Алисън Ноел
Нощна звезда (20)

Деветнайсета глава

Ако съдех само по вида на паркинга, вероятно щях да реша, че всичко е наред. Щях да си кажа, че изтощителната тренировка тази сутрин, заради която всичките ми мускули треперят, е била пълна загуба на време и енергия и е трябвало да си остана в леглото и да се наспя.

Но предвид какво ми каза Майлс, знам, че трябва да подмина претъпкания паркинг, който прилича повече на изложбена зала за луксозни коли, отколкото на паркинг, предвиден за ученици. Необходимо е да мина през портите от ковано желязо и да стигна до сърцето на кампуса, където според Майлс се вижда реалната обстановка. Освен това той казва, че тя е шокираща само за посветените. Учителите и административният персонал изобщо не са наясно с новия социален ред.

— Това не е всичко, Евър — обръща се той към мен, когато се насочвам към обичайното си място (най-хубавото, онова, което Деймън пазеше за мен и на което в момента се е наместила Хевън). — Трябва да ти кажа още нещо…

— Давай! — подканям го с усмивка. Усещам как сърцето ми ускорява ритъм при вида на лъскавия червен астън мартин на Роман, сега каран от Хевън.

— Не всичко е такова, каквото изглежда на пръв поглед. Просто го запомни, става ли? Недей да прибързваш с изводите… Недей да съдиш, преди да си научила всичко. Поне така бих постъпил аз, ако… не, когато попадна на нещо такова. Разбираш ли?

Отмятам косата от лицето си.

— Изплюй камъчето, Майлс! Стига си шикалкавил, просто го кажи. Изобщо не схващам за какво намекваш.

Съсредоточавам се върху енергията му и треперливата му несигурна аура, които ясно показват, че нещо става. Въпреки това не нарушавам клетвата си и не надничам в мислите му. Уважавам личното му пространство и спазвам самоналожените си ограничения.

Той обаче не го знае. Вижда само втренчения ми поглед и особеното изражение, които го хвърлят в паника.

— Хей, не така! Обеща, че няма да го правиш без мое позволение! Забрави ли вече?!

— Успокой се. Не съм ти прочела мислите, дори не съм се опитвала. Каква е тази липса на доверие?

Последното го измърморвам на себе си, но именно тези думи го подтикват да продължи:

— Слушай, Евър, доверието е нещо двустранно! Именно за това говорех преди малко.

Пренебрегвам съзнателно неясното му и прекалено тайнствено предупреждение. Имам по-важна работа. Затварям очи и предприемам нещо, което цели да покаже на една определена личност кой точно командва парада. Виненочервеният астън мартин е заточен в един отдалечен ъгъл на паркинга, а аз рязко настъпвам газта и намествам колата си на освободеното място.

Майлс ахва:

— Леле! Бях забравил колко обичам да се возя с теб. Да не говорим за стила ти на паркиране! — Поклаща глава и се разсмива. — Всъщност наистина ми липсваше. Вярно, че нямам търпение да ми оправят колата и отново да се придвижвам свободно, но обожавам навика ти да сменяш светлините на светофарите, както ти изнася! А и способността ти да убеждаваш останалите шофьори да се престрояват и да ти правят път. И как, когато си харесаш някое място за паркиране, успяваш да се настаниш на него — независимо дали вече е заето или не. Точно както направи сега. — Въздъхва с комично отчаяние. — Когато съм сам, никога не става така.

Казва го като шега, обаче аз се сепвам. Хитрите маневри, които изреди, всъщност научих от Деймън — кралят на лукавите шофьори. Чудя се какво ли е неговото отношение към събитията.

— Майлс… — промълвявам и спирам — гласът ми е някак тих. Отпускам ръце в скута си. — Виждал ли си Деймън напоследък? Какво прави, къде е? — Обръщам се и забелязвам загрижеността, която изведнъж помрачава лицето му. — Защо позволява на Хевън да се държи така? Да паркира тук… да върши безнаказано разни неща. Защо не се опитва да я спре?

Майлс отклонява погледа си за миг. Явно му трябва известно време, за да обмисли думите си. Когато отново ме поглежда, тонът му е мек и успокоителен:

— Повярвай ми, не е оставил нещата така. Отвръща на ударите… просто го прави по неговия си начин, съобразен с изискванията на кармата. — Стисва ръката ми. — Именно това имах предвид, като те предупредих да не прибързваш с изводите. Не всичко е такова, каквото изглежда… само черно или само бяло.

Поглеждам го въпросително и чакам, но той не навлиза в подробности. Вместо това стисва устни и прокарва пръсти пред тях, сякаш затваря въображаем цип. Не мога да повярвам. Нима ще остави нещата така?

— Това ли е всичко? Какви бяха тези намеци, нищо не разбрах! Нима ще ме оставиш да се оправям сама, без да ме ориентираш?

— Вече те ориентирах — отсича той и отново стисва устни. Решителното му изражение подсказва, че друга информация няма да получа.

Въздъхвам и затварям очи. Не си позволявам да се изнервя, разбира се, нито пък ми хрумва да му чета мислите. Няма смисъл да го притискам повече. Очевидно е, че го прави от загриженост за мен — вероятно иска да ми спести нещо.

Решавам да оставя нещата така. Зная нещо, за което той няма представа: че каквото и предизвикателство да ме очаква, аз съм готова да го посрещна.

