Александра Маринина
Смърт и малко любов (4)

Глава 3.

Юрий Коротков гледаше съчувствено Настя. Лицето й беше напрегнато и съсредоточено и никак не приличаше на лице на младоженка в сватбения й ден.

— Ей, какъв лош късмет си извадила! — току избъбряше той, докато слушаше разказа й.

— Абе аз съм си добре, жива и здрава съм, дори се омъжих, но тази младоженка… — въздишаше тя.

Денят беше топъл като през лятото и през широко отворените прозорци нахлуваха звуците на музиката, на тържествените слова и поздравления. На улицата, точно пред входа на залата, бяха подредени маси и се правеха импровизирани бракосъчетания. В помещението работеха оперативната група и експертите, хората бяха катастрофално малко, защото трябваше да бъдат разпитани всички, които бяха присъствали в гражданското в момента на убийството, а те бяха доста — петдесетина души.

— Юра, аз трябва да тръгвам — плахо каза Настя, като погледна часовника си. — Запазили сме маса в ресторанта, семействата ни чакат.

— И си мислиш, че няма да се справим без тебе, нали! — сряза я Коротков. — Тръгвай, булка, и не се притеснявай за нищо. Или имаш да ми казваш още нещо?

— Юра, ще ти кажа нещо, само че го приеми спокойно, нали?

— Добро начало, многообещаващо. Казвай!

— Спомняш ли си делото на Петричец?

— Изнасилването в Печатники ли? Спомням си го.

— Спомняш ли си главния заподозрян — Артюхин?

— Дето после се оказа, че има алиби? Спомням си го.

— Снощи се разбра, и то съвсем случайно, че алибито му е било фалшиво. Свидетелката, която като случайна минувачка потвърди, че в момента на престъплението Сергей Артюхин се е намирал в друга част на града, се оказа негова любовница, с която се познават отдавна. Аз предупредих Артюхин, че в понеделник ще съобщя на следователя за срещата ни с него. А тази сутрин получих писмо с думите: Не прави това! Ще съжаляваш.

— А ти естествено си го направила. Отгатнах ли?

— Отгатна. И го направих само десет минути след срещата ни. Артюхин не може да го е знаел, затова с пълно основание е смятал, че ме предупреждава навреме. А днес в десет сутринта се срещнах на улицата с Костя Олшански и човек, който се интересува от това, може да ни е видял.

— За кой дявол, ще прощаваш, си се срещала с Костя?

— Дадох му писмото, за да го предаде на експертите.

— Ти си луда жена, Ася! Поне разбираш ли, че си се подложила на удар?

— Сега го разбирам.

— Сега ли? Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, Юрик, че бях десета поред за регистрацията на брака ни. Но ние помолихме да ни регистрират набързо, без тези церемонии, направо в стаята на инспекторите. И в определения за мен час, 12:15, в сватбената зала влязохме не ние с Льошка, а двойката с номер единайсет. По-точно — не влезе, а тъкмо е трябвало да влезе. Защото именно булката от тази двойка беше застреляна.

— Тъй… — Коротков стана от ниския фотьойл и със стон изопна изтръпналите си крака. После се приближи плътно до Настя и застана, извисен над нея като заплашителна грамада. — Харесва ми ходът на мислите ти — свирепо произнесе той. — И след подобен оптимистичен извод си се наканила да тръгваш нанякъде, а? Ти ум имаш ли, драга ми приятелко? Ако момичето е било убито по погрешка вместо теб, има ли гаранция, че няма да направят втори опит?

— Не ме плаши, и без това съм уплашена, но не съм си изгубила ума от страх. Ако убиецът е търсел мен, но е сбъркал, значи той със сигурност не е Артюхин, защото Артюхин ме познава по физиономия. Най-вероятно е наел някого. Ако наемникът е успял да избяга от тук веднага, той положително не знае, че съм жива. Ако пък не е успял, тогава и сега е тук, защото около десет минути след убийството всички входове бяха вече под контрол. А щом той е тук, аз мога да стигна до ресторанта без никакви приключения. Сега, когато името на потърпевшата е в устата на всички, той вече е разбрал, че е сгрешил, но не може да направи нищо — нито да излезе от тук, нито да се обади на Артюхин.

— Не знам, Ася — замислено поклати глава Коротков. — На твое място не бих рискувал.

— И аз не бих, Юрочка, но нали ни чакат в ресторанта! Осем души — родителите на Льошка, на Даря, на Саша и моите. Представи си какво ще стане, ако пред тях се появят Саша, Даша и Льошка без мен, а! Там е мама, долетяла е от Стокхолм специално за сватбата ми, аз дори не отидох да я посрещна вчера, мислех, че днес ще се видим.

