Алисън Ноел
Нощна звезда (11)

Десета глава

В следващия миг вече си проправям път през благоухайното поле от яркочервени лалета. Следвам осезаемото притегляне на енергията на Деймън. Сякаш ни свързва невидима нишка, която се навива и ме придърпва към мястото, където се намира той: любимия ни павилион. Спирам на прага, колебая се дали да вляза. Първоначално ми се струва странно, че е дошъл тук без мен. После схващам, че това е неговият начин да бъде възможно най-близо до мен, когато съм заета с нещо друго. Надничам вътре и съзирам темето му, което се подава над облегалката на дивана. Каня се да го повикам, да му кажа, че съм тук, и да споделя откритието си за ризата, когато виждам екрана.

И ужасната сцена, която се разиграва на него.

Това е животът ми в американския юг.

Тогава, когато съм била робиня.

Измъчвана и безпомощна, но таяща надежда.

А в този конкретен ден надеждата като че ли е по-силна от всякога. Отнема ми известно време да схвана какво точно се случва, но накрая разбирам — това е продажба. Продават мен. Ужасният ми господар, насилник и мъчител ме дава на друг мъж. Много по-млад, красив, с тъмна чуплива коса, стройна фигура и дълбоки тъмни очи с дълги мигли — мъж, когото разпознавам на мига.

Деймън.

Той ме е купил. Спасил ме е. Точно както ми каза!

Обаче… тогава защо съм толкова тъжна? Защо долната ми устна трепери, защо са тези сълзи в очите ми — и то в деня, когато моята единствена любов, моята сродна душа, моят рицар в бляскави доспехи е тук да ме освободи от непосилния робски труд?

Защо изглеждам толкова нещастна, защо не ме държат краката, защо погледът ми е изпълнен със страх? Защо гледам през рамо и каква е причината за очевидното нежелание, с което вървя след него? Защо не искам да го последвам?

Знам, че не е редно да наблюдавам тайно, че би трябвало да му се обадя, но не казвам нищо. Оставам на място със затаен дъх, без да издавам звук и без да помръдвам.

Защото има нещо много по-важно: той крие нещо от мен. Именно това ми намекнаха Роман и Джуд, а Хевън направо се надсмиваше над незнанието ми. Така че, ако наистина искам да стигна до дъното на историята, трябва да изгледам тази случка нередактирана, неподправена и неподсладена. За да науча истината, не бива да му разкривам присъствието си.

При нормални обстоятелства той би усетил, че съм тук, но сега е толкова погълнат от случващото се, че не ме забелязва.

Не след дълго разбирам причината за страданието си: отделят ме от семейството ми. Откъсват ме от всички, които обичам, от единствения източник на сила и подкрепа, който познавам.

Този мил и богат бял мъж може и да вярва, че ме спасява, че извършва благородно и оправдано дело. Един поглед към лицето ми обаче е достатъчен да разкрие истината: цената за спасението ми е загубата на единствения ми извор на щастие.

Зад гърба ми майка ми тихо хлипа. Баща ми стои с изпънати рамене до нея, погледът му е изпълнен с мъка, но и с твърдост. Показва ни, че трябва да останем силни, да не се пречупваме. Аз се притискам към тях, прегръщам ги… Опитвам се да запечатам образите им, миризмата им, допира им. Скоро обаче Деймън ме хваща за ръцете и ме издърпва от прегръдките им. Отделя ме от майка ми — моята бременна майка, която обвива ръце около издутия си корем, където се гуши неродената ми сестричка — от баща ми и от семейството ми… И от младежа, който протяга ръце към мен, пръстите ни се допират, но не успяваме да се хванем. Остава ни само този съвсем кратък, ефирен допир и силата на погледите ни. Поглъщам го с очи, докато образът му не се врязва в съзнанието ми — кожата с цвят на кафе с мляко, дългите слаби крайници, пронизващите кафяви очи, които моментално ми разкриват кой е той.

Моят най-близък приятел, довереник и избраник — Джуд.

— Стига вече, успокой се! — прошепва ми Деймън, притискайки устни към ухото ми, а междувременно бившият ми господар подканва семейството ми да се връща на работа. — Моля те, замълчи. Всичко ще бъде наред. Обещавам да те пазя. Повече нищо лошо няма да ти се случи. Докато си с мен, никой няма да те нарани! Първо обаче трябва да се научиш да ми вярваш… разбираш ли?

