Дейвид Розенфелт
Адвокатът с кучето (46)

Уили ги видя веднага щом дойдоха. Джоузеф Русо и двамата му телохранители влязоха през главния вход на фондация „Тара“ и започнаха да се оглеждат, сякаш са стъпили на Марс.

Уили ги наблюдаваше легнал по гръб в центъра на района за игри. Участваше в енергичен мач по борба с единайсет кучета и се наслаждаваше на всеки миг.

Отне му известно време да се изправи на крака, тъй като върху гърдите му имаше най-малко сто и осемдесет кила кучета. Най-голямото бе Нюфи, който през цялото време се опитваше да оближе лицето му.

Накрая Уили успя да се добере до Джоузеф и хората му, които изглеждаха доволни, че се намират от другата страна на оградата.

— Здрасти, мой човек. Не очаквах да наминеш — каза Уили.

— С това ли се занимаваш? — попита Русо, без да си прави труда да прикрие смайването си.

— Аха. Всеки ден.

— Чии са тези кучета?

— Наши — отвърна Уили. — Докато някой не ги осинови. После излизаме и си намираме други.

— Абсолютни сбърканяци сте.

— Точно така — кимна Уили. — Приятелите ти искат ли да дойдат тук? — попита той, имаше предвид игрището.

Русо погледна бодигардовете си, чиито изражения недвусмислено показваха, че нямат абсолютно никакво желание да влизат в лудницата. Разсмя се.

— Не мисля. Може ли да поговорим някъде?

Уили поведе Русо към офиса, а телохранителите останаха да чакат отвън.

— Да не би да си открил кой е наел Чайлдрес?

— Да.

— Как се казва? — попита Уили.

— Няма име. Наричат го само Ем.

— Ем като буквата ли?

— Аха. Навремето работил в Чикаго и поемал само големите удари. После излязъл от бизнеса, но се носят слухове, че от време на време работи за сериозно богати хора.

— Знаеш ли за кои?

— Не — поклати глава Русо.

— Как мога да намеря този Ем?

— Уили, не искаш да намериш подобен човек. Не става дума за някакъв тип с импровизиран нож в затвора, а за наистина лоша новина.

Уили нямаше намерение да се отказва.

— Искам да го намеря.

Русо го погледна и разбра, че няма шанс да го разубеди.

— Добре, ще пусна мълвата, но няма да е лесно. Ченгетата го издирват от години. От време на време се пуска слух, че е мъртъв, също като за онзи задник Осама. А той не е, прави другите хора мъртви.

— Благодаря, Джоузеф. Оценявам го.

— Няма проблем. Може и да си взема куче. Някое от големите.

— Сериозно? — попита Уили, без да покаже какъвто и да било ентусиазъм.

— Мислиш ли, че идеята е добра?

— Обичаш ли кучета?

Русо сви рамене.

— Да. Стига да си седят там, където им е мястото.

— Къде ще го държиш?

— Какво имаш предвид?

— Къде ще спи кучето?

— В задния двор. Ще му взема от онези колибки. От хубавите.

Уили поклати глава.

— Съжалявам, не мога да ти помогна. Кучетата, които даваме за осиновяване, живеят в къщите с хората. Стоенето навън е доста мизерно, не мислиш ли?

— Да не искаш да кажеш, че не съм достатъчно добър за твоите кучета?

— Не. Казвам, че си добър и че кучетата са добри, само дето няма да си подхождате.

Русо мълча цели десет секунди, опитвайки се да смели чутото. Накрая се усмихна.

— Топките ти не са се смалили, а?

Уили отговори на усмивката с усмивка.

— Надявам се, че не са.