— В колко часа ви очакват?

— В два. А сега е вече два без двайсет.

— Добре, прави каквото щеш — въздъхна Коротков. — Човек не може да те наддума. Вземи моя пистолет за всеки случай.

— Полудя ли? Ами ако, не дай си боже, се случи нещо? Как ще се оправдаваме после, че ти си ми дал оръжието си, а аз съм го взела? Ще хвърчат глави…

— Е, то се знае. Но ако, не дай си боже, ти се наложи да се защитаваш? И така, и инак ще хвърчат глави. Вземай го, така ще съм по-спокоен.

Настя потърси с поглед някого от своите. През отворената врата на един от кабинетите видя Чистяков, който разговаряше с пристигналия следовател. Саша не се виждаше никъде, но пък в един фотьойл наблизо, под изкуствена палма, седеше тъжната, забравена от всички Даша. На Настя страшно й дожаля за младата жена, която толкова се бе готвила за своя най-голям празник, а сега бе принудена да седи самотна и да наблюдава милиционерска суетня около труп на младоженка.

— Дашуня! — повика я тя. — Би ли дошла за малко?

Даша тежко се надигна и бавно тръгна към мястото, където седяха Настя и Коротков. Загледана в изнуреното й лице и тъмните полукръгове под очите й, Настя изведнъж разбра, че Даша е уморена и измъчена. Нищо чудно — да попаднеш в центъра на такава история, и то в осмия си месец! Сега тя би трябвало да лежи на удобно легло край широко отворен прозорец, да подремне час-два, а е на крак от шест часа сутринта, че и всичките тези емоции…

— Дашенка, прикрий ни за секунда и тръгваме. Къде е Саша?

— Някакъв чичка го поведе нанякъде.

— Какъв чичка?

— Един дребен, с мустаци и карирана риза.

— Експертът — каза Коротков. — Сега ще намеря братчето ти. Даша, застанете, ако обичате, така, че двамата с Анастасия да останем за миг скрити.

Даша послушно ги прикри от странични погледи. Като се озърташе крадливо, Настя отвори чантичката си и Коротков бързо пъхна в нея пистолета, след като ловко го измъкна от кобура на рамото си.

— Готово.

Юра бързо отиде в кабинета, където разпитваха Чистяков.

— Михалич, пусни човека, сватбеният му обяд изстива. — Като видя, че следователят се колебае, добави: — Пусни го, пусни го. Това е младият съпруг на нашата Аска. Ако ни потрябва, и на Марс ще го намерим.

Следователят явно неохотно прекъсна разговора. Льоша се усмихна благодарно и излезе в хола, а Коротков се разтича насам-натам, като викаше:

— Експерт Саенко! Експерт Саенко!

— Ей там е — напъти го кинологът, който тъкмо влизаше във фоайето откъм служебния вход, повел на каишка голяма овчарка.

След минутка Александър Каменски се присъедини към останалите и всички, придружени от Коротков, излязоха от сградата.

— Как ще пътуваме? — попита Настя, като местеше поглед от колата на Саша към колата на Чистяков.

Много й се искаше да пътува с Льоша, но се страхуваше да остави насаме брат си и Даря. Саша знаеше за полученото сутринта писмо и като нищо можеше да стигне до същите изводи, до които бе стигнала и тя. По никакъв начин не биваше да допусне той да сподели съображенията си с жена си или с Чистяков.

— Сега вече… — подзе Даша.

Но Настя схвана, че тя ще каже: „Сега вече всеки може да пътува с половинката си“ и бързо я прекъсна:

— Няма да нарушаваме традицията. Както пътувахме два пъти, така ще пътуваме и трети път. Тройката е божие число.

Даша покорно се качи в колата на Чистяков, а Настя седна до брат си.

Известно време пътуваха мълчаливо. Най-сетне Александър не се стърпя:

— Ася, не мислиш ли, че…

— Мисля. И те моля, Санечка, нека само аз и ти мислим за това. Сутринта ти ми обеща всякаква помощ и ми каза, че мога напълно да разчитам на теб. Каза ми, нали?

— Казах ти. Какво се иска от мен?

— Първо, да мълчиш. Льошка не бива да знае за това, за Даря пък да не говорим. Те ще се побъркат от страх. Второ, гледай в огледалото за обратно виждане дали някой не ни преследва. Трето… Впрочем не. Без третото.

— Защо? Казвай, Ася, всичко ще направя.

— Трето, запомни, че в чантата си имам пистолет. Едва ли ще мога да се възползвам от него.

— Защо?

— Не знам. — Тя сви рамене. — Ще се стъписам, ще се уплаша, знам ли… Не съм свикнала.

