Харлан Коубън
Под напрежение (15)

Глава 15

Частният реактивен самолет на Уин се приземи на единствената писта на летище „Фокс Холоу“. Там го чакаше черна лимузина. Уин целуна целомъдрено стюардесата си Ми и заслиза по стълбичката.

Лимузината го откара до федералния затвор в Луисбърг в Пенсилвания — дом на „най-лошите от най-лошите“ гости на Чичо Сам. Посрещна го пазач, който го заведе до блок „Г“ — отделението с най-строг режим, познат също така под името „Дом на мафиота“. Джон Готи беше лежал там. И Ал Капоне.

Вкараха Уин в залата за посетители.

— Седнете, ако обичате — прикани го пазачът.

Уин седна.

— Длъжен сте да спазвате следните правила — рече пазачът. — Никакво ръкостискане. Никакво докосване. Никакъв физически допир под каквато и да било форма.

— А с език разрешено ли е да се целуваме? — полюбопитства Уин.

Пазачът се намръщи, но само толкова. Уин беше успял да уреди скоропостижно посещението си. От което пазачът очевидно бе заключил, че е човек със сериозни възможности. На така наречените „затворници от първа и втора фаза“ в Луисбърг са разрешени само видео свиждания. Затворниците от „трета фаза“ можеха да се виждат с посетителите си, но без да ги докосват. Единствено онези от „четвърта фаза“ — а как се влиза в нея, никак не беше ясно — имаха право на „контактни свиждания“ с членове на семействата им. За целите на посещението на Уин, Франк Ейк — бившият ръководен мафиот от Манхатън — бе включен в трета фаза. Което напълно устройваше Уин. Физическият допир с човека нямаше нищо общо с целта на посещението му.

Тежката врата се отвори и дори Уин се изненада при вида на едва пристъпващия с оковите си Франк Ейк, облечен в затворнически гащеризон в сигнално оранжево. На върха на славата си — което бе траяло поне две десетилетия — Франк беше внушителен, печен, смъртоносен бос в стила на мафията от Стария свят: едър мъж с мощен гръден кош, облечен в анцуг от полиестер и велур, каквито и по състезанията с камиони вече не се срещаха. Носеха се слухове, че Мартин Скорсезе искал да снима филм за него и че образът на Тони Сопрано от телевизионната поредица бил донякъде базиран на Франк, с тази разлика, че Франк нямаше нито любещото семейство на Тони, нито неговата получовечност. Името на Франк Ейк всяваше страх. Беше опасен убиец, отнел живота на мнозина, без да му мигне окото.

В затвора обаче човек се свива. Ейк беше отслабнал най-малко с двайсет и пет кила и бе заприличал на крехка суха вейка. Той огледа посетителя си с присвити очи и се опита да му се усмихне.

— Уиндзър Хорн Локуд Трети — рече. — Какво, по дяволите, те носи насам?

— Как си, Франк?

— Не ти ли е все едно?

— Напротив. Винаги съм бил загрижен за благоденствието ти.

Франк Ейк се разсмя прекалено дълго и силно на думите му.

— Имаш късмет, че не те опатках. Брат ми не ми даваше, нали знаеш?

Уин го знаеше. Надникна в черните му очи и видя пустош.

— Сега съм на „Золофт“ — рече Франк, сякаш бе прочел мислите му. — Представяш ли си? Пазят ме да не се самоубия. Като че ли има някакъв смисъл, как смяташ?

Уин така и не разбра кое да има смисъл — лекарственият препарат или самоубийството, или опитите да бъде предотвратено самоубийството. Пък и му беше все едно.

— Трябва ми една услуга от теб — каза Уин.

— Да не би да си ми бил приятел?

— Не съм.

— Тогава?

— Услуга — повтори Уин. — Един вид: ти на мен, аз на теб.

Франк Ейк подсмръкна и отри лице с някогашната си огромна ръка. И последното окосмяване над челото му беше изчезнало, само отстрани му бяха останали едри туфи. Тъмномаслинената му кожа вече сивееше като градска улица след проливен дъжд.

— И защо смяташ, че може да ми потрябва твоята услуга?

Уин предпочете да не отговаря. Нямаше смисъл да навлиза в подробности.

— Как успя брат ти да избегне подвеждането под отговорност?

— Това ли си дошъл да питаш?

Уин нищо не каза.

— Какво значение има?

— Направи ми удоволствието, Франк.

— Нали го знаеш какъв е Хърман? Има вид на джентълмен. А аз — на италиански селяндур.

— И Готи имаше вид на джентълмен.

— Ни най-малко. Видът му беше на разбойник, облечен в скъпи костюми.

