Алисън Ноел
Нощна звезда (42)

Четирийсет и първа глава

— А сега накъде? — Деймън изтръсква пръстта от дънките си и се изправя.

Свивам рамене и се оглеждам. Павилионът не е вариант — би било меко казано неподобаващо след това, което свършихме преди малко. У дома пък съвсем не бързам да се връщам…

Той ме поглежда въпросително. Вече е чул мисълта, затова решавам да си кажа всичко:

— Знам, че рано или късно ще трябва да се прибера вкъщи, но там ме чака такъв ад, че нямам желание.

Позволявам му да види цялата грозна сцена, разиграла се със Сабина, включително онази част, след като изхвърчах от къщата и материализирах букет жълти нарциси и черно беемве пред очите на Миноз.

Изведнъж ми хрумва нещо, макар да не съм съвсем сигурна как да го опиша с думи.

— Знаеш ли, може би… — млъквам, защото съм сигурна, че няма да му хареса. — Какво ще кажеш да посетим отново тъмната страна?

Няма нужда да го изрича на глас. Изражението му ясно показва какво мисли: „Ти да не си полудяла?“

Да, може и да съм полудяла, но имам една теория, която искам да проверя.

— Ами… искам да видя нещо — казвам му тихо. Веднага разбирам, че няма да ми е лесно да го убедя.

— Чакай малко, дай да изясним нещо! — Той прокарва пръсти през косата си. — Искаш да отидем отново в онази част на Съмърленд, от която ме побиват тръпки? Където не действа магия, не можем да материализираме и няма нищо, освен непрестанен дъжд, оголени дървета и километри гъста, лепкава кал до коленете, по-лоша от подвижни пясъци, противно блато и… а, да — и една някаква странна старица, която очевидно е напълно луда. И която съвсем случайно е обсебена от теб.

Кимвам с глава; нямам какво да добавя, той чудесно обобщи всичко.

— Предпочиташ да отидеш там, отколкото да се изправиш пред Сабина?

Кимвам още веднъж.

— И мога ли да знам защо?

— Разбира се — казвам аз с усмивка. — Обаче ще ти обясня едва когато стигнем там, така че почакай дотогава, става ли? Имай ми доверие. Просто има нещо, което искам да проверя.

Той очевидно не желае да ходим там, но не може и да ми откаже, затова проявява кон. Затварям очи и подканям животното да ни отведе бързо до най-неприятната, мрачна и зловеща част на Съмърленд.

След миг вече сме там. Жребецът ни се заковава на място, а ние с Деймън сме принудени да се хванем здраво, за да не паднем от гърба му. Конят започва да рие с копита, да се дърпа и да пръхти. Деймън го потупва по шията и нашепва в ухото му успокоителни слова. Иска да го укроти, за да слезем от гърба му, защото очевидно няма да ни позволи да го яздим по-нататък. Смъкваме се на земята и внимателно се оглеждаме.

— Никаква промяна — измърморва Деймън, който изгаря от желание да се махнем от тук и да отидем на някое по-топло, по-слънчево и по-хубаво място.

— Дали? — промърморвам замислено и тръгвам към границата, където свършва нормалната пръст и започва калта. Потупвам я лекичко с крак, опитвам твърдостта й, за да разбера дали се е променила.

— Наистина нямам представа какво се опитваш да докажеш — казва той недоумяващо. — Доколкото виждам, тук всичко си е все така мокро, голо, кално и потискащо като последния път, когато идвахме.

— Така е, но… Не смяташ ли, че е станало по-голямо? Не ти ли се струва, че нараства?

Макар да рискувам да прозвуча като откачалка, или поне параноичка, наистина имам нужда от още едно мнение.

— Имам една теория… — Поемам си дълбоко въздух и се оглеждам наоколо. — Не знам защо, но ми се струва, че може би аз съм причината за това.

— Ти?! — сепва се Деймън и челото му загрижено се смръщва.

Аз обаче бързо продължавам, преди да съм се вслушала в собствените си думи и да съм размислила:

— Знам, че звучи глупаво, но, моля те, изслушай ме първо.

Той кимва и повдига ръце в знак, че няма намерение да ми пречи да говоря.

— Мисля си, че може би… може би това място се разширява, откакто започнаха да се случват всички онези лоши неща.

— Кои лоши неща?

— Когато убих Дрина.

— Евър…

Той бърза да разсее вината, която смята, че чувствам, но аз бързо го прекъсвам:

— Ти идваш тук от доста време, нали?

— От шейсетте години на миналия век.

— Добре. Сигурна съм, че през това време си успял добре да огледаш наоколо. Предполагам, че особено в началото доста си обикалял и си изследвал.

Той кимва утвърдително.

— И за цялото това време не си попадал на нещо подобно, така ли?

Той кимва отново и въздиша, но после бърза да добави:

— Съмърленд е много голямо място. Не бих се учудил, ако се окаже безкрайно. Никога не съм виждал стени или граници. Напълно е възможно това винаги да е било тук, а аз да не съм го забелязал.