— Искаш аз да се възползвам от него, така ли?

— Пази боже! В никакъв случай. Просто не забравяй, че го имам. И ако се случи нещо, внимавай някой да не ми грабне чантата или аз да не я хвърля някъде. Защото от уплаха на всичко съм способна. Между другото не забравяй също, че с чанта, в която има пистолет, можеш достатъчно ефективно да удариш някого по главата. Аз със сигурност няма да мога да го направя, но ти ще се справиш.

Спряха пред ресторанта и видяха родителите си, които оживено разговаряха край входа. Настя изскочи от колата и се втурна към майка си, която не бе виждала от няколко месеца.

— Мамо!

— Дъще! Честито! Альоша, ела тук, момчето ми! — Надежда Ростиславовна се повдигна на пръсти и ласкаво разроши косата на Чистяков. — Браво, умник си ми, Альошенка, все пак накара Настя да се вразуми. Винаги съм знаела, че ще постигнеш, каквото си решил. Браво!

Няколко минути бяха посветени на прегръдки, целувки и поздравления. Настя любопитно наблюдаваше Павел Иванович — родния си баща, който май не изпитваше никакво неудобство. Изглежда, брат й Александър е бил прав — всичко това се е случило толкова отдавна, че не може вече да вълнува никого.

Когато влязоха в ресторанта, Настя настигна Даша, която вървеше до майка си, и докосна ръката й:

— Дашуня, хайде да се държим, сякаш нищо не се е случило. Не е нужно да тревожим родителите си. Съгласна?

Даша вдигна към нея тъжните си, уморени очи и мълчаливо кимна.

На масата Настя седеше срещу втория си баща, който успя да забележи колко е бледа и колко напрегнато е лицето й. Известно време той мълчаливо поглеждаше доведената си дъщеря, после демонстративно извади от джоба си цигари и й направи знак с ръка. Излязоха във вестибюла, където имаше фотьойли и пепелници, седнаха и запалиха по цигара.

— Казвай, дете! — строго нареди Леонид Петрович. — И да не ти е хрумнало да ме лъжеш, че нищо не ти се е случило.

— В гражданското стана убийство — простичко каза Настя. — Убиха една младоженка. Наложи се да чакаме оперативната група, преди тя да дойде, не пускаха никого да излиза от сградата. Затова се забавихме.

— Разправяй тия на мъжа си. А на мен, ако обичаш, кажи истината.

— Но, татко, честна дума ти казвам…

— Настя, детето ми, огорчаваш ме — въздъхна Леонид Петрович. — Колко пъти вече съм ти казвал, че познавам и кътните ти зъби? Кога най-сетне ще го разбереш? Хайде, говори!

— Обещай ми, че няма да кажеш на мама — помоли Настя.

— Нищо няма да ти обещавам — ядоса се той. — Аз съм стар, очукан от живота детектив, макар и през последните години да съм на преподавателска работа. Сам решавам на кого какво да казвам. И ти, буболечка такава, няма да ми поставяш условия.

— Не съм буболечка, а младоженка, семейна жена — с усмивка го поправи Настя.

— Младоженка си за твоя Льошка, а на мен си ми дете. Казвай!

— Ами всъщност… един тип ме заплашва, но е нормално, банална история. Затова съм малко нервна. Това е всичко.

— Всичко, така ли! И изобщо не е свързано с убийството в гражданското?

— Ни най-малко. Не си го и помисляй, татенце.

— Значи е свързано — констатира Леонид Петрович. — Прекалено много излишни думи изричаш, а това е подозрително. Запомни, дете: колкото повече са думите, толкова по-силни стават подозренията, че зад тях се крие измама. Ще се справиш ли сама?

— Ще се постарая. Но няма да кажеш на мама, нали?

— Не ми давай акъл! — позасмя се той, угаси цигарата си и стана. — Да вървим да празнуваме. Между другото, ти трябва ли да се върнеш в гражданското?

— Не се налага. Разбира се, любопитна съм, но това няма значение по същество. В края на краищата от понеделник съм в отпуска.

— Пак ме лъжеш, Настася! — ядосано поклати глава вторият й баща. — Докато седяхме тук, ти поне десет пъти погледна към телефона. Да ти дам ли жетон?

— Имам.

— Хайде, бързо се обаждай и да вървим, не е удобно да ни няма толкова дълго при гостите.

Настя благодарно го млясна по бузата и набра номера на управителката на ритуалната зала.

— Е, какво става там? — попита тя без предисловия, когато извикаха на телефона Коротков.

