Алисън Ноел
Нощна звезда (2)

Първа глава

— Никога няма да ме победиш, Евър! Никога няма да спечелиш. Невъзможно е. Не си в състояние да го направиш. Защо си губиш времето?

Присвивам очи и се вглеждам в лицето й — светлата кожа, дребните фини черти, тъмната гъста коса, която го закрива като облак. Изпълненият с омраза поглед на очите й, от които сякаш си е отишла светлината. Стисвам силно зъби и с нисък, премерен глас заявявам:

— Не бъди толкова сигурна. Може да се надцениш, и то сериозно. Всъщност ти направо се надценяваш. Убедена съм в това.

Тя се изсмива — подигравателно, високо и уверено. Звукът прокънтява и започва да отскача от белите стени и дървения под на просторната празна стая. Целта, разбира се, е да ме уплаши. Или поне да ме раздразни и изкара извън равновесие.

Само че няма да се получи.

Подобно нещо не може и няма да се получи.

Прекалено съсредоточена съм, за да се случи.

Концентрирала съм цялата си енергия в една точка и светът около мен изчезва напълно. Останали сме само аз, готовият ми за удар юмрук и слънчевата чакра на Хевън. Третата чакра, позната още като чакрата на слънчевия сплит — домът на гнева, страха, омразата и склонността да отдаваш прекалено голямо значение на властта, признанието и отмъщението.

Погледът ми е прикован в целта: сякаш наблюдавам черната точка на мишена, която се намира в средата на гърдите й.

Наясно съм, че с един-единствен бърз и точен удар ще я превърна в тъжен спомен. Предупреждение за онова, което се случва, когато злоупотребяваш със силата си. Тя изчезва. Мигновено. След нея няма да остане нищо, освен високи черни ботуши и купчинка прах. Само те ще напомнят, че я е имало и е била тук.

Не исках да се стига дотук. Опитах се да се разбера с нея, да й обясня, да я накарам да дойде на себе си, заедно да намерим начин да решим проблема…

В крайна сметка не отстъпи.

Не се отрече от погрешно насочения си стремеж към отмъщение.

Не ми остави друг избор, освен да я убия… или да бъда убита.

Не се съмнявам как ще завърши всичко това.

— Прекалено слаба си.

Тя кръжи около мен. Движи се бавно, предпазливо, без да откъсва очи от очите ми. Високите остри токчета на ботушите й оставят следи по пода. Продължава:

— Изобщо не можеш да се мериш с мен!

Спира, поставя ръце на кръста си и накланя глава настрани, при което водопадът от тъмна лъскава коса се плъзва по рамото й и стига до ханша.

— Можеше да ме оставиш да умра преди няколко месеца. Вече имаше възможност да ме убиеш. Вместо това ми даде да пия от еликсира. А сега съжаляваш, така ли? Защото не одобряваш онова, в което съм се превърнала? — Млъква за миг и прави многозначителна физиономия. — Кофти за теб. Сама си си виновна. Ти ме направи такава. От друга страна, що за създател би убил творението си?

— Вярно е, че аз те направих безсмъртна, но след това ти сама носиш отговорност за действията си — казвам твърдо през зъби, въпреки че Деймън ме бе учил да се държа спокойно, да говоря по същество и да не се поддавам на игричките й.

„Запази съжалението за по-късно“, каза ми той.

Обаче фактът, че сега сме тук, означава, че за Хевън „по-късно“ няма да има. Но независимо че се стигна до това, аз все още искам да намеря път към сърцето й.

— Няма нужда да правим това. — Очите ми се впиват в нейните с надеждата най-после да проумее какво й казвам. — Можем да спрем тук и сега. Няма защо да отиваме по-далеч!

— Ха, иска ти се! — пропява тя развеселено. — По погледа ти личи, че не можеш да го направиш. Макар да смяташ, че го заслужавам. Колкото и да се опитваш да убедиш себе си в необходимостта от това, ти си прекалено мека. Защо смяташ, че този път ще е различно?

Защото сега си опасна — не само за себе си, но и за всички останали. Този път е различно, съвсем различно. Както ще разбереш след малко.

Стисвам юмрук толкова силно, че кокалчетата ми побеляват. Открадвам си секунда да се съсредоточа, да постигна равновесие и да възстановя запасите си от светлина, точно както ме учеше Ава. Същевременно държа ръката си отпусната, но нетрепваща, очите ми са все така приковани в нейните, прочистила съм ума си от всички странични мисли, а на лицето ми не са изписани никакви чувства — на това ме научи Деймън наскоро. Той твърдеше, че номерът е да не издавам нищо и да се движа бързо и целеустремено. Да свърша необходимото, преди тя да разбере намеренията ми — докато не стане твърде, твърде късно. Докато тялото й не се разпадне, а душата й не отиде в онова призрачно място. Тя няма да има и най-малката възможност да предприеме каквото и да било или да отвърне на удара.

Това е урок, научен на бойното поле преди много време, който не смятах, че ще ми се наложи да използвам.

