Алисън Ноел
Нощна звезда (30)

Двайсет и девета глава

Нямам представа колко време е изминало. В Съмърленд времето не съществува, винаги цари ден. Всичко се случва в безкрайното настояще, обвито в ярка светлина и омара.

Знам единствено, че когато решаваме да си тръгнем, устните ми са изпръхнали и подути, бузите ми горят — отчасти заради преживяното, отчасти заради наболата брада на Деймън.

Състояние, от което много бързо ще изляза. Много по-бързо, отколкото ще изчезне гневът на Сабина заради твърде дългото ми отсъствие.

Много по-бързо от ликуването на Хевън, която все още смята, че е успяла да ме убие.

Затова, макар да зная, че трябва да се върна, изпитвам огромно нежелание да се изправя очи в очи с проблемите си на земята. Не искам магията да свършва толкова скоро. Деймън усеща настроението ми, а и той самият не бърза да прекъсне прекрасния момент. Затова, вместо да се насочим обратно към дома, той проявява един бял жребец, на който се качваме и двамата. Отпуска юздите му и му позволява да избира пътя, а ние се наслаждаваме на пейзажа.

Брадичката ми почива на рамото на Деймън, а ръцете ми обгръщат кръста му. Преминаваме край буйни потоци, поемаме по прави като стрела павирани пътища, прекосяваме обширни яркозелени ливади, над които се разнася чуруликане на птици и наситен аромат на цветя. Копитата на коня затъват в белия пясък на разкошен плаж, а тюркоазените вълни нашепват вечните си тайни. Изкачваме се по стръмна планинска пътека и когато стигаме върха, пред очите ни се разкрива невероятна гледка. После все така бавно слизаме по другия склон и се озоваваме сред голите дюни на безводна пясъчна пустиня.

Бродим по улиците на градовете от предишните си съществувания. Деймън създава копия на Париж, Лондон, Амстердам, Ню Инглънд, даже Американския юг отпреди Гражданската война. Показва ми ранния си живот във Флоренция — малката къща, в която са живели, работилничката, в която баща му правел алхимичните си опити, сергиите на пазара, където майка му купувала стоки за домакинството.

Той проявява нетрайни изображения на родителите си — бездушни фигури с размиващи се очертания, които потрепват и ту се появяват, ту изчезват. Знае, че съм ги „срещала“ във Великите храмове на познанието, когато станах неволен свидетел на убийството им и кражбата на еликсира, но иска да ми ги покаже още веднъж — такива, каквито живеят в спомените му. Иска да сподели с мен целия си живот, всичко, което е оставило следа в съзнанието и сърцето му. Да няма повече тайни и неразбирателства, да издигнем стройната и здрава основа за нашия общ живот.

Сега сме по-близки от когато и да било. Сега изпитвам абсолютна увереност, че ще бъдем заедно в добро и в лошо, завинаги. Затова решавам да му покажа нещо, което преди пазех в тайна от него.

Затварям очи и подкарвам коня към онова място — към тъмната част на Съмърленд. Не съм съвсем сигурна каква е причината, но смятам, че моментът е подходящ да му я разкрия.

Жребецът се подчинява веднага и променя посоката, а аз притискам устни към ухото на Деймън и прошепвам:

— Има нещо, за което не съм ти разказвала… Нещо, което искам да споделя с теб.

Той се обръща и ме поглежда през рамо. Когато забелязва сериозното ми изражение, усмивката му изчезва и бива заменена от загриженост.

Аз обаче кимвам, за да му покажа, че всичко е наред, и подканям коня да ускори ход. След малко усещам, че сме наближили, защото животното започва да пристъпва по-бавно и предпазливо. Въздухът се променя, небето притъмнява, а мъглата се сгъстява. Заобикалящите ни доскоро храсталаци и покрити с цветове плодни дръвчета изчезват; на мястото на ароматното, обсипано с цветя поле се появява безрадостно и унило кално блато, заливано от непрестанен дъжд.

Жребецът ни спира и започва да размахва опашка. Пръхти и отказва да направи дори и една крачка по-нататък. Зная, че е безполезно да го насилвам, затова се спускам на земята и правя знак на Деймън да ме последва.

