Метаданни
Данни
- Серия
- Мани Декър (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Kisaeng, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Димитър Добрев, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,2 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2015)
Издание:
Марк Олдън. Кисаенг
Американска. Първо издание
ИК „Бард“ ООД, София, 1997
Редактор: Лилия Анастасова
История
- — Добавяне
15.
Тридесет и три часа след ограбването на сейфа й побеснялата Роуина Дартигю седна в най-близката зала за заминаващи на летище „Хийтроу“ и си пийна коняк от малката си сребърна манерка. След двадесет минути трябваше да се качи на самолета за Ню Йорк.
Двадесет минути по-близо до срещата й с Парк Сонг. Двадесет минути по-близо до момента, когато ще се изправи пред него и ще трябва да отговаря за изчезналите му осем милиона долара. Същите осем милиона, които тя прие, за да ги съхранява и които изчезнаха заедно с нейните пари, бижута и тетрадките, описващи най-подробно незаконните й дела. От всичките й клиенти за пране на пари единствено Сонг имаше пари в сейфа. Единствено Сонг.
Тя се свърза със Скотланд Ярд, надявайки се крадците да са пропуснали нещо. Научи само, че сейфът й е изчистен съвсем. Копелетата не бяха оставили даже и кламерче. Специално попита за тетрадките и за необикновените си бижута.
Някои от жертвите бяха отказали да обсъждат загубите си с полицията, предпочитайки да запазят определена информация далеч от официалните канали. По-късно Роуина се зачуди дали трябваше да пита за изчезналите си неща, но вече беше късно. Толкова отчаяно искаше да си върне тетрадките и бижутата, че би говорила и със самия дявол, ако той можеше да й помогне.
Помисли да се откаже от пътуването до Ню Йорк. Но така би признала, че не възнамерява да върне парите на Сонг или нещо още по-лошо — че самата тя е замесена в обира. Ако се опиташе да избяга от него, щеше да признае, че човек никога не е твърде стар, за да научи нови начини за оглупяване. Роуина или трябваше да се види с него, или нямаше да доживее до края на седмицата.
Ръката й потрепери, когато поднесе манерката към устните си. В момента не можеше да мисли за нищо друго, освен за заслужената репутация на Сонг като безмилостен и жесток убиец, особено когато подозира, че го мамят. Разбира се, че щеше да я обвини за загубата си. Нима корейският шпионин Йангсам не обвини Сонг и французина, че сами са ограбили банката си? Мисълта за яростта на корееца предизвика остри, мъчителни спазми в стомаха на Роуина. Страхът й отне и малкото енергия, която имаше.
Тя отново отпи от коняка, като отчаяно се опитваше да си внуши, че Сонг няма да я убие, че ще й даде възможност да му върне парите и така и двамата ще останат живи. Роуина се сети твърде късно за това колко небрежно се отнасяше към убийствените капризи на Парк Сонг. И то само защото те не бяха насочени директно към нея. Затваряше си очите за такива неприятни истини и сега трябваше да си плаща за нехайството.
Беше толкова объркана и уплашена от грабежа. Първата й реакция бе да се втурне в спалнята, да откаже всички телефонни обаждания и да се напие до безсъзнание. Парк Сонг не бе единственият човек, от когото трябваше да се страхува. Какво ли щеше да стане с нея, ако той и другите, споменати в тетрадките, научеха за съществуването им? Ужасът й бе толкова силен, че тя се замисли дали да не се самоубие, но после реши, че е твърде страхлива, за да се реши на такова нещо.
Сети се за Майкъл. Един господ знаеше къде е той в момента. Не че можеше да й помогне. Той бе един вечен юноша, лекомислен и празноглав. Сигурно работеше върху сделката си, което можеше да означава и пътуване до Щатите, за да се срещне там с някакви хора. Но все пак присъствието му сигурно би я поуспокоило.
Тя се разплака неутешимо и сложи още едно дърво в камината, после пропълзя под вълнените одеяла. По дяволите, как щеше да живее след всичко това? Как? Винаги беше смятала, че стои много над обикновената тълпа. Случилото се брутално й напомни, че в края на краищата и тя е като другите.