Не мога да не й поискам мислено прошка, макар че Деймън ме бе предупредил да не го правя. Думите „Прости ми“ прелитат от моя ум до нейния. За миг в очите й проблясва съжаление, което бързо е изместено от обичайната смесица от омраза и презрение.

Тя вдига юмрук и го насочва към мен. Твърде късно. Моят вече се движи, лети напред с пълна сила. Удрям я право в слънчевата чакра, при което запращам тялото й — въртящо се, трошащо се, в безкрайната пустош.

Шадоуленд. Страната на сенките. Вечният дом на всички изгубени души.

Поемам си рязко дъх, докато наблюдавам бързото й разпадане. Става толкова лесно, че е трудно да си представиш, че някога е имала форма.

Стомахът ми се бунтува, сърцето ми се блъска в гърдите, гърлото ми е така пресъхнало и свито, че не съм в състояние да говоря. Тялото ми реагира така, сякаш случилото се току-що не е наужким, а е ужасяващата реалност.

— Добре се справи. Удари точно където трябва, право в целта — казва Деймън и прекосява стаята за части от секундата. Топлите му силни ръце ме обгръщат и той ме привлича към гърдите си. Гласът му звучи като нежна песен в ухото ми:

— Макар че трябваше да оставиш това „Прости ми“ за мига, когато вече я няма. Зная, че се чувстваш зле, и не те виня, но в такива случаи се налага да избираш: ти или тя. Само едната от двете ви може да оцелее. Честно казано, предпочитам това да си ти. — Той прокарва пръст по бузата ми и прибира кичур дълга руса коса зад ухото ми, после добавя: — Не можеш да си позволиш да й дадеш знак какво я очаква, така че остави извиненията за по-късно, става ли?

Кимам и се отдръпвам, като все още се опитвам да успокоя дишането си. Поглеждам през рамо към купчината черна кожа и дантела на пода. Това е всичко, останало от проявената от мен Хевън. Едно мигване — и останките също изчезват. Раздвижвам врата си, протягам ръце и крака и изпъвам тялото си. Действията ми биха могли да се тълкуват като отърсване или като подготовка за следващия рунд. Деймън избира втората възможност, усмихва се и заявява:

— Да пробваме ли още веднъж?

Поглеждам и поклащам глава. Приключих за днес. Нямам никакво желание пак да убивам призрачната бездушна обвивка на някогашната ми най-добра приятелка.

Днес е последният ден от лятото, последният ни ден свобода. Има много, много по-хубави начини да го прекараме.

Вглеждам се в тъмните къдрици, които закриват челото му и падат над невероятните му кафяви очи. Проследявам извивката на носа му, хребетите на скулите му и чувствените му устни. Припомням си прекрасното усещане, когато се допират до моите.

— Да отидем до павилиона — подканвам го аз.

Погледът ми настойчиво се впива в неговия, след което се спуска към ръба на семплата му черна тениска и копринената връв, на която висят защитните му кристали, после по избелелите му дънки и кафявите летни обувки.

— Хайде да се позабавляваме! — допълвам с усмивка и затварям очи.

Само след миг се материализирам в нови дрехи — тениската, късите панталонки и маратонките, с които се упражнявам, изчезват. Сега съм облечена в една от прекрасните вечерни рокли с корсет и дълбоко деколте, които носех, докато живеех в Париж.

Вдигам очи към неговите и по премрежения му поглед веднага разбирам, че е съгласен. Павилионът е прекалено голямо изкушение. Това е единственото място, където можем да се докосваме без енергийният щит да ни пречи; където кожата ни може да се допира, ДНК-то ни да се смесва, без животът и душата на Деймън да са изложени на заплаха.

Само там е възможно да се потопим в друг свят, в който не ни грозят опасностите от реалния. Вече не негодувам толкова остро срещу ограниченията в живота ни, дори не им обръщам кой знае какво внимание. Зная, че те са резултат от избора, който направих, единственото правилно решение. Ако не бях накарала Деймън да пие от еликсира на Роман, днес той нямаше да е тук с мен. Само така можех да го спася от вечното заточение в Шадоуленд. Затова съм щастлива да усещам допира му, независимо под каква форма.

Все пак, след като знам, че има място, където мога да получа много повече, съм решена да отида там, а и моментът е подходящ.

— Ами тренировките? Утре започваме училище. Не искам да те свари неподготвена. — Той се опитва да постъпи правилно, благородно, макар да му е ясно, че в крайна сметка ще се озовем в павилиона. — Нямаме представа какво е замислила, затова трябва да се подготвим за най-лошия възможен сценарий. Освен това трябва да ти покажа и тайчи. Ще се удивиш колко помага за балансирането на енергията, да се заредиш отново…

— Сещаш ли какво друго може да ме зареди с енергия?

Усмихвам се и преди да му дам възможност да отговори, притискам устни към неговите. Чакам да каже думите, за да отидем там, където можем да се целуваме наистина.

При топлината на погледа му по тялото ми се разлива онази гореща тръпка, която само той може да събуди.