— Открих това място преди известно време. Сигурно си спомняш — тогава бях дошла в Съмърленд с Джуд, а после срещнах и теб. Странно е, нали?

Той започва да оглежда местността: прогизналата от дъжда, разкаляна земя, хилавите разкривени дървета, грозните им клони, сиви и крехки като пръсти на скелет, по които няма никакви листа. Край нас липсват каквито и да било белези за живот и растеж, независимо от неспирния дъжд.

— Какво е това място? — пита ме той, докато продължава да оглежда пейзажа.

— Нямам представа — отвръщам и свивам рамене. — Миналия път попаднах тук случайно. Е, не точно — нали в Съмърленд няма случайности. Но не съм търсела това място, просто исках да си запълня времето с нещо, докато чаках Джуд да излезе от Храмовете. Затова помолих Съмърленд да ми покаже нещо, което не съм виждала досега. Нещо, което наистина трябва да знам. И конят ми ме доведе право тук. А когато се опитах да отида по-нататък, да навляза във вътрешността на тази местност и да я изследвам по-подробно, кобилата ми отказа да продължи — точно като този кон сега. Затова реших да тръгна сама, но калта бе толкова гъста, че затъвах до коленете и скоро се отказах от идеята. Обаче сега ми хрумна нещо…

Той ме поглежда, очевидно заинтригуван.

— Ами мястото изглежда по-голямо от преди. Сякаш се е… — млъквам за миг и се оглеждам внимателно. — Сякаш се е разширило. Все едно расте като жив организъм. Не знам как да го обясня. Ти какво мислиш?

Той си поема дълбоко въздух, а очите му потъмняват. Като че ли се опитва да ме предпази от нещо. След миг това усещане изчезва толкова бързо, колкото се бе появило. Така общувахме преди. Вече се заклехме да нямаме тайни един от друг.

— Честно ли? — замислено казва той, потривайки брадичката си. — Нямам представа. Никога не съм виждал нещо подобно… или поне не тук. Обаче в него действително има нещо странно. Оставя те с някакво неприятно усещане.

Кимвам в знак на съгласие. Очите ми разсеяно проследяват полета на ято птици, които внимателно заобикалят тресавището. Доста многозначителен факт — дори птиците отказват да приближат местността.

— Знаеш ли, скоро след като се запознахме, Роми и Райни ми казаха нещо за Съмърленд — че има потенциал за абсолютно всичко. Ти самият каза нещо подобно.

Деймън не казва нищо и аз продължавам:

— Ако приемем, че това е вярно, може би наблюдаваме другата, тъмната страна на Съмърленд. Нещо като ин и ян… равни части мрак и светлина.

— Надявам се да не са наистина равни — отвръща той, а в погледа му се промъква безпокойство. После добавя с въздишка: — Идвам тук отдавна и съм прекарал много, много време в Съмърленд. Смятах, че съм видял всичко тук, но това… — Поклаща глава недоумяващо. — Това е нещо ново. Не прилича на нищо, за което съм чел или съм чувал. Ако не е било тук от самото начало, ако наистина е възникнало сравнително наскоро… не бих казал, че е добър знак.

— Дали да огледаме? Да се разходим малко наоколо и да проверим какво става. Да видим дали не можем да разберем нещо повече.

— Евър… — той присвива очи, явно не е така въодушевен от предложението. — Не съм сигурен, че това е добра…

Аз обаче не го оставям да довърши. Вече съм решила; сега трябва единствено да убедя и него.

— Само ще хвърлим един поглед и веднага си тръгваме — примолвам се. По очите му познавам, че се колебае. — Предупреждавам те обаче, че тази кал е доста дълбока. Може да ни дойде до коленете.

Той се двоуми, но и двамата знаем, че ще се съгласи. Най-накрая стисва ръката ми и двамата бавно нагазваме в тресавището. Хвърлям поглед през рамо. Конят ни рие с копита разкаляната земя, пръхти и клати глава. Все едно иска да ни каже, че ни смята за луди и няма никакво намерение да ни последва.

