Алисън Ноел
Нощна звезда (25)

Двайсет и четвърта глава

Обръщам се към Джуд и му казвам да се махне оттук, да се скрие, да направи нещо, каквото и да е, само и само да й се изплъзне. Зная, че имаме само секунда, най-много две… После тя ще ни нападне и ще бъде прекалено късно.

Независимо че погледът ми показва, че изобщо не се шегувам, той дори не помръдва. Остава зад щанда, плътно зад мен. Разбирам, че заради целувката ни преди малко смята за свой дълг да остане и да ме брани.

Каня се да повторя предупреждението си, но преди да го направя, Хевън прекосява стаята и се оказва пред нас. Изглежда извън контрол — с разширени очи и обезумял поглед.

Заставам пред Джуд, уплашена от начина, по който тя се усмихва и бавно прокарва език по устните си. Надига се леко на пръсти, наднича над рамото ми и заявява:

— Направи си услуга и недей да слушаш Евър. За теб ще е по-добре да останеш там, където си. Не си в състояние да ме надбягаш, а и тази енергия ще ти е необходима за друго.

Бързо пристъпва вдясно, сякаш възнамерява да се протегне покрай мен и да го сграбчи. Аз обаче веднага й препречвам пътя. Следя напрегнато всяко нейно движение. Няма да позволя да стане като при предишния ни сблъсък в училищната тоалетна, когато тя успя да ме подчини и ме притисна до стената. Щом аз едва успявам да я удържа, Джуд няма никакви шансове.

— Съжалявам, че прекъснах заниманието ви. Изглеждахте напълно погълнати един от друг… — Разсмива се и зачервените й очи се стрелкат ту към мен, ту към него. — Нямах представа, че отношенията ви са взели такава насока.

Протяга се към мен и бодва рамото ми с дългия си, лакиран в синьо нокът. Усещам ледената й, жестока енергия, която ме пронизва като отровно ухапване. Неприятната студена тръпка отказва да изчезне дълго след като Хевън се е отдръпнала. Същевременно забелязвам нещо, което ми вдъхва надежда: колкото и да се старае да го прикрие, ръката й трепери.

Тя накланя главата си на една страна и започва да навива на показалеца си дълъг кичур от спускащата се по гърдите й коса. Вниманието й е насочено само към Джуд:

— Има нещо, което трябва да узнаеш, преди да си се въодушевил прекалено. Единствената причина Евър да ти позволи да стигнеш до тази фаза е, че Деймън я заряза заради Стейша. За пореден път. — Поклаща глава и стисва устни, сякаш не може да повярва колко съм подла. — Така че сигурно просто е имала нужда да се облегне на някого. Нещо като патерица, нали разбираш?

Поглеждам крадешком към Джуд. Надявам се, че не взима думите й насериозно. Очите му обаче са така замъглени, лицето му — толкова объркано, че не мога да разбера какво мисли.

— Не се ли умори вече? — Тя престава да навива косата на пръста си и започва да разглежда многобройните си пръстени. — Нали си наясно, че Евър винаги те използва като рамо, на което да поплаче? Че очаква да й свършиш мръсната работа, като ти предлага само една целувка в замяна. Е, поне това ти дължи — в крайна сметка тя е основната причина животът ти да е обречен на такъв трагичен и преждевременен край!

Иска да продължи да се забавлява за наша сметка, но аз вече чух достатъчно, както и Джуд. Не желая думите й да го разсеят… или пък да вземе да й повярва. Успокоявам дишането си и се концентрирам.

— Какво искаш, Хевън?

— О-о, мисля, че много добре знаеш!

Очите й, чиито ириси преди блестяха като прекрасни водовъртежи от бронзово и златисто, сега са тъмни, мрачни и жестоки езера, обрамчени в червено.

— Струва ми се, че бях пределно ясна. — Ухилва се и зъбите й проблесват. — Единственото, което не мога да реша, е кого да убия първи. Защо не ми помогнеш, Евър? Какво ще кажеш — теб или Джуд?

Старая се да успокоя енергията на Джуд, който се напряга все повече, и да привлека вниманието й, за да не го насочи отново към него.

— Ах, значи това било! — възкликвам и повдигам вежди.

— Големият ход, който заплашваше да направиш… От колко време вече говориш за него — няколко седмици? Или станаха месеци? Ще приведеш в изпълнение грандиозния си план в малка квартална книжарница без никакви свидетели?

Поклащам глава, за да покажа колко съм разочарована от избора й на сцена.

