Алисън Ноел
Нощна звезда (12)

Единайсета глава

— Какво, по дяволите, става, Евър?! Напуснала си училище и си забравила да ми кажеш, така ли?

Вдигам поглед от касата, където маркирам поредната продажба. Насреща стои Майлс, който наднича иззад гърба на клиентката ми, на която тази сцена въобще не й е забавна. Отправям му остър поглед, който казва: „Точно сега ли намери?!“, и с любезна усмивка взимам кредитната й карта. Увивам в лилава хартия книгите и дисковете й с медитационни упражнения, прибирам ги в торба в същия цвят и я изпращам до вратата. Звукът от звънчето приглася на резките ми думи:

— Много добре се получи! — опитвам се да надвикам шума от затръшващата се врата на магазина. — Съмнявам се, че клиентката ще дойде пак.

Майлс махва с ръка, сякаш това няма никакво значение.

— Какво толкова. Имаме много по-важни теми за обсъждане от финансовото състояние на Джуд.

— Аха, и какви например?

Пъхвам касовата бележка в лилавата картонена кутия. Усещам тежкия поглед на Майлс: чака да му обърна внимание, за да премине към истинската причина за посещението си.

— Ами например теб.

Наблюдава ме, докато се настанявам на високото столче пред щанда и скръствам ръце на гърдите си. Старая се изражението ми да не издава нито интерес, нито безпокойство. Седя и търпеливо чакам да продължи.

— Да започнем с това, че те мярнах в училище само на първия ден. Което означава, че повече не си идвала, защото те чаках пред класните стаи, на масите по време на обяд, пред шкафчето ти. Обаче нищо! Niente. И стигнах до заключението, че не ходиш на училище.

Свивам рамене, без да казвам нищо. Засега не искам нито да потвърждавам, нито да отричам. Първо трябва да разбера какви са доказателствата по обвинението.

— Сигурно ще кажеш, че си имаш основателни причини. Че това продължително отсъствие — или може би удължена лятната ваканция — не ми влиза в работата. Обаче държа да ти кажа, че грешиш! Определено е моя работа. Защото като твой приятел, един от най-добрите ти приятели всъщност, съм длъжен да те уведомя… Това, че не се вясваш и не даваш никакви обяснения, засяга не само мен, а всички ни. Дори хора, които не смяташ за свои приятели.

Не зная какво да му отговоря, но пък и няма кой знае какво значение. Майлс обожава монолозите и по всичко личи, че скоро едва ли ще ми даде думата.

— Хора като мен и Деймън, а също и Хевън… Е, тя може би вече не, но… Ще се върнем на нея по-късно. Имах предвид, че ти като че ли… — Млъква за миг и пъха палци в гайките на колана си, сякаш това ще му помогне да намери подходящите думи. — Като че ли ни игнорираш. Все едно си ни отхвърлила напълно или си ни изтрила от списъка на хората, за които те е грижа.

— Майлс… — чудя се какво да му отвърна. — Виж, схващам какво се опитваш да ми кажеш, наистина. Разбирам защо се чувствате така, но… причините са съвсем други. Много са и са сложни, историята е твърде заплетена. Ако ти разкажа цялата истина…

Затварям очи и поклащам глава. Сериозно, какво бих могла да му кажа? Та самата аз през половината време си мисля, че сънувам…

— Виж, не мога да ти разкрия подробности, но ако знаеше и една стотна от това, което се случва в момента… щеше да си ми дълбоко благодарен, че съм те държала в неведение. Съжалявам, че се чувстваш пренебрегнат. В момента ти си единственият ми истински приятел. Обещавам да ти се реванширам в най-близко бъдеще. Кълна се. Обаче точно в момента съм… малко съм заета.

— Ами Деймън? И на него ли ще се реваншираш?

Стрелвам го с поглед, без изобщо да се опитвам да прикрия шока си. Не мога да повярвам, че е решил да се разправя с мен за това.

— Моля те, недей да си вадиш заключения за неща, които не разбираш! Не знаеш почти нищо, независимо какво си мислиш! — Тонът ми е по-остър, отколкото исках, но не се извинявам. — Има още много неща, които не можеш да проумееш. Които изобщо не са толкова прости, колкото изглеждат. Повярвай ми, причините се коренят много дълбоко…

Той свежда очи и започва да чопли мокета с върха на обувката си. Опитва да си събере мислите и да реши как да ме подхване. После вдига глава, вперва поглед в мене и отсича:

— А дали някое от нещата, които уж не разбирам, има нещо общо с факта, че си…

Цялото ми тяло се вкаменява, не съм в състояние да дишам. Думата вихрено се завърта наоколо ми и се втурва към мене, сблъсква се с енергийното ми поле и ме оставя безмълвна и бездиханна, преди още да я е произнесъл…

Не мога да направя нищо, няма как да го спра, не мога да му попреча да я изрече.

— … безсмъртна?

Погледът му е прикован в моя и не ми позволява да отклоня очи, колкото и да ми се иска.

Усещам, че ме облива студена пот.

— Или с това, че си медиум? Че имаш какви ли не психически и физически способности? Или че ще останеш завинаги млада и красива? Няма да остарееш, няма да умреш, точно както скъпичкия Деймън, който се мотае наоколо от шестстотин години и наскоро те е направил безсмъртна като него? Кажи ми, Евър, на прав път ли съм? Това ли имаше предвид?

