Марк Олдън
Кисаенг (11)

10.

Ню Йорк, декември

Тъй като Мани Декър смяташе, че хората се обаждат по телефона само когато искат нещо, той не си падаше по обажданията.

Но на сутринта след тъй нареченото „убийство и самоубийство“ на Макс и Гейл да Силва се получи едно обаждане в управлението, което изискваше известно внимание, ако не и учтивост от негова страна. Жена на име Керън Драмън телефонира, за да му съобщи, че според нея семейство Да Силва са били убити.

Никога не беше чувал за Керън Драмън, така че й отговори:

— Това е интересно.

Нямаше намерение да я оставя да се разпростира, искаше да преминат направо на въпроса. Не беше в най-доброто си настроение, тъй като бе спал само четири часа. Не успя и да закуси, а го чакаше дванадесетчасов работен ден. Току-що се връщаше от кабинета на прокурора на САЩ, където мрачният Йейл Сингулар стана свидетел на клетвата му като заместник-шериф на САЩ.

И не на последно място, той се чувстваше отговорен за смъртта на Гейл, защото ако снощи бе успял да отиде навреме, тя сигурно щеше да е още жива. Рано или късно чувството за вина щеше да го подтикне към някакво саморазрушаващо наказание. Някои хора имат такива лоши дни. При Декър целият живот протичаше така.

Инстинктът му подсказваше, че убиецът на Гейл е знаел за закъснението му. Това му е осигурило достатъчно време. Дали й е подслушвал телефона? И ако е така, защо? В търсене на отговора сигурно щеше да си завре носа във врящото гърне на някой друг — някой, който хазартно е решил, че може да очисти двама души преди пристигането му — някой по-хлъзгав от восък върху мраморен под.

Госпожица Драмън имаше приятен глас, малко дрезгав, изричаше думите така, сякаш бе вземала уроци по правоговор. Декър се замисли как ли изглежда тя.

Керън Драмън каза, че била най-добрата приятелка на Гейл и кръстница на Тауни. Според нея тя познавала Гейл още от времето, когато живеели в една къща на Второ авеню през седемдесетте. Тогава и двете се опитвали да направят кариера в шоубизнеса — Гейл като певица, а тя като актриса.

— Липсваха ни само три неща — обясни жената, — талант, късмет и онази шантава смелост да излезеш на сцената и да разголиш душата си пред непознати.

Декър си помисли, че тя май не съжалява чак толкова за неуспеха. Това му подсказа, че тя всъщност никога не е искала чак толкова силно да стане актриса.

Сега била „ловец на глави“, както се изрази. Набирала квалифицирани кадри за високоплатена работа в рекламата. Работела за „Ралф Шарън Асоусиейтс“ на Източната четиридесет и втора улица, точно срещу сградата на „Дейли Нюз“. Смъртта на приятелката й обаче я разстроила толкова много, че си останала вкъщи цял ден.

Цялата събота прекарала в апартамента си, само на три пресечки от Гейл, и била вече на три валиума. Декър, който не се трогваше лесно, не каза нищо за фармацевтиката на госпожица Драмън. Не беше склонен да разголва душата си пред една непозната, даже и с такъв динамитен глас.

Била взела името му от Гейл и искала да му благодари, че се опитал да открие Тауни. Декър изсумтя, чудейки се дали жената е онази, за която се представя. Реши да разбере, докато разследва убийството на Гейл.

Предполагаше, че разследването за смъртта на Гейл ще се поеме от местното полицейско управление, което имаше официалната юрисдикция за това. Правилата в полицията повеляваха само разследващите офицери да бъдат допускани до местопрестъплението. Това означаваше, че предишната нощ Декър нямаше право да влиза в апартамента.

Обаче познаваше една от жертвите и самият беше ченге, така че го пуснаха вътре при условие, че няма да се меси. Но ако решеше да се разрови по-надълбоко… Не бе необходимо да е завършил колеж, за да разбере, че бе по-добре да не го хващат. Всеки си имаше план, който не сработваше. Това се отнасяше с пълна сила и за Декър.