— Честно ти казвам, Хевън, малко съм изненадана. Смятах, че ще предпочетеш нещо по-бляскаво, драматично и помпозно. Да разиграеш истински спектакъл в претъпкан търговски център например. От друга страна, напоследък изглеждаш малко… как те наричаше Роман…

Присвивам очи, сякаш се старая да си припомня, после с театрален жест се удрям по челото и казвам:

— Ах, да, сетих се! Прегладняла. Изглеждаш малко прегладняла напоследък. — Поглеждам я спокойно в очите. — Как да ти го обясня… Напрегната. Избухлива. Уморена, разнебитена дори. Сякаш спешно се нуждаеш от добра вечеря и ъъ… може би дори от прегръдка.

Тя се намръщва, прави една несигурна крачка към мен.

— О, всъщност напоследък получавам доста прегръдки. Не се безпокой за мен! А пък ако случайно ми потрябва гушкане, винаги мога да се обърна към Джуд, който ми е под ръка в момента. — Хвърля му толкова похотлив, зловещ и хищнически поглед, че усещам как той потръпва и енергията му се променя. — Колкото до липсата на драматизъм и грандиозност… не мисли за това. Ще има предостатъчно драма. Пък и не сцената има значение, а самата пиеса, която се разиграва на нея. Не че ще ти разкрия или ще ти подскажа нещо, защото смятам, че ще е много по-забавно да ви изненадам. Знай само, че накрая ще си платиш за всички ужасни неща, които ми причини, включително за последното…

Нямам представа за какво намеква, но тя не ме оставя да гадая дълго:

— О-о, я не се прави на интересна! Да не би да смяташе, че няма да разбера, че си влизала в къщата ми и си ми откраднала еликсира!

Зяпвам я шокирано. Не мога да повярвам — тя мисли, че съм била аз!

— Да не мислиш, че не си броя бутилките? Че няма да забележа липсата? — Тя разгневено повишава тон: — Обрала си ми половината хладилник! За идиотка ли ме смяташ? — поклаща глава. — Пределно ясно е защо си го направила. Решила си, че само така можеш да изравниш силите. Ще ти издам една тайна обаче: никога няма да можеш да се мериш с мен. И да пиеш от моя еликсир, това няма да се промени!

— Че защо ми е да пия от твоя, след като си имам свой? — отвръщам намръщено аз.

Усещам присъствието на Джуд зад гърба си, начина, по който се напрягат мускулите му и енергията му потрепва. Това са два много лоши знака, които показват, че се кани да направи нещо глупаво. Не бива да му позволявам.

Облягам се назад и се притискам към него. Надявам се Хевън да не забележи, а той да схване посланието ми и да си трае, да ме остави аз да се оправя с нея.

— Приеми истината, Евър! — Очите й се впиват в моите, а крайниците й започват да треперят. — Моят еликсир е по-добър и по-могъщ от твоя. Но дори и той няма да ти помогне. Колкото и да пиеш от него, пак не можеш да ме стигнеш!

— Защо ще искам да го пия? Погледни в какво те е превърнал! — Тонът ми е язвителен и надменен; целта ми е да задържа вниманието й.

Посочвам с ръка към тялото й, от главата до петите: кръвясалите й очи, треперещите крайници, мъртвешки бледото й, плашещо лице, кльощавата снага.

И изведнъж, докато я гледам, осъзнавам, че не мога да продължавам така, независимо каква заплаха е тя.

Защото това е Хевън.

Моята стара и обичана приятелка Хевън.

Онази, с която излизах и се смеех. Единствената, освен Майлс, която ми позволи да седна до нея през първия училищен ден.

А в момента тя е в беда. Единствено аз мога да й протегна ръка и да се опитам да й помогна. Да я разубедя, да я накарам да изостави глупавия си план, преди да е станало прекалено късно и да съм я изгубила завинаги.

— Хевън, моля те! — Смекчавам и тона, и погледа си. Искам да разбере, че съм искрена, че съм променила намеренията си и не искам да я нараня. — Не е нужно да става така! Можем да прекратим веднага, тук и сега. Планът ти ще се превърне в ужасна трагедия и само ще влоши нещата. Затова, моля те, много те моля, помисли си!

Поемам дълбоко въздух и изпълвам цялото си същество със светлина — толкова, колкото успявам да побера. Сдържам дъха си за миг, после го изпускам и изпращам към нея вълна от успокояваща лечебна зелена енергия. Тя се сблъсква с обвиващата я защитна стена, опитва се да проникне през обвивката й, пропита с гняв и омраза, но отскача от нея. Не успява.