— Откъде… как…

Думите засядат на гърлото ми. Неговият глас набира сила:

— А, да не забравяме и Дрина, която, оказва се, също е била безсмъртна. Както и покойният вече Роман, Марко, Миса и Рейф — онези трима досадници, с които Хевън се мъкне напоследък по някаква незнайна причина. Естествено не бива да пропускам и най-скорошното попълнение в списъка великолепните безсмъртни — скъпата ни приятелка, нейна милост Хевън. Или по-точно моята скъпа приятелка и твой настоящ враг. Макар че решението да я направиш безсмъртна си е твое. Това ли са нещата, които твърдиш, че не знам и няма начин да проумея?

Преглъщам мъчително, твърде втрещена, за да отвърна. Не съм в състояние да мисля, не мога да сторя нищо друго, освен да стоя и да го гледам с отворена уста. От една страна, съм ужасена от начина, по който той изложи всичко — голите, неукрасени факти от неописуемо странния ми живот, така изчерпателно описани, така добре подредени, че звучат нереално дори в моите уши.

Същевременно една малка част от мен изпитва облекчение. Твърде дълго пазех тази тайна и сега се чувствам по-лека и по-жива. Сякаш от раменете ми се е смъкнал товар, който съм била прекалено слаба да нося сама.

Майлс обаче не е приключил. Всъщност едва сега започва. Опитвам се да се съсредоточа върху думите му, да следя мисълта му.

— И знаеш ли в какво се състои най-голямата ирония? Ако погледнеш на нещата сериозно, логично и последователно, ще заключиш, че аз съм този, който би трябвало да те избягва!

Не мога да си обясня как точно е стигнал до въпросното заключение, но знам, че ще ми обясни.

— Можеш ли да си представиш как се чувства човек, който е разбрал, че приятелите му — същите, с които се е чувствал толкова добре и толкова сигурен, че им е споделял и най-съкровените си тайни — до един са го лъгали? Че всичките принадлежат на много елитен и много таен клуб, в който същевременно всеки е добре дошъл… Всеки, освен мен самият!

Спира задъхан и започва да клати глава. Тръгва към предната част на магазина и се вглежда през витрината в обляната от слънце улица. Когато проговаря отново, гласът му е мрачен и нисък и отразява тежестта на думите му:

— Честно ти казвам, Евър, наистина боли. Колкото и пъти да го обмислям, винаги стигам до един и същи извод. Така, както аз виждам нещата — не че някой друг би ги видял различно — ти не искаш аз да стана безсмъртен. Сякаш не искаш да ме познаваш и да бъдем приятели завинаги.

Обръща се и ме поглежда право в очите. По изражението му разбирам, че положението е по-лошо, отколкото ми се стори първоначално. Усещам, че много бързо трябва да кажа нещо, за да го успокоя и да го разубедя, но той не ми дава възможност. Набрал е скорост и се хвърля на ринга за втория рунд… А аз трябва да чакам да дойде моят ред.

— Но знаеш ли кое е най-ужасното? Можеш ли да си представиш кой в крайна сметка реши да ме осветли по въпроса?

Не казвам нищо, защото е очевидно, че въпросът е риторичен. Това си е неговото представление, неговият сценарий, а аз нямам право да му отнемам мястото под прожекторите.

— Единственият човек от вашия потаен и отбран кръг на безсмъртни красавци, единственият, който пожела да слезе на моето ниво, без да се прави на интересен и да дрънка глупости, без да лъже или шикалкави, онзи, който има смелостта да ме погледне в очите и да ми каже истината, е за голяма моя изненада…

Няма смисъл да довършва изречението. Още преди да назове името, аз знам.

Деймън.

Припомням си деня, когато Майлс изпрати по електронната поща снимки на портретите, които бе намерил във Флоренция — същите, които Роман бе решен да открие. Пръстите на Деймън трепереха, когато му подадох телефона, той стисна зъби, смело прие разкриването на тайната, която бе пазил в продължение на столетия.

Закле се да обясни на Майлс, да спре да се прикрива и да лъже, да свали картите на масата.

Аз обаче така и не вярвах, че действително ще го стори.

— Деймън — потвърждава Майлс. — И като си помисля, че го познавам само от… година? Не, по-малко. Със сигурност от по-отскоро, отколкото теб. Да не говорим за Хевън, с която сме приятели от цяла вечност! Но ми каза не една от вас, а той. Независимо че с него разговарям много по-рядко, отколкото с вас двете, именно той реши да ми разкаже. Независимо, че е човек, който предпочита да си мълчи и няма навика да споделя… Сега поне знам защо… Както и да е, макар че с него не бяхме близки, единствено той се отнесе с мен като с истински приятел. Като човек, на когото може да се има доверие. Седна и ми разправи всичко — за теб, за него, цялата история!

— Майлс… — гласът ми е колеблив и пресекващ, защото не знам какво да му кажа, нито дали ще ме изслуша.

Той обаче не ме прекъсва. Гледа ме право в очите с предизвикателно повдигната вежда. Разбирам, че ще ми даде възможност да изложа целия мръсен списък с причини, поради които се налагаше да го държа в неведение. Преди обаче да започна, преди да му обясня защо не бива да се сърди, а дори да ми е благодарен за незнанието си, трябва да разбера какво му е казал Деймън.

И нещо още по-важно — причините, поради които е решил именно сега да изплюе камъчето. Защо му е издал всичко, след като е можел да остави някои неща за по-късно… за доста по-късно.

Затварям очи и оставям ума си да се слее с този на Майлс. Осъзнавам, че се отмятам от собствената си клетва никога да не подслушвам тайните мисли и спомени на приятелите си, освен ако не е крайно наложително. Няма начин, трябва да разбера какво се е случило през онзи ден.

Думите „прости ми“ изпълват пространството помежду ни, разцъфват като цвете, нарастват и добиват форма, докато накрая виждам всяка отделна буква. Надявам се, че и той може да ги усети, че ще ми прости онова, което се каня да направя.