Управлението, в което работеше, искаше от него да се занимава с убийствата на Валънтайн и Далто, а Финансовият отдел се нуждаеше от помощта му при залавянето на Бен Дюмас и Смехурко заради това, че пробутвали фалшиви пари. Декър знаеше, че трябва да играе на сигурно, че трябва да внимава с работата си и да се заеме само с една задача — единственият начин да накараш кариерата си да поддържа възходяща траектория.

От друга страна, той обичаше да върви по ръба. Обичаше да се забавлява. И какво от това, че понякога вършеше неща, които преминаваха границата и стигаха до глупост.

Докато Керън Драмън му обясняваше с приятния си глас, че семейство Да Силва никога не биха извършили убийство и самоубийство, Декър се наведе над бюрото и се зачете в зеления бюлетин — списък, който се получаваше сутрин във всяко управление и който включваше всички престъпления, извършени в града през последните двадесет и четири часа. Макс и Гейл фигурираха в списъка.

Бяха завършили живота си в криминалната статистика заедно с тригодишно мексиканско момиченце, намерено в горящ куфар на някакъв забутан паркинг в Южен Бронкс, с човешки ръце, открити в книжна кесия, оставена във фоайето на един блок в Източен Харлем, с мъж от Бруклин, ударен по главата с бутилка след препирня за два долара, както и с обичайните мъртви кози, пилета и котки, откривани всяка сутрин в Сентръл Парк — трупове, оставяни всяка сутрин след вуду ритуалите, изпълнявани в парка предишната нощ. Учуди се дали дори планирането на родителските грижи може да спре престъпността. Много се съмняваше.

Междувременно госпожица Драмън каза нещо, което отклони вниманието му от зеления бюлетин.

— Имам снимка, на която сте двамата с Гейл. Направена е в Южна Каролина, когато сте били в Морската пехота. Мисля, че точно от времето, преди да заминете за специалната военна школа. Помислих си, че може би ще искате да я вземете. Гейл никога не ви забрави. Толкова често говореше за вас.

— Бихте ли ми описали снимката? — Декър пое дълбоко дъх. Сърцето му заби по-силно. Искаше да чуе какво ще му каже за снимката. От друга страна, предпочиташе тя никога да не се беше обаждала.

Тя започна:

— Двамата сте на открито, на нещо като парадна площадка. Вие носите официална униформа на Морската пехота. Тя е с военната ви фуражка. Бяла фуражка. Косата ви е много къса. И двамата изглеждате толкова млади, толкова щастливи.

„Ние бяхме млади и щастливи — помисли си Декър. — Всичко беше пред нас.“ Той се усмихна, като си спомни колко къса беше косата му тогава, точно както искаха в Корпуса.

Керън Драмън продължи:

— Дадох на Гейл да разгледа някои снимки от сватбата ми и когато ми ги върна, тази се оказа сред тях. Не намерих време да й я върна. Сигурна съм, че я искате.

— Благодаря за вниманието — каза Декър, чийто инстинкт му подсказа да забрави за снимката — нещо, което не можеше да сподели с госпожица Драмън. Най-болезнените спомени са за нещо, което не си направил. Тази снимка щеше само да му напомня какво не е направил за Гейл.

Керън Драмън го попита:

— Някакви новини за Тауни? Тревожа се за нея.

— Съжалявам, но няма нищо. Не съм се отказал. Не и след това, което се случи с Гейл. — Чувството за вина щеше да го разкъса даже ако помислеше да се откаже.

— Разбирам — отвърна жената. Май че се трогна от решителността му да спази обещанието към мъртвата си любов. — Знаете ли, малко е странно, първо изчезва Тауни, а после, само след няколко дни, убиват Гейл и Макс. Това ако не е лоша карма, тогава не знам какво е. Не може да се нарече произшествие, не може да се нарече съвпадение — как тогава да се нарече? Не ви ли се струва, че някой твърдо е решил да се справи с Гейл и със семейството й?

