Алисън Ноел
Нощна звезда (14)

Тринайсета глава

В събота следобед се окачва, че няма как да ги отбягвам повече. Сабина е застанала до кухненския плот и реже зеленчуци за гръцка салата. До нея Миноз щедро пълни пирожките със смляно пуешко месо.

— Ей, Евър — вдига поглед и ми се усмихва той. — Искаш ли да се присъединиш към нас? Има още много, ще стигне за всички ни.

Поглеждам към Сабина, чиито рамене се напрягат. Ножът в ръцете й се стоварва върху дъската по-силно от необходимото и почти сплесква домата, вместо да го разполови. Става ми пределно ясно, че тя далеч не ми е простила, нито пък ме е приела. Нямам сили да се боря с нея в момента.

— Ъ-ъ, всъщност тъкмо се канех да излизам — измърморвам, избягвайки погледа му.

Надявам се да не се опитва да ме спре, за да си бъбрим. Наистина искам да се махна час по-скоро оттук.

Промъквам се към изхода и вече съм на една крачка от свободата, когато Миноз приключва с пирожките и казва:

— Би ли ми отворила вратата, ако обичаш?

Застивам на прага. Ясно ми е, че не просто ме моли за помощ, ами иска да си поговорим на спокойствие някъде, където приятелката му не може да ни чуе. Няма как да се измъкна, така че отивам с него до скарата. Известно време той се занимава с приготвянето на храната. Изглежда толкова погълнат от задачата, че решавам да го оставя, мислейки, че съм сбъркала по отношение на намеренията му. В този миг обаче той пита:

— Е, как върви училището тази година? Не те виждам често… Всъщност май не съм те виждал изобщо.

Поглежда ме крадешком и отново се връща към работата си — поръсва месото с подправки, докато аз стърча безмълвно и се чудя какво да му отговоря.

Естествено, няма смисъл да лъжа човек, който може просто да провери дневника с присъствията, така че само вдигам рамене:

— Е, това вероятно може да се обясни с факта, че бях на училище само първия ден. Оттогава не съм стъпвала там.

— А-ха — кимва той и оставя бурканчето с подправката на гранитната лавица до скарата. Едва след това се обръща и ме поглежда. — Тежък случай на загуба на мотивацията, предполагам?

Започвам да се чеша по ръката, макар че изобщо не ме сърби. Би трябвало да спра да се въртя така нервно; и без това изглеждам достатъчно гузна. В този миг погледът ми случайно се спира на прозореца на първия етаж, където Сабина е застанала на пост. При вида й изпитвам неистово желание да побягна.

— Обикновено това се случва чак през последния срок. Теб обаче явно те е пипнало по-рано. Мога ли да ти помогна с нещо?

Ами да, можеш да кажеш на гаджето си да не ме съди. На Хевън — да не се опитва да ме убие, на Онър — да не ме заплашва… А, да — няма да е зле и да ми помогнеш да разкрия истината за общото ни минало с Деймън. В свободното си време пък пробвай да докопаш една бяла риза с петно отпред и да я изпратиш в някоя лаборатория за анализ — това наистина ще е страхотно!

Разбира се, не му казвам нищо подобно. Вместо това свивам рамене и въздъхвам още по-силно с надеждата да схване не толкова деликатния ми намек.

Дори и да е доловил посланието ми, не го показва.

— Слушай, исках просто да знаеш, че не си сама. Независимо какво си мислиш, наистина не си.

Нямам никаква представа какво се опитва да каже.

— Говорих с нея за това. Разказах й някои неща за преживяванията на хора, които са били на косъм от смъртта. Попадал съм на доста такива проучвания.

Независимо че искам само да се обърна и да си тръгна, слагам ръце на кръста си и леко се привеждам към него:

— А би ли ми обяснил как така си „попаднал“ на тази информация? Съмнявам се, че е възможно, освен ако не си я търсил целенасочено.

Той се заема да прехвърли месото от чинията върху скарата и ми отговаря съвсем спокойно:

— Веднъж гледах едно предаване по телевизията и ми се стори изключително интересно. Дори си купих книга по темата, а после и още няколко… и така се започна. — Притиска месото с шпатулата и наоколо се разнася цвърчене. — Обаче ти си първата, която срещам на живо. Някога обмисляла ли си възможността да участваш в такъв изследователски проект? Чувал съм, че непрекъснато търсят хора, които да използват за опитите си.

— Не — отвръщам доста рязко.

Дори не му давам възможност да довърши въпроса си. Искам да му стане пределно ясно, че не желая да обсъждам темата. Нямам никакво намерение да се превръщам в опитно зайче на някакви псевдоучени.

Той обаче само се разсмива и повдига ръце в знак, че се предава:

— Недей да стреляш! Само питам.

Обръща филетата едно по едно и двамата се вслушваме в цвърченето и съскането на месото. Когато се изпичат добре и от двете страни, той ги връща обратно в чинията и ме поглежда внимателно:

— Слушай, Евър, просто й дай малко време да свикне с идеята, става ли? Никак не е лесно да приемеш нещо, което поставя под въпрос цялостната ти представа за света. Ако се поотпуснеш малко и й дадеш възможност, рано или късно тя ще разбере. Сигурен съм в това. Обещавам да продължа да я обработвам — ако и ти обещаеш да не я притискаш толкова. Всичко ще отмине, преди да се усетиш.

Това предсказание ли беше? Да не би и ти да си се сдобил с ясновидски способности? — ми се иска да го попитам, но за щастие прехапвам език, преди да го сторя. Той само се опитва да ми помогне. Вярвам в безкористните му намерения. И в действителност няма значение дали Сабина ще разбере. По-важното в момента е, че той иска да вникне в проблемите ми и се интересува от мен. Мога поне да не му преча.

— Що се отнася до училището и отсъствията ти обаче… — поглежда ме строго — въпрос на време е, преди да научи. Така че опитай се да не влошаваш допълнително положението. И без това си имаш достатъчно проблеми в момента. Поне си помисли. Освен това, доколкото знам, гимназиалната диплома не е навредила никому. Може само да ти е от полза.

Измърморвам нещо и бързо тръгвам към вратата. Нямам представа дали смята разговора за приключен, но моето участие в него определено приключи.

Тези правила, за които говори, вече нямат никакъв смисъл за мен. Неприложими са. Учението, присъствията, дипломата, церемонията по завършването… те са за другите хора.

Нормалните.

Смъртните.

Не за мен.

Запалвам с мисъл колата си много преди да стигна до нея. Мятам се и потеглям към мястото, където се уговорихме да се видим с Джуд.