Алисън Ноел
Нощна звезда (39)

Трийсет и осма глава

Тя ме поглежда с очевидно недоверие. Ясно е, че въобще не приема думите ми за истина. Затова ги изричам отново, за да не остане никакво съмнение:

— Сериозно говоря. Няма да избирам. Повече няма да участвам в тази игра. Така че няма да е зле да измислиш нещо друго — нещо по-оригинално. И не се притеснявай, имаме достатъчно време — повдигам спокойно рамене в знак на безразличие. — Аз не бързам. Макар че може би трябва да спреш да стискаш толкова силно горкия Джуд, освен ако не си решила да го убиеш тук и сега. Ако е така, довърши го, няма проблем. Тъй или иначе, не смятам да си тръгвам, преди да съм получила онова, за което дойдох.

Виждам как ръцете й започват да треперят от усилието да се сдържа. Гневът заплашва да я надвие. Изпълненият й с омраза поглед се впива в мен.

— Ами помогни ми, Евър! Иначе ще изгоря тази риза и ще убия Джуд — а ти не можеш да направиш нищо, за да ме спреш!

— Не, няма.

Запазвам пълно спокойствие, тонът ми е равен и твърд. Забелязвам, че леко отпуска хватката си, но не се обаждам, за да не го стисне отново и да му причини още повече болка.

— Сещам се за поне две причини, поради които няма да го направиш.

Тялото й започва да трепери, тя губи контрол над себе си.

— Първата е, че мина доста време, откакто за последно си пийна от сокчето. Привикнала си към еликсира и сега не издържаш без него. — Започвам да цъкам с език, а на лицето ми се изписва съжаление, примесено с презрение. — Само се погледни, Хевън! Очите ти са хлътнали и зачервени, физиономията ти е подпухнала, цялата се тресеш. Приличаш на развалина! Сигурно са изминали десетки, а може би стотици години, преди Роман да развие поносимост към напитката, а ти я пиеш едва от няколко месеца. Затънала си до шия. Защо не се погледнеш в огледалото?!

— А втората? — казва тя с дрезгав, пропит с жлъч глас.

— Втората е, че вече не съм сама. Деймън е тук — казвам с усмивка.

Усещам присъствието му, чувствам как изхвърча от колата си, блъсва входната врата и хуква през лабиринта от мебели в коридора. Чувам как предупреждава Майлс да остане отвън и да не се намесва. След миг го виждам до себе си, а Майлс наднича през вратата, след като е пренебрегнал съвета на приятеля си.

— Я-я, и Деймън си е довел подкрепление! Ама че сценка!

Обръщам се към Майлс и забелязвам, че аурата му потъмнява, раменете му увисват. Явно съжалява, задето пренебрегна предупреждението на Деймън. Видът на бившата му най-добра приятелка е не просто стряскащ, а направо страховит.

Хевън отвръща свирепо на съжалителния му поглед, в очите й лумват пламъци:

— Избрал си грешната страна, Майлс! Какъв предател се оказа!

Той я поглежда решително — дори да е уплашен, с нищо не го показва. Вместо това изправя гръб, изпъва раменете си и прокарва пръсти през лъскавата си тъмна коса с думите:

— Не съм избирал страна, Хевън. Може и да не съм съгласен с действията ти напоследък и вярно, че се поотдръпнах от теб, но не съм преставал да гледам на теб като на приятел. Изтърпях всичките ти роли: балерина, мадама в дизайнерски дрехи, готическия ти период, емо, а сега и ужасяваща безсмъртна вещица. — Свива спокойно рамене, а аз забелязвам, че аурата му е възвърнала яркостта и силата си. — И знаеш ли какво? Няма да мръдна от тук. Първо, защото не желая да се отказвам от приятелството ни, и второ, твърде много искам да разбера каква роля ще избереш след тази.

Лицето й се изкривява в презрителна гримаса и тя му отговаря с още по-дрезгав глас:

— Е, съжалявам, обаче следващ няма да има, Майлс. Независимо дали ти харесва или не, това беше. Приключих с промените. Виждаш пред себе си моята нова, подобрена и последна версия. Съвършената. В момента съм точно такава, каквато винаги съм искала да бъда.

Майлс поклаща тъжно глава:

— Силно се надявам да се откажеш. Само се погледни в огледалото.

Тя или не го чува, или се преструва, че думите му не я засягат. Вместо това се обръща към Деймън:

— И така, Деймън Аугусто Еспозито… — Усмихва се зловещо и червените й очи проблесват опасно.

