Сали Стюърт
Тайният любовник (8)

Глава 8

Преподобният Полък посрещна Алисън с широка усмивка, когато в понеделник, малко след обяда, тя влезе в приюта „Нова надежда“. Това бе почивният й ден.

— Господ да те благослови, дъще моя — рече той и стисна нежно ръката й с огромната си лапа.

— Благодаря ви, преподобни. Донесох малко спагети. Знам, че не е кой знае какво, но… — Подаде му покритата с целофан пластмасова купа и смутено сви рамене.

Полък прие спагетите с благодарствена усмивка, сякаш му предлагаше задушени омари.

— Имаш нашата вечна благодарност. Ако ме извиниш, ще ги сложа в хладилника в задната стая, за да ги разделя на вечеря.

Алисън кимна в знак на съгласие и се извърна, за да огледа помещението. Бил не се виждаше никъде, но това не я изненада. Предполагаше, че скоро ще се появи, тъй като обядът бе приключил. Никога не го бе виждала да се храни с останалите.

А ако днес се появи, тя ще го проследи до леговището му, каквото й да й струва това!

В дъното на стаята видя Джийн, която оживено си приказваше с някакъв мъж. Огромната жена се извисяваше с няколко сантиметра над него и Алисън си припомни своите съмнения, че тази висока и силна скитница може да е убиецът.

Запъти се към мястото, където двамата седяха, но мъжът внезапно се изправи, изръмжа нещо на Джийн, направи неприличен жест и бързо се отдалечи.

Алисън се опита да запомни лицето му, в случай че се окаже следващата жертва.

Навъсената физиономия на Джийн я предупреждаваше да стои по-далеч, но инстинктът й на репортер й нашепваше, че точно сега е моментът да изкопчи нещо от нея. Така че изправи рамене, мина между пейките и седна до жената.

Джийн й хвърли бегъл поглед и се обърна с гръб. Краката й бяха кръстосани и единият се полюшваше също както първия път, когато я бе видяла, ала сега движението бе по-рязко и издаваше стаен гняв. Яркочервените обувки бяха изчезнали. На тяхно място носеше овехтели гуменки.

— Току-що дадох на преподобния Полък малко спагети за вечеря — започна Алисън, припомняйки си оживлението на Джийн, когато ставаше дума за храна.

Жената не помръдна и с нищо не издаде, че я е чула.

Водена от внезапен импулс, Алисън развърза пъстрия шал, който бе увила около врата си, преди да излезе от къщи. Днес бе облечена в бежови панталони и подходящ пуловер — не беше със сините си джинси, но дрехите й бяха дискретни и ненатрапчиви. Обаче не бе устояла на изкушението да поосвежи малко тоалета си с пъстрия шал около шията си. Потисна краткия пристъп на съжаление, че трябва да се раздели с любимата си вещ, но си каза, че това е добра инвестиция, и подаде коприната на Джийн.

Голямата кокалеста ръка го сграбчи, жената се извърна и награди Алисън с бледа усмивка.

— Ще ти отива — рече Алисън. Тъй като косата и цветът на кожата на Джийн бяха подобни на нейните, забележката изглеждаше напълно безобидна.

Джийн завърза шала около врата си и сведе поглед надолу към избелялата си блуза.

— Благодаря ти — каза тя и приглади мекия плат с грубите си зачервени пръсти.

— Май преди малко имаше разправия с приятеля си? — Попита Алисън.

Усмивката на Джийн се стопи и тя неловко се размърда, сякаш се чудеше дали отново да не й обърне гръб.

— Чувала ли си нещо за Дийли? — Алисън смени темата, като отчаяно се опитваше да задържи вниманието на жената.

— Хъм — презрително изсумтя Джийн. — Дийли сам си е виновен. Защо му трябваше да пие тази отрова? Не му е за първи път. Рано или късно ще се събуди мъртъв. — Тя шляпна Алисън по крака и се засмя на шегата си.

Полък се отпусна на пейката до тях и смехът на огромната Джийн внезапно секна. Тя опипа нервно новия си копринен шал и сведе поглед към скута си.