— Нищо ново — мрачно отвърна той. — Пуснахме онзи фотограф, Шевцов, да отиде в лабораторията и да прояви снимките. Обеща да свърши всичко до довечера. Може да видим нещо на тях. Проверяваме всички присъстващи за познанство с потърпевшата и с Артюхин. Не намерихме оръжието. Изобщо — лоша работа. Хората са много, но не можем да ги държим тук до безкрай, всички са поканили гости, които ги очакват. Ще трябва да ги пускаме.

— Не открихте ли странични хора?

— Не. Всички, които са налице, са дошли с младоженските двойки. Гости, роднини, свидетели. Нито едно подозрително лице.

— Значи е успял да избяга.

— Успял е — потвърди тъжно Коротков. — А как върви твоят празник?

— Не мога нищо да хапна. Добре, желая ти късмет.

Те се върнаха в залата точно когато Даша и Александър се целуваха за пореден път. Настя веднага срещна въпросителния поглед на Чистяков.

— Е, какво става там? — тихичко попита той, като неволно повтори същите думи, които Настя току-що бе казала на Коротков.

— Къде?

— Ами нали отиде да се обадиш по телефона!

— Как се сети?

— Е, да не би да не те познавам! — засмя се Чистяков. — Аска, аз съм човек с нормална психика и предаността ти към работата не ме дразни. Може би точно заради това те обичам.

— Така ли? Аз пък те обичам за друго.

— Интересно — за какво ли?

— Задето ме познаваш и не се дразниш. Хайде да пийнем!

— Аз съм шофьор.

— Е, просто вдигни чашата си. Ще кажа наздравица.

Настя решително стана от мястото си с чаша в ръка.

— Може ли да кажа няколко думи? Онези, които ме познават отдавна, вероятно се чудят как така ние с Алексей решихме да узаконим отношенията си. Затова ще ви кажа, та да няма недоразумения и недомлъвки. Оказа се, че дълги години аз не съм разбирала, че го обичам. Смятах, че просто е много свестен човек и съм привързана към него. А после разбрах, че той е единственият и че го обичам. И щом разбрах това, двамата веднага се завтекохме към гражданското да подадем заявление. Това е!

— Какво това е? — обади се Павел Иванович от другия край на масата. — Не това е, а горчиво!

— Горчиво! — подзеха останалите.

* * *

Черно и бяло, бяло и черно. Булки и младоженци, младоженци и булки… О, господи, колко мразя всички ви!

Мразя всички черни, защото черното е зло.

Мразя всички бели, защото белите ме отхвърлиха.

Ще се облека в черно и ще ви гледам как сте се издокарали в бели одежди, как сновете там, далеч от мен. Защото вие никога няма да се приближите до мен.

Защото ме отхвърлихте…

* * *

Прибраха се рано, още нямаше седем часът. Първата работа на Настя беше да съблече костюма и да се напъха в уютния и удобен домашен халат. Тя много се уморяваше, когато беше принудена да носи прилични дрехи и обувки с токчета, чувстваше се свободно и комфортно само с дънки, пуловери и маратонки.

Напрежението не я отпускаше и тя все не можеше да се съсредоточи върху домашните си работи. Трябва ли да се приготви вечеря или онова, което изядоха в ресторанта, ще им е достатъчно до сутринта? Трябва ли да покани гости за утре или може да пренебрегне традициите? Къде е вестникът с телевизионните програми?

Знаеше, че трябва да свърши нещо, да се обади на някого, но не можеше и не можеше да си спомни — на кого и защо. В ресторанта, пред гостите и родителите, успяваше да се владее, но сега изцяло бе под властта на страха. Разбираше, че трябва, длъжна е да си поговори с Льоша, защото ако Артюхин наистина е решил да й въздейства, съпругът й се намира под същата заплаха, под която е и тя самата. Но може би Артюхин не е замесен в днешното убийство на Галина Карташова? Може би всичко това не е нищо повече от чудовищно съвпадение?

Най-накрая се сети, че трябваше да се обади на Олшански.

— Ще те огорча, Каменская — съобщи й Константин Михайлович. — Задържах Артюхин, но по писмото няма отпечатъци от пръстите му.

— А чии са отпечатъците? — глупаво попита тя.

— Отпечатъци има, но не се знае чии са. Коротков ми се обади, тъй че съм в течение на твоите приключения в гражданското. Разбира се, ще снемем отпечатъци от всички, които са присъствали там, и ще ги сравним със следите по писмото. Но става дълга и широка.

— Ами Артюхин какво казва?

— Че какво може да казва? Естествено отрича всичко. Но аз ще го изцедя, бъди спокойна. И по-рано бях сигурен, че той е виновен за онова изнасилване, само желязното му алиби ме смущаваше. А сега ръцете ми са развързани. Освен това днес научих, че е свързан с наркотрафика.