Лежеше и гледаше към огъня. Пламъците му хвърляха тъмночервени отражения върху паркета. Огънят беше успокояващ, дружелюбен компаньон. От него духът й се повдигаше. Тя потъна в спомени.
Като красиво и на пръв поглед нормално момиченце, което живееше в лондонското предградие Клафъм, тя се запозна със сексуалните извращения с помощта на Уилям Кодбен, кръглолик, петдесет и четири годишен свещеник и заклет педофил. Макар че покварата водеше началото си от Кодбен, свръхсексуалната Роуина се оказа пламенна ученичка. Не след дълго тя започна да ръководи сексуалните им игрички. Това включваше и позирането за порнографски снимки пред автоматичния фотоапарат на свещеника.
А и той не беше единственият възрастен, с когото тя весело се забавляваше. Чичо й, един полицай и местен събирач на наеми бяха само някои от зрелите мъже, които се наслаждаваха на безценните й услуги.
Онова, което я правеше по-различна от другите хлапета, които имаха активни сексуални контакти с възрастни, бе отказът й да се възприеме като жертва. От самото начало подкрепяше убеждението на преподобния Кодбен, че сексът между възрастни и деца е приемлив и нормален. Още като дете се гордееше, като изпитваше силата си върху мъже, които бяха уважавани стълбове в обществото, а понякога и достатъчно стари, за да й бъдат дядовци.
Постепенно сексуалната й свобода започна да смущава баща й. Простодушен кръчмар, той не издържа и я изхвърли от къщи един ден преди петнадесетия й рожден ден. Само след седмица тя стана любовница на петдесет и пет годишен мафиот от Уест Енд.
Що се отнася до кариерата й, Роуина проявяваше силен интерес към модата, но не притежаваше нито таланта, нито търпението да постоянства в тази насока. Израсна, като понякога я защитаваха влиятелни възрастни мъже, а друг път се оказваше без пукната стотинка.
Неуважението й към обикновения живот приключи, когато на двадесет и две години се омъжи за Роджър Оленбитъл, силният, четиридесетгодишен управител на компания за спортни коли в Парк Лейн. Сърдечен и любящ, преуспелият Оленбитъл бе първият й съпруг и единственият мъж, когото някога бе обичала истински.
Две години след женитбата им те се преместиха в Кейптаун, където той започна работа като управител на голяма американска автомобилна компания. Преместването бе болезнено за сестрата на Роджър — Финола — ниска, кльощава жена с дебели устни, директорка на детската благотворителна фондация „Лесли“. Силно привързана към брат си, тя се противопостави на женитбата му с Роуина. Смяташе я за свръхсексуална, дебелоглава, користолюбива и лекомислена.
От своя страна Роуина подозираше, че в дъното на алкохолния проблем на Финола не стояха скромността и моминството, а страстта й към собствения й брат. Заради Роджър двете жени се държаха вежливо една с друга, макар Роуина да знаеше, че примирието ще продължи само докато другата го желае.
В Кейптаун бе добродетелна и любяща съпруга. Миналото й, за което Роджър знаеше и го приемаше, бе останало далеч зад тях. Той угаждаше на капризите й, а в леглото бе силен и изобретателен — доставяше й изключително удоволствие. Заслепената от съпруга Роуина му се отплащаше с вярност, която не бе давала на друг мъж. С Роджър вече не изпитваше нужда да доказва, че все още е изкусна съблазнителка.
Докато тя водеше съвсем скромно съществуване, същото не можеше да се каже за всичките им приятели от Кейптаун. Жан-Лу Никола, френски ресторантьор, с когото съпругът й се бе запознал в едно кафене на плажа, ги канеше на купони, където мъжете си разменяха жените. И двамата отказваха поканите му. Не споделяха и интереса му към секс с черни и бели момиченца, избягали от къщи. Той често ги използваше, а после внимателно се отърваваше от тях. Детето, споделяше той, е магическият еликсир, който поддържа младостта на мъжа. Ако това твърдение събуждаше у Роуина някакви чувства, тя не ги показваше.