Декър се пресегна за утайката от силното си кафе. Госпожица Драмън имаше право. Някои имат лош късмет, други са направо нещастни — точно това бе и положението със семейство Да Силва. Ченгетата и пресата разпространяваха сценария, по който Гейл напускала Макс, той пък не искал да живее без нея и заради това я прострелял два пъти в сърцето, а после обърнал пистолета към себе си. Декър си помисли: „Всеки, който вярва на тези глупости, сигурно има празна глава“.

Макс може да беше смотаняк, но не и психар, поне според думите на Гейл. Междувременно пресата го наричаше „разочарован юпи“, който загубил душевното си равновесие от вечното преследване на печалби. Или както го бе казал един весел новинар, Макс се почувствал нещастен човек, когото никой не обича и избрал бързия куршум в главата пред бавната смърт на разбитите си идеали и старостта. „Добре — помисли си Декър, — а пък ти си толкова тъп, че ако паднеш, няма да улучиш земята.“

Колкото до Гейл, тя не беше от хората, които лесно се отчайват. Щеше да се разведе, без това да предизвика трагедия. Тя не изоставяше Макс, те се изоставяха взаимно. И двамата бяха готови да започнат нов живот. Хората с перспективи обикновено не се самоубиват. Нито пък приготвят специална вечеря за трима със скъп сервиз от кристал и сребро на масата и четири бутилки шампанско в кофички с лед.

Декър попита Керън Драмън:

— Случайно да знаете дали Макс е имал пистолет?

— Сигурно се шегувате — изсмя се тя. — Макс беше любовник, а не боец. По-скоро би си забил карфици в ушите, отколкото да се доближи до пистолет. Някакви черни хлапета го ограбиха с насочен пистолет в метрото преди три години. Толкова го уплашиха, че оттогава изобщо не пътуваше с метро. Навсякъде ходеше с такси или с лимузина. Заради това си има и кола, и джип. Плащаше по хиляда на месец за гараж, но не му пукаше. Гейл пък мразеше пистолетите повече и от Макс. Заради Тауни никога не са държали вкъщи такова нещо.

Декър не обърна внимание на другия телефон, който звънеше. Той си имаше телефонен секретар. Ако приемеше, че жената е права и Макс не е притежавал пистолет, тогава чия е била чисто новата берета 84, 380-ти калибър, с 9-милиметрова къса цев, с която са изстреляни два куршума в сърцето на Гейл и един в дясното слепоочие на Макс?

Сутринта се обади до управлението и научи, че за беретата не е издавано разрешително. Серийният номер бил изпилен. Оръжието изобщо не можело да се проследи — хитър ход от страна на Макс. Само че защо ще си създаваш всички тези главоболия, ако мислиш да се самоубиваш? Чии отпечатъци били върху пистолета? На Макс, разбира се. Декър се замисли: „Който е скроил този план, трябва да е бил много хитър мерзавец. За всичко е помислил. Имал е въображение, да не говорим за вроденото му чувство за стил“.

Нямаше следи от насилствено проникване, следователно съпрузите са пуснали убиеца в апартамента. Вярвали са му. Защо?

Когато съседите им се оплакали, че са пуснали твърде силно музика, Иво Попович, помощник-управителят на сградата, използвал резервния ключ, за да влезе в апартамента, след като Макс и Гейл не отговорили по домофона. Човекът твърдеше, че открил и двамата мъртви върху пода на дневната. После излязъл, без да пипа нищо, и се обадил до полицията от офиса си. Защо Макс и Гейл са пуснали убиеца в апартамента си?

— Гейл ми каза, че Макс възнамерявал да вдигне наградата за Тауни — сети се Керън Драмън. — Може би някой се е качил, за да ги ограби. Може би са помислили, че държат много пари у дома си.