Обръща се към него с името, дадено му преди векове, по времето, когато родителите му били убити и той бил изпратен в сиропиталището, където живял до избухването на Черната смърт. За да се спаси от чумата, използвал формулата на баща си и направил еликсир на безсмъртието. Това име не е използвал поне от няколко века и ми отнема известно време, докато разбера, че е неговото.

— Знам всичко за теб — продължава тя все така злостно. — Не знам дали Евър ти е споменала, но Роман си е водил дневници, при това много подробни. А ти… да кажем, че си бил много, много лошо момче. Нали разбираш за какво говоря?

Деймън се старае изражението на лицето му да не разкрива емоциите му. След това се опитва да отклони вниманието й:

— Донесох ти още еликсир. Оставих го в един кашон пред вратата. Мога да ти набавя още много, колкото поискаш. Защо не дойдеш с мен да погледнеш? Можеш дори да го пробваш, ако имаш желание.

— А защо не ми спестиш разхождането и направо не ми го донесеш?

Тя започва да пърха с мигли, както правеше някога и пробва старата си, чаровна и секси усмивка. Само че в момента е толкова различна от някогашната Хевън, че ефектът е плашещ. Прилича на откачалка.

— Може и да не си забелязал, но имам малко работа тук. С Евър тъкмо уточнявахме подробностите по сделката, която сключихме, макар че тя явно ми няма особено доверие, щом те е повикала. Което е доста смешно, не мислиш ли? Като се има предвид, че именно тя ме направи такава, каквато съм… и фактът, че няма причини да вярва и на теб, съдейки по дневниците на Роман.

— Стига с тия дневници! — прекъсвам я аз рязко, уморена от приказките й. — Зная всичко, Хевън. Вече няма нищо, с което да можеш да ни заплашваш, няма нищо за разкриване. Затова защо просто не…

— Сигурна ли си? — Очите й се стрелкат ту към него, ту към мен, сякаш знае нещо, което ми е неизвестно, и няма търпение да ми го съобщи. — Знаеш ли за миналото му с Дрина? И за това, че е инсценирал смъртта си в ужасен пожар? За малката робиня, която откраднал от семейството й? Известно ли ти е всичко това? — При тези думи насочва погледа си към Джуд, който обаче също запазва спокойствие и не разкрива нищо.

— Да, знае — отвръща Деймън вместо мен. — И не съм откраднал робинята. Купих я, за да я освободя. За съжаление в онези мрачни времена това бе единственият начин. Но не мисля, че е нужно да съживяваш подобни спомени. Стига си ни губила времето с тия глупости. Пусни Джуд и ми дай ризата. Веднага.

— Веднага?! — хлъцва тя, после повдига вежда. — О, не — няма да ти я дам — нито веднага, нито когато и да било. Тази игра не се играе така, правилата не са такива. Но понеже вие закъсняхте доста за купона, ще ви обясня. С две думи, трябва да изберете дали, а) да спасите Джуд, или б) да вземете ризата, която иначе изгаря. Е, Деймън, кое избираш? Нечий живот или собствения си интерес? Това доста напомня на случая, когато Роман е накарал Евър да избира, точно тук, в тази стая. Или поне тя така казва, аз не помня кой знае какво. Единственото, което си спомням, е, че всичко се случи на ей онзи диван — и махва с ръка към кушетката. — Предполагам, че затова не иска да участва сега. Явно споменът е твърде неприятен. Съжалява за решението, което взе тогава. Пределно ми е ясно, че предпочита да ме бе оставила да умра. Обаче има нещо друго. Тя може и да не иска да участва в играта, но това не означава, че ти не можеш. И така, Деймън, какво избираш? Само ми кажи и ти го давам веднага. Другото ще унищожа, разбира се.

Деймън се готви да я свали на земята и да сложи край на всичко — усещам го по начина, по който се променя енергията му. Виждам как планът се оформя в главата му. Аз обаче веднага го разубеждавам. Моля го да остане на място и да не помръдва, да не прави абсолютно нищо. Тя се опитва да го подмами. Ако я нападне, ще се хване на въдицата й. А в момента залозите са твърде големи, за да си позволим такъв риск.

— Хевън, никой нищо няма да избира — отсичам. — И никой няма да играе глупавите ти игрички. Затова ти предлагам да пуснеш Джуд, да ми дадеш ризата и да се опиташ да се вземеш в ръце… да поемеш контрол над живота си. Дори и да не ти се вярва, все още имам желание да ти помогна. Все още искам да оставим всичко лошо зад гърба си. Само така ще се оправиш и ще се възстановиш. Просто ми дай ризата, пусни Джуд и…

— Избирай! — изпищява тя и цялото й тяло се разтриса от неистови спазми. Изтръпвам, като виждам колко близо над пламъците е ризата. — Избирай вече, мътните да те вземат, Евър!