Алисън се извърна към преподобния и с изненада видя, че обичайната му усмивка отсъстваше. Стори й се, че зърна неудоволствие в погледа му, примесено с известна тъга, въпреки че той побърза да ги скрие. Каза си, че това е обичайно за свещениците — да бъдат недоволни и тъжни.

— Тъкмо разговаряхме за Дийли — осведоми го тя. — Чух, че се възстановява и скоро ще излезе от болницата.

— Всички се молим за това — отвърна Полък, наведе се през нея и заговори на Джийн: — Наред ли е всичко при теб, сестро?

Джийн се изправи и без да вдигне поглед, се запъти надолу по пътеката към изхода.

Алисън се разкъсваше между желанието да последва Джийн и да остане с Полък. Изглежда свещеникът знаеше нещо за странния характер на жената.

— Да не би Джийн да има някакви проблеми? — попита Алисън.

Полък бе върнал на лицето си маската на блаженството.

— Кой в този живот ги няма?

Не можеше да не се съгласи с него.

— Може би ще мога да й помогна… като жена на жена…

Той се замисли за миг, но сетне поклати глава.

— Както повечето простосмъртни, и Джийн сама е създала собствения си ад.

Удивителна способност да избягва неудобните отговори! От него би излязъл чудесен политик!

— Онзи мъж, с когото се караше… двамата романтично обвързани ли са?

— Твоята чистота и невинност са като факла в тъмнината, дете мое. — Той я потупа по ръката и се изправи.

Явно искаше да сложи край на въпросите й, но Алисън също стана.

— Той ми се стори доста разстроен. Дали ще я нарани? Или тя ще го нарани?

— Нашите тленни тела са подвластни на страданията и разложението, но единствено самите ние можем да нараним безсмъртните си души.

— Прав сте — отвърна Алисън, не можейки да измисли нищо друго.

— Винаги се радвам да те видя, но моите задължения ме зоват — рече преподобният и махна с ръка към хората в стаята. Кимна й и понечи да се отдалечи от нея.

Младата жена го сграбчи за ръката.

— Какво е станало с обувките й? Тя бе толкова горда с онези червени обувки…

Полък бавно поклати голямата си глава.

— Суетността е едно от изкушенията на дявола. А сега, ако ме извиниш, трябва да поговоря с хората си. Можеш да останеш, колкото искаш.

— Благодаря! — Алисън най-сетне се отказа от желанието си да научи нещо повече и го остави да си тръгне. Може би преподобният Полък беше малко луд, но не и глупав. Явно тя нямаше да научи нищо друго, освен това, което той преценеше, че трябва да знае.

Видя един от бездомниците, с когото се бе срещала и по-рано, и реши да опита късмета си с него.

Половин час по-късно, след като бе разговаряла с още няколко души, Алисън установи, че не бе научила нищо съществено, но бе сигурна в едно — нещо ставаше с Джийн. Никой не й го бе казал направо, но бе съвсем очевидно, че останалите премълчаваха нещо. Джийн имаше някаква тайна. Любовна история? Клептомания? Нещо още по-опасно? Алисън не знаеше, но бе сигурна, че нещо с едрата жена не е наред.

Тъкмо се канеше да си тръгва, когато влезе Бил. Заля я неочакван изблик на щастие, значи чакането й си струваше, щеше да има възможност да го проследи и да научи нещо за него. Алисън твърдо си заповяда да повярва на неубедителното си извинение.

Той се спря за миг до вратата и се огледа. Алисън не можеше да откъсне поглед от лицето му. Той се открояваше от всички останали. Нямаше потиснатия и сломен вид, толкова характерен за хората наоколо. Той не принадлежеше на тази среда и Алисън смяташе да открие къде бе неговото истинско място.

Погледът му се спря върху нея и очите му се разшириха от учудване. Поколеба се, сякаш се чудеше дали да остане, или да се обърне и да излезе.

Тя реши вместо него.

— Бил! — извика младата жена, извини се на мъжа, с когото разговаряше, и се спусна към него. — Толкова се радвам, че си тук. Страхувах се, че днес няма да те видя.

Той я погледна безизразно, но след миг устните му се изкривиха в язвителна усмивка.

