Тимъти Зан
Ангелиада (1)

1.

Джерико Коста тромаво се измъкна от люка на совалката. Отвън го чакаха млад лейтенант и също толкова млад редови член на екипажа, и двамата облечени в блестящите черно-сребърни военни униформи на Мира. Лъскавите червени и сини нишки с емблемата на „Комитаджи“ се виеха с арогантна гордост на раменете им.

— Господин Коста. — Офицерът понечи да отдаде чест, но навреме се усети, че пред него стои обикновен цивилен. — Добре дошли на борда на „Комитаджи“. Поздрави от комодор Леши. Той би искал незабавно да се срещнете в командната зала.

Коста кимна и заоглежда безупречно чистите стени на дока, като се мъчеше да преодолее странното чувство за нереалност. „Комитаджи“. Намираше се на борда на „Комитаджи“.

— Разбрано — каза той, като не особено успешно се опита да имитира неутралния тон на младия лейтенант. — Имам два сака, които…

— Ще бъдат натоварени на кораба ви — увери го офицерът, а спътникът му плавно се промъкна покрай Коста и изчезна в совалката. — Бихте ли ме последвали?

Плъзгачът се намираше в защитена ниша в дъното на хангара. Офицерът го настани, натисна някакъв бутон и двамата се заизкачваха към сърцето на кораба.

Към сърцето на „Комитаджи“.

„Сякаш се намирам в жива легенда“ — помисли си Коста. Дори кристалните кули на академията не успяха да го оставят в неведение за славните победи на огромния кораб. А дори да бяха успели, двата месеца ускорено интензивно обучение, което току-що бе завършил, бързо щяха да поправят такъв пропуск. На практика всеки от военните му преподаватели си имаше своя любима история за „Комитаджи“ — истории, неизменно разказвани с особена мрачна радост. За военните, а и за повечето обикновени граждани на Мира, „Комитаджи“ беше символ на гордост, слава и могъщество. Символ на сигурността и силата, която представляваше Мирът.

Да пътуваш по коридорите на една легенда само по себе си беше достатъчно впечатляващо. А пътуването по коридорите на кораб, който си е спечелил статута на легенда само за някакви си пет години активна служба, будеше направо благоговение.

Пътят до командната зала изглеждаше прекомерно дълъг и отне страшно много време дори за кораб с размерите на „Комитаджи“. Това добави още един нюанс на нервност към и без това обърканите чувства на Коста относно ролята му в тази задача. Чак след като за трети път смениха плъзгача, той си даде сметка, че тази неефективност е най-вероятно преднамерена. Никой не би направил леснодостъпни районите с критическа важност.

Най-накрая пристигнаха. Командната зала изглеждаше точно както си я представяше — огромно помещение, претъпкано с конзоли и униформени мъже и жени, делово наведени над тях. Той се огледа с надежда да зърне капитана…

— Коста? — прогърмя глас някъде отгоре.

Той вдигна глава. В единия край на залата имаше подобна на балкон площадка. На нея стоеше мъж с посребрени коси и го гледаше.

— Да, сър? — отговори Коста.

Човекът само кимна и се обърна. Без да каже нито дума, придружителят на Коста го отведе до спускателната платформа под балкона. Стените от запомнящ метал ги обгърнаха и след миг се отвориха отново, този път на нивото на мостика.

Възрастният мъж ги очакваше.

— Здравейте, Коста — каза той и пак кимна. Коста разбра, че е преценен мигновено. — Аз съм комодор Варс Леши. Добре дошли на борда на „Комитаджи“.

— Благодаря, сър. Аз… ами… той… — Коста млъкна. Внезапно се почувства като пълен идиот.

Устата на Леши се сви в нещо подобно на усмивка.

— Да. Наистина е голям, нали? Получихте ли последните си инструкции долу?

— Да, сър — Коста се мъчеше да се отърве от чувството, че е новият ученик в класа. — Поне колкото сметнаха за необходимо.