Провираме се през струите на поройния дъжд, който не спира дори за секунда. Дрехите ни скоро прогизват, а косите ни залепват по лицата и вратовете. Навлизаме все по-навътре в тази неприветлива, непозната територия.

Калта вече стига до коленете ни, когато аз си припомням нещо, което ми направи впечатление миналия път. Дръпвам Деймън за ръката и му подвиквам:

— Затвори очи и се опитай да материализираш нещо, няма значение какво. Не, всъщност пробвай да проявиш нещо полезно, например чадър или дъждобран… Побързай!

Той ме поглежда и съзирам какво иска да материализира… нещо, от което определено нямаме никаква полза, но пък е красиво. Лале. Едно-единствено червено лале. То обаче остава само в ума му. Отказва да се появи пред очите ни.

— Мислех, че е така само при мен… — Припомням си онзи ужасен, потискащ и толкова тежък момент от живота си, когато за първи път се озовах тук. — Тогава бях толкова объркана, че си помислих, че това място съществува заради мен. Че… може би е физическа проява на вътрешното ми състояние. — Чувствам се неловко, че споделям това с него.

Каня се да пристъпя напред, когато Деймън протяга ръка и ме спира. Проследявам погледа му и посоката, в която сочи показалецът му. Ахвам от изненада. Насред сивкавото кално блато, само на няколко крачки от нас стои възрастна жена. Дългата й бяла коса се спуска на мокри кичури върху тънка сива туника и стига до кръста й. Обута е в сиви памучни панталони, а на краката си носи високи гумени ботуши в убит кафяв цвят. Пристъпва прегърбена през гъстата кал и рови с пръсти из нея. Устните й се движат неспирно, сякаш нашепва заклинание. С Деймън се взираме в нея, изпълнени с недоумение. И двамата се чудим как така не сме я забелязали досега.

Не знаем как да постъпим и дали изобщо да предприемаме нещо. Нямаме представа какво да й кажем, ако и тя ни забележи. Засега обаче старицата не ни обръща никакво внимание, съсредоточена е изцяло върху заниманието си — не че схващаме какво е то. Известно време мълчаливо я наблюдаваме. После жената спира да копае, изважда отнякъде малка сребриста лейка и започва да полива и без това подгизналата земя.

Едва когато се обръща с лице към нас, установявам колко е стара всъщност. Кожата й е толкова тънка, че изглежда прозрачна, ръцете й са възлести и покрити със старчески петна, а кокалчетата им сякаш ще изскочат. Очите й с цвета на избледнял син деним сълзят. Затулени са от пердета и сякаш не могат да се фокусират в определена точка. Въпреки това няма никакво съмнение, че са вперени в мен.

Пръстите й се разтварят и лейката пада на земята до краката й. Старицата не обръща внимание на жвакащия звук, с който блатото хищно поглъща съдинката. Бавно вдига ръка и ме посочва с треперещия си показалец:

— Ти!

Деймън минава пред мен, за да ме прикрие.

Не че това променя нещо. Погледът й остава все така сигурен, а пръстът — все така насочен към мен.

— Наистина си ти. Чакаме те от толкова отдавна…

Деймън ме побутва с лакът и ми прошепва през зъби:

— Евър, не я слушай! Затвори очи и си представи портала — веднага!

И двамата опитваме, но не се получава. Явно няма да се измъкнем толкова лесно. В тази част на Съмърленд не действа никаква магия, включително материализирането. Деймън ме побутва по рамото, а когато не реагирам, сграбчва ръката ми и ме дръпва след себе си. Подканя ме да тичам, но в тази кал е невъзможно. Падаме и затъваме, помагаме си един на друг. Не сме красива гледка, но това няма значение в момента. Трябва бързо да излезем от тресавището, да се доберем до коня си и да се разкараме оттук.

Да се отдалечим възможно най-много от гласа, който продължава да ни преследва…

Да ни се подиграва…

Да повтаря един и същи рефрен:

От калта ще се надигне

и ще полети нагоре към небето мълчаливо.

И ти така ще се издигнеш, ще политнеш…