— Кога го задържахте?

— Към два следобед.

Разговорът с Олшански не й донесе облекчение. Чувството за опасност не я напускаше и Настя реши да опита да се разсее с нещо. Отиде в кухнята, където Чистяков вече бе разположил книгите си на масата и се бе задълбочил в работата си.

— Льошик, хайде да си направим собствен празник. Само двамата. И да се напием.

Алексей вдигна към нея изумените си очи.

— Асенка, какво ти става? Та ти просто не си на себе си от днешните събития. Трябва да почиваш, а не да празнуваш.

— Глупости! Днес празнуваме сватбата си. В края на краищата вървяхме към нея цели петнайсет години. Прибирай книжките си и вади шампанското.

— Ама ти не обичаш шампанско — каза Чистяков, но все пак прибра книгите си.

— Но ние нямаме нищо друго.

— Кой ти каза? Имаме от любимото ти мартини.

— От къде?!

— Е, как от къде? От магазина, откъде другаде! Аз не го произвеждам.

— Льошик, обожавам те! — Тя прегърна мъжа си и силно се притисна до него.

След изпитото на малки глътки мартини й поолекна. Ледените й пръсти се затоплиха, бледото лице леко порозовя, буцата в гърлото й сякаш омекна и тя успя да въздъхне дълбоко.

— Льошик, какви планове имаме за утре? — попита, като се отпусна на облегалката на стола и изпружи нозе.

— Ще спим, ще спим и ще спим до пълно умопомрачение. А после ще видим.

— Господи, колко хубаво го каза! — блажено проточи Настя. — Ще се наспим, а после ще ме изведеш на разходка. Ще се разхождаме дълго-дълго, докато ме заболят краката, после ще обядваме и ще седнем да поработим. Отстъпвам ти компютъра.

— Ами ти? Пак ли ще тракаш на пишещата машина?

— Машината няма да ми трябва още два дни. Първо ще прочета книгата от начало до край, за да навляза в стила на автора, в неговия замисъл. И едва после ще започна да правя превода. Освен това, ако не прочета предварително историята, любопитството ми пречи да превеждам. Защото ми е интересно какво ще стане по-нататък, как ще свърши всичко, така че просто ми иде да престана да печатам руския текст и да се тръшна на дивана да чета.

— Ясно. Между другото, Асенка, исках да ти напомня, че нашето съпружество предполага и общ бюджет. Нали не си забравила това?

— Не съм го мислила — призна Настя.

— А трябва. И тъй като аз печеля доста прилично, смятам, че няма смисъл ти да правиш преводи. Защо не се договорим това да е за последен път?

— Не се сърди, Льошка, но не съм съгласна. Първо, свикнала съм така да прекарвам отпуските си. И второ, това ми харесва и ми помага да поддържам знанията си по езиците. А трето — не мога да понасям да прося пари. Предпочитам да си имам мои.

— Аска, твоята независимост придобива оскърбителни размери — разсмя се Чистяков, но очите му помръкнаха и Настя разбра, че се е обидил.

Тя вече се канеше да му каже нещо ласкаво, за да заглади неудобството, но в този момент звънна телефонът. Беше Юра Коротков и гласът му звучеше странно.

— Ася, трезва ли си? — бяха първите му думи.

— Обиждаш, началство — пошегува се тя. — Някога да си ме виждал нетрезва?

— Но и никога не си вдигала сватба. Способна ли си да разсъждаваш или да не ти досаждам днес?

— Досаждай ми. Има ли новини?

— И то какви. Седнала ли си?

— Права съм.

— Тогава седни!

Настя примъкна телефонния апарат до фотьойла и се настани удобно.

— Добре, седнах.

— Тази сутрин в десет часа в Кунцевската ритуална зала са застреляли още една младоженка. Научих го преди малко. Там са били момчетата от окръжното, не са викали група от „Петровка“.

— Какво?!

— Почакай, Ася, и това не е всичко. Една от булките разказала, че снощи, в навечерието на сватбата си, получила писмо в бял плик без адрес. Сещаш ли се какво е пишело в писмото?

— Не може да бъде! — прошепна тя с внезапно пресипнал глас и трескаво се окашля. — Будалкаш ме.

— Нищо подобно. Така че остави на мира твоя Артюхин, той няма никакво отношение към станалото. Тук има нещо друго, по-сериозно.

— Юрка, нищо не разбирам. Две еднакви писма и две абсолютно еднакви убийства? В един и същи ден, в ритуални зали за сключване на граждански брак, и двата пъти са загинали други жени, а не тези, които са получили писма? Не може да бъде. Така не става.