— Не са се впускали в подробности, така ли?

— Ами… — Коста се поколеба. Не изглеждаше особено разумно да се изказва жлъчно за военно учреждение пред представител на военното съсловие. — Придържаха се към общоизвестното — колкото можа по-тактично добави той. — Останах с впечатлението, че от мен се очаква предимно да импровизирам.

— Да не сте очаквали писмени инструкции? — обади се нечий друг глас, изпълнен с презрение.

Коста сепнато се обърна. Към него се приближаваше мъж с изпито лице и безупречен сив костюм.

— Моля?

— Попитах ви да не би да сте очаквали писмени инструкции за задачата си? — повтори мъжът. — Току-що сте преминали най-добрия и скъп тренировъчен курс в Галактиката. И първото нещо, което би трябвало да ви набият в главата, е, че шпионите почти винаги импровизират.

Коста внимателно пое дъх — бореше се със стария автоматичен подтик да се подчини.

— Сигурен съм, че са направили всичко по силите си за тези два месеца. Може би просто не съм замесен от шпионско тесто.

— Малцина са такива по природа — намеси се Леши и стрелна непознатия с поглед. — Но от друга страна, това не е обикновена шпионска акция. Господин Телторст има склонността да го забравя. За секретна информация пращаме шпиони. За секретна научна информация пращаме учени. — Офицерът дари Коста с кратка, но окуражаваща усмивка. — А за секретна научна информация, трупана вече двайсет години, пращаме учен, способен да отсее зърното от плявата.

— Надяваме се вие да сте този човек — кисело се обади Телторст. — В противен случай цялото това начинание няма да е нищо друго освен едно колосално пилеене на пари.

Коста го погледна и отново се помъчи да преодолее подтика да се впусне в извинения. Но поне най-после се досети що за птица е другият.

— От думите ви, господин Телторст, стигам до заключението, че сте представител на Адюторския корпус на „Комитаджи“.

Откъм Леши се разнесе тих звук, който би могъл да се изтълкува и като сподавен кикот. Телторст бавно завъртя глава, за да изгледа комодора. После също така бавно я завъртя към Коста.

— Не съм ничий представител — спокойно и отчетливо каза той. — Аз съм квалифициран Адютор, упълномощен да участва в заседанията на Висшия съвет и да съветва правителството по всеки въпрос, касаещ финансовото и икономическото благополучие на Мира или на всяка система, подсистема, свят, държава, окръг или община в него. — Блясъкът в очите му стана студен и твърд. — Включително и по такива маловажни въпроси като академичните дългове, натрупани от докторанти от малки градчета на треторазредни светове. Вашите дългове, Коста. И от мен зависи дали те ще бъдат опростени, или не.

— Извинявайте. — Коста горчиво се разкайваше, че не си е държал езика зад зъбите. Скритата зад този леден и презрителен тон власт бе също толкова стряскаща, колкото и първоначалният сблъсък с „Комитаджи“. — Не исках да ви обидя.

— Сигурен съм. — Телторст погледна за миг към Леши. — Аз също не исках да кажа, че сте неподготвен за задачата. — Разбирате, че освобождаването на хората на онзи така наречен Емпирей от техните чуждопланетни господари и въвеждането им в лоното на Мира е много скъпо начинание. Работата ми е като на всеки Адютор — да се уверя, че парите на Мира са изразходвани разумно.

— Разбирам. — Първоначалният страх на Коста се смени с нещо като раздразнение и нервност. Щеше да рискува живота си на вражеска територия, а единственото, което вълнуваше Телторст, бе колко ще струва това. — Ще направя всичко възможно да оправдая вложените в мен средства.

Телторст едва забележимо се намръщи…

— Не се съмнявам, че ще се справите чудесно, Коста — побърза да се намеси Леши преди Телторст да успее да отвори уста. — Но стига толкова разговори. Корабът ви се намира в хангар номер шест… ще ви отведат направо там. Знаете ли как да го управлявате?

