Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Adventures of Tom Sawyer, (Обществено достояние)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 108 гласа)

Информация

Сканиране
Дарко

Източник: http://bezmonitor.com

История

  1. — Добавяне

Глава 5

Към десет и половина пукнатата камбана на църквицата заби и не след дълго хората започнаха да се стичат за утринната проповед. Децата от неделното училище се пръснаха из помещението и се настаниха до родителите си, за да бъдат под надзор. Дойде и леля Поли. Том, Сид и Мери седнаха при нея — Том го настаниха до пътеката, за да бъде възможно най-далеч от отворения прозорец и изкусителната лятна гледка навън. Тълпата прииждаше. Ето възрастния, беден началник на пощата, който бе видял и по-добри дни; кмета и жена му — защото там наред с другите ненужни неща си имаха и кмет; мировия съдия; вдовицата Дъглас — хубава, умна жена на четирийсет години с щедра и добра душа и доста състоятелна. Нейното имение на хълма единствено в града можеше да се мери с дворец, при това много гостоприемен дворец: там се провеждаха най-пищните тържества, с които можеше да се похвали Сент Питърсбърг. Тук бяха и прегърбеният достопочтен майор Уорд със съпругата си; адвокатът Ривърсън — новата видна личност, дошла отдалече. До него — красавицата на града, следвана от цял полк облечени в тънък лен и накичени с панделки млади сърцеразбивачки, а по петите им всички млади чиновници от града накуп, защото дотогава са стоели в преддверието и са смукали дръжките на бастунчетата си, наредени в полукръг, същинска стена от напомадени, глуповато ухилени обожатели, докато и последната девойка не мине покрай тях като на комисия. Последен пристигна Уили Мъфърсън, Момчето за пример, което така се грижеше за майка си, като да беше направена от стъкло. То винаги я водеше на църква и бе гордостта на всички местни матрони. Момчетата до едно го мразеха, защото беше толкова отвратително примерен, пък и защото непрекъснато им го навираха в носа. Бялата му носна кърпа се подаваше от задния му джоб както винаги в неделя — уж случайно. Том не притежаваше такива неща като носни кърпички и смяташе момчетата, които имаха, за превземковци.

След като паството се събра, камбаната отново зазвъня, за да предупреди онези, които се туткаха и изоставаха, а после в църквата се възцари тържествена тишина, нарушавана само от кискането и шушукането на хористите на балкона. Хорът вечно се кискаше и си шушукаше по време на богослужение. Някога някъде имаше и хор, който не се държеше невъзпитано, но къде беше не помня. Много години изтекоха оттогава и аз кажи-речи всичко съм забравил, ама ми се струва, че май беше в чужбина.

Свещеникът назова химна, който щеше да се пее, и го прочете от край до край с чувство, в характерен стил, много тачен по онези краища. Гласът му започваше в средния регистър, а после тръгваше да се катери нагоре, докато не стигне определена точка, където подчертаваше силно най-горната дума, а после се гмуркаше надолу като от трамплин:

Дали аз ще се възнеса към райския покой,

докато други тънат в кръв и водят смъртен бой?

Той минаваше за великолепен четец. На светските събирания в църквата вечно го молеха да декламира стихове и щом свършеше, дамите издигаха ръце и ги отпускаха безпомощно в скута си, подбелваха очи и клатеха глави, сякаш искаха да кажат: „Това не може да се изкаже с думи, твърде прекрасно е, твърде прекрасно за тази тленна земя“.

След като изпяха химна, негово преподобие господин Спраг се превърна в местната дъска за обяви и зачете „известия“ за срещи, дружества и какво ли още не, докато на всички започна да им се струва, че този списък ще се проточи чак до второто пришествие — странен обичай, все още жив в Америка, дори и в големите градове, в този век на изобилие от вестници. Често колкото по-нелеп е един традиционен обичай, толкова по-трудно е да се отървеш от него.

А след това свещеникът прочете молитва. Хубава, щедра молитва, с голямо внимание към подробностите: молеше се и за църквата, и за малките чада на църквата, и за другите църкви в градчето, и за самото градче, за окръга, за щата, за щатските чиновници, за Съединените щати, за Конгреса, за президента, за правителствените чиновници, за клетите моряци, подмятани от бурните вълни, за милионите потиснати, стенещи под петата на европейските монархии и източния деспотизъм, за онези, видели светлината и чули благата вест, които въпреки това нямат очи да видят и уши да чуят; за езичниците по далечните острови сред морето и накрая завърши със смирената молба думите на свещеника да бъдат посрещнати с благоволение и да бъдат като семе, хвърлено в плодородна почва, което с времето ще даде благодатна жътва — жътва от добро. Амин.

Зашумоляха рокли и изправеното на крака паство насяда по пейките. На момчето, чиято история разказва тази книга, молитвата не му се хареса — той едва я изтрая, доколкото въобще му бе по силите. През цялото време не го свърташе и броеше изрежданото от свещеника, ала несъзнателно, защото изобщо не слушаше, защото отдавна познаваше терена и маршрута, изминавани от свещеника. Но колчем той вмъкнеше по нещичко ново, ухото на Том веднага го улавяше и цялото му същество се изпълваше с възмущение. Според него не беше честно да се правят разни добавки, това си беше живо мошеничество. Посред молитвата на предната облегалка кацна муха, точно пред Том, и заизмъчва духа му: тя преспокойно затърка крачета едно в друго, обхвана глава с предните си крачка и така буйно започна да я лъска, че насмалко да я отдели навеки от тялото; видя се и тънката нишка на шията. Със задните си крачка тя търкаше и приглаждаше крилцата си към тялото, все едно са опашките на фрак, изобщо така спокойно си правеше тоалета, като че нищичко не я заплашваше. И точно така си и беше, защото макар Том да го сърбяха ръцете да я смачка, той не посмя, защото вярваше, че направи ли такова нещо по време на молитва, в миг ще погуби душата си. Ала щом свещеникът стигна до последното изречение, ръката му започна да се свива и да се прокрадва напред и в момента, в който бе произнесена думата „Амин“, мухата попадна в плен. Лелята на Том обаче забеляза деянието му и го накара да я пусне.