— Е — примирено рече той, — намери ме. Какво искаш от мен?

— Нека да поговорим, докато вървим — предложи тя и го хвана за ръката. — Този път ти водиш. — Може би той машинално ще се запъти към мястото, където живееше. Ако се насочи в посоката, от която се бе появил в нощта, когато бяха намерили Дийли, Алисън щеше да бъде сигурна, че съмненията й относно истинската му самоличност не са безпочвени.

Но той не го направи.

 

 

— Какво има? — попита Брад, докато вървяха надолу по същата улица, по която бяха вървели и при първия им разговор. — Да не би още нещо да се е счупило в къщата ти?

Алисън се засмя и го погледна, ала усмивката й угасна, когато срещна блестящите му очи. Внезапно осъзна близостта им. Все още го държеше за ръката, вървеше съвсем близо до стегнатото му слабо тяло и изглежда на него това му харесваше. Трябваше да се отдръпне, но тялото й отказваше да се подчинява на заповедите на разума й.

Двамата продължиха да вървят надолу по улицата в хладния следобед, като любовници, които не се интересуваха кой ще ги види.

„Детективът на Дъглас“ — помисли си Алисън, рязко пусна ръката му и се отдалечи на няколко сантиметра.

— Всъщност — започна тя, много по-остро, отколкото бе възнамерявала — сега протече покривът. Но — вдигна ръка, за да изпревари евентуалното му възражение, — не за това исках да поговорим. Въпреки че, ако имаш нужда от малко пари, с радост ще приема помощта ти. — Който и да беше той, тя не можеше да използва труда му без възнаграждение, а храната не бе достатъчно заплащане. Нямаше да позволи да му бъде задължена. Никога вече нямаше да даде и най-малкото основание на някой мъж да се опитва да контролира живота й.

Той се засмя, ала очите му останаха сериозни.

— След като не е за покрива, за какво друго искаш да разговаряме?

— За концерта. Мегън е много разочарована, че няма да дойдеш с нас. — Това бе самата истина. — Тя с нетърпение очаква да се запознае с приятелите ти, а може би и да те види как свириш заедно с тях.

Той я изгледа за миг и сетне поклати глава.

— Алис, ти много добре знаеш, че не съм рокзвезда.

— Знам, че ти й обеща да отидеш с нея на концерта. Дори каза, че музикантите са ти приятели. — След като толкова много държеше на обещанията, нека сега да видим как ще се измъкне.

Брад пъхна ръце в джобовете си и ядосано ускори крачка. Алисън трябваше да подтичва, за да не изостава.

— Излъгах — гневно изръмжа той. — Как е възможно един скитник да се познава с музикантите от „Дженюъри Хийт“? Аз просто се опитвах да… о, по дяволите, не знам какво съм се опитвал да направя!

Спря рязко и се извърна към нея. Очите му гневно блестяха. Приличаше на дивак, слязъл от планините. Дали… не беше твърде образован и цивилизован?

— Опитваше се да ми помогнеш — меко рече тя — и наистина успя. Не мога да ти обясня колко съм ти благодарна. Ти наистина намери билети!

— Един човек ми дължеше услуга. — Той сви рамене и намали крачката си.

— Доколкото си спомням, ти каза, че някой ти ги е дал.

— Един човек, който ми дължеше услуга.

Лъжеше. Почувства го по гласа му. Това откритие я зарадва.

Завиха зад ъгъла и Алисън разбра, че са направили голям кръг около сградата на приюта. Очевидно се бе провалила в намерението си да го накара, без да иска, да издаде убежището си.

— Дори и да не я водиш зад кулисите, Мегън наистина иска да си заедно с нея на концерта.

— Невъзможно! Помисли добре, Алис. Сама знаеш, че си имаш опашка — един частен детектив следи всяка твоя стъпка! Нали не искаш да направи нови снимки, на които се вижда как се движиш в компанията на скитник? Да не би да искаш да снима дъщеря ти с мен?

Последните му думи я накараха да се почувства малко неловко. Спомни си и забележките на Дъглас за Бил. Но в края на краищата той не е престъпник! А ако въпреки всичко се окаже, че е, тя ще се сдобие с интересната си история и за нищо на света няма да се откаже точно сега.