И Франк Ейк се загледа настрана с навлажнени очи. Вдигна наново ръка към лицето си. Започна с поредното подсмърчане, но изведнъж лицето на едрия страшен мъж рухна. И той се разплака. Уин го зачака да си възвърне самообладанието. Ейк поплака още известно време. Накрая попита:

— Не ти ли се намира някоя книжна салфетка?

— Използвай неоновия си оранжев ръкав — предложи Уин.

— Нямаш представа какво е да си вътре.

Уин нищо не каза.

— Сам съм по цял ден в килия два на два и седемдесет. По двайсет и три часа на ден. Съвсем сам. Там ям, там сера. Когато ме извеждат за по един час на двора, там няма никой друг. Цели дни минават, без да чуя човешки глас. Понякога се опитвам да говоря с пазачите. Но те и една дума не ми обелват. Ден след ден. Все сам. Една дума няма с кой да си разменя. И така ще е, докато умра. — И пак се разрида.

Уин насмалко да извади въображаемата цигулка, но успя да се въздържи. Човекът говореше. Изпитваше определена нужда да говори. Което можеше да се окаже полезно. И все пак…

— Колко души си очукал, Франк?

Плачът спря за миг.

— Аз сам ли или с поръчаните?

— Както искаш ги брой.

— Лично аз съм убил двайсет, да речем, или трийсет.

Все едно обясняваше колко глоби за неправилно паркиране не е платил.

— С всяка изминала секунда ми става все по-мъчно за теб — каза Уин.

Дори и да се обиди, Франк не го показа.

— Ей, Уин, искаш ли да чуеш една смешка?

Докато говореше, все се привеждаше напред от неистова нужда да разговаря, да осъществява някакъв контакт. Интересно как хората — дори и най-покварените, от рода на Франк Ейк — когато останат сами, жадуват не за друго, а за човешко присъствие.

— Имаш думата, Франк.

— Помниш ли Боби Фърн от моите момчета?

— Ммм, да кажем, че си го спомням.

— Един такъв едър, дебел тип. Надзираваше малолетните мацки из квартала около кланицата.

— Е, и? — подкани го Уин.

— Ти сега ме гледаш как плача тук, нали? Вече не го и крия. Какъв е смисълът, нали? Разбираш какво ти казвам. Така че плача. А истината е, че винаги съм плакал. Усамотявах се някъде и си поплаквах. Още от едно време. И аз не знам защо. Не заради това, че съм причинил мъки някому — напротив, от това ми ставаше хубаво. Но пък един път, както си гледах „Семейни връзки“ — помниш ли го това шоу? С оня, дето сега има треперещата болест?

— Майкъл Джей Фокс.

— Точно той. Обожавах това шоу. Оная, сестричката му Малъри, беше страхотно парче. Та гледам го аз, беше май последният му сезон, и бащата получава сърдечен удар. Нещо ме стисна за гърлото, щото и моят баща така почина. Нали разбираш: знам, че гледам там някаква сапунка, и въпреки всичко изведнъж реввам като някое бебе. Редовно ми се случваше при това. Така че си намирах някакво извинение и се скривах. Не исках никой да ме гледа разреван. Знаеш в какъв свят живеех, нали?

— Знам.

— Та един ден пак така се бях разциврил и точно в тоя момент влиза Боби и ме заварва как рева. — Франк се засмя. — А пък ние с Боби бяхме стари приятели. Сестра му беше първото момиче, което ми позволи да я галя по онова място. В осми клас. Страхотна работа. — И се загледа нанякъде, отнесъл се в щастливите си спомени. — Та влиза значи Боби и като ме видя да плача, такава физиономия направи: просто не знаеше къде да се дене. После не спря да се кълне, че никому нямало да каже, да не съм се притеснявал, щото и той постоянно плачел. Много го обичах тоя Боби. Добър човек беше. С добро семейство. Затова и реших да не зачеквам повече въпроса.

— Ти открай време си бил великодушен — отбеляза Уин.

— И наистина полагах огромни усилия. Но взех, как да ти кажа… взех да се срамувам или нещо такова, щом срещнех Боби. Не че ми правеше намек или продумваше по въпроса, но и той взе да става нервен в мое присъствие. И не желаеше повече да ме погледне в очите. А Боби поначало беше все усмихнат и имаше гръмогласен смях. Но след оня случай, щом се усмихнеше или разсмееше, аз все си имах едно наум, че може и да ми се подиграва. Нали ме разбираш?

— Та взе че го пречука — подсказа Уин.

— Направих му гарота с рибарско влакно — кимна Франк. — Каквото много рядко ползвам. Насмалко да му отрежа главата. Но не смяташ, че е по моя вина, надявам се.

