Алисън Ноел
Нощна звезда (32)

Трийсет и първа глава

Налице са всички признаци, че ситуацията ще е много неловка, но Деймън настоява да отиде до „Мистикс & Муунбиймс“. Този път е мой ред да го попитам дали наистина иска да го направи. Той обаче само се усмихва и поклаща глава.

— Евър, с него се обикаляме и дебнем от четиристотин години. Не смяташ ли, че е крайно време да сключим примирие?

Кимвам. Не изпитвам никакви съмнения — наистина е крайно време да престанат. Не съм сигурна обаче, че и Джуд е на същото мнение. Много е лесно да разсъждаваш логично и да говориш разумно, когато си на страната на победителите.

Той отваря вратата и я задържа, докато вляза. Забелязвам няколко познати клиенти — жената, която събира фигурки на ангелчета; мъжа, който все ни занимава с идеята си да направим пункт за видеонаблюдение на аурите (макар да съм убедена, че много би се разочаровал от резултатите); възрастната жена, която винаги е заобиколена от прекрасен лилав ореол (в момента Ава я учи как да използва дисковете с медитационни упражнения). Джуд седи на касата и отпива от кафето си. Аурата му избухва в мига, в който ни съзира, особено когато вижда Деймън. Скоро обаче се успокоява и аз си отдъхвам с облекчение. Разбирам, че това е просто инстинктивна реакция, ефект от вековните им сблъсъци. Може би ще отнеме известно време, докато престане да реагира така, но някой ден и това ще стане. Ако Деймън успее със замисъла си, разбира се.

Той тръгва към щанда с усмивка и го поздравява. Джуд само кимва в отговор. Погледът му, изпълнен с безпокойство и несигурност, се мести от мен на него и образно. Надявам се, не смята, че сме дошли тук да злорадстваме.

— Чудех се дали можем да поговорим… на някое по-спокойно място — казва Деймън и посочва дъното на магазина.

Джуд се поколебава, отпива от кафето мълчаливо, докато обмисля предложението. После хвърля празната картонена чашка в кошчето и тръгва пред нас към задната стаичка, която ползва за офис.

Настаняваме се мълчаливо — той зад старото си дървено бюро, а ние на двата стола срещу него. Наблюдавам Деймън, който се привежда напред и минава направо на въпроса:

— Предполагам, че сега вече наистина ме мразиш.

Дори и да се изненадва от думите му, Джуд с нищо не го показва. Свива рамене, обляга се по-удобно на стола и слага ръце на корема си. Дланите му почти закриват многоцветното изображение на мандала^[1] върху бялата му тениска.

— Не че те обвинявам — продължава невъзмутимо Деймън, без да откъсва очи от него. — Не отричам, че съм правил доста лоши неща през последните… — хвърля поглед към мен, при което за миг разкрива неудобството си да произнася цифрата на глас — шестстотин години.

После млъква отново, въздъхва и двамата вперваме погледи в Джуд. Той се отпуска и столът му се накланя назад. Известно време наблюдава тавана, скръстил ръце на тила си, без да казва нищо.

От неудобство започвам да се въртя на стола. Идеята определено не бе добра. Не трябваше да идваме тук, не и по този начин…

Джуд обаче само се обляга на бюрото, отмята косата от лицето си и добавя:

— Сериозно ли говориш? И как е?

Деймън издава някакъв странен звук — нещо средно между сумтене и смях. Напрежението изчезва от лицето му, тялото му се отпуска, а в очите му се появяват весели искрици. Прехвърля крак върху крак, свива рамене и отвръща:

— Ами как да ти кажа… с една дума, дълго. — Замисля се за миг, после продължава: — Струва ми се, че е изминало много, много дълго време.

Разсмива се и в ъгълчетата на очите му се появяват фини бръчици. Джуд леко повдига вежди с интерес и Деймън се подчинява на неизреченото желание.