— Да, сър. — И въпросът, и отговорът бяха по-скоро ритуални. Почти всичко на кораба беше автоматизирано или предварително програмирано.

— Добре. Не забравяйте, че не бива да напускате пашкула поне двадесет часа след старта. Най-малко двадесет. Ако корабите на Емпирей все още се мотаят наоколо, ще ви се наложи да прекарате там повечко време. Не бързайте и не се паникьосвайте. Ще бъдете напълно невидим в пашкула, а ако ние си свършим работата както трябва, те изобщо няма да забележат, че напускате „Комитаджи“. Веднага щом пристигнем, би трябвало да получим данни от автоматичната сонда на Лорелей, стига да попаднем в нужната мрежа и в точния момент. Ако има време, ще ви пратя копие преди да ви изстреляме. Щом кацнете, отивате на координатите, отбелязани в компютъра ви, където ще получите последните данни за света, фалшиви документи и персонална кредитна линия.

— Много ограничена кредитна линия — вметна Телторст. — Имайте го предвид и се опитайте да не бъдете превалено разточителен.

— Да, сър. — Коста се опита да не се намръщи. Пак пари. Когато имаше Адютори, винаги всичко опираше до пари. — Ако няма друго, ще тръгвам към кораба си, господин комодор — добави той.

— Добре — кимна Леши. — И късмет в тази малка райска разходка.

— Благодаря. — Коста погледна комодора право в очите. — Можете да разчитате на мен, сър.

 

 

— Сигнал от контролния център на катапулта Сцинтара, господин комодор — обадиха се от комуникационния терминал. — Имаме зелена светлина.

— Разбрано. — Леши спокойно погледна показателите на собствения си пулт. Въртенето на кораба беше спряно, енергийните оръжия — заредени, ракетите — в готовност. Всичко необходимо за кратка екскурзия на вражеска територия. — СтаТО?

— Всички са на линия, господин комодор — докладва старши тактически офицер Камбъл. — Алфа и Бета са на позиция. Корабът и екипажът са в пълна бойна готовност.

С периферното си зрение Леши забеляза как Телторст се извръща от наблюдателната си конзола в отсрещния край на балкона.

— Бета ли? — подозрително попита той. — Какво е Бета?

— Симулация. Изтребители в бойна готовност. Възнамеряваме да предприемем нахлуване в тези системи. — Леши забеляза стиснатите му устни и добави: — Имате последна възможност да се махнете оттук, ако желаете.

Телторст отвърна на погледа му, без да мигне.

— Вие имате последна възможност да не рискувате този кораб, комодор.

Леши се обърна към терминала си, като се мъчеше да потисне надигащия се в гърдите му изблик на абсолютно непрофесионален гняв. Точно сега не беше моментът отново да се започват старите спорове. Нямаха друга възможност, освен да използват „Комитаджи“ — по причини, които бяха добре известни на Телторст.

— Щурман! Изведи ни на позиция.

— Слушам, сър.

На главния дисплей в залата пред „Комитаджи“ увисна центърът на хиперпространствения катапулт на Сцинтара — замъглена червена елипса, която висеше в космоса и бавно се олюляваше около трите си оси. Една мисъл никога не напускаше главата на Леши — в ранните години на пътуванията с подобни катапулти кораб, който не успееше да уцели центъра, рискуваше да разпилее отломките си на светлинни години разстояние. Допреди откриването на парапроводниковите метали кораби с размерите на „Комитаджи“ бяха немислими.

Какво нещо е прогресът!

Прозвуча предупредителният сигнал — носът на кораба беше достигнал централния елипсоид.

— Всички по местата си — нареди Леши. — Сцинтара, започвайте обратното броене.

Сцинтара потвърди. След тридесет и осем секунди звездите внезапно изчезнаха.