— Може ли изобщо човек да изпита подобни съмнения — разпери ръце Уин.

Франк пак се разсмя прекалено силно.

— Благодаря ти за посещението.

— Да. Чудесно си побъбрихме.

Франк се посмя още малко.

Просто му се приказва, пак си рече Уин. Колко е жалък всъщност. Някогашният едър като канара мъж се беше пречупил, а Уин тъкмо от това смяташе да се възползва.

— Каза, че Хърман имал вид на джентълмен. Че изглеждал по-благопристоен от теб.

— Да. И?

— Би ли навлязъл в малко повече подробности?

— Че ти нали беше жив свидетел как стояха нещата между мен и Хърман. Хърман искаше да има вид на човек, който уважава законите. Да го канят по изискани партита и да членува в стари клубове за голф като твоя. Затова и се обзаведе с оня хубав офис в многоетажната ти сграда в центъра на града. Влагаше мръсни пари в законни бизнеси и по тоя начин се стремеше да ги изпере. Така че накрая Хърман реши да не се занимава с нищо друго, освен с хазарт и лихварство. Познай защо.

— Защото при тях насилието е по-малко? — предположи Уин.

— Изобщо не позна. При принудителното събиране на дългове насилие има колкото щеш. — Франк Ейк се приведе напред и Уин усети гнилия му дъх. — Хазартът и лихварството му се струваха законни дейности. Казината се занимават с хазарт и са законни. Банките отпускат заеми и са законни. Кое можеше да му попречи и той да прави същото?

— А ти?

— Аз се занимавах с останалото. Курви, дрога и прочее. Но едно ще ти кажа: хиена да осмуча, ако „Золофт“ не действа по-страхотно и от кокаина. А пък за това, че проституцията била незаконна, хич не ме и зачеквай. Та тя е най-старата професия. Пък и, като се замислиш, има ли мъж, който да не си плаща за секса по един или друг начин?

Уин реши да не спори.

— Та кажи сега за какво си дошъл — усмихна се Франк, но усмивката му продължаваше да действа обезпокоително. За колко ли хора тази усмивка е била последното, което са видели, преди да умрат, запита се Уин. — Или, ако трябва да бъда по-точен: в чий задник си е наврял пръста тоя път Майрън?

Време беше да сложи картите на масата.

— На Еван Крисп.

— Не думай! — ококори се Франк.

— Да.

— Майрън се е спречкал с Крисп?

— Точно така.

— Крисп е почти толкова смъртоносен, колкото си и ти — каза Франк.

— Поласкан съм.

— Значи срещу Крисп сте тръгнали, а? Интересно зрелище ще е.

— Ще ти изпратя дивидито.

Нещо тъмно пробяга по лицето на Франк.

— Еван Крисп — рече бавно — е една от основните причини да съм тук сега.

— В какъв смисъл?

— Ами трябваше да вкарат поне единия от нас — или мен, или Хърман. Нали знаеш как процедират по РИКО. Трябваше им изкупителна жертва.

Изкупителна жертва, помисли си Уин. Загубил е бройката на хората, които е очукал, включително и един само за това, че го е видял да плаче. Но се чувства като изкупителна жертва.

— Така че въпросът опря до това дали да съм аз, или Хърман. Крисп тогава работеше за Хърман. И изведнъж ония, дето трябваше да свидетелстват против Хърман взеха да изчезват или да се отричат от показанията си. А моите — не. Край.

— Така че опандизиха теб.

— Аз опрах пешкира — уточни Франк.

— А Хърман и до ден-днешен си живее щастливо и в рамките на закона — добави Уин.

— Мда.

Очите им се срещнаха за миг. И Франк кимна съвсем леко на Уин.

— Еван Крисп сега работи за Гейбриъл Уайър — каза Уин. — Чувал ли си за него?

— Как да не съм чувал за Уайър. Музиката му е чиста проба стопроцентова първокачествена дришня. Него ли представлява Майрън?

— Не него, а партньора му.

— Лекс Не-знам-кой-си, ако не се лъжа. И той анти талант.

— Имаш ли някаква представа защо Крисп се е хванал на работа при Гейбриъл Уайър?

Франк се засмя с белите си, ситни като тик-так зъбки.

— Навремето Гейбриъл Уайър не пропускаше курвите и хероина, но най-вече хазарта.

— Разкажи ми, моля ти се — изви вежда Уин.

— Услугата?

— Дадено.

Нито дума повече. Не беше и нужно.