Ясно ми е, че говори сериозно — гневът в очите й не може да се сбърка. Аз обаче само поклащам глава.

— Добре тогава! — отсича тя. — Щом вие двамата отказвате, аз ще реша вместо вас. Само запомнете — дадох ви шанс, но вие го пропиляхте!

Обръща се към Джуд и устните й се разтварят, сякаш иска да каже нещо — „Сбогом“ или пък „Добре се отървах“, знам ли.

Обаче тя се преструва.

Иска да заблуди всички ни.

Иска да ни накара да повярваме, че Джуд съвсем скоро ще напусне този свят, макар че всъщност това не би й донесло никаква полза.

Тя иска да нарани мен.

Иска да ме унищожи, да разруши всичките ми надежди и мечти.

Затова се хвърлям към нея.

В същия момент, в който Деймън се хвърля да спаси Джуд, а Джуд замахва към Хевън.

Свива пръстите си в юмрук и се прицелва в средата на гърдите й, където се намира третата й чакра, слънчевата — нейното най-уязвимо място. Точно както го учих.

Само дето не успява да я порази.

В последния момент Деймън го достига, препречва ръката му и двамата заедно се стоварват на земята.

А пък Майлс, който досега стоеше на прага, инстинктивно, благородно и абсолютно безразсъдно се втурва напред, за да ми помогне. Обаче попада право в капана на Хевън, която го сграбчва за врата, както стискаше допреди малко Джуд. Пръстите й се свиват около шията му, докато Майлс се бори да си поеме въздух, рита с крака и се опитва да се освободи.

Един поглед към изражението и очите й ми е достатъчен, за да разбера, че наистина мисли да го убие. Годините, прекарани с Майлс, приятелството им не означават нищо за нея. Ще го убие само за да ме нарани.

Стрелва ме за последно с налудничава, озъбена усмивка и стисва Майлс толкова силно, че лицето му почервенява, а очите му всеки момент ще изскочат. После със злорад писък хвърля ризата в огъня, чиито гладни пламъци веднага я поглъщат.

Всичко се случва толкова бързо — за по-малко от секунда — но на мен ми се струва, че е минала цяла вечност.

От очите й изскачат червени искри и тя се отдава на лудешката си радост от победата… от това, че най-сетне се е добрала до мен.

Точно когато Деймън се изправя, аз замахвам с юмрук, както когато се упражнявах. Само дето събитията се развиха съвсем различно.

Сега няма да се разкайвам.

Няма да се извинявам.

Нямам друг избор, освен да я убия, преди тя да е убила Майлс.

Кокалчетата ми се забиват право в центъра на гърдите й и усещам как за миг изтръпват от силата на удара. Очите й се оцъклят от шока.

В този момент Деймън измъква Майлс от смъртоносната й хватка, аз се хвърлям в пламъците.

Кожата ми пламва, нагърчва се, напуква се, бели се. Болката е ужасна, разкъсваща, пронизваща… Но аз не й обръщам внимание. Продължавам да търся, опитвам се да хвана ризата, макар да ми е ясно, че е твърде късно. Хищните пламъци са я погълнали цялата, без остатък… Не е останала дори пепел. Все едно никога не е съществувала.

До мен достигат отчаяните викове на Майлс и Джуд. Смътно усещам, че Деймън ме сграбчва, обгръща ме и ме измъква от огъня. Без да ме изпуска от прегръдките си, той угасява пламъците по дрехите, косата, плътта ми. Притиска ме силно към гърдите си и започва да шепне в ухото ми, че всичко ще е наред. Че ще намерим начин. Че ризата няма значение. Най-важното е, че Майлс и Джуд са в безопасност, а ние все още сме заедно.

Моли ме да затворя очи, да отвърна поглед от отвратителната гледка пред нас. Гледката на моята бивша най-добра приятелка, която залита, гърчи се и агонизира.

Аз обаче не го слушам.

Гледам я в очите.

Виждам разчорлената й коса, горящите червени очи, хлътналите й бузи, съсухреното й тяло… От гърдите й се изтръгва безумен писък:

— Вината е твоя, Евър! Ти ме направи такава! И сега ще си платиш! Кълна се, че ще…

Не успявам да отклоня очи дори когато тя се срива на земята, разпада се и след миг просто изчезва.