Вече нищо не е в състояние да ме пречупи.

Майлс смъква сенника и повдига огледалото. Присвива очи, оглежда отражението си, прокарва пръсти през дългата си, лъскава кестенява коса. Инспектира готиния нов външен вид, с който още не съм съвсем свикнала — проверява зъбите, ноздрите и профила си (и левия, и десния). После кимва отсечено — явно присъдата е добра — и отново вдига сенника.

— Готови ли сме? — Протягам се за чантата си и виждам как кима. — Все пак нека уточним — ти на чия страна си?

Той мята раницата си на рамо. И очите, и зъбите му проблесват, когато се усмихва в отговор:

— На своята. Аз съм на своя страна.

Е, определено не се е шегувал. Нито пък е преувеличавал. От една страна, всичко е съвсем различно — драстична промяна, която човек няма как да пропусне. Същевременно, за по-малко наблюдателните сред нас (тоест, учителите и административното тяло) нещата са си съвсем същите.

На масите, където преди седяха учениците от горните класове, отново седят такива, само дето на тези преди дори не беше позволено да минат оттам, камо ли да седнат. И вместо русата модна принцеса с поведение на отявлена кучка, сега начело на групичката седи тъмнокоса модна принцеса — също отявлена кучка.

И чийто поглед ме пронизва като стрела в мига, в който с Майлс минаваме прага. Имам чувството, че на гърдите ми е нарисувана мишена.

Вниманието й се отклонява от групичката омагьосани фенове и се насочва към нас. Присвива очи и злобно стисва устни. Това трае само миг, но е напълно достатъчно, за да стресне Майлс.

— Чудесно, просто чудесно! — измърморва той, като клати глава. — Струва ми се, че току-що неофициално застанах на твоя страна. Или поне тя така си мисли.

— Не се притеснявай — прошепвам му и започвам да се оглеждам. Търся Деймън, макар да се преструвам, че само оглеждам присъстващите. — Обещавам ти, че нищо няма да…

След което го съзирам.

Деймън.

— Обещавам ти, че няма да й позволя да…

Преглъщам с усилие и се предавам. Изпивам го с очи: седи на една пейка, протегнал дългите си крака пред себе си, а великолепната му глава се обляга на кръстосаните му на тила ръце. Обърнал е лицето си към слънцето и се наслаждава на топлината му.

— Обещавам, че няма да й позволя да нарани…

Искам да довърша, наистина искам, но напразно. В секундата, в която го виждам, разбирам за какво се опитваше да ме предупреди Майлс, защо бе толкова неясен и тайнствен. Явно не е искал да ми го изтърси просто така. Предположил е — при това с основание — че ще откача.

Майлс направи каквото можа, не мога да го отрека. Искаше да ми спести удара, но за такова нещо няма как да се подготвиш.

Когато казах, че нищо не е в състояние да ме пречупи, грешах.

Грешах ужасно.

От друга страна, никога не съм си представяла, че ще го заваря така.

Говори й меко и нежно, гледа я мило. Отклонява вниманието й от злостните забележки, които подхвърлят по неин адрес околните. Докато Деймън е там, никой няма да посмее да предприеме нещо повече. Никой няма да се приближи. Самото му присъствие гарантира това. Благодарение на него тя е в безопасност.

Докато той е с нея, гневът им няма да я застигне.

Но това, че разбирам защо постъпва така, не значи, че ми е лесно да ги гледам. С всяка изминала секунда част от мен вехне.

Част от мен умира.

Майлс стисва рамото ми и се опитва да ме отведе, но не успява. Аз съм значително по-силна от него и не се поддавам.

Зная, че е само въпрос на време Деймън да усети присъствието ми. Не мога да скрия енергията си, а и не искам. Вътрешностите ми горят, сърцето ми се къса, ръцете ми треперят. Ужасена съм от онова, което може би ще видя в погледа му, но нямам избор. Трябва да разбера.

Трябва да проумея какво става.

Трябва да знам дали тя е заела мястото ми.

Когато ме вижда, очите му се разширяват, устните му леко се разтварят и той сякаш се преобразява.

Дъхът ми спира. Имам чувството, че е изминал не миг, а цяла вечност. Сякаш времето е спряло. Но само след секунди тя също ме забелязва. Проследява погледа му, преди той да извърне очи. Няма и следа от някогашната й самонадеяност. Сякаш се е изпарила завинаги.

— Евър, моля те… — подканя ме Майлс, надвесен над ухото ми. — Помни какво ти казах! Нищо не е такова, каквото изглежда. Всичко е наопаки, абсолютно всичко. Някогашните аутсайдери сега са в списъка на елита, а пък бившият „А“ отбор вече не съществува. Някои се крият, а други направо напуснаха училище. Нищо не е както преди.

Чувам го, но не му обръщам внимание. Думите му ме подминават, все едно не ги е произнесъл.

Не ме интересува нищо от казаното. Единственото, което има значение, е Деймън… и погледът му, прикован в моя.

Чакам — нещо, каквото и да е. Червено лале, независимо дали истинско, или мисловен образ; някакъв знак. Но не получавам нищо. Само безкрайна тишина, която запълва пространството помежду ни.

Облягам се на Майлс и му позволявам да ме отведе.

Минаваме край тях.

Край извора на страданието ми.