Дейвид Розенфелт
Адвокатът с кучето (22)

Този път Илай далеч не изгаряше от желание да се срещне с мен, но най-сетне се съгласи.

— Нека позная — поздрави ме той, когато влязох в кабинета му. — Представляваш златна рибка в дело за бащинство.

— Не позна.

— Добре. В такъв случай защитаваш наследствените права на пор.

— Хич не можеш да губиш — отбелязах аз.

Настроението му внезапно се промени и той се разсмя.

— Не и този път. Този път си помислих, че се получи доста смешно. Взе ли кучето?

— Не, подадох документите в съда, но още не са одобрени. Скоро ще са готови.

— Тогава какво искаш?

— Представлявам Били Цимерман, който предлага споразумение.

— Значи срещата ще бъде кратка. За какво споразумение говорим?

— За онова, което ще сключим.

Той се намръщи.

— Добре, ще започна пръв. Съгласява се за извършване на убийство първа степен, четирийсет години минимум.

— Явно много си се вкиснал — отбелязах аз. — Защото това е нелепо.

— Анди, той е ограбил и убил бивш високопоставен армейски офицер, току-що завърнал се от мисия в Ирак. Имаме свидетели, клиенти на бара. Разполагаме и с оръжието, с куп негови отпечатъци по него, както и с барутен нагар по ръцете му. Това не е точно криминален роман; защо да се съгласяваме на по-малко?

Нещата не вървяха на добре.

— Илай, по време на процеса се спомена, че около кучето са замесени федерални агенти. Провери ли това?

— Да не мислиш, че ще споделя с теб?

— Имам основания да смятам, че те може да имат своя гледна точка относно положението на клиента ми.

— Анди, разговарях с тях и доколкото мога да преценя, пет пари не дават какво ще стане с клиента ти. И ако трябва да съм честен, на мен също не ми пука.

Това бе доказателство, че Били е преценил положението си абсолютно погрешно, което никак не ме изненада. Ако Илай се намираше под нечий натиск, федерален или не, да сключи сделка, той нямаше да отхвърли така категорично офертата ми. А идеята на Били, че ще може да изтъргува свободата си, определено не фигурираше на никаква маса — поне на онези, които виждах.

Онова, което продължаваше да ме изненадва, бе намерението на федералните да стоят настрана. Толкова желаеха да се доберат до Майло, че бяха поставили въоръжена охрана при клетката му, а в същото време не се опитаха да ми попречат да го освободя при изслушването. А сега сякаш не проявяваха абсолютно никакъв интерес към Били.

Реших да сменя темата, тъй като тази вървеше към задънена улица.

— Разбра ли защо пазят Майло? — попитах аз.

— Анди, май съм пропуснал лекцията в университета, на която са ни учили, че преди делото обвинението трябва да каже на защитата всичко, което знае.

— Къде си учил право, в Марсианския университет ли? Нарича се материали по делото.

— Материалите по делото са свързани с доказателства. Всички разговори, които може да съм или да не съм провел с федералните власти, не са доказателство. Което ми напомня да попитам ти ли представляваш Цимерман? Защото мога да представя купища материали, когато и ако си намери адвокат.

Настъпи моментът на истината, поне за мен.

— Да. Прати ми ги.

— Добре — кимна той. — И освен ако не е склонен да се съгласи на четирийсет години, ще се видим в съда.

Веднага щом излязох от кабинета на Илай, ми се обади Рита Гордън с новината, че съдия Катчингс е одобрил освобождаването на Майло.

В рамките на пет минути бях успял да включа в живота си немска овчарка клептоман и нов клиент.

Ама че щастлив ден.