— Приятелко, изневеряваш на себе си — каза Коротков. — Тъкмо ти постоянно повтаряш, че в нашата работа такива думи няма. Че в живота всичко може да се случи.

— Прав си. В живота всичко може да се случи — замислено повтори тя. — Но всяко нещо трябва да има своето обяснение. Трябва само то да се намери.

— Правилно. Така че заеми се с това.

— Ами Шевцов? Направи ли снимките?

— Направи ги. Искаш ли да ги видиш?

— Искам.

— Кога?

— Хайде утре. Можеш ли?

— Колкото до мен, аз мога, но ме е страх, че твоят новоизлюпен съпруг ще ме убие.

— Няма да те убие. Ела още сутринта, към единайсет.

— Добре. Превръщаш ме в камикадзе…

Настя затвори телефона и замря, неподвижна, във фотьойла. Едното убийство все можеше да се обясни с грешка на престъпника, който е сбъркал жертвата. Но двете?! Две грешки в един и същи ден — не е ли множко? Ами ако не е имало никаква грешка? Ако всичко това е просто хитър камуфлаж? Тогава ще трябва да признаем, че едната от потърпевшите е била именно жертвата, която си е бил набелязал престъпникът, а всичко останало е маскировка, предназначена да обърка милицията. Но маскировка, изискваща невероятно грижлива подготовка и огромни усилия.

Ами ако все пак са две грешки? Може ли да се намери някакво обяснение за тях? И ако е така, тогава между нея, Настя, и другото момиче, което също е получило писмо, трябва да има някаква връзка.

Тя толкова бе потънала в мислите си, че не забеляза кога в стаята бе влязъл Чистяков.

— Случило ли се е нещо?

— Случило се е. Още едно убийство по време на сватба. Льош, включи си мозъка, а?

— Включих го. Давай условието на задачата.

— Само че ще запазиш спокойствие, нали?

— Ще се постарая.

— Представи си, че вместо Галина Карташова е трябвало да убият мен. Как мислиш, възможно ли е престъпникът да се е припознал? Възможно ли е да я е сбъркал с мен?

— Ася, плашиш ме. Откъде се пръкнаха такива чудовищни предположения?

— Няма значение. Но нали не мога да се видя отстрани, тъй че ми е трудно да преценя. Хайде кажи ми — има ли нещо общо между онова момиче и мен?

— Не те разбирам…

— Добре, ще ти обясня. Тази сутрин получих писмо със закани и смятам, че го е написал човек, който ме познава по физиономия. В гражданското аз не видях този човек, но това нищо не означава, защото не съм се оглеждала наоколо и не съм го търсила. Ако е стрелял той, не може да е сбъркал, познава ме и за последен път ме видя буквално снощи. Значи е наел някого и му е дал описанието ми. Та затова те питам: възможно ли е да ме е сбъркал с убитата, като се има предвид едно словесно описание?

— Не, няма нищо общо — освен цвета на косата — твърдо отговори Чистяков. — Но забравяш нещо важно, Асенка.

— Какво?

— Днес никой не би могъл да те познае по словесно описание. Я ми дай снимката, която са ти направили на стълбището.

Настя порови в чантичката си и извади направената с „Полароид“ снимка.

— А сега иди до огледалото. Виждаш ли? В огледалото си такава, каквато си всеки ден. Именно такава те е видял онзи тип, с когото си се срещнала снощи. Е, кажи ми сега, приличаш ли си на своята днешна снимка? Може ли да са те познали по описание?

— Дявол да го вземе! — ядосано тръсна тя. — Как не се сетих за това? Тогава може да се предположи, че след като не ме е намерил по описанието, той е попитал кой номер съм на опашката за регистриране, намерил е хората, които са били девети поред, и е научил коя е следващата двойка. Това е то. Колко е просто!

— Кое е просто? Анастасия, какви ги приказваш? Някой иска да те убие ли? — тревожно попита Льоша.

— Напълно е възможно. Е, не се плаши де, вече е задържан. Разбира се, ако е той.

— А има ли други варианти?

— Колкото щеш. Например: да са искали да убият Карташова, а писмата и второто убийство да са само прикритие. Да са искали да убият момичето, на което са изпратили същото писмо като на мен. Или да са искали да убият онази булка, която е била застреляна в Кунцево. Една от нас четирите да е била истинската жертва, а всичко останало да е било просто спектакъл.

— Доста жесток спектакъл, бих казал. Защо са били нужни толкова усилия?

— И аз това се чудя… Трябва по-внимателно да огледаме обкръжението на тези момичета и да потърсим там човек, който има връзки с отделите по семейно положение. Нали той е научил отнякъде, че всички ние се омъжваме днес. Или…

— Или какво?

