Алисън Ноел
Нощна звезда (4)

Трета глава

— Не трябва ли след малко да тръгваш за училище?

Завивам капачката на бутилката с еликсира и поглеждам към кухненската маса, където седи Сабина. Дългата й до раменете руса коса е внимателно прибрана зад ушите, гримът й е съвършен, костюмът — чист и изгладен, без една гънка. Чудя се какво ли е да бъдеш като нея. Какво е усещането да живееш в един толкова подреден свят, където всичко е толкова добре разчетено и ясно определено, всеки проблем си има логично разрешение, всеки въпрос — научнообоснован отговор, а всяка дилема може да бъде сведена до ясна присъда: виновен или невинен. Свят, в който всичко е или черно, или бяло, без оттенъци на сивото.

Някога, много отдавна, и аз живеех в този свят. Вече почти не го помня, а и сега, след всичко, на което бях станала свидетел, не мога да се върна там.

Тя продължава да се взира в мен със строго лице и мрачно свити устни. Кани се да повтори въпроса си, но аз я прекъсвам с думите:

— Днес Деймън ще ме закара на училище. Ще дойде всеки момент.

Забелязвам, че цялото й тяло се напряга само при споменаването на името му. Тя продължава да го обвинява за внезапното ми падение, макар че в онзи ден той въобще не се бе приближавал до магазина.

Сабина кимва и бавно ме оглежда. Обръща внимание на всяка подробност, внимателно отбелязва и преценява всяко нещо — от главата до петите ми. Накрая вдига поглед и започва отначало. Очевидно търси някакво лошо предзнаменование, някаква лампичка, сигнализираща, че предстои да се случи нещо лошо. Издайнически знаци, за които бе чела в своите книги за отглеждане на деца. Няма нищо такова, разбира се. Пред нея стои едно младо момиче с леко загоряла кожа, руса коса и сини очи, с бяла лятна рокля и боси крака.

— Надявам се тази година да нямаме повече проблеми — казва тя и поднася чашата с кафе към устните си, като ме наблюдава.

— Какво точно искаш да кажеш? — питам аз.

Мразя сарказма, който така лесно се промъква в гласа ми, но наистина съм уморена от това винаги да ме поставя в отбранителна позиция.

— Мисля, че много добре знаеш.

Устните й са плътно стиснати, челото й е смръщено. Поемам дълбоко дъх, като се опитвам да не направя физиономия.

Разкъсвам се между тъгата, че се стигна дотук — ежедневните обвинения, които не могат да бъдат лесно забравени, — и гнева, породен от отказа й да вярва на думите ми, да приеме, че казвам истината, че съм такава и няма да се променя.

Въпреки това само свивам рамене:

— Е, сигурно ще се зарадваш, като ти кажа, че вече не пия. Спрях почти веднага, след като ме наказаха, най-вече защото не ми действаше добре. Освен това, дори да не ми вярваш, пиенето притъпяваше дарбата ми.

Тя буквално настръхва при споменаването на думата „дарба“. Вече ме е заклеймила като нещастна, жадна за внимание шарлатанка, която спешно се нуждае от помощта на добър психиатър. Наистина мрази начина ми на изразяване, както и това, че отказвам да се подчиня на идеите й и да бъда като нея.

— Освен това — продължавам, като я поглеждам втренчено. — Ти сигурно вече си убедила Миноз да ме шпионира и да ти докладва всеки ден.

Съжалявам за думите си в мига, в който ги изричам. Що се отнася до Сабина, може би имах право, но не и що се отнася до Миноз. Той винаги се е държал добре с мен. Изслушва ме и ме подкрепя, без да ме осъжда. Никога не ме е карал да се чувствам зле заради това, че съм такава, каквато съм. Всъщност беше дори заинтригуван и учудващо добре информиран. Колко жалко, че не може да убеди приятелката си да приема нещата като него.

От друга страна, след като тя не желае да ме приеме такава, каквато съм, защо пък аз да приемам факта, че е влюбена в учителя ми по история?