Декър постави слушалката между рамото и брадичката си, после си отвори бележника.

— Този мотив отпада. Апартаментът не е ограбен.

Прегледа бележките си. Беше прав. Апартаментът даже не бе докоснат. А в него имаше плячка, която никой уважаващ себе си крадец не би подминал, освен ако не се е родил без ръце и очи. Например двадесет и една хиляди долара в брой. Или деветте кредитни карти, чековите книжки, камерите, двете кожени палта, трите видеокасетофона, двата персонални компютъра и стереоуредбата „Протон“. Както и ключовете за двегодишната „Меркюри“ на Макс и за джипа му — и двете долу в гаража на сградата. Стрелецът е отишъл там, за да премахне двама души, а не да си напълни торбата с крадени вещи.

Керън Драмън се сети още нещо.

— Детектив Декър, преди два дни Гейл ми каза, че някакъв чернокож следял Макс. Той си помислил, че може да е някой, с когото си е имал неприятности по-рано. Може ли този човек да е някакъв посредник? Само питам.

— Засега не мога да кажа нищо повече, но човекът, за когото говорите, някак не се връзва с цялата тази работа.

Булдог Драмън — момичето детектив. Дай на дамата възможност да стигне до нещо разумно. Интересно, че Макс е бил убит точно преди да направи описанието на онзи призрак дето го е следил в продължение на няколко дни. Може би „интересно“ не беше точната дума. Може би „съмнително“ пасваше по-добре.

И така, жената знаеше за неприятностите на Макс с Рашад Латийф Куай, черният пощаджия, който искал да се откаже от продаването на марки и да прави музика. Дали след тази информация можеше да й се вярва? Няма начин. Тя можеше да е всякаква; докато Декър не се убедеше в обратното, щеше да бъде предпазлив и лаконичен.

След като провери беретата, провери и Куай, когото Макс подозираше, че го следи. Забравете, че господин Латийф Куай е следил някого. През последните седемдесет и два часа той е бил в затвора, обвинен за кражба на четиридесет и две хиляди долара от пощата. С тези пари щял да си плаща телефонната сметка. Привикнал към телефонния секс, той всеки ден прекарвал часове, улисан в много скъпи телефонни разговори. Чернокожият на Макс не беше развратният и разгорещен господин Куай.

Беше време да приключва разговора си с госпожица Драмън. Тя постоянно говореше за миналото, сякаш искаше да го успокои, но имаше неща, за които той не искаше да си спомня. Спомените го караха да се чувства самотен. Керън Драмън можеше да пусне снимката по пощата, ако иска. Край на историята.

Тя сякаш прочете мислите му.

— Не мисля, че трябва да пускам снимката по пощата. Може да се изгуби, а съм сигурна, че означава много за вас. Означаваше много за Гейл. Ако искате, можем да се срещнем и да ви я дам.

Исусе! Не можеше да й каже: „Пускай снимката и изчезвай от живота ми“. Тя щеше да го приеме като обида към паметта на Гейл и вероятно щеше да бъде права. Освен това валиумът й почти беше свършил, така че защо да я натоварва излишно.

— Много мило от ваша страна — каза й.

— Ще вечерям с един клиент — обясни тя. — Нещо, от което не мога да се откача. Ако не ви е неудобно, може да се отбиете в ресторанта.

— Адрес?

— На ъгъла на Шейсет и четвърта и „Медисън“. Нарича се „Бугивал“. Точно срещу моя апартамент. С Гейл и Тауни обикновено се хранехме там в неделя, когато Макс прекарваше уикендите с малката си приятелка от Швейцария.

— Чудесно.

Тя се разсмя за пръв път — топъл, гърлен звук, който трогна Декър и пак го накара да се учуди как ли изглежда дамата.