Само че аз му нямам доверие. Изобщо. Сигурна съм, че ако го бе грижа за мен, ако наистина бе толкова богат и влиятелен, както твърди, щеше да ни купи всичките. Защо разделя семейството ми? Защо взима само мен?

Не успявам да видя повече, защото Деймън взима дистанционното, натиска копчето и сцената изчезва, сякаш никога не е съществувала. Най-после разбирам какво имаше предвид под „редакция“.

Целта му не е само да ми спести тъжните и ужасни моменти, като например тези на смъртта ми. Той предпазва себе си, представата, която внимателно е изградил за личността си… Не желае да науча за срамните му дела…

Като случката, на която станах свидетел преди малко. Той може да я изтрие, но тя ще остане в паметта ми. Завинаги.

Не осъзнавам, че съм ахнала и съм издала присъствието си, докато той не скача от дивана. Взирам в разширените му от уплаха очи и притесненото му лице.

— Евър! — гласът му е прекалено висок, изпълнен с паника. — От колко време си тук?

Аз обаче не отговарям. Изражението ми е достатъчно красноречиво.

Погледът му се стрелка между лицето ми и екрана. Прокарва треперещи пръсти през лъскавата си тъмна коса, после отпуска ръце край тялото си. Говори задъхано, думите му пресекват:

— Не е каквото си мислиш! Кълна се, изобщо не е каквото изглежда!

— Тогава защо изряза сцената? — Погледът ми е остър, в него няма колебание, нито намек за прошка. — Нима не я изтри, за да не мога да я видя?

— Това не е цялата история, има още много неща, които не знаеш, а аз…

— Значи ми нямаш доверие? — прекъсвам го рязко.

Не искам да слушам оправданията му. Няма смисъл да отрича, след като и двамата видяхме ужасната сцена.

— Нима след всичко, което сме преживели заедно, след всичко, което сме споделяли, ти все още криеш нещо от мен?

Опитвам се да успокоя дишането си и притискам ръце към корема си. Чувствам се отвратена от всичко това, прилошава ми.

— Добре, Деймън. Кажи ми тогава… докъде се простира това твое редактиране? Какво още си изрязал, какво още пазиш в тайна от мен?

Припомням си казаното от Хевън в тоалетната. А също и предупреждението, което отправих сама към себе си — да не попадам в капана й, да не й позволявам да използва върху нас тактиката „разделяй и владей“. Почти веднага обаче изоставям тази мисъл. Нали видях сцената! Доказателствата са неоспорими.

— Първо чака до последния възможен момент, за да ми кажеш истината за мен и Джуд. А сега… сега това?! — поклащам глава, а в ума ми още се въртят видените образи: момичето, което бях аз, и онзи, който беше той — или все още е.

— Играеш някаква извратена игра, така ли, Деймън? Така ли трупаш точки? Би ли ми казал колко пъти — и в колко животи — си ме отделял от семейството и приятелите ми?

Той ме поглежда, лицето му е пепелносиво. Аз обаче съм набрала инерция и нямам никакво намерение да спирам.

— Значи първо онзи живот, който току-що видяхме, после сегашния…

Млъквам, защото знам, че съм несправедлива. Аз съм онази, която бе така запленена от магията на Съмърленд, че по собствена воля остана там, докато останалата част от семейството ми продължи отвъд. Въпреки това, ако той не ми бе дал да пия от еликсира, може би в крайна сметка щях да ги последвам. Може би сега щяхме да бъдем заедно. Толкова съм разстроена от мислите си, от картините, които не спират да се въртят в ума ми, че не мога да реша… Кое е по-добро за мен — да бях умряла и да бях си отишла със семейството си? Или това, че оживях и трябва да реша всички тези проблеми?

Обръщам се. Краката ми треперят и ще се подгънат всеки момент, сърцето ми се блъска в гърдите, сякаш иска да ги пробие и да изскочи. Трябва да се махна оттук и да си поема въздух. Не мога да дишам.

Чувам гласа на Деймън зад гърба си. Той ме вика, моли ме да спра, казва, че ще ми обясни всичко, че той…

Аз обаче не спирам.

Не забавям ход.

Бягам, докато не стигам пътя за дома.