Защото така трябва. Не само че не е редно да отвръщам на лошото с лошо, а и в крайна сметка, независимо от думите, които си разменяме, искам единствено тя да е щастлива. Е, и да преодолеем всичко случило се, и да живеем както преди.

— Виж, не исках да прозвучи така — казвам аз, преди да е успяла да реагира и разговорът да се превърне в състезание по надвикване. Това се случва доста често, откакто ме хвана да предсказвам бъдещето на приятелката й под псевдонима Авалон в „Мистикс & Муунбиймс“.

— Наистина съжалявам. Какво ще кажеш да сключим примирие засега? Ти приемаш мен, аз приемам теб и заживяваме щастливо до края на дните си, в любов и пълна хармония.

Поглеждам я умолително, но тя само поклаща глава и измърморва нещо. Не чувам какво точно, но май има предвид, че трябва да се прибирам направо вкъщи от училище, докато реши какво точно да ме прави.

Но макар да я обичам и да съм й благодарна за всичко, което стори за мен, няма да позволя да ме ограничава или да ме наказва. Нищо подобно. В действителност на мен не ми се налага да живея тук и да търпя подобно отношение. Имам много други възможности, а тя дори няма представа колко усилия полагам, за да не го разбере.

Преструвам се, че ям, макар че не ми се налага, преструвам се, че уча, макар и това да не е необходимо. Опитвам се да се държа като всяко друго нормално седемнайсетгодишно момиче, което зависи от възрастните по отношение на храната, подслона и парите, но всъщност нямам нищо общо с тези на моята възраст. Трябва да гледам тя да не научи повече, защото и без това знае твърде много.

— Добре, ето какво ти предлагам… — Стоя до плота на мивката и разклащам еликсира, като гледам как той искри. — Ще положа съзнателни усилия да не се забърквам в неприятности и да не ти се пречкам, а ти ще сториш същото. Съгласна ли си?

Тя ме поглежда изпод свъсените си вежди, като явно се опитва да прецени дали съм искрена, или я заплашвам. Стисва устни, докато обмисля следващата си реплика, след което бавно произнася:

— Слушай, Евър, аз просто… Притеснявам се за теб. — Поклаща глава и прокарва пръст по ръба на чашата си. — Независимо че не искаш да си го признаеш, явно не си добре и аз вече недоумявам какво да направя, за да ти помогна, да те накарам да разбереш…

Рязко затварям бутилката. Остатъците от добрата ми воля и желание за разбирателство току-що се изпариха, затова отсичам:

— А-ха, добре. Като за начало, ако наистина искаш да ми помогнеш, вземи да престанеш да повтаряш, че съм луда.

Поклащам глава и нахлузвам сандалите си. Усещам, че Деймън пристига — точно навреме. Премятам чантата си на рамо и отвръщам на разгневения й поглед с не по-малко гневен.

— И второ, спри да се държиш с мен, сякаш съм някаква копнееща за внимание, крайно закъсала, жалка измамница… или каквото там имаш предвид. Като за начало, Сабина, можеш да ми помогнеш с тези две неща.

Изхвърчам от кухнята, като отново не й давам възможност да реагира. На излизане трясвам вратата много по-силно, отколкото възнамерявах, но не спирам. Само свивам рамене и се насочвам към колата на Деймън.

Плъзвам се на меката кожена седалка, а той ме посреща с думите:

— Значи дотук стигнахте…

Проследявам с поглед пръста му, който сочи прозореца, където е застанала Сабина. Тя не надзърта зад пердето, а ме наблюдава открито — всъщност и двама ни. Стои си там с ръце на кръста, стиснати устни и мрачно изражение.

Въздъхвам и съзнателно отклонявам очи, за да избегна погледа й.

— Просто се благодари, че ти спестих разпита, на който щеше да те подложи, ако беше влязъл. — Поклащам глава. — Повярвай ми, имах много основателна причина да искам да ме изчакаш тук.

— Още ли продължава?