— Не се притеснявайте — успокои го тя. — Няма да ви задържам. Знам, че сте зает. Само попитайте за Бренда. Тя е управителката. Ще ви доведе до моята маса.

Декър се усмихна. Ако не друго, поне щеше да огледа Булдог Драмън — момичето детектив.

— Имам и други снимки на Гейл — продължи тя. — Ще донеса няколко. Можете да си изберете.

— Благодаря — отвърна той. Този път беше искрен.

Тя се разсмя.

— Точно сега слушам „Реквием“ на Моцарт, който изглежда подходящ за случая, но е доста депресиращ. Музиката ми напомня за Макс и неговите стереоуредби, компютри, касетофони. Надявам се, че там, където е отишъл, имат такива нещица. Радваше им се като дете. Даже диктуваше бележки за Тауни на микрокасетофон. Представете си — да диктуваш бележки на дъщеря си. Но той диктуваше всичко. Бележки, писма, телекси, всичко. Държеше към дузина касетофони в апартамента. Гейл направо се побъркваше.

Декър се замисли. Бързо прелисти бележника си и най-накрая откри каквото търсеше. Черно на бяло. Или не беше точно така. Огледа списъка с личните вещи, намерени в апартамента, нещата, на които убиецът не беше обърнал внимание.

Никакви микрокасетофони. Стерео оборудване, компютри, но не и микрокасетофони. Нищо такова не бяха открили в апартамента. Нито един.

Продължи да се преструва на безразличен.

— Госпожице Драмън, сигурна ли сте, че Макс е държал микрокасетофони в апартамента си?

— Има ли някакъв проблем?

— Просто отговорете на въпроса.

— Сигурна съм. Гейл ме водеше там напоследък, говорехме си за проблемите й с Макс. Видях ги с очите си. Последният беше подарък от японски дистрибутор на плочи, с когото Макс тъкмо бе подписал договор. Направо невероятен. Тя ми показа как работи. Не е по-голям от кибритена кутия, а има такъв фантастичен звук. Не бих имала нищо против да си взема един, но тук не ги продават.

Декър затвори очи и поклати глава.

— Ето какво е направил. Кучият му син.

— Моля?

— Нищо. Просто си мислех на глас.

Убиецът все пак беше взел нещо от апартамента. Микрокасетофоните. Всичките до един, мамка му. Когато убиецът е влязъл в апартамента, Макс вероятно е диктувал описанието на чернокожия. Възнамерявал е да го даде на Декър. И за да предпази онова копеле, убиецът е очистил Макс и Гейл.

Декър си помисли: „Хитрецо, току-що направи първата си грешка. Ако беше изчезнал само с един касетофон, никога нямаше да разбера. Но ти си голям умник. Не вярваш на никого и си ги прибрал всичките. Ран Добсън беше прав. Тъпо е да си прекалено умен“.

Отвори празна страница и си записа нещо. Убиецът е наблюдавал Макс и Гейл. Може би е подслушвал телефона им. Иначе защо ще ги очисти точно преди да разкажат на Декър за черното копеле. Времето и липсващите касетофони казваха всичко. Някой е искал да защити онова копеле, и то по най-лошия начин. Все пак обаждането на Керън Драмън не се оказа загуба на време. Ченгетата живееха от информация, а тя му даде предостатъчно.

Декър пак се върна към разговора.

— Удобно ли е да намина към осем и половина?

— Разбира се.

— Добре. Ще се видим.

Той затвори, облегна се в стола си, започна да щрака разсеяно с химикалката и се замисли. Керън Драмън беше права за лошата карма. Но изглеждаше странно, че лошата карма се е струпала изведнъж върху семейство Да Силва. Декър се учуди дали някоя невидима ръка не мести фигурите върху шахматната дъска.

Пресегна се за тефтерчето си. Записа името на Тауни да Силва и датата, на която бе изчезнала. Отдолу написа имената на родителите й заедно с датата на смъртта им. Подчерта тази дата два пъти.