Нито тя, нито Роджър искаха дете. Роуина бе твърде алчна да притежава съпруга си изцяло и възприемаше едно дете помежду им като заплаха. Той също предпочиташе да не споделя с никого красивата си съпруга. В продължение на шест години се наслаждаваха на щастлив и заможен живот, докато един ден Роджър не реши, че вече не може да си затваря очите пред расистката система на апартейда в Южна Африка.
Без да послуша съветите на белите си приятели и делови съдружници, той започна открито да подкрепя стачките на черните работници и радикалния Африкански национален конгрес, ръководен от Нелсън Мандела. Участва и в демонстрацията в град Шарпвил — протест срещу паспортния режим, който ограничаваше придвижването на черните в райони, населявани от бели. Полицията брутално потуши демонстрацията и уби седемдесет души. Самият Роджър се отърва с лека рана на крака.
Непосредствено след този инцидент Комунистическата партия и други групи на чернокожите официално бяха обявени извън закона. Правителството засили жестокостта си срещу всички противници на апартейда. Макар и да се страхуваше, че Роджър може да пострада, Роуина се възхищаваше от смелостта му да говори открито.
— Южна Африка е красива страна — каза й той, — но бъдещето тук няма никаква стойност. Натрупала се е толкова много омраза и от нея ще се породят големи беди. Запомни думите ми.
Месец по-късно бедите, които той бе предрекъл, се появиха пред тяхната врата. В една дъждовна вечер висок, тъмнокос бял мъж, предрешен като свещеник, позвъни на вратата им и когато Роджър се появи, той го простреля три пъти в гърдите. Роджър почина в ръцете на обезумялата Роуина, без да дойде в съзнание. Анонимно обаждане я заплаши, че ако не напусне Южна Африка в разстояние на четиридесет и осем часа, нея също ще я сполети съдбата на съпруга й.
Тя прие предупреждението сериозно, обади се за помощ на Жан-Лу Никола, който не я изостави в тези ужасни за нея времена. Уреди незабавната кремация на Роджър, уреди и полета на Роуина за Лондон заедно с урната му. Финансовите дела на Роджър обаче бяха в такова състояние, че дори и той не можа да се справи с тях.
Съпрузите си живееха добре, но след смъртта му се разбра, че той дължи стари данъци. Имаше и значителен банков заем, други кредитори и, разбира се, разноските по погребението. Когато имотите им най-сетне бяха продадени, тя получи пари, с които можеше да изкара едва шест месеца. Не само беше сама — отново остана без пукната пара.
Най-неочаквано сестрата на Роджър се съжали над нещастната си снаха. Даде й работа, настани я в благотворителната фондация, намери й евтина квартира в Бейзуотър. Скръбта ги сближи, те започнаха да се разбират и си простиха всичко. След осемнадесет месеца обаче Финола почина. Роуина скърбеше не само за нея, но заради това, че загуби и последната си връзка с любимия Роджър.
Тя оглави благотворителността, превърнала се в губещо финансово начинание, от което едва успяваше да получи минимална заплата. Вече не бе склонна да става любовница на някой мръсен старец и започна да прави всичко възможно, за да спаси фондацията. Обществена подкрепа обаче се привличаше трудно. Хората охотно даваха старите си дрехи и боклуците, които вече не им трябваха, но да се разделят с парите си бе съвсем друга работа.
Два месеца след погребението на Финола й се обади Никола. Той уж бе пристигнал в Лондон на почивка. Помоли я за услуга: да му изпере малко пари, по-точно двадесет хиляди долара, чрез банковата сметка на фондацията. Проста работа и никой не трябваше да разбере. Тя можеше да си запази лихвата и да я употреби за добри дела.
Роуина беше удивена, и то не толкова от молбата му, а от мисълта, че може да получи много пари без почти никакви усилия. Един-два банкови фиша и готово. Изобщо не помисли дали това е законно. Закъсняваше три седмици с наема си и хазяинът й, развратен кипърец, й даде двадесет и четири часа да плати или да започне да го дарява със сексуални услуги. Тя прецени предложението на Никола като безкрайно по-привлекателно.
Французинът й съобщи, че това било само началото. Заради бъдещите расови конфликти в Южна Африка, чийто край не се виждал, бързите пари започнали да бягат от страната. През следващите няколко седмици само Никола се готвел да изпере неколкостотин хиляди долара чрез благотворителната дейност на Роуина. След това щял да се мести в Сайгон, където имал приятели и където войната между Северен и Южен Виетнам създала огромни възможности за печалба. Ако тя успеела да се справи както трябва с южноафриканските пари, щял да й прати пари за изпиране от Азия.