Само кимвам в отговор и правя многозначителна физиономия.

— Сигурна ли си, че няма смисъл да говоря с нея? Може да е от полза.

— Забрави — отвръщам аз и поклащам глава. Единственото ми желание е да даде на заден ход и възможно най-бързо да ме отведе от тук. — Няма смисъл да се говори с нея, тя отказва да чуе какъвто и да било рационален довод. Само ще стане по-лошо.

— По-лошо от това да се опитва да ме убие с поглед? — пита той, поглеждайки към огледалото за обратно виждане. Закачливата му усмивка не ми харесва. Положението е сериозно. Той не го чувства така, но за мен това не е някакъв незначителен проблем.

Все пак решавам да проявя разбиране. Напомням си, че от гледната точка на шествековния му житейски опит дребните битови драми не заслужават кой знае какво внимание.

Освен това Деймън по принцип смята, че всичко, освен мен попада в категорията на нещата, които не си заслужават усилие. Напоследък единственото, което сякаш го интересува, е да предпази душата ми да не попадне в Шадоуленд. Не се вълнува толкова дори и от противоотровата, която отново би ни позволила да бъдем заедно след четиристотин години.

Макар че и аз се стремя към истински важните неща, не мога да не обръщам внимание на „малките“. Колкото и да не му харесва на Деймън, единственият начин да направя разбор на проблемите си и да ги реша, е да ги обсъждам отново и отново.

Казвам ти, наистина ти спестих сериозна разправия. Ако беше настоял да влезеш, щеше да стане много, много по-зле.

Думите прелитат от моя ум към неговия, докато аз разсеяно гледам навън. Удивена съм колко ярък, слънчев и горещ е денят, макар че едва минава осем сутринта. Чудя се дали някога ще свикна с това… дали ще спра да сравнявам живота си в Лагуна Бийч, Калифорния, с онзи в Юджийн, Орегон. Дали някога ще престана да гледам назад.

Деймън ме връща в настоящето, като стисва коляното ми и казва:

— Не се притеснявай, ще се осъзнае и ще разбере.

По лицето му обаче не личи да е убеден. Казаното от него изразява по-скоро надежда, отколкото сигурност. Желанието му да ме успокои надделява над истината. А истината е, че щом Сабина не се е примирила досега, вероятността това да стане е твърде малка. Поне не в скоро време.

— Знаеш ли кое ме дразни най-много? — питам.

Наясно съм, че знае — нали неведнъж ме е чувал да се оплаквам. Въпреки това продължавам:

— Че каквото и да й кажа, каквото и да направя, ефектът е нулев! Чета й мислите, разкривам факти от миналото, настоящето и бъдещето й, които не бих могла да знам, ако не бях ясновидка, и въпреки това — нищо. Ефектът е точно обратният — още повече се инати. Отказва да приеме доводите ми, не чува нищо от това, което й казвам. Затворила е съзнанието си и само ме гледа намусено и обвинително. Убедена е, че се преструвам. Че съм измислила цялата тази история, за да си изпрося внимание. Мисли, че съм си изгубила ума.

Поклащам тъжно глава и прибирам дългата си руса коса зад ушите. Усещам, че бузите ми са пламнали. Всеки път, като стигна до тази част, така се вълнувам, че направо се задъхвам.

— Даже я попитах защо ми е да пазя дарбата си в тайна, ако единствената ми цел беше да привлека вниманието на околните. Стигнах дотам да я моля да се заслуша в собствените си аргументи, в които няма и капчица логика. На практика ме обвини, че съм измамница!