— Ако подстрижеш съвсем малко брадата си и…

— Не! — Той спря пред сградата на „Нова надежда“ и свирепо я изгледа.

— Добре! — Вдигна ръце в знак на примирение. — Какво толкова! Говорим просто за чувствата на едно малко момиче…

Той е бе излъгал, така че си заслужаваше тази малка манипулация.

Известно време двамата стояха като заковани на тротоара и упорито се взираха един в друг, сякаш този, който пръв отместеше поглед, щеше да загуби. Алисън стисна зъби, твърдо решена този път да не се предава. Концентрира цялата сила на погледа си в ясните му лешникови очи — очи, които я караха да се чувства като обгърната с топло одеяло, да потръпва така, сякаш ръцете му докосваха голата й кожа, да предусеща невероятен екстаз и забвение…

— Добре! — Брад се обърна и закрачи към входа на „Нова надежда“. — Добре! Ще я заведа на концерта! — И затръшна вратата след себе си.

Алисън разтреперана се приближи до края на тротоара и приседна изнемощяло. Дъхът й излизаше бързо и накъсано и тя се чувстваше едновременно възбудена и разочарована. Това бе истинска лудост! Ужасно! Как е възможно един брадясал, окъсан мъж, за когото не знаеше абсолютно нищо, да кара коленете й да омекват?

Внезапно си представи, че завежда Бил в къщата на родителите си да го запознае с тях, представителите на средната американска класа. Картината тутакси я отрезви.

Трябваше да благодари на Бога, че той бе изчезнал и й бе дал възможност да помисли и да обуздае нелепите си чувства. В момента никак не бе уверена, че ще може хладнокръвно да го проследи.

Внезапно си спомни, че Бил бе използвал думата „опашка“. Всичко й се струваше като във филм с Хъмфри Богарт. А ако е детектив? Това обясняваше откъде бе разбрал за самоличността на Съливан.

Изправи се бързо. Кръвта запулсира във вените й и тя почувства нов прилив на енергия.

Детектив, който трябваше да се внедри сред бездомниците и да разкрие убиеца.

Закрачи забързано надолу по тротоара, оглеждайки се за подходящо място, където би могла да се скрие и да го проследи, когато излезе от приюта.

Но частният детектив трябваше да бъде нает от някого. Дали управата на града не го бе наела, след като полицията не можеше да се справи с разкриването на убийствата?

Намали крачка.

Не, едва ли биха направили подобно нещо.

Ала след миг отново се оживи.

Той може би е полицай, работещ под прикритие! Ето ти великолепната история!

Въпреки че той изглеждаше невероятно мил и добър човек и със сигурност добре образован. Дъглас винаги бе казвал, че ченгетата са само едни огромни и тромави тъпаци.

Но какво ли знаеше Дъглас?

 

 

Брад се облегна на вратата на приюта, изтощен от напрежението да се държи на разстояние от Алисън Прескът. Това вече му се струваше толкова невъзможно, колкото да успее да удържи водата на преливащ язовир.

Не бе съвсем сигурен, но имаше усещането, че току-що е правил въображаем секс. Само така можеше да обясни начина, по който тя го караше да се чувства, когато го гледаше. Беше се изплашил, че ако не се съгласи с това, което тя иска от него, ще остане завинаги прикован от очите й, докато не се сломи и последният остатък от волята му и не я грабне в прегръдките си пред очите на Бога, детектива на доктор Дъглас и на целия останал свят.

Раздвижи с усилие треперещите си крака, приближи една пейка и се отпусна уморено.

— Здрасти — каза на мъжа, седнал до него. Не помнеше дали името му бе Джо, или Франк.

— Хей, човече — разнесе се нечий шепот. — Свещеникът идва. Давай да се измъкваме! Да не си попрекалил с пиячката?

Мъжът мислеше, че е пиян и това бе добре дошло. Нека целият свят да го мисли за пияница, само да не разберат истинската причина за състоянието му.