Леши бавно пое дъх. Умът и тялото му автоматично се настроиха в пълна бойна готовност. Разстоянието от Сцинтара до Лорелей беше почти триста светлинни години — малко по-малко от шест секунди през хиперпространството.

— Готови — по-скоро по навик промърмори той. Отпусна се… и звездите се появиха също така внезапно, както бяха изчезнали.

— Проверка на местоположението — нареди Леши. Навигационният дисплей показваше многоцветни вектори. Повечето от „звездите“ всъщност бяха астероиди. Но това не означаваше задължително, че са попаднали в нужната мрежа — всички мрежи около Лорелей, изглежда, се намираха дълбоко в астероидните пояси. — Ако сме на точното място, готови за приемане на данните.

— Насочено пулсово излъчване от планетата, господин комодор — докладва свързочният офицер. — Попаднали сме на правилната мрежа. Започвам копирането.

— Камбъл?

— Тактическият анализ е почти готов, сър — отговори СтаТО. — Очаква се съпротива.

Леши кимна и погледна тактическия дисплей. Всичко беше според очакванията. Около „Комитаджи“ имаше четири малки кораба, построени във формата на триъгълна пирамида със страни двеста километра. Всеки от тях бе оборудван с хиперпространствен катапулт. Те охраняваха центъра на мрежата, която по някакъв начин беше отклонила „Комитаджи“ от първоначалния му хиперпространствен вектор. Заедно, три от корабите бяха в състояние да изхвърлят „Комитаджи“ от системата и да го запратят където си поискат.

Ако го направеха моментално, Коста не би трябвало да си прави труда да се качва на борда.

— Получихме съобщение, господин комодор — обяви свързочният офицер. — Напомнят ни, че Емпирей е затворил границите си за кораби на Мира, и искат да знаят защо сме тук.

Леши се подсмихна. Първата част от играта беше успяла — размерите на „Комитаджи“ ги бяха сварили неподготвени. Сега трескаво се мъчеха да пренастроят катапулта си и се опитваха да ги баламосат с празни приказки. Той погледна към Телторст, но видя само тила му.

— Не отговаряйте — спокойно каза той. — План за атака Алфа.

Когато четири сини лъча пронизаха пространството в посока на четирите емпирейски кораба, светлините на „Комитаджи“ леко притъмняха. Последваха ги жълти плазмени струи и червените линии на дузина ракети „Спиърхоук“. Леши усети как ускорението го притисна в креслото, когато двигателите на „Комитаджи“ се събудиха, за да го изведат от центъра на пирамидата. Противникът повтори маневрата, ракетите коригираха векторите си. Компютрите на „Комитаджи“ префокусираха лазерите, изстреляха нови плазмени облаци…

Секунда след това и дванадесетте ракети „Спиърхоук“ се взривиха поне на тридесет километра от целите си.

— Преждевременна детонация на всички ракети — докладва Камбъл. — Плазмата и лазерите не нанасят видими щети. Корабите продължават да ни следят. Изстрелвам втора вълна „Спиърхоук“.

— Приемането на данните завършено — обяви свързочният офицер в мига, когато още дванадесет ракети се устремиха към целите си. — Копие е прехвърлено към пашкула.

На тактическия дисплей се появиха осем нови кораба, излезли от астероидите. Подкрепления, които започнаха да се пристрояват към пирамидата.

— Готови за изстрелване на пашкула. — Леши не откъсваше поглед от ракетите, насочени към целите си. Емпирейците вече имаха детонационните кодове и втората група „Спиърхоук“ би трябвало да се взриви доста по-близо до „Комитаджи“…

Едновременно избухнаха дванадесет огнени кълба… „Комитаджи“ за момент се оказа скрит от погледа на врага зад светлина и разширяващи се облаци отломки.

— Изстреляйте пашкула!

„Комитаджи“ дори не трепна — беше прекалено огромен за това, — но Леши почти усети глухия тътен на експлозията, запратила съдържанието на шести док в космоса.