— Уайър бе силно задлъжнял към Хърман — заразправя Франк. — По едно време — става дума за преди много години, преди да започне да се прави на Хауърд Хюз, сиреч преди петнайсетина-двайсет години — дългът му превишаваше половин милион.

Уин се позамисли върху чутото.

— Разправят, че някой бил префасонирал лицето на Уайър.

— Изключено е да е Хърман — завъртя глава Франк. — Чак толкова не е глупав. Уайър и една нота не може да изпее като човек, ама има усмивка, дето от трийсет крачки откопчава сутиен. Изключено е Хърман да е навредил на оня, който му печели хляба.

Отнякъде по коридора долетя писък на мъж. Пазачът до вратата не трепна. Нито пък Франк. Писъкът се усили, но секна изведнъж, сякаш спрян от шалтер.

— Изобщо ли не ти идва наум защо Крисп може да работи за Уайър? — подсети го Уин.

— Съмнявам се, че изобщо работи за Уайър — отвърна Франк. — Мен ако питаш, Крисп е там заради Хърман. Дебне да не би господин Рокендрол да изчезне, без да се е разплатил.

Уин се облегна на стола и кръстоса нозе.

— Един вид, ти смяташ, че брат ти все още си има вземане-даване с Гейбриъл Уайър, така ли?

— Иначе за какво ще му е на Крисп да го следи?

— Аз пък си мислех, че Еван Крисп е взел да се занимава със законосъобразна дейност. И че затова се е цанил на такава добре платена работа като охранител на отшелник.

— Ъхъ. Представям си как точно това си си помислил — усмихна се отново Франк.

— Нима бъркам?

— Нито един от нас не става легитимен, Уин. Само ставаме по-двулични. На този свят човек за човека наистина е вълк. Някои ги изяждат, други — не. Всеки от нас, дори и приятелчето ти Майрън, е готов да убие и милион непознати, само и само да опази неколцината, на които държи. И ако някой ти каже нещо друго, да знаеш, че те лъже в очите. Всеки ден го правим, по един или друг начин. Дали да си купиш тоя готин чифт обувки, или да помогнеш с парите си за спасяването на някое гладуващо африканче — всеки път изборът ти е в полза на обувките. Такъв е животът. Всеки един от нас убива, ако смята, че е в правото си. Семейството ти е гладно. Ако убиеш друг, открадваш му хляба и спасяваш децата си. Не го ли убиеш, няма хляб и семейството ти загива. Така че всеки път избираш да извършиш убийство. Богатият обаче няма нужда да убива за хляба си. И затова решава, че „Не е хубаво да убиваш“, и измисля такива правила, че никой да не го закача и да му вземе милионите хлябове, които пази за себе си и за дебелото си семейство. Слушаш ли какво ти говоря?

— Моралността е субективно понятие — каза Уин и направи цяло представление от потискането на прозявката си. — Завиждам на философската ти проницателност, Франк.

При което Франк се разсмя.

— На мен ми доставя удоволствие. Нямам кой знае колко посетители.

— Прекрасно. Кажи ми тогава, моля ти се, какво са замислили Крисп и брат ти?

— Истината е, че не знам. Но може би това обяснява откъде са голяма част от парите на Хърман. Когато ония от РИКО ни се нахвърлиха, замразиха всичките ни активи. Хърман обаче доеше пари отнякъде да плаща на адвоката ни и — майната му — на Крисп. Не е изключено да ги е вземал от Гейбриъл Уайър, нали?

— Би ли го попитал?

— Кой, Хърман ли? — И Франк завъртя глава. — Той не идва много често.

— Колко жалко. Като знам колко близки си бяхте.

Точно в този миг Уин усети двойното вибриране на мобифона си — специална настройка изключително за спешни случаи. Извади го, прочете текста и затвори очи.

— Лоша вест? — изгледа го Франк Ейк.

— Да.

— И трябва да си ходиш ли?

— Да — стана Уин.

— Ей, Уин. Ела пак някой ден. Много ми е приятно да си бъбрим.

Но и двамата знаеха, че няма да дойде. Жалка работа. Сам по двайсет и три часа в килията. И най-лошият човек на света не заслужава подобно отношение, мислеше си Уин. По-добре го изведи в задния двор, опри пистолета в тила му и му тресни два куршума в черепа. Преди да дръпнеш спусъка, човекът — дори да е пречупен като Франк — ще почне да те моли да го оставиш жив. Винаги така става. Инстинктът за самосъхранение неизбежно се задейства и хората — всички хора — пред лицето на смъртта започват да се молят да живеят. Но да убиеш животното си остава по ефективно, по-мъдро и, в крайна сметка, по-хуманно.

Уин кимна на пазача и се забърза към самолета си.