Отклонявам поглед, сякаш нямам нищо против да изоставим темата, но всъщност не успя да ме убеди. Все още смятам, че тук има нещо, което или аз съм причинила, или трябва непременно да науча. Или и двете. Все пак първия път се озовах тук, след като помолих Съмърленд да ми покаже онова, което трябва да знам. Но не знам какво е то. Дали не е свързано с всички онези души, които заради мен попаднаха в Шадоуленд? Дали не се разширява заради тях? Все едно наторяваш плевели. И ако е така… дали няма да продължи да се разраства, да пълзи във всички посоки, докато превземе и останалата част от Съмърленд?

— Евър… можем да разгледаме, ако искаш. Тук обаче няма кой знае какво за гледане, не мислиш ли? Навсякъде едно и също.

Оглеждам се за пореден път. Не искам да се откажа толкова лесно, но пък нямам представа какво точно търся. Не знам дори как да подходя, за да докажа теорията си. Обръщам се, правя една крачка към Деймън…

И тогава я чувам.

Песента.

Тя долита иззад гърба ми, като че ли се носи на крилете на далечен вятър. Макар и тих, звукът не може да се сбърка.

Няма как да сбъркам гласа, думите… зловещата натрапчива мелодия.

Няма нужда да поглеждам назад: знам, че е тя.

Обръщам се и я съзирам. Застанала е съвсем наблизо, с насочен към мен разкривен показалец на сбръчканата си старческа ръка. Нарежда познатия напев:

От калта ще се надигне

и ще полети нагоре към небето мълчаливо.

И ти така ще се издигнеш,

ще политнеш…

Само че този път добавя нови стихове, които липсваха преди:

От мрачните дълбини то се бори да изплува,

за да зърне светлината.

С един стремеж, едничко нещо то жадува:

да научи истината свята.

Истината за своето съществуване…

Ще му позволиш ли да изплува?

Ще му позволиш ли да се възправи и разцъфне?

Или ще го прокълнеш и ще го запратиш обратно?

Ще прогониш ли отново в дълбините

душата му изтерзана да се скита?

И точно когато си мисля, че вече е свършила, тя прави нещо изключително странно. Повдига ръце пред себе си и подава шепи, сякаш очаква някакъв дар. В същото време иззад гърба й се появяват Миса и Марко и застават от двете й страни. Те се взират настойчиво в мен, а старицата затваря очи и се съсредоточава, като че ли се опитва да материализира нещо наистина зрелищно. Единственият резултат от усилията й обаче е сивата прах, която се посипва на струйка в краката й.

След това тя вдига поглед, в който се чете обвинение.

Внезапно Деймън стисва ръката ми и рязко ме дръпва към себе си. Иска да прекъсне тази отвратителна, зловеща сцена и да ме измъкне веднага от това противно място.

Не е ясно коя е тази жена, откъде идва и какво означава песента й.

Не е ясно какво я свързва с Миса и Марко.

Ясно е едно — това бе предупреждение.

Целта беше да се заслушам в думите.

Мекият и тих глас продължава да пее и ни преследва по петите, докато тичаме към коня. Бягаме към мястото, където има магия, материализация и хубави неща. Към относителната безопасност на собствения си свят.

Приземяваме се един до друг на красив и безлюден плаж. Отпускаме се по гръб на пясъка с преплетени ръце и известно време се борим да си поемем въздух. Опитваме се да проумеем какво означават думите на онази песен, какво бе значението на странната сцена, на която станахме свидетели.

Вглеждаме се в черното небе, в което не се вижда нито една звезда.

Не се вижда и моята нощна звезда.

За миг ме обзема ужас, че никога няма да се върне.

После обаче Деймън прошепва името ми и гласът му прогонва тишината и самотата.

Обръщам се на една страна, за да го погледна, и при вида на надвесеното му над мен лице и изпълнения му с обич поглед, ме залива облекчение.

Моята нощна звезда вече не е тук, защото вече нямам нужда от нея.

На нейно място греем двамата с Деймън.

— Онази песен беше за мен — изричам аз, защото дълбоко в сърцето си зная, че е истина. — Смъртта на Хевън, загубата на ризата… — Млъквам за миг и си поемам дълбоко въздух. Усещам успокояващата топлина на пръстите му, които галят бавно бузата ми. — Всичко това е част от кармата ми. Явно ми е писано да свърша още нещо.

Деймън иска да ми каже нещо, да ме успокои, да отрече, да заличи загрижеността от лицето ми.

Аз обаче бързам да поставя пръст на устните му.

Нямам нужда от тези думи.

Каквото и да е имала предвид старицата, аз съм готова да го посрещна.

Просто не веднага. По-късно.

— Ще се справим — прошепвам и го привличам към себе си. — Заедно ще се справим с всичко. Но сега… — Доближавам устни до неговите и почти усещам мекотата и сладостта им.

— Нека сега бъдем благодарни за това.