Затварям очи и се намръщвам. Спомням си случката толкова ясно, все едно става в момента пред очите ми. Сабина се втурна в стаята ми на сутринта след смъртта на Роман, когато бях изгубила всякаква надежда, че някога ще се сдобия с противоотровата и ще бъда с Деймън. Изобщо не ми даде възможност да се разбудя, да си измия лицето и зъбите… Присви сините си очи, пълни с праведен гняв, и се нахвърли върху мен с думите: „Евър, не смяташ ли, че ми дължиш обяснение за снощи?!“

Тръсвам глава и пропъждам спомена от ума си. После поглеждам Деймън:

— Защото според нея няма такова нещо като медиуми, предсказания, екстрасензорни възприятия и така нататък. Никой не е в състояние да надзърне в бъдещето. Онези, които твърдят обратното, са банда алчни безскрупулни мошеници — като мен! А аз самата съм се замесила съзнателно в престъпна схема за измами в мига, в който за пръв път гледах на някого. И ако случайно не знаеш, за това си има законови наказания, както тя с удоволствие ми обясни.

Очите ми са разширени, ноздрите ми потрепват, както първия път, когато разказах това на Деймън.

— А снощи, когато има нахалството отново повдигне въпроса, я запитах дали познава добър адвокат. Нали уж толкова съм го загазила…

Въздишам при мисълта колко зле го прие.

С пръстите на едната си ръка започвам да подръпвам нервно ръба на бялата си памучна рокля, а с другата крепя отворената бутилка еликсир на коляното си. Казвам си да се успокоя, да си поема въздух и да забравя за това. Обсъждахме го вече поне милион пъти и всеки път само се изнервям още повече.

Докато аз гледам през прозореца, Деймън намалява скоростта и пропуска една възрастна жена, която носи дъска за сърф в едната си ръка и кучешка каишка в другата. Кучето, златист лабрадор, много ми напомня на моя Жълтурко с неговите щастливи кафяви очи, бясно махане на опашката и златиста козина. Обръщам се на седалката си, за да го видя по-добре, и отново ме пронизва познатата болка, която ми припомня всичко, което изгубих.

Деймън премества крака си от спирачката на газта и ме връща в настоящето.

— А обърна ли й внимание, че именно тя те запозна с Ава и ти така започна работа в „Мистикс & Муунбиймс“?

Кимам, докато наблюдавам в страничното огледало кучето, което все повече и повече се смалява.

— Казах й го снощи и знаеш ли какво ми отвърна тя?

Поглеждам го и разигравам сцената в ума си, така че да я види и той. Сабина, застанала до кухненския плот, пред купчината зеленчуци, които се кани да измие и да нареже. Аз, облечена в дрехи за джогинг, се насочвам към вратата с желанието поне тази вечер да се измъкна без излишни скандали. Намеренията и на двете ни бяха осуетени от поредната развихрила се схватка, която тя започна — петнайсети рунд на битката между нея и мен.

— Каза, че това било шега и целта била просто да се позабавляваме. Не трябвало да го вземам насериозно.

Каня се да продължа тирадата си, защото изобщо не съм приключила, но той ме прекъсва:

— Евър, ако има едно нещо, което със сигурност съм научил за всичките шестстотин години, това е, че хората мразят промените почти толкова, колкото и да застрашаваш вярванията им. Само помисли какво се случи с моя беден приятел Галилео. Заклеймиха го за това, че имаше дързостта да подкрепи теорията на Коперник — че Земята не е център на Вселената! Заподозряха го в ерес, преследваха го, съдиха го, принудиха го да се откаже от идеите си. Прекара остатъка от живота си под домашен арест, а в крайна сметка, както всички днес знаем, беше напълно прав! В сравнение с него ти се отърва доста леко.

Засмива се, а погледът му направо ме моли да погледна по-ведро на нещата и също да се засмея. Аз обаче още не съм готова за това. Някой ден може и да ми изглежда смешно, но засега това е част от едно твърде далечно бъдеще.

— Повярвай ми, тя опита тактиката на домашния арест, само че аз няма да се примиря с подобно нещо — заявявам и поставям длан върху неговата, при което ясно усещам енергийното поле, трептящо помежду ни. — Толкова е несправедливо аз да приемам нея и черно-белия свят, в който живее, а тя дори не ми дава възможност да й обясня. Не желае да се опита да види нещата от моя гледна точка. Направо ме обявява за прекалено емоционална, нещастна и откачена тийнейджърка само защото притежавам дарба, която не се вписват в тесногръдите й представи! Всъщност понякога така ме влудява, че…

Млъквам и стисвам устни, защото не съм сигурна, че мога да го изрека на глас.