— Третата вълна ракети е изстреляна.

— Изстреляйте Харпиите — нареди Леши.

— Слушам. Първите Харпии изстреляни.

Към дванадесетте вектора на тактическия дисплей внезапно се присъединиха нови петдесет и „Комитаджи“ заприлича на някакво екзотично цвете. Сред светлините едва се забелязваше мъничко петънце, което влудяващо бавно се отдалечаваше от десния борд на кораба.

— Ляво на борд! Отвлечете вниманието на катапулта от пашкула!

От рязката маневра Леши се оказа притиснат в страничната облегалка на креслото. Поради затруднената видимост на емпирейците им трябваха няколко секунди, за да реагират. В същото време Харпиите започнаха да експлодират.

— Откриха кодовете на Харпиите — докладва Камбъл. — Втората група е готова.

— Във фокус сме! — извика щурманът. — Оставащо време — пет секунди.

— Задръжте вторите Харпии! — Ако пашкулът на Коста още се намираше под прикритие, един залп нямаше да представлява нищо друго освен ефектни и много скъпи фойерверки. — Готови за катапултиране.

И с обичайното хълцане на корпуса вселената внезапно изчезна.

Леши автоматично започна да брои секундите. Звездите се появиха на екраните почти мигновено. А в центъра се мъдреше мрачно червено слънце.

Той облекчено си пое дъх. Настъпил беше последният ход от тази фаза на играта и скоро всичко щеше да се изясни.

— Всички в бойна готовност! Проверка на местоположението! Сканирайте за пашкула.

— Местоположението изчислено, господин комодор веднага докладва навигаторът. — Намираме се на петдесет и четири-точка-седем светлинни години от системата на Лорелей. На сто и тридесет милиона клика от най-близката звезда. След секунда ще имам траекторията на орбитата.

— Няма следа от пашкула в близък обхват. Превключвам на среден, но явно изстрелването е успешно.

— Добре. Включете гравитацията и подгответе скоростния катапулт.

Прозвуча предупредителният сигнал за включена гравитация и огромният кораб започна почти неусетно да се върти около оста си. Леши се обърна към Телторст.

— Сега виждате защо не бяхме чак толкова загрижени за безопасността на „Комитаджи“.

— Още двеста милиона километра и нямаше да имате повод да злорадствате — не му остана длъжен той. — Векторът минаваше точно през онова слънце и щяхме да сме много, ама много мъртви.

— Така е. Вероятно точно това е причината емпирейците да се бавят толкова, вместо да се отърват веднага от нас. Точността на първо място.

Телторст хвърли поглед към звездата на екрана.

— Предполагам, че това би трябвало да ни впечатли.

— Аз лично съм впечатлен. Вие не сте ли?

— Впечатлен? — Адюторът презрително сви устни. — Впечатлен от хора, които са станали същински овце и не могат да убият дори за да защитят самите себе си? Много лесно се поддавате на ласкателства.

— Нима? — Непрофесионалният гняв отново започна да бушува в гърдите на Леши. — Емпирейците рискуваха живота си. Ако ракетите ги бяха улучили, те щяха да са мъртви, независимо от всичките им хитроумно двойни сандвичеви корпуси. Според скромния ми опит овцете рядко притежават подобна храброст.

Изражението на Телторст не се промени… но Леши внезапно усети във въздуха леден полъх.

— Възхищението пред качествата на противника подобава на дипломатите — спокойно отговори Адюторът. — Но това не се отнася за войниците. Не забравяйте, комодор, че в случая нямаме работа с хора. А с хора, поставени под чужд контрол. Разликата е доста съществена.

— Знам срещу какво сме изправени. — Леши се мъчеше да овладее гласа си. — Но нали точно затова сме тук? За да спасим нашите братя от онези ужасни ангели!

Бръчките около устата на Телторст станаха по-дълбоки и резки.

