Алисън Ноел
Нощна звезда (26)

Двайсет и пета глава

Ръката й застива пред лицето ми. Камъните се люшкат между пръстите й и проблесват изкусително. Сега съм уязвима, разголена, беззащитна.

Тя мята амулета зад гърба си и избухва в ужасен, зловещ смях, който отеква из стаята.

Джуд се провиква заплашително и се напряга за нов скок… Но той, разбира се, не може да се мери с нея. Движението на китката й е почти незабележимо, а той прелита цялото помещение и се блъсва в насрещната стена. Чува се грозен звук на трошащи се кости, глух тътен, когато той се строполява в жалка купчинка на пода.

Искам да изтичам при него и да проверя дали е добре… но не го правя. Това само би я накарало да ме последва, а аз не мога да допусна да се приближи отново до него. Заради неговата безопасност вниманието й трябва да остане приковано в мен.

Въпреки това наум го подканям да побърза, да направи портала и да отиде в Съмърленд, докато все още може. Надявам се, че ме чува. Не знам дали отказва да го направи, защото нараняванията му са прекалено жестоки… За миг изтръпвам при вида на сгърченото му тяло, агонията, изписана на лицето му, струйката кръв, която се стича от устата му… Или може би не иска да ме остави сама с нея, решен да се бори до последно.

Тя тръгва към мен. Стреми се да се движи бавно и заплашително, но всъщност се клати като пияна, а това е много по-стряскащо и изнервящо, отколкото ако го правеше нарочно. Невъзможно е да разчета енергията й и да предположа какъв ще е следващият й ход, при положение че дори тя самата не знае.

Хевън замахва, юмрукът й полита към мен… Аз се привеждам и избягвам удара, след което се впускам към другия край на помещението. Тя се хвърля след мен. Подхранваната от гнева й енергия пулсира, разпръсква се и кара лампите да гаснат. Подът се огъва под краката ни, а стъклените лавици и витрината се пръсват на парчета и се разпиляват.

Озовава се до мен почти веднага и ме срязва:

— Добър опит, Евър! Обаче така само отлагаш неизбежното и ме забавляваш. Имай предвид, че не бързам особено. Можем да си играем така цял ден. Но недей да забравяш, че колкото по-дълго продължава това, толкова по-дълго ще страда той. — Посочва с палец зад гърба си, където лежи бездиханно тялото на Джуд.

Стисвам зъби толкова силно, че се опасявам да не се счупят. Край на опитите да се разбера с нея. Сторих всичко по силите си. Дойде време да приложа уменията, които придобих по време на тренировките.

В този миг със залитане тя отново се хвърля към мен, а в последния момент аз правя крачка встрани, при което тя се забива в поставката за дискове. Преобръща ги и се строполява на земята сред купчина дървени отломки и парчета от пластмасови кутийки, които се впиват дълбоко в плътта й.

Хевън обаче само се разсмива, обръща се по гръб и спокойно започва да вади парчетата стъкло. Очите й проблесват все по-налудничаво, докато наблюдава как раните се затварят и след миг от тях не остава и следа. После се изправя, отръсква се и отново застава срещу мен.

— Как се чувства човек, който знае, че съвсем скоро ще умре? — пита ме с пресипнал и задъхан глас, който разкрива какви усилия полага да се съвземе.

Повдигам рамене:

— Не знам. Ти ми кажи.

Отдръпвам се още малко назад…

И осъзнавам — твърде късно за съжаление — че съм се оказала притисната до стената, а това не е най-добрата позиция за маневриране. Необходимо ми е пространство, за да мога да се пазя или да избягам, в зависимост от случая. Трябва да намеря начин да се добера до другия край на стаята, където падна амулетът ми. В момента, в който го поставя отново на врата си, ще се заема да оправя целия този хаос.

Хевън стои пред мен с отпуснати до тялото ръце, разкрачена и с леко присвити колене. Пръстите й нервно потрепват, стиска и разпуска юмруци.

Използвам кратката пауза, за да я огледам. Опитвам се да усетя енергията й, за да разбера какво точно ще направи и къде ще посегне. Тя обаче не е в нормалното си състояние, изгубила е връзка с реалността и се е оттеглила някъде дълбоко в себе си. Не мога да я видя — все едно се опитвам да прозра през плътна мъгла или облак статично електричество. Невъзможно е да я разгадая.

Затова, когато се хвърля към мен с високо вдигнат юмрук, насочен към корема ми, посягам да блокирам удара. Без да предполагам, че тя ще промени посоката в последния момент.

Не бих могла да си представя, че човек в такова състояние — толкова нестабилен и разстроен — би могъл да замисли и да изпълни подобен ловък ход.

Погледът й е налудничав и блести победоносно, когато юмрукът й поразява гърлото ми.

Улучва най-слабото ми място — петата ми чакра, съответстваща на липсата на проницателност, погрешното използване на информацията и склонността да се доверяваш на недостойни хора.

Удря ме толкова силно и бързо, че не успявам веднага да схвана какво се е случило.

Трябват ми няколко секунди, преди да разбера.

Преди да ме прониже болката.

Преди да напусна тялото си и да се завъртя над него, загледана надолу към злорадото лице на Хевън и сгърченото тяло на Джуд. После ме обгражда прекрасно синьо небе, през което прелитам твърде бързо. Накрая всичко потъва и се срива. Обгръща ме мрак.