Деймън ме поглежда и търпеливо чака.

— Понякога ми се иска тази година да свърши, да завършим училище, да се махнем оттук и да забравим за всичко това! — изричам на един дъх, така че думите ми едва се разбират. — Не ми е приятно да го кажа предвид всичко, което Сабина направи за мен, но тя си няма представа и за половината неща, които умея да върша! Знае единствено за ясновидските ми способности. Нищо друго! Представяш ли си как ще реагира, ако научи цялата истина? Че всъщност съм безсмъртна и притежавам физически и психически сили, неразбираеми за нея, че мога да материализирам неща… А, да, и това, че наскоро успях да се пренеса във времето и за кратко живях в миналото си… да не споменаваме онова алтернативно измерение Съмърленд, където аз и безсмъртният ми приятел преживяваме отново сцени от миналите си животи. Представяш ли си как би приела нещо подобно?!

Деймън ме поглежда с усмивка и по тялото ми мигновено плъзват горещи тръпки.

— Хайде да не я изпитваме, а?

Спира на светофара и ме придърпва към себе си. Устните му докосват челото ми, после бузата ми, спускат се по врата и брадичката и едва накрая, когато вече не издържам, се сливат с моите. Отдръпва се само секунда преди да светне зелената светлина, поглежда ме и пита:

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш?

Задържа дълбоките си тъмни очи малко по-дълго от необходимото. Имам достатъчно време да отвърна „не“, да кажа, че изобщо не съм готова. В такъв случай той ще обърне колата и ще ме откара някъде другаде. На някое място, където ще се чувствам по-добре, спокойна и щастлива — например на плажа или в Съмърленд. Част от него се надява да се задоволя с това.

Той самият отдавна е приключил с училището, още преди стотици години. Тук е единствено заради мен. Едничката му цел е да бъдем заедно. А сега, когато най-сетне успяхме да се съберем след векове непрекъснати болезнени раздели, не вижда смисъла. Всичко му се струва като някаква безполезна игра.

Не мога да отрека, че аз самата често се чудя защо го правя. Достатъчно е да прочета мислите на учителите си или да допра длан до някоя книга и вече знам всички отговори. Не научавам нищо от стоенето в часовете. Въпреки това, по неизвестни и за мен причини, искам да завърша гимназия.

Всъщност имам някои предположения за причината. Училището е може би единствената част от моя объркан и странен живот, която все още е горе-долу нормална. И независимо колко се отегчава Деймън и колко пъти ме моли просто да зарежем всичко и да започнем да живеем, няма да го направя. Не мога. Наистина искам да завърша гимназия тук. Заедно с него. Искам да взема дипломата си в ръце и да хвърля шапката си във въздуха. А днес е денят, в който правим първата си крачка към това.

Кимвам и с усмивка го подканям да продължи. За миг на лицето му се изписва притеснение, но аз отвръщам на погледа му с новооткрита увереност и сила. Изправям рамене и събирам косата си на опашка, приглаждам гънките на роклята си и се подготвям психически за битката, която предстои.

Не съм сигурна какво точно ме очаква, няма как да го предвидя. Не съм в състояние да надникна в собственото си бъдеще така лесно, както в чуждото. Убедена съм обаче в едно — Хевън все още ме държи отговорна за смъртта на Роман. Както и за всичко в живота си, което не върви. Не се е отказала от намерението си да ме съсипе.

— Повярвай ми, готова съм!

След тези думи извръщам глава и поглеждам през прозореца, търсейки в тълпата бившата си най-добра приятелка. Убедена съм, че съвсем скоро тя ще направи първата крачка, и се надявам, че ще имам възможност да я спра, преди и двете да сме сторили нещо, за което после със сигурност ще съжаляваме.