Александра Маринина
Смърт и малко любов (16)

Вместо епилог

За юли синоптиците бяха обещали четирийсетградусови жеги и прогнозата май щеше да излезе вярна. В апартамента и без това не можеше да се диша поради застоялата миризма на болест, която се настанява там, където живеят парализирани хора.

Беше изминал месец и половина, откак животът на Валерий Турбин рязко се промени. Лекарката не го бе излъгала — той наистина започна да свиква с новото си съществуване. Изнасяше подлогата и тичаше по аптеките за лекарства, переше изцапаните чаршафи и готвеше за майка си каши и кремсупи, които лесно се гълтат. Нощем работеше върху дисертацията си, защото майка му постоянно стенеше и в гнетящата тишина на нощта, когато наоколо всичко замира, тези стонове изглеждаха особено силни и му пречеха да спи. Сега той заспиваше следобед, след четири часа, когато звуците на кипящия наоколо — и на улицата, и в съседните апартаменти — живот създаваха онзи ежедневен фон, на който стоновете на майка му почти не се чуваха.

Понякога се обаждаше на Катя Голованова. Миналата седмица Катя му бе казала, че Еля ще се омъжва за Марат и цялото семейство след два месеца ще замине за САЩ. Турбин се изненада, че от тази новина изобщо не го заболя. Сега беше далеч от всичко това…

Той тъкмо простираше изпраните чаршафи, когато се позвъни. На вратата застана отвратителен алкохолизиран тип, отдавна загубил и човешкия си облик, и половината от зъбите си.

— Кого търсите? — попита Турбин, като избърса с типично женски жест мокрите си ръце в престилката.

— Здравей, синко! — произнесе почти беззъбото същество и го облъхна с отвратителната воня на алкохолни пари и нездрав стомах.

— Какво обичате?

— Едно двайсе хиляди, а? За родния ти баща…

— Вън! — студено каза Валерий и затръшна вратата.

Звънецът продължи да звъни, но той дори не помисли да отвори. След разказа на майка си през цялото време беше подготвен, че това ще се случи. Ето че се случи. И беше сигурен, че се случва далеч не за последен път.

Юни 1995 г.