Брад поклати глава в отговор. В никакъв случай нямаше да излезе навън и отново да се намери лице в лице с онази жена. С лекота се бе справял с пласьора на наркотици, без да му трепне окото. Бе обезоръжавал убийци и се бе изправял пред недоволния поглед на шефа си, но Алисън Прескът го караше да губи ума и дума.

Ето че сега — не бе сигурен как го бе постигнала, — но бе успяла да го манипулира и да изтръгне съгласието му да заведе дъщеря й на концерта, след като знаеше, че някакъв си частен детектив вече има негови снимки!

— Да не би да си болен, братко? — Полък седна до него, за да подуши дъха му.

Брад отвори уста, за да го увери, че нито я пиян, нито дрогиран, но после се отказа. Не биваше да изглежда съвсем лишен от пороци. Това можеше да го провали.

— Добре съм, отче.

Разбира се, преподобният Полък не му повярва. Постави месестата си ръка върху рамото му и занарежда един от надутите си монолози.

Брад го остави да си говори, като само кимаше в знак на съгласие. Уважаваше Полък. Той беше добър човек и със сигурност се стараеше да помогне на отчаяните и бездомни хора, макар речите му да бяха малко кухи и отвлечени.

А това бе доста повече, отколкото самият той бе успял да постигне. Вече трета седмица той не бе напреднал в разследването нито на сантиметър. Ако скоро не откриеше нещо, сигурно ще го отстранят от случая.

Разбира се, нямаше да има нищо против да се върне към нормалното си ежедневие и приличните дрехи, без да се брои, че ще излезе и извън полезрението и интересите на Алисън Прескът, но не обичаше провалите.

— Изплашен съм, отче — рече Брад и прекъсна монолога на преподобния. — Правя това, за да… — реши, че е по-добре да не уточнява — за да избягам от страха си, който ме обзема, като си помисля за този, дето погубва приятелите ми. — Наведе се доверително към Полък. — Ти чуваш всичко. Сигурно знаеш от кого трябва да се пазим…

Обаче Полък поклати тъжно глава.

— Страхуваш се от враг, който не може да ти навреди. Трябва да се бориш с врага в самия теб.

— Сигурно си прав, отче — съгласи се Брад и се надигна от пейката. Алисън не бе опряла пистолет в главата му и не го насилваше да прави всички тези неща за нея, не го караше да се върти постоянно около къщата й, рискувайки да бъде разкрит. Не, за всичко бяха виновни собствените му глупави и смешни чувства, които непрекъснато го тласкаха към неприятностите. Врагът в самия него…

— Пак ще се видим. — Махна с ръка към Полък.

Излезе навън и се огледа. Алисън си бе отишла. Без съмнение, да преследва и тормози някой друг…

Закрачи по улицата, оглеждайки и най-малката подробност, докато външно беше съвсем безразличен и незаинтересован. Без да има нещо на ум, Брад се насочи към мястото на последното престъпление, като по пътя заговаряше с всеки срещнат.

На един ъгъл бе седнал някакъв съсухрен мъж и свиреше тъжна мелодия на хармониката си. По-надолу Майк бе вдигнал големите си очи към лампата и нещо й говореше. Старият Реймънд се тътреше вяло по тротоара, гледайки на света през мътните си зачервени очи.

Напълно изнервен от липсата, на каквато и да е находка, Брад най-после се насочи към гаража, където държеше пикапа си.

На изхода намали, плати таксата и се вля в движението.

Най-лошото в днешния ден все пак не бе безрезултатното разследване. Полицаите бяха свикнали ловенето от престъпленията да си остават неразкрити. Най-лошото бе, че някаква непокорна част в мозъка му с нетърпение очакваше събота вечерта, когато отново щеше да види Алисън.

От отсрещната страна на улицата Алисън въодушевено се беше втренчила в малкия си бележник. Успя! Записа номера на пикапа! Вярно, стар и очукан, но все пак превозно средство, за чийто паркинг Бил плащаше.

Който и да бе той, в никакъв случай не бе беден скитник, за какъвто се представяше. През цялото време е била права! Утре щеше да го чака в колата си и да го проследи до жилището му!