— Или това е маниак с фикс идея да убива младоженки. Тогава всички мои разсъждения не струват и пукната пара.

— По-добре би било да се окаже маниак.

— Защо?

— Защото ако се интересува само от младоженки, теб вече нищо не те заплашва.

— Но, Льошенка, мили, ако той се интересува от младоженки, значи всеки момент трагедията може да се повтори. Няма нищо по-лошо от луд убиец, защото той е непредсказуем. Разбираш ли това? По-добре да преследва мен.

— Ася, аз разбирам друго: не искам да овдовея. Не искам, чуваш ли? Не искам!

— Не викай, моля те. Ти прекрасно знаеше за каква жена се жениш. Прекрасно знаеше, че нещата при нас са сериозни.

— Аз не викам, аз… — Той рязко се обърна и излезе от стаята, като затръшна вратата.

Настя разстроено махна с ръка и се втренчи в отражението си в огледалото.

Е, какво, приятелко? Вдигна сватбата, нали? Неслучайно казват, че не е хубаво да се жениш през май, и то на 13-а дата. Както зле тръгна денят още от сутринта, както започна с това идиотско писмо, така и завърши — всичко наопаки. Със скарване с Льоша. Веселба, не ще и дума…

* * *

Еля Бартош, която така и не успя днес да се омъжи и да промени фамилното си име, ридаеше в своята стая. Годеникът й, Валерий Турбин, потиснато мълчеше, седнал до подредената трапеза в компанията на Тамила и Ищван — своите неосъществени тъща и тъст.

— Според мен нищо страшно не се е случило — говореше Тамила, докато слагаше в чинията на мъжа си апетитни късове месо. — В края на краищата ако чувствата ви са достатъчно силни, ще можете малко да почакате. Ще се ожените след месец.

Тя не криеше задоволството си. Днес сватбата не се състоя, а после, току-виж, на Еля й дошъл умът в главата. Не й трябва на Тамила такъв зет. И на Елечка не й трябва такъв съпруг. Затова още щом в гражданското се вдигна суматоха, Тамила веднага направи всичко възможно да накара младите да отложат регистрирането на брака.

— Как може да празнуваме сватба, когато край нас е пълно с милиционери! — възмутено шепнеше тя на мъжа си. — Пища, поговори си с Валерий като мъж с мъж. Това е поличба, Пища, те не бива да сключват брак. Виждаш, че не само аз — всичко е против това.

Ищван съчувстваше на дъщеря си, но дълбоко в душата си беше съгласен със съпругата си. Нямаше нищо против Турбин, но и не намираше аргументи „за“. В своя зет той искаше да вижда помощник в работата, когото би могъл да направи съдружник и на когото би могъл да разчита. А този книжен червей ще работи в бюджетна организация, ще получава жалки копейки и ще харчи спечелените от него, Ищван Бартош, капитали.

Имаше и още едно обстоятелство, което съпрузите Бартош не можеха да не вземат предвид. Беше готово преместването им на постоянно местожителство в Калифорния. Там всичко беше уредено, бяха намерени партньори и бе постигната договореност, че от 1 януари на следващата, 1996 година, предприятието ще започне да функционира. Но те не можеха да заминат без Еля, за нищо на света не биха оставили тук момичето си. Тамила и Ищван знаеха, че Валерий има стара болна майка, следователно или би трябвало да я мъкнат със себе си, или той изобщо да не замине… По-рано не бяха успели да убедят дъщеря си да не се омъжва за този гол като пушка аспирант, но сега почти със сигурност щяха да успеят. Трябваше само умно да подхванат работата.

— Мисля, че сега е по-добре да се прибереш вкъщи — каза Тамила на Турбин. — Еля е разстроена, остави я да се успокои.

— Струва ми се, че трябва да бъда до нея — възрази Валерий, но не твърде уверено. Малко се страхуваше от властната и коравосърдечна Тамила.

— Аз по-добре познавам момичето си. Когато плаче, край нея не бива да се върти никой, инак се чувства по-зле. Върви, Валерий, върви, ще се видите утре. Утрото е по-мъдро от вечерта. Върви!

— Тамила Шалвовна, но нали някой е написал на Еля това странно писмо…

— А ти защо си мислиш, че то е било адресирано до Еля? Със същия успех може да е било предназначено за Ищван или за мен. Нали разбираш, Ищван се занимава с бизнес, има конкуренти и дори недоброжелатели, да не кажа — врагове. Пликът не бе адресиран. Повече от сигурна съм, че това няма нищо общо с Еля. Върви си вкъщи, Валерий, всички сме уморени, трябва да си починем.