— Честно казано, малко е уморително. А понякога е доста повече от малко… Имаш чувството, че обстоятелствата са те надвили, особено когато наблюдаваш повтарянето на едни и същи грешки и слушаш отново и отново същите глупави извинения за тях. А това са само грешките, които аз съм правил…

Поклаща глава, потънал в спомени за събития, за които повечето хора научават от учебниците по история. После лицето му се разведрява, очите му просветват и той се усмихва отново:

— От друга страна, имаше и прекрасни моменти, изпълнени с красота и удоволствие. А те карат човек да чувства, че неприятностите са си заслужавали. Не си ли съгласен?

Джуд кимва, но, изглежда, че все още обмисля думите му, а не се съгласява с тях. Това обаче се оказва достатъчно за Деймън, който продължава:

— Защо питаш? Интересува ли те наистина? Искаш ли да опиташ?

Двамата с Джуд го поглеждаме сепнато. Не можем да преценим дали се шегува, или говори сериозно.

— Защото мога да те уредя, ако искаш. Познавам един тип…

Едва тогава устните му се извиват в усмивка, а аз с облекчение се отпускам на стола.

— Истината е — продължава Деймън, отново напълно сериозен, — че е едно и също. Аз може да живея няколко века, а ти само няколко десетилетия, но в крайна сметка и двамата се занимаваме само с онова, което е пред нас. Или по-скоро, с онова, което е извън обсега ни.

Известно време седим мълчаливо. Аз съм вперила поглед в коленете си, защото се чувствам толкова неловко, че не смея да гледам другаде. Знам, че именно заради това дойдохме и Деймън е готов да поднесе каквито и отговори или извинения да поиска Джуд, и въпреки това ми е неудобно.

Джуд обаче също не казва нищо. С периферното си зрение забелязвам, че си играе с някакъв кламер — огъва го и го извива и в крайна сметка го променя до неузнаваемост. Минава дълго време, преди да вдигне поглед и да изтърси:

— Ясно ми е.

Поглежда първо към Деймън, после и към мен. Погледът му се задържа толкова дълго върху ми, че накрая съм принудена да вдигна глава и да го погледна в очите.

— Наистина, разбирам. — Изражението му е напълно искрено. — Ако обаче си дошъл тук да се извиняваш или да се опиташ по някакъв начин да компенсираш стореното… по-добре забрави.

Аз ахвам, Деймън застива, но не показва напрежението си, само изчаква Джуд да продължи.

— Няма какво да се лъжем, цялата тази история е ужасно неприятна за мен. — Опитва се да се засмее, но не успява. — Въпреки това разбирам. Наясно съм, че въпросът никога не е бил само в това кой играе честно и кой — не. Че победата ти не се дължи само на невероятното ти богатство и магическите номера. Предполагам, че от моя страна е било много несправедливо да се преструвам, че е обратното. Евър съвсем не е толкова повърхностна. Нито пък Евалин или което и да било от останалите й превъплъщения.

Очите му отново се спират на моите. В тях има толкова топлота, нежност и любов, че не мога да отклоня поглед от тях.

— Нямам шанс с нея, защото просто не ни е било писано. Вие винаги сте били един за друг.

Бавно издишам, раменете ми се отпускат, стомахът ми вече не е свит на топка. Освобождавам напрежението, което дори не бях забелязала, че се е събрало.

— А пък пожарът… — опитва се да обясни Деймън, но Джуд махва с ръка и го прекъсва:

— Знам и за това благодарение на Съмърленд и Великите храмове на познанието. Напоследък прекарвам доста време там, може би дори прекалено много — така поне смята Ава.

Но пък често предпочитам да съм там вместо тук. Сигурно затова съм така заинтригуван от идеята за твоя толкова дълъг живот. Понякога… понякога ми се струва, че и нормалният е твърде дълъг, не мислиш ли?

Деймън кимва, да, знае, при това много добре. След това започва да разказва за първото си пътуване до Съмърленд. Тогава се чувствал изгубен и самотен, търсел някакъв по-дълбок смисъл на съществуването. В крайна сметка се озовал в Индия, където рамо до рамо с членовете на групата „Бийтълс“ изучавал трансцендентална медитация. Вече съм чувала тази история неведнъж, затова ставам тихо и се връщам в магазина да видя какво прави Ава.

Тя е в ъгъла и подрежда по лавиците стоката — разноцветни кристали. Усеща присъствието ми, обръща се и пита:

— Всичко е добре, когато свършва добре, нали?

