Алисън Ноел
Нощна звезда (33)

Трийсет и втора глава

— Е, как мина? — питам Деймън, който се настанява на седалката до мен и затваря вратата си. Запалвам двигателя и бавно подкарвам колата.

— Добре — казва той и затваря очи за миг, спуска гюрука с ума си и вдишва дълбоко прохладния нощен въздух. — Двамата с него ще ходим да караме сърф в края на седмицата.

Ахвам. Малко е да се каже, че съм изненадана. Честно казано, смятах, че ще има голям късмет, ако просто успее да постигне примирие. И в най-смелите си мечти не съм си представяла, че могат да се сприятелят.

— Вие какво, да нямате среща? — закачам го аз, като се замислям колко ли време е изминало, откакто Деймън за последно е имал истински приятел — такъв, който да знае тайните му.

— Никога. — Той ме поглежда сериозно. — Никога не съм имал приятел, който да знае цялата истина за мен. А и, честно казано, мина твърде много време от последния път, когато изобщо исках подобно приятелство. — Отклонява очи и се вглежда в магазините, дърветата, претъпканите с хора тротоари. — За мен приятелствата винаги са били нещо краткотрайно, защото се налагаше да се местя на всеки няколко години. Нали разбираш, хората започват да стават подозрителни, когато виждат, че ти не се променяш изобщо, а те остаряват… Много е трудно да поддържаш близост с някого при такива условия. След известно време решаваш, че е най-добре просто да ги избягваш.

Преглъщам с усилие и съсредоточавам вниманието си върху шофирането. Не за първи път го чувам да говори така, но от повторението не ми става по-леко. Още повече като се замисля с колко ли хора ще се наложи аз да се сбогувам.

— Имаш ли нещо против да ме откараш вкъщи? — пита ме той, с което рязко ме изтръгва от света на самотните ми мисли и ме връща в реалността.

Всъщност смятах, че ще поиска да отидем в павилиона — и определено нямах намерение да се дърпам.

— Майлс ме чака у дома. Обещах да му партнирам в упражняването на репликите… ще се явява на прослушване за пиеса.

Поклащам глава и се разсмивам. Престроявам се и поемам вдясно по крайбрежната магистрала. Едва тогава го поглеждам:

— А дали случайно ще се намери малко време и за мен в натоварената ти програма? — шегувам се аз, но само донякъде.

— За теб — винаги! — възкликва той ентусиазирано и се навежда да ме целуне. Резултатът е плачевен — отвлича вниманието ми от пътя и почти загубвам контрол върху колата. Като се има предвид колко завои има по магистралата, цяло чудо е, че не катастрофираме. Отблъсквам го — не грубо, но достатъчно твърдо, и отново стисвам волана.

Погледът ми неволно се плъзва по океана и великолепните сини вълни, които мятат пенливите си бели гриви, втурвайки се към брега. След малко, когато преценявам, че съм си възвърнала равновесието, прочиствам гърло и се обръщам към него:

— Деймън, какво ще правим с противоотровата? — Виждам как се напрягат раменете му, усещам промяната в енергията му, но продължавам. Трябва да го обсъдим. — Изцяло съм ти предана, вече би трябвало да го знаеш. Но колкото и да ми харесва времето, което прекарваме с теб в павилиона… — Преглъщам мъчително и млъквам за миг. Изобщо не ме бива в този вид разговори, винаги се изчервявам ужасно, притеснявам се и започвам да заеквам, обаче този път трябва да му кажа. — Липсваш ми. Ужасно ми липсваш. Искам да те докосвам в този живот, в тази реалност. А и се надявах някой ден да успеем да развалим това гадно четиривековно проклятие и да…

Спираме пред портата и аз махвам на Шийла, която ни отваря. Изкачваме се по хълма и взимаме няколкото завоя, които водят към дома му. На алеята пред къщата изключвам двигателя, обръщам се към него и го поглеждам право в очите. Каня се да довърша мисълта си, но той ме изпреварва:

— Евър, знам. — Протяга ръце към мен и обгръща лицето ми с длани. — И не съм се отказал, честна дума. Точно обратното. Даже превърнах винарската си изба в нещо като лаборатория и прекарвам там всяка свободна минута. Надявах се да те изненадам.

