългия си крак през мотора.

— Сега или никога, сестро — обърна се Беки към Али, когато Призрака запали двигателя на Фантома.

— Може ли да избера „никога“? — изкрещя младата жена, опитвайки се да надвика рева на мотора.

Бунтарката само се усмихна и тикна шлема в треперещите й ръце.

— Извини ме, ако бъркам, но не поиска ли самата ти да участваш в тази задача? Не беше ли ти тази, която отказа да каже къде е флашката, освен ако не ти позволят да отидеш с Призрака?

Беки трябваше да признае, че жената бе упорита. Ако Нейт фокусираше черния си лазерен поглед върху нея по този начин, тя вероятно щеше да се свие като играч на покер със слаба ръка, но Алиша само беше вдигнала високо брадичка, сякаш искаше да каже, че е невъзможно някой да я разубеди.

Сега бедната жена не изглеждаше толкова сигурна в себе си. Следващите й думи го потвърдиха.

— Късно ли е да променя решението си?

Добре, че Призрака не ги чу заради силния грохот на Фантома, иначе щеше да използва шанса да я остави тук. Но Беки смяташе, че това малко пътешествие ще се отрази добре и на двамата.

— Само се дръж здраво — посъветва я тя, като я обгърна в бърза сестринска прегръдка. — Това е единственият съвет, който ще ти дам.

Али направи физиономия, преди да нахлузи шлема на главата си и предпазливо да се настани зад Нейт.

Тя се размърда, за да се намести по-добре, след това се плъзна напред и назад, докато намери правилното място.

А-ха. Едва сега започна да схваща. Да се возиш на задната седалка на мотор като Фантома беше много по-хубаво от всекидневната езда с господин Блу. Да не говорим и за силно еротичния акт — да обвиеш крака около мъжа, в когото си влюбена.

Беки тайничко се усмихна при мисълта за много дългия път, който Али имаше пред себе си.

Призрака даде знак с вдигнат нагоре палец и Беки изсвири. Дан Ман, Ози и Пати се спуснаха по металните стълби към работилницата в отговор на нейното изсвирване.

Леле! Бунтарката трябваше да признае, че Пати изглежда адски възбуждащо с дългата руса перука. И между другото, Дан непрекъснато хвърляше през рамо сластни погледи към жена си, което показваше, че напълно споделя мнението й.

Изчака двамата съпрузи да се качат на техния мотор, преди самата тя да сложи шлема и да се метне на седалката зад Ози.

Когато машината под нея оживя, младата жена видя през визьора си Франк, който слезе по стълбите и бавно отиде до големия червен бутон зад подвижния шкаф Крейфтсмън, пълен с инструменти. Широката му длан натисна бутона и червената предупредителна светлина започна да мига. Беки се обърна, за да проследи как една от стените на халето се плъзна наляво, докато на мястото й зейна черна дупка. Това беше началото на тунел, изкопан под северния ръкав на река Чикаго, който излизаше в един подземен гараж, две пресечки на запад. Миризмата на влажен бетон и застоял въздух проникнаха под шлема й, докато гледаше как Али се протяга зад широкия гръб на Призрака, за да вижда по-добре. Усмихна се, като си представи изненадата й.

Свещените тайни тунели на Батман!

Мда, понякога си имаше своите предимства да работиш в група, която изпълнява секретни правителствени поръчки. Бяха решили да изиграят класическата игра тука — има, тука — няма. Ако някой — например Мистериозния — ги следеше, и успееше някак си да ги открие, след като минат през тайния тунел, щеше да има шанс едно към три да проследи правилната двойка. Планът беше на магистралата да излязат три мотора с трима мъже и три руси жени, облечени от глава до пети в еднакви черни кожени костюми. Там всяка двойка, възможно най-скоро, щеше да се отклони в различна посока и на опашката, ако имаше такава, щеше да му се наложи да избира. Планът не беше съвсем надежден, но бе по-добър от нищо.

— Ребека!

Какво беше казала току-що за предимствата да работиш в група, която изпълнява тайни правителствени поръчки?

Е, това си имаше и своите недостатъци.

— По дяволите! — гласът на Франк, вибриращ от чувство на неудовлетвореност, все пак бе достатъчно силен, за да надвика трите ревящи мотора.

Беки трепна като погледна през рамо и го видя с две шепи, пълни с близалки. Добре, можеше съвсем точно да обясни защо тази сутрин беше напълнила джобовете на якето му с „Дум-дум“ с вкус на безалкохолна бира. Това не беше отмъщение заради гневното му избухване вчера, когато я беше принудил да си признае за компютърните уроци, които й даваше Ози.

Добре де, може би имаше малко общо с това… О, добре, това беше единствената причина, но този задник си го заслужаваше!

Изпитваше дяволска наслада, защото знаеше, че големият Франк Найт, човекът с непоклатима воля, не можеше да устои на тези малки близалки.

Това доказваше, че дори той имаше слабост.

За съжаление, слабостта му не беше тя.