И понеже нямам никаква представа какво точно има предвид, само свивам рамене.

— Говоря за избора ти — казва усмихнато Ава и отново насочва вниманието си към рафтовете. — Сигурно вече всичко е наред, след като намери отговора.

Да, определено се чувствам добре. Този проблем остана зад гърба ми — сега мога да забравя за лутането и съмненията. Лошото на проблемите обаче е, че запасите им никога не свършват. Щом разрешиш един, на негово място изникват няколко други.

Тя заравя пръсти в една торбичка, пълна с късове розов кварц — кристала на любовта. Загребва цяла шепа, поглежда ме и проточва:

— Но… — веждите й се извиват въпросително.

— Но — свивам рамене аз, после ръката ми се стрелва напред, сякаш има собствена воля, и хваща един камък, миг преди да тупне на пода, — все още не съм намерила начин да се справя с Хевън, която става все по-неконтролируема. Освен това не съм намерила противоотровата и с Деймън още не можем да се докосваме истински… — Това не е съвсем вярно, защото можем и го правим, макар и само в павилиона в Съмърленд. Аз обаче нямам намерение да й разкривам тази тайна. — А да не забравяме и…

Тя ме изчаква спокойно да продължа, без да казва нищо и без да променя изражението си. Междувременно аз обмислям дали да й разкажа за тъмната страна на Съмърленд и странната възрастна жена, която с Деймън срещнахме там. Претеглям наум всички доводи „за“ и „против“, но онова, което ме спира, не е логика, а инстинктивно усещане. Нещо ми подсказва да не споделям това с нея, поне засега. Не и преди с Деймън да сме огледали онова злокобно място отново.

Посягам към лавицата и взимам един аметист.

— Както знаеш, цялата тази драма със Сабина въобще не е приключила.

Спирам да си играя с камъка и го връщам на мястото му, после поклащам глава. Казаното от мен не е лъжа, но не е и цялата истина. Всъщност Сабина и отношенията ми с нея вече почти не ме притесняват, или поне не колкото преди. Тъжната истина е, че започнах да свиквам да живея така.

— Искаш ли да поговоря с нея? — предлага ми Ава, но аз бързо отвръщам:

— Повярвай ми, няма да има резултат. Тя е взела решение и мисля, че времето е единственият лек.

Тя кимва, избърсва ръце в дънките си и се отдръпва да огледа подредената лавица. Накланя главата си на една страна и присвива устни, после бързо сменя местата на обсидиана и опушения кварц. Усмихва се, доволна от резултата.

Вглеждам в нея и се запитвам защо винаги е сама. Вярно, че сега се грижи за близначките и не е съвсем сама, но откакто я познавам, никога не е имала приятел и не е била и на една среща.

Преди да успея да се сдържа, изръсвам:

— Смяташ ли, че всеки човек си има сродна душа?

Тя се обръща и ме поглежда. Очите й са много, много сериозни.

— Исках да кажа… мислиш ли, че за всеки от нас съществува един човек, с когото ни е писано да бъдем? Като при Деймън и мен.

Тя замълчава, сякаш внимателно обмисля какво да ми отвърне. И точно когато решавам, че няма да получа отговор, Ава избухва в смях. Цялото й лице грейва, в очите й започват да проблесват палави пламъчета.

— За кого се тревожиш повече, Евър — за мен или за Джуд?

Изчервявам се — не предполагах, че съм толкова прозрачна. От друга страна, трябваше да го предвидя, нали знам какъв силен медиум е.

— Ами и за двама ви — казвам с колеблива усмивка.

Тя се обръща и отново се залавя с работата си: сгъва вече празните пликове, които допреди малко бяха пълни с кристали, нарежда ги един върху друг и накрая грижливо ги прибира в една по-голяма торба. Когато проговаря отново, гласът й е тих и думите едва се долавят:

— Ами щом искаш да знаеш, отговорът ми е „да“. Вярвам, че всеки човек има сродна душа. Дали обаче всеки е в състояние да разпознае своята и да направи нещо, за да я спечели, е отделен въпрос.