Патрик Лий
Проломът (16)

13.

Освен че слушаше борещата се за живот Пейдж, Травис откри, че умът му се връща към атаката, която го бе проснала в безсъзнание. Вече не мислеше, че спомените му са погрешни. Подробностите бяха съвсем ясни. Пистолетът в ръката му внезапно се бе дръпнал надолу — но не само надолу. Надолу и напред. В движението имаше дори извиване.

Сякаш го беше сграбчила човешка ръка.

Половин секунда по-късно бе последвал ударът в главата от някой, който би трябвало да е стоял извън полезрението му, зад него.

Но как бе възможно това? Травис се намираше в тази малка стая от момента, когато едрият тип с каскета го беше довел тук. Нямаше никого. Нямаше гардероб, в който да се крие, прозорецът беше затворен. Как нападателят беше успял да се промъкне зад него, освен ако не се бе крил под леглото?

Дори случаят да беше такъв, Травис разбираше, че в картината има нещо още по-нередно. Нещо по-фундаментално. Но не можеше да определи какво точно.

И тогава си спомни.

Слънчевите лъчи — идваха от северозапад и попадаха почти направо в стаята през прозореца. Докато беше стоял с насочен пистолет край вратата, сянката му бе очертана на стената, контрастна като на киноекран. Всеки зад него — всеки на разстояние метър и половина от него в която и да било посока — също щеше да хвърли сянка. И нямаше начин той да я пропусне.

Така че какво беше станало, по дяволите?

Мислено видя Пейдж отново на поляната, как държи Шепот и му казва, че не е създаден от хора. Казва го така, сякаш това е най-нормалното нещо на света. Всъщност най-нормалното нещо в нейния свят.

Какво друго бе нормално в света на Пейдж? С какви способности разполагаха враговете й? Срещу какво изобщо се бе изправил, мамка му?

Внезапен звук прекъсна мислите му. Последното, което искаше да чуе. Ротори. Така значи. След две минути двамата с Пейдж щяха да бъдат измъкнати от сградата и натоварени на вертолета, след което щяха да следват долините ниско над земята, вероятно извън обхвата на радарите. И най-вероятно тези хора пак щяха да използват лекарства и инструменти, за да задържат Пейдж жива известно време, за да я събудят за поредния маратон на агонията.

Ако извиеше тялото си по правилния начин, би могъл да се подпре на стената и да се изправи без особени проблеми. Глезените му бяха вързани, но можеше да стигне до леглото с един-два подскока. И просто да я удуши с рамо. При слабото й дишане щеше да е съвсем просто.

Можеше да го направи. В състояние ли беше обаче да направи такъв избор? Студената и ясна логика му казваше, че горчиво ще съжалява, ако не го направи.

Нужното му време вече изтичаше, хеликоптерът приближаваше, тракането на перките се засилваше — напомняше на часовник, отброяващ секундите с чудовищна бързина.

С нерешителността дойде омразата, по-люта, отколкото беше изпитвал от години. Омраза към онези, които го принуждаваха да вземе това решение.

И тогава хеликоптерът експлодира.

Ударната вълна разтърси сградата и след басовия й грохот настъпи най-прекрасната тишина, която бе чувал. Пет секунди по-късно чу писъка на изтребител и от неговата ударна вълна стъклото на прозореца задрънча. Воят на двигателя се промени, след което вместо да изчезне в далечината, ревът стана сякаш равномерен. Самолетът кръжеше в небето.

Естествено, изтребителят не можеше да ги спаси от човека, който вече бе тук. Всеки момент щеше да се чуе тропотът на стъпките му — бързо отклоняване да ги убие, преди да избяга. Но най-лошата вероятност беше елиминирана. Травис трябваше да е благодарен, че ще умре.

Измина половин минута. Не се чуваха никакви стъпки. Надеждата отново започна да се връща, независимо дали можеше да й се довери.

После вместо стъпки чу гласове. Някакви хора викаха. Останалите жители на Колдфут, едва ли повече от десетима, бяха излезли от домовете си и се викаха един друг, за да видят представлението. Чу някаква жена да вика Моли и да приближава мотела, после чу писъка й. Миг по-късно се надигнаха други гласове и предната врата на ресторанта се отвори.

Травис извика.

Приближиха го предпазливо; мина минута или повече, преди да влязат в стаята, да го вдигнат да седне, да махнат превръзката от очите му и да го освободят.

През прозореца, подобно на картина в рамка, се виждаше стръмният склон оттатък магистралата, по който бяха разпилени горящите останки на хеликоптера.

— Кой го направи? — попита старецът, който го беше освободил. — Къде са отишли?

— Не зная — отвърна Травис. — Някои от жертвите отпред въоръжени ли бяха?

Мъжът кимна и любопитството му се засили.

— Моли и Лойд. — Хвърли поглед към Пейдж и отново се обърна към Травис. — Ще ми кажеш ли какво е станало тук?

— Военните идват — каза Травис. — Може би те ще ни кажат и на двамата. Вземете оръжията и кажи на всички да си отварят очите на четири, докато не пристигне помощта.

Мъжът го послуша и излезе.

Загледан в собствената си сянка на стената, сама като миналия път, Травис се запита дали в последния му съвет има някакъв смисъл.