Алисън Ноел
Нощна звезда (38)

Трийсет и седма глава

Обръща се, така че и двамата да сме й пред очите, и заявява:

— Знаете ли… първоначално я държах при себе си през цялото време. Носех я със себе си, където и да отидех. На училище, в магазина… даже спях с нея. Така винаги усещах миризмата му. Ризата бе последната нишка, която ме свързваше с Роман, единственото нещо, което ми остана от него. Сега обаче знам, че това не е така. Всичко, което виждате тук, е мое. Роман не знаеше, че ще умре, и затова не остави завещание. Което означава, че никой друг няма право на вещите му… макар че може да опита, ако му стиска. Сега това е връзката ми с Роман. — Размахва ризата във въздуха и посочва с нея къщата и антиките, с които е пълна. Другата й ръка се протяга към Джуд и отново сграбчва ръкава му. — Тази къща, мебелите, всички стоки от магазина, всичко, което Роман бе събрал през дългия си живот, принадлежи на мен. Накъдето и да погледна, виждам неща, които ми напомнят за него. Затова вече не се нуждая от скапаната риза. Но ти, Евър, ти имаш нужда от нея. Заради петното е, нали? Това е единствената следа от прословутата противоотрова, която беше на крачка да получиш — ако не се бе появил този приятел тук.

Стисва още по-силно Джуд, който потръпва от болка, но не издава и звук. Не иска да й достави удоволствие, като й покаже, че страда.

— А сега той за пореден път те провали! — Обръща се към него и започва подигравателно да цъка с език. — Ако той не се бе намесил, щеше да получиш шанса да живееш щастливо до края на дните си, нали така? Или поне ти така твърдеше. И така, питам те още веднъж: поддържаш ли все още тази версия? Още ли обвиняваш него за всичко?

Тялото ми е напрегнато, готово за действие и въпреки това няма да й отвърна. Отказвам да играя по нейните правила.

Хевън обаче само повдига рамене, сякаш мълчанието ми не й пречи изобщо, и продължава:

— Не че това има някакво значение. Стореното сторено. Няма нужда да знаеш какво става тук. И без друго си успяла да си внушиш, че това е ключът към всичко. Голямото зелено петно върху бялата риза на Роман. Сигурна съм, че възнамеряваш да я отнесеш в някоя криминологична лаборатория или в училищната — така ще получиш и добра оценка, като разгадаеш формулата. И, разбира се, ще се сдобиеш с противоотровата, която ще позволи на теб и Деймън да — как го казваше Роман — „да мачкате чаршафите до насита“!

Разсмива се и поклаща глава, при което татуировката на Уроборос проблясва хищно на врата й. Поглежда със съжаление, сякаш й е трудно да повярва колко глупава е идеята ми.

— Е, какво ще кажеш, Евър? На прав път ли съм? Надуших ли истината?

Продължава да се взира в мен очаквателно, но аз не продумвам. Старая се по никакъв начин да не й показвам, че е права. Предупреждавам и Джуд с очи да внимава… и най-вече да не прави нищо безразсъдно като миналия път. Хевън може и да не е в най-добрата си форма, но не е за подценяване. Със сигурност е в състояние да го нарани жестоко и да обърне всичко с главата надолу. Затова не я изпускам от поглед и полагам големи усилия да не разбере, че тайно викам подкрепления. По телепатичен път изпращам съобщение на Деймън. Не му казвам нищо, само показвам картината пред себе си.

Сигурна съм, че е въпрос на време да се появи. Трябва само да издържим дотогава.

— Слушай, Хевън — казвам, но не ми се удава възможност да продължа.

Защото тя я вижда.

Промяната в мен.

Затова няма намерение да ме търпи повече.

Преди да успея да реагирам по някакъв начин да я спра, стисва отново Джуд за врата и изритва решетката пред камината. С едната си ръка го повдига във въздуха, а с другата провесва ризата над пламъците. Пръстите й треперят и дрехата се полюшва опасно близо до огъня. Скоро долната й част почернява.

Хевън ме поглежда победоносно и отсича:

— Няма смисъл да си губим времето повече, нали? Какво ще кажеш направо да минем на въпроса? Време е да избереш, Евър. Решението е единствено и само твое. Та какво ще предпочетеш — да се въргаляте щастливо с Деймън или да оставиш Джуд да живее?

Джуд изхърква и започва да се бори, но когато поглежда към мен, в очите му няма молба за помощ. Моли ме единствено за прошка.

Виждам, че тя затяга хватката си и кислородът му свършва, но с последната му останала енергия той ми показва мислите си.

Дошъл е тук заради мен.

Искал е да спази обещанието си, да докаже, че иска само да бъда щастлива. Искал е да изкупи вината си, да компенсира стореното преди месеци в същата тази къща. А сега е готов да умре, само и само да успее. Готов е да се пожертва, за да получа най-сетне онова, което искам.

Направи го! — подканя ме той с поглед. От очите му струят толкова топлота и любов, че оставам без дъх. Моля те, искам само да си щастлива! Ти ми показа толкова много неща, научих и видях толкова много в Съмърленд — и сега не се страхувам! Приеми го като последния ми дар за теб. Дълго време си блъсках главата как да изкупя стореното, а после се сетих за ризата на Роман. Спомних си реакцията ти, когато разлях кафето си и го попих с ръкава. Събрах две и две и проумях какво трябва да направя. Разбрах, че това е най-добрият начин да поправя всичките си грешки…

Затваря очи, но мислите му не спират, той продължава да ми ги разкрива:

Съжалявам, че с действията си само влоших нещата. Съжалявам с цялото си сърце. Искам само да знаеш, че те обичам, винаги съм те обичал и че винаги съм бил добронамерен. Никога не съм искал да те нараня.

Потискам едно ридание и примигвам, за да прогоня сълзите си. После отмествам погледа си към Хевън, която държи ризата точно над пламъците.

Достатъчно е да направя избора, за който и двамата настояват, и ще получа онова, което търся от толкова време. Джуд вече ми даде съгласието си. Той направо ме моли да взема решението, при това възможно най-бързо, докато не е размислила.

А Хевън едва сдържа възбудата си. Тя винаги е обичала драмите, а в момента направо живее заради тях.

Поемам въздух и мислено казвам на Джуд „Прости ми!“, след което се обръщам към Хевън и й заявявам:

— Знаеш ли, абсолютно същата простотия ми изтърси и Роман. Ще ти кажа онова, което казах и на него: вече не играя тази игра.