Отегчена от благотворителната дейност, Роуина отдавна мислеше да се откаже. От това не се правеха никакви пари, а децата направо й лазеха по нервите. Французинът й каза, че има и друг начин да се направят пари от дребната й благотворителност.
Той имал приятел в Ню Йорк, японски психиатър, с когото се запознал в един сексклуб преди няколко месеца. Наскоро психиатърът, доктор Кен Йокои, бил принуден да напусне малкия си колеж в Ню Хемпшир заради сексуален скандал със седемнадесетгодишен първокурсник. Той току-що открил кабинет в Манхатън и специализирал терапия с разстроени хора, които трудно възприемали отклоненията в своята сексуалност. Един от етапите на лечението включвал събирането на пациентите с мъже, които били по-силни, авторитарни и най-често — богати.
Разказа й, че тези мъже понякога се чувствали много по-добре с деца, отколкото с възрастни. Те били склонни да платят щедро, за да им се намери подходящо дете. Попита я дали е заинтересована да участва в подобна уговорка — нещо, което можело да се окаже изключително печелившо.
Роуина покани Никола на чай в „Риц“. Там обсъдиха на спокойствие начина, по който фондацията „Лесли“ би могла да се превърне в доходно предприятие.
Роуина се спря в международния пътнически терминал на летище „Хийтроу“. Зад тъмните очила очите й бяха като на ястреб — сякаш ей сега щеше да се спусне върху плячката си. На устните й се появи ледена усмивка. Идеята, която току-що се зароди в главата й, бе смела, но си струваше да опита, ако искаше да остане жива.
Огледа се за телефон. Вълнението, което я завладяваше, бе почти сексуално. В същото време усети облекчение и се поуспокои.
Брадат арабин на средна възраст с kaffiyeh на главата и с делови костюм се отдръпна от пътя й с преувеличена вежливост. Роуина се стрелна покрай него и се насочи към безмитния магазин. Ако там нямаше телефон, все някой щеше да й каже къде има. В ума й се въртяха подробностите на плана, който бе скроила, за да си спаси живота.
Веднага щеше да се обади на Бен Дюмас и да му предложи каквото поиска, само да убие Парк Сонг. Да спипа копелето, преди то да я е спипало. Тя щеше да напада. По дяволите, сама щеше да си извади кестените от огъня.
Бен пречукваше хора за всички останали. Защо да не го направи за нея? Можеше да ликвидира Сонг, когато кореецът се появеше да си прибере малката Тауни. Същевременно Бен можеше да си присвои сто двадесет и пет хиляди долара. Щеше да има и премия, а именно — половината от новата продажна цена за малката. Роуина възнамеряваше да я продаде по най-високата тарифа на търга за роби. Очакваше американчето да събере най-дебелите пачки за вечерта.
Половината от продажната цена щеше да отиде за Дюмас. Да, доста пари за наемен убиец, но след като животът й бе заложен на карта, никаква цена не бе твърде висока. Все пак ставаше дума за оцеляването й.
Роуина приближи до безмитния магазин и се почувства победителка. Току-що бе решила нещо, което й се струваше непреодолим проблем. Вече не беше необходимо да продава имотите си. Защото именно това възнамеряваше да направи, стига Сонг да приемеше предложението й да му върне парите.
Да ликвидира всичко, а после да проси, да вземе назаем или да открадне останалото. Продажбата на дома й и на магазина, както и всичките й банкови сметки щяха да й донесат от три до четири милиона долара. Да изпрати Сонг в по-добрия свят — ето какво можеше да й гарантира оцеляването. Това решение определено бе и доста по-практично. Мисълта, че кореецът опира студената стомана до гърдите й, я накара да мисли практично.
Един млад сикх я упъти към телефона в безмитния магазин. Без да му благодари, тя се стрелна в указаната посока. Молеше се да успее да се свърже с Бен. Той трябваше да я посрещне на летище „Кенеди“, но тя искаше да говори с него веднага.