Очите ми се разширяват от изненада. Опитвам се да си припомня откога не съм се завъртала в къщата на Деймън. От доста време. Първо го отбягвах (по разни причини), а после или се виждахме, за да ме упражнява, или веднага хуквахме към павилиона.

— Щом си превърнал избата в химическа лаборатория, къде си държиш еликсира? — питам замислено, защото изобщо не си представям преустройството.

— В новата винарска изба, която направих в бившето перално помещение.

— А къде си преместил пералнята?

— Няма я — казва той със смях. — Така или иначе нямаше смисъл от нея. Нали мога просто да си проявява нови, чисти дрехи. — После обаче усмивката му угасва. — Не искам да ти давам напразни надежди, Евър. Не съм се отказал от опитите, но засега са без успех. Нямам представа какво е сложил Роман в онази отвара. Всички комбинации, които пробвах досега, се оказаха пълен провал.

Въздишам и притискам буза към дланта му, като почти усещам допира на кожата му. Казвам си, че това ми стига, че мога да се задоволя и с толкова, при това — завинаги. И все пак искам повече.

— Трябва да се доберем до онази риза! — отсичам. — Трябва да я открием. Сигурна съм, че още е у Хевън. Просто няма начин да я е изхвърлила. Може би я пази от сантиментални подбуди, или пък знае какво значение има тя за мен. Или и двете. Каквато и да е причината, на този етап тя е единствената ни надежда.

Той ще поглежда по същия начин като последния път, когато обсъждахме въпроса. Съгласен е, че ризата е важна, но същевременно не иска да възлага надежда само на нея.

— Сигурен съм, че има и други възможности — промълвява.

Аз обаче поклащам глава. Нямам такова търпение. Не желая да прекарам следващите няколко години в тръпнещо очакване на редките случаи, когато можем да се гушкаме целомъдрено в павилиона, а същевременно той да си губи времето в някаква изба, превърната в алхимична лаборатория. Искам да се наслаждавам на този живот. Живота, който живея в момента. Искам да го вкуся с всичките си сетива, да грабя с пълни шепи от него, както прави всяко нормално момиче на моята възраст. И искам да бъде с него.

— Не мога да те разубедя, нали? — пита ме той, като въздъхва примирено.

Отново поклащам глава.

— В такъв случай ще дойда с теб.

— Къде? Не си спомням да съм казвала, че ще ходя някъде.

— А, така е. Не си, наистина. Сигурен съм обаче, че вече замисляш нещо… Виждам го в очите ти. Затова ти казвам отсега — най-добре включи в плана си и мен. Със сигурност ще участвам и аз.

— Нали ще се виждаш с Майлс? Аз ще се оправя.

Независимо от протестите ми обаче той посяга към телефона си и преди да успея да възразя, вече пише съобщение на Майлс да му каже, че ще закъснее.

— И така, с какво ще започнем? — поглежда ме въпросително, след като прибира телефона си.

— С магазина — отвръщам уверено, макар да го реших току-що. — Обаче наистина няма нужда да идваш, ще се оправя и сама.

Длъжна съм да му дам още една, последна възможност, да се откаже.

— Забрави! — Поклаща глава и закопчава отново колана си. — Идвам с теб, независимо дали ти харесва. И само за сведение — нежеланието ти да търсиш помощта ми започва сериозно да подкопава самочувствието ми. Просто исках да знаеш.

Поглеждам го неразбиращо.

— Забрави ли за предния път? Когато влезе в къщата на Хевън, но предпочете да вземеш Майлс вместо мен…

Стисвам устни. Трудно може да се каже, че съм взела със себе си, когото и да било — Майлс се самопокани и не ми остави избор. А нямаше как да повикам Деймън, който тогава бе зает да охранява Стейша. Но това сега няма значение. По-важното е да разбера откъде е научил, при условие че аз дори не бях сигурна дали искам да му кажа.

— Майлс спомена нещо — отговаря той на неизречения ми въпрос. За пореден път е доловил мислите ми.

— Така ли смяташ да я караме отсега нататък, след като стана гъст с приятелите ми? Ще посветиш свободното си време да ги убеждаваш да изплюят всичките ми тайни ли?

— Само хубавите неща — отвръща той с усмивка и за миг притиска устни към моите. — Само онези, които наистина трябва да знам.

Мълчаливо превключвам скоростите и поемам обратно към входа на комплекса.