Свещеникът прочете откъс от Библията и продължи да нарежда монотонно по темата, ама толкова скучно, че лека-полека доста глави заклюмаха, въпреки че се говореше за адския огън и жупел и за това, че богоизбраните, предопределени за вечно блаженство, били толкова малко, че надали си струва да се спасяват. Том броеше страниците на проповедта — след службата той винаги знаеше колко страници е била дълга тя, но рядко имаше представа за какво е ставало въпрос в нея. Този път обаче по едно време му стана интересно. Свещеникът обрисува величествена, трогателна картина — как ще дойде нов златен век и ще се съберат световните тълпи и лъвът, и агнето ще легнат кротко един до друг, и мъничко детенце ще ги поведе. Но патосът, урокът, поуката от това величествено зрелище — всичко това мина покрай Том, без да го докосне. Той мислеше само за видното място на главния герой, предвождащ вперилите в него очи народи. Тази мисъл накара лицето му да грейне и той си рече, че никак не би възразил да бъде въпросното дете, стига само лъвът да е питомен.

После, щом отново се заредиха сухи разсъждения, Том отново го налегнаха страдания, ала след малко се присети за едно от своите съкровища и го извади. Това беше един голям черен бръмбар с огромни страшни челюсти — той го наричаше „щипалка“ и го държеше в една кутийка от фишеци. Още щом го извади, бръмбарът го ощипа по пръста. Том го перна, бръмбарът изхвърча и тупна по гръб на пътеката между пейките, а момчето налапа пострадалия си пръст. Бръмбарът лежеше там и размахваше безпомощно крачка, без да може да се преобърне. Том го гледаше и копнееше да си го прибере, ала бръмбарът бе твърде далеч. И други хора, на които проповедта бе доскучала, намериха разтуха в него и започнаха да го попоглеждат. След малко в църквата се намъкна един шляещ се пудел с натежала душа, размазан от жегата и мъртвилото навън и жадуващ промяна, защото и на него пленничеството му бе втръснало. Той забеляза бръмбара и унило увисналата му опашка се вирна и замаха. Огледа плячката, обиколи я, подуши я от безопасно разстояние. Пак я обиколи, доби смелост и я подуши по-отблизо; после се озъби и предпазливо посегна с лапа, но не улучи. Посегна пак и пак и това явно му се хареса; легна по корем, стиснал бръмбара с лапи, и продължи с експериментите. Най-сетне това му омръзна, обхвана го безразличие и се разсея. Главата му клюмна. Лека-полека брадата му се отпусна и докосна врага, който веднага се вкопчи в нея. Разнесе се остро квичене, пуделът тръсна глава и бръмбарът отново се приземи по гръб няколко метра по-нататък. Най-близкостоящите зрители се тресяха от беззвучен смях, няколко лица се скриха зад ветрила и кърпички, а Том бе безмерно щастлив. Кучето имаше много глупав вид и вероятно се чувстваше глупаво, ала душата му бе изпълнена с негодувание и жажда за мъст. Затова то отиде до бръмбара и поде нова предпазлива атака — обикаляше в кръг около него и току скачаше отгоре му, като почти го докосваше с предните си лапи, тракаше зъби около него и така въртеше глава, че ушите му плющяха. Обаче и това му омръзна. Опита се да си поиграе с някаква муха, но и това му се видя безинтересно; проследи една мравка, залепило нос до пода, но и това бързичко му досади. То се прозя, въздъхна и, напълно забравило за бръмбара, седна право отгоре му. Разнесе се див страдалчески писък и пуделът изхвърча над пътеката. Писъците не секнаха, както и полетът на пудела. Той се метна пред олтара, полетя по другата пътека, прехвръкна напреки на вратата и с квичене прелетя финалната права. Колкото повече търчеше, толкова повече го болеше и накрая се превърна в рунтава комета, кръжаща по орбитата си с блясъка и скоростта на светлината. Най-сетне обезумелият страдалец се отклони от курса си и скочи в скута на своя господар. Той го запокити през прозореца и печалният вой започна да утихва и заглъхна в далечината.

Дотогава всички в църквата вече бяха със зачервени лица и се задъхваха от едва сподавен смях, а проповедта бе застинала в мъртва точка. Не след дълго тя бе възобновена, ала куцаше и се препъваше — всякакви възможности за внушения се бяха изчерпали, защото и най-сериозните изявления неизменно бяха посрещани от сподавени изблици на нечестив кикот под прикритието на някоя отдалечена пейка, сякаш злочестият пастор бе подхвърлил някоя рядко смешна шегичка. И цялото паство посрещна с неподправено облекчение края на изпитанието и произнасянето на благословията.

Том Сойер се прибираше развеселен и си мислеше, че и в църковната служба може да има някакво удоволствие, стига в нея да се внесе малко разнообразие. Една-единствена мисъл помрачаваше доброто му настроение — макар охотно да бе оставил кучето да си поиграе с неговия бръмбар, според него никак не беше честно то да му го отмъкне!