— Не се правете на остроумен, комодор. Може и да не се възхищавам на техните войници по начина, по който го правите вие. Но не аз бях онзи, който подготвяше абсолютно безразсъден скок с изтребители и ядрени ракети в пълна бойна готовност.

Леши преглътна напиращата ругатня. Надяваше се, че при цялата тази бъркотия Телторст ще забрави за симулацията Бета. Не само че не беше, ами явно се бе постарал да научи подробности.

— Моите заповеди са да завладея Емпирей и да го поставя под властта на Мира — остро каза той. — И очаквам от екипажа си да е готов за всякакви ситуации, които могат да изникнат при изпълнението на тези заповеди.

— Приветствам предвидливостта ви. Само не забравяйте, че целта на операцията е „завладяване“. Не „унищожаване“.

— Ясно — изръмжа Леши. Естествено, целта на операцията не беше „унищожаване“. Достатъчно бе само да подхвърлиш на един Адютор нещо относно евентуални финансови загуби, за да го накараш да се облее в студена пот. — Нека и аз ви напомня, че именно затова избрахме сценария с Коста пред всички останали, разработени от специалните служби. Ако не го заловят, ще разполагаме с много ценна информация за ангелите.

— Разбира се, че ще го заловят — изсумтя Телторст. — Нали това е главната цел на сценария. Да го заловят.

Леши неохотно кимна. Внезапно се почувства виновен. Опасностите не му бяха чужди и неведнъж бе давал своята лепта в изпращането на хора на сигурна смърт. Но онези хора винаги бяха военни, които знаеха с какво са се захванали и имаха всички шансове да се измъкнат живи. Това обаче не се отнасяше за един цивилен с мизерно двумесечно обучение.

Още повече за цивилен, когото са лъгали още от самото начало.

— Може и да извади късмет.

Телторст го изгледа замислено.

— Може би. Бих искал копие на данните от Лорелей.

Леши улови погледа на Камбъл и кимна. Без да каже нито дума, офицерът се приближи до Телторст и му подаде малкия цилиндър.

— Благодаря. Ако ви потрябвам, ще бъда в каютата си. — Адюторът се изправи, стъпи върху спускателната платформа и спря там. — Между другото, сигурно няма да имате нищо против да направите цялостно проучване на тази система — подхвърли през рамо той. — Така и така оставяме тук работещ катапулт, поне да знаем дали си заслужава отново да пътуваме насам.

— Благодаря. Запознат съм с правилника.

— Добре. — Погледът на Телторст небрежно обходи командната зала, сякаш да напомни на всички кой всъщност е главният в тази операция. След това, без да каже нито дума, той се спусна надолу.

„Копелета. Мръсни, гадни копелета, всички до един.“ Леши се обърна към конзолата си и извика инженерната справка. Работата по изграждането на скоростния катапулт вече беше започнала и се очакваше да завърши след пет дни.

Тогава щяха да могат да съобщят на Мира, че изстрелването на Коста е минало успешно. И че Емпирей е на път да бъде победен.

— Кажете на инженерите, като свършат с модула, да започнат да работят върху основния катапулт на три смени — обърна се той към свързочния офицер. — Искам го готов за четири месеца.

— Слушам, сър.

Леши се намръщи и извика данните от Лорелей. Да останеш вързан тук в продължение на месеци само с най-обща представа какво става не беше от най-приятните начини да си прекараш времето. Но поне засега той разполагаше с информация, недостъпна за никого другиго в Мира. И пет дни, за да реши каква част от тази информация ще отпътува с модула.

Настани се по-удобно в креслото си и започна да чете.

 

 

Таймерът тихо иззвъня и Коста вдигна очи от четивото си. Двадесетте часа, за които настояваше Леши, бяха изтекли. Дисплеите не показваха емпирейски кораби в достъпното за скенерите пространство.

Време беше.