Искаше й се да крещи и подскача от радост. Въпреки обаче твърдото си решение да го проследи, никак не бе уверена, че ще успее. Надяваше се, че Съливан изпитва поне наполовина трудности, докато я наблюдава. Щеше да разбере името му от разрешителното за управление, но точно сега имаше друга цел — смяташе да разговаря с момчето, което събираше таксата за паркинга. Решително се запъти към него.

— Мъжът, който току-що излезе, изтърва нещо. Бих искала да разбера кой е той, за да му го върна.

Момчето стеснително се усмихна.

— И какво е изтървал?

Алисън въздъхна и извади десетдоларова банкнота от портмонето си. Оказваше се, че репортерите имат доста допълнителни разходи само за подкупи.

— Ето това. — Подаде му банкнотата.

Момчето я сграбчи, но Алисън не я пусна.

— Кой е той?

— Не знам. Винаги е тук, когато към един застъпвам на смяна. Плаща си таксата и вечерта си тръгва.

— Откога?

— От няколко седмици. Забелязах го, защото прилича на скитник, но предполагам, че е по работа. — Дръпна пак лекичко парите, но Алисън здраво стискаше другия край.

— По кое време си тръгва?

— Различно. Най-рано в два, но обикновено около пет или шест.

Приближи кола, но момчето успя да вземе таксата с другата си ръка, без да изпуска края на нейната десетдоларова банкнота.

— Говорил ли си с него?

— Само за времето. — Дръпна по-силно и банкнотата остана в ръката му. — Ще се погрижа да си ги заслужа — ухили се хлапакът.

— Сигурна съм, че мога да разчитам на теб — неохотно се усмихна Алисън.

Докато вървеше към колата си, умът й бясно работеше, опитвайки се да прецени всички факти.

Бил караше раздрънкан пикап, но го оставяше в скъп гараж, вместо да се разкарва с него по цял ден из улиците. Ако беше в списъка на търсените от ФБР престъпници, със сигурност трябваше да бъде нащрек по двадесет и четири часа в денонощие. А той се държеше така, сякаш се бе хванал на работа като скитник. А това е уместно само ако е детектив или полицай. Или… Спря внезапно по средата на тротоара и си спечели злобния поглед на някакъв мъж, който едва не връхлетя върху нея. А може би бе репортер и търсеше материал за интересен репортаж за бездомниците?!

По дяволите! Идеята никак не й се поправи.

Не бе изключено и да е писател, който търси персонажи за новата си книга. Със сигурност изглеждаше много по-интелигентен, отколкото един полицай или репортер. Да, това бе най-вероятното — писател, който кара раздрънкан пикап от някакво суеверие. Хората на изкуството често вършат подобни странни неща.

Веднага щом се прибра, Алисън се обади на Рик, за да го информира за разкритията си.

— По дяволите! — бе неговият отговор.

— Не ми вярваше, нали? Всъщност не вярваше, че тук се крие нещо.

— Не че не съм ти вярвал. Просто… ами… нещата обикновено са точно такива, каквито изглеждат. Убиецът си е убиец, скитникът — скитник. Въпреки че, както сама знаеш, аз също имах известни съмнения относно този Бил — побърза да добави приятелят й. — Дори направих някои проучвания, забрави ли?

— Не съм забравила. Сега отново имам нужда от помощта ти. Дали твоите приятели в полицията ще могат да проверят номера на разрешителното му?

По линията долетя щастливият смях на Рик.

— Имаш го, госпожо. Утре по това време ще знаем кой е собственикът на пикапа.

Алисън затвори телефона, отиде в кухнята и си наля чаша вино.

— Вече съм по следите ти, Бил — победоносно заяви тя и вдигна чашата за наздравица.

Известен писател… Дали не бе чела някои от книгите му? Или бе гледала някой негов филм?

Дали творбите му бяха интелектуални и мисловни или вълнуващи и изпълнени с напрежение? По-скоро второто, реши младата жена, припомняйки си енергията, която излъчваше Бил, вълнуващия начин, но който я целуваше.

Докосна устните си, все още в плен на спомена, повдигна чашата и отпи още една глътка. Нека Дъглас си снима, колкото иска! Когато разбере истината за Бил, ще си глътне самодоволната усмивка.

А освен това…

Колко страхотно е… да се целуваш с известен писател.