Тя толкова явно пъдеше годеника на дъщеря им, че на Ищван му стана неудобно. Турбин мълчаливо тръгна към вратата, но в погледа, който хвърли към Тамила, имаше такава неприкрита омраза, че и двамата съпрузи се почувстваха неловко.

След като изпратиха госта, те мълчаливо започнаха да разтребват масата — повечето ястия бяха останали недокоснати.

— Ти наистина ли не знаеш кой е написал това писмо? — изведнъж попита Ищван на унгарски. Не искаше дъщеря им случайно да чуе техния разговор.

— Разбира се, Пища, нямам и представа — отговори Тамила, също на родния език на съпруга си. Ала не успя да скрие от него своята тържествуваща усмивка.

— Всичко това не ти ли се вижда странно? Писмото пристигна тъкмо навреме и се оказа много полезно, не мислиш ли?

— Много добре стана, Пища, повярвай ми. Много добре. Ще отведем Елечка в Калифорния и ще й намерим прекрасен съпруг. Тя е способно и красиво момиче, там ще направи кариера. За какво й е този философ? Каква полза ще имаме от него? Че и с неговата престаряла майка…

— Тамила, жестока си. Еля го обича. Разбира се, за всичко си права, но…

— Ах, Пища, престани, за бога! — Тамила занесе в умивалника купчинката мръсни чинии, приближи се до мъжа си и силно се притисна до него, прегърна го през врата. — Какво може да разбира от любов нашето глупаче? Той е самец, висококачествен самец — това не може да се отрече, но Еля не го разбира. У нея говори кръвта, иска й се да легне с него и да не стане от леглото поне един месец. Ами после, след като се пресити от секс? Сега, когато успяват да се видят сами в празния апартамент само по веднъж — два пъти в седмицата, на нея й се струва, че на света няма по-сладко нещо от това. Но ние с теб знаем, че не е така. Нали, мили? Нали и ние сме го изпитали? Помисли си какви неприятности ни очакват, ако не успеем да започнем производството до 1 януари. Акциите вече се продават и ако всичко се провали…

— Да, да, разбира се — съгласи се Бартош. — Не можем да рискуваме, залогът е прекалено висок. Но, Тами, скъпа, нещо ме тревожи.

— Какво, какво те тревожи?

— Имам неприятното чувство, че това писмо дойде прекалено навреме. И нещастието в ритуалната зала — също.

Тамила се отдръпна и напрегнато погледна мъжа си.

— Какво искаш да кажеш? Подозираш ли ме в нещо? Да не смяташ, че аз съм написала писмото?

— Тами…

— Негодник! Как можа да го изречеш! Защо не добавиш и че аз съм застреляла онова клето момиче! Ти си чудовище, Ищван Бартош!

Тя замахна, за да удари плесница на мъжа си, но той ловко отскочи, улови ръката й и с умело движение я изви зад гърба й. Тамила прехапа устна от болка, злобно впила поглед в сивите очи на Ищван, но само след няколко мига лицето й се смекчи. Да, Тамила Бартош беше властна и жестока дама, но мъжът й бе истински мъжага. Мекотата и интелигентността на полученото в семейството западноевропейско възпитание бяха само примамлива обвивка на човек, преминал солидна школовка сред руските престъпни среди. Навремето именно това грабна Тамила, която просто си бе изгубила ума по сдържания, рафиниран красавец, който се държеше в леглото грубо и разюздано и й говореше за чувствата си и за сексуалните си усещания изключително с помощта на нецензурни руски думи, произнасяни с очарователен унгарски акцент. И сега, застанала с извита зад гърба ръка и загледана в студените очи на Ищван, тя разбра, че мъжът й не само я подозира, но и одобрява това, в което я подозира.

Внезапно нещо особено се мерна в очите му, ръката, която току-що с желязна хватка стискаше китката й, мигновено се премести към бедрото. Ищван рязко притегна жена си, доближи устни до ухото й и прошепна:

— Прегърни ме. Еля ни гледа.

Тамила се извърна. На прага, с подпухнало от плач лице и смаяни очи, стоеше дъщеря й.

— Какво става с вас? Ти така крещеше, мамо…

— Говорех по телефона с баба ти Юдит — веднага съобрази какво да каже Тамила, като се сети, че дъщеря й е чула разговора на унгарски, макар и без да разбере нито дума. — Обади се от Будапеща, връзката беше лоша. Баба ти искаше да ти честити, но се наложи да й обясня, че годеникът ти е претърпял катастрофа и си е счупил крака, така че сватбата се отлага.

По страните на момичето отново рукнаха сълзи. То рязко се извърна и избяга в стаята си.