Той свали предпазния капак на контролния панел, обърна се и натисна нужния бутон. Двигателите изреваха и ускорението го притисна в креслото. Мъничкият кораб бе изстрелян като куршум през тунела, появил се като чрез магия в замаскирания като скала пашкул. Той затаи дъх — очакваше напрегнато неумолимия вражески изтребител, който със сигурност се спотайваше зад най-близкия астероид.

Нищо. Нищо не се случи и след като корабът му се ориентира и започна програмирания си полет към емпирейския свят Лорелей. Нищо не се случи дори след като Коста се осмели да поеме дъх и да се отпусне. Вече беше на път към мястото на среща с мъничката автоматизирани шпионска система, която Мирът беше успял да внедри преди окончателното прекъсване на преговорите от страна на емпирейските лидери преди няколко месеца.

После трябваше да замине за Сераф. За Сераф и Ангелиада.

Погледна далечния полумесец на Лорелей и усети ннк стомахът му се свива. „Можете да разчитате на мен“ беше казал на Леши. Но сега, далеч от ярките светлини на залата и погълнатите от работа мъже и жени на „Комитаджи“, думите ехтяха в главата му като проява нн празно перчене. Бе сам, във вражеска територия, изправен пред враг, който вероятно не бе и съвсем човешки.

„Малка райска разходка“ — отекнаха в главата му думите на Леши. Неведнъж беше чувал този каламбур по време на обучението си. Колонистите-отцепници, основали Емпирей преди сто и осемдесет години, бяха избрали да нарекат общността си с древния термин за седмото небе.

Но дали изборът на това име беше само плод на съвпадение? Или бе причинен от недоловимото влияние на ангелите върху умовете на хората?

Маса подобни въпроси се въртяха около тази акция. Въпроси, които засега нямаха отговор. Въпроси, чиито отговори се очакваха от Коста. Смазващи, дълбоки, невъзможни въпроси…

И точно когато невероятният мащаб на всичко ставащо за пореден път заплашваше да го погълне, пред него изплува образът на Телторст. Лицето, изпълнено с такова презрение…

— Върви по дяволите — каза той на глас. Звукът отекна странно в заобикалящите го заоблени плоскости и дисплеи. Ако Телторст бе очаквал от него да пълзи по корем само и само за да угоди на предварителните му прищевки, да върви по дяволите.

Произнасянето на думите на глас донякъде му помогна. Мигащата светлинка на пулта му напомни, че тунелът все още е отворен. Коста набра нужната команда и погледна как фалшивият астероид се затваря и се превръща в инертна маса. Надяваше се наистина да се е превърнал в инертен. Несъмнено мозъците зад тази операция си бяха давали сметка, че ако емпирейците попаднат на кораб, дегизиран като астероид, ще стане повече от ясно, че Мирът им е изпратил шпионин.

След изпълняването на тази задача корабът се върна в автоматичен режим и щеше да остане така, докато стигне Лорелей. Коста настрои един от дисплеите да му показва текущата ситуация и се върна към четивото си. Данните от Лорелей се оказаха доста по-подробни, отколкото бе очаквал, и трябваше здравата да наблегне върху четенето, за да ги приключи до момента на кацането.

 

 

Пашкулът остана инертен през следващите шест часа, докато корабът на Коста не се отдалечи достатъчно, за да бъде в състояние да засече промяната в статуса му. Шест часа прахосано време. Но огромната система от компютри и роботи, скрита дълбоко в скалата, остана безмълвна. Създателите ѝ бяха решили, че е абсолютно задължително Коста да вярва, че оставя зад себе си просто една празна черупка.

Тихо и незабележимо мрежата се активира и започна да се оглежда. Дори без наличието на основната памет сензорите нямаха проблем да открият центъра на мрежата, която бе хванала „Комитаджи“. Достатъчен за целта беше само роякът емпирейски кораби, който сновеше в района.

Сензорите се настроиха и започнаха работата си. Необходимо бе време — доста време — за постигането на набелязаната цел.

Мрежата беше търпелива.