— Още не е късно! Все още можем да сключим примирие — промълвявам умолително.

Погледът ми обаче е твърд и решителен. Надявам се така да я спра, да я задържа, докато е на ръба, и да я върна, а също и да успокоя Джуд. Да му попреча да предприеме самоубийствения скок, който вероятно замисля.

— Не изглеждаш никак добре. Губиш контрол. Изслушай ме като човек, който е преживявал същото. Пак ти казвам, не е нужно да става така. Има и друг изход. Позволи ми да ти го покажа… наистина искам да ти помогна!

Тя обаче ми се изсмива в лицето — грубо и безпардонно. Погледът й танцува лудо наоколо, без да се спира върху нищо за повече от секунда. Наистина създава усещането, че всеки момент ще се разпадне:

— Да ми помогнеш?! Моля ти се! Кога изобщо си го правила? Винаги само си взимала от мен. Винаги. Никога нищо не си ми давала, нито си ми помагала. От къде на къде ще го правиш сега?

— Хубаво — свивам рамене аз. Няма да позволя думите й да ме засегнат, защото имам по-важна задача: да й попреча да се самоунищожи. — Щом не ми вярваш, позволи на някой друг да ти помогне. Все още имаш семейство и приятели. Истински приятели. Хора, които ги е грижа за теб, за разлика от онези, чиито умове манипулираш и които само си мислят, че те харесват.

Тялото й леко се поклаща ту на едната, ту на другата страна, а очите й примигват бързо и нервно. Бръква дълбоко в чантата си и започва да търси еликсир, но намира само няколко празни бутилки, които запраща на пода.

Разбирам, че трябва да побързам — времето ни изтича, тя ще избухне всеки момент. Трябва някак да я достигна. Да я убедя. Когато заговарям, гласът ми е задъхан и накъсан:

— Какво ще кажеш за Майлс? Той със сигурност ще иска да ти помогне! И брат ти Остин, та той непрекъснато ти подражава. Толкова разчита на теб. По дяволите, обзалагам се, че дори Джош все още е луд по теб. Нали ми каза, че дори ти е посветил песен… че иска да се съберете отново. Едва ли те е забравил толкова бързо. Сигурна съм, че веднага ще дойде, ако го повикаш. А и… — каня се да спомена родителите й, но веднага млъквам. В действителност майка й и баща й никога не са я подкрепяли особено и до голяма степен са виновни за сегашното положение.

Мълчанието ми обаче продължава прекалено дълго. Тя усеща колебанието ми и ме поглежда свирепо.

— Кой още, Евър? Кого ще прибавиш към списъка? Икономката ли? — Свива презрително устни. — Съжалявам, но времето за това отдавна мина. Ти ми отне единствения човек, когото истински съм обичала и който го бе грижа за мен. И сега ще си платиш за това. И двамата ще си платите! Не си мисли, че някой от вас ще се измъкне! И двамата ще излезете от тук с краката напред, в черни чували за трупове! Всъщност не. В твоя случай, Евър, ще използват прахосмукачка, за да съберат купчинката прах!

— Това няма да го върне!

Думите ми обаче закъсняват. Не успях да задържа вниманието й. Тя вече не ме слуша. Оттеглила се е в най-дълбокия и глух кът на помраченото си съзнание. Не изпитвам и капчица съмнение — достатъчно е да видя как тялото й застива, а погледът й се замъглява и разфокусира. Усещам точния момент, в който реагира на безумния гняв, който я изгаря отвътре.

Стените започват да се тресат и да скърцат.

Книгите изпадат от лавиците и се разпиляват.

Ято порцеланови ангелчета полетява и се разбива на пода.

Вече няма как да я достигна.

Няма връщане назад.

Застанала е пред мен с горящ поглед, цялото й тяло се тресе от бяс. Косъмчетата по ръцете й настръхват, косата й се разхвърчава около лицето. Стисва здраво юмруци, повдига се на пръсти и се протяга към Джуд.

Отварям уста да изкрещя „Бягай!“

Да му заповядам да направи портала и да се спасява в Съмърленд…

Но отново закъснявам.

Той вече е изскочил иззад мен и се хвърля към нея.

Задействал е малоумния си план да ме защити дори и с цената на живота си.

А когато се пресягам, за да го спра, Хевън се протяга към мен, сграбчва амулета и го смъква от врата ми. Лицето й е разкривено от омраза и злорадство, когато изкрещява:

— Е, какво ще те пази сега, Евър?!