Сали Стюърт
Тайният любовник (7)

Глава 7

Не бе никак трудно да се изплъзне от джипа. Брад закрачи в обратната посока на тази, където бе спрял пикапа си, и се мушна между две къщи. Видя, че джипът се движи бавно. Очевидно шофьорът се опитваше да го открие. Брад ускори крачките си. Огледа се още веднъж внимателно, качи се в пикапа и подкара към къщи.

Дали Алисън, ще се зарадва, ако разбере, че едно ченге е напуснало дома й в два часа посред нощ? Доктор Дъг няма да пропусне да се възползва от този факт, а Алисън ще се сдобие със своята „история на века“.

Щом се прибра, Брад се спусна към хладилника и грабна кутия бира. Облегна се на вратата му и отпи щедра глътка, облекчен, че най-сетне е в безопасност.

Обичаше голямата си стара къща, всяко кътче от нея — надрасканите дъбови подове, които все още не бе излъскал, избелелите мебели, повечето от тях стари и изхвърлени от употреба, подарени от приятели, огромните прозорци с оригинални релефни стъкла. Всичко бе обвито в топли спомени. Можеше да се обзаложи, че Алисън няма да хареса такава къща. Тя предпочиташе всичко край нея да е блестящо и ново.

Допи бирата, смачка кутията и я захвърли в машината за отпадъци, поставена в големия килер.

На кого му пукаше какво ще си помисли Алисън за къщата му? Та тя никога нямаше да я види!

Когато се плъзна в голямото топло легло, младият мъж се усмихна при спомена за предложението й да пренощува в гаража. Тя просто искаше да му помогне, не можеше да й отрече това.

Въздъхна и се зави с пухените завивки. Налагаше се да й се обади още веднъж, за да я предупреди за джипа и за факта, че мъжът в него вероятно имаше снимката му, на която се виждаше как той напуска дома й в два часа посред нощ. Дължеше й го. Тя бе разведена, а непълнолетната й дъщеря не си беше у дома — нямаше нищо престъпно в това един мъж да излезе от къщата й в два часа посред нощ. Не виждаше как доктор Дъглас можеше да го използва срещу нея, но все пак бе длъжен да я предупреди.

 

 

Рано на следващата сутрин Брад направи справка в полицейския компютър за номера на джипа и установи, че е регистриран на името на частен детектив — Хоумър Съливан, безскрупулен, но опитен в работата си. Негова специалност бяха сензационните разводи. Това не вещаеше нищо добро за Алисън.

Когато кафето стана готово, Брад си наля една голяма чаша, добави две лъжици захар и набра номера й.

Гласът й дрезгавееше от съня. Той се опита да изтласка от съзнанието си представата за Алисън, надигнала се от пухената завивка на розички, която бе видял върху леглото й, с още сънени кафяви очи и копринен облак разрошени коси, обрамчващ лицето й. Този образ нямаше място в живота му. Трябваше завинаги да го прогони.

— Мисля, че доктор Дъглас е по следите ти — без предисловия започна той.

— Какво? Бил? Къде си? Какво казваш?

— Миналата нощ, когато излизах от къщата ти, бях сниман от детектива Хоумър Съливан.

По линията се чу дълбока въздишка. Гласът й прозвуча съвсем разсънено, но малко унило.

— Значи се започва отново. Това е същият тип, когото Дъглас бе наел и преди. И ти мислиш, че е успял да те снима?

— Сигурен съм. Но това няма да му свърши много работа. Изплъзнах му се, след като напуснах квартала ти.

— Благодарна съм ти, че ми се обади. Как откри името му?

Добър въпрос, но лошо изпускане за един професионалист.

— Виждал съм го и преди. — Брад си наля втора чаша кафе и този път добави три лъжици захар.

— Виждал си го и преди — повтори Алисън. Гласът й бе тих, но Брад бе сигурен, че трескаво обмисля отговора му.

— Частните детективи доста често проверяват по улиците за избягали. — Не беше съвсем лъжа. Случваше се, макар и не много често.

— Разбирам… — Сякаш чуваше как трескаво работи мозъкът й и виждаше блясъка в очите й. Когато миналата нощ му предложи да остане да пренощува в гаража й, той реши, че тя е повярвала на историята му, ала явно тази сутрин отново бе изпълнена със съмнения. Или той започваше да става параноик…

— Ами… — започна Брад, възнамерявайки да й каже за билетите за концерта и да приключи с всичко това.

В този миг старинният звънец на входната врата иззвъня.

— Какво беше това? — попита Алисън.

— Това? О, камбаните на църквата. Виж, аз оставих три билета за концерта на „Дженюъри Хийт“ в кухнята. И наистина съм ти благодарен, че миналата нощ ми позволи да остана.

— Намерил си билети за „Дженюъри Хийт“?

— Обещах на Мегън — сухо рече Брад.

Звънецът отново иззвъня.

— Каква странна църква! Защо камбаните звънят толкова рано? Дори не на кръгъл час?

— Нямам представа. Сигурно компютърът им се е развалил. — Дали в модерните църкви камбаните се управляваха с компютър? Струваше му се напълно правдоподобно.

— Звукът им е доста странен — настоя тя.

Брад се придвижи в дъното на кухнята, доколкото му позволяваше телефонният кабел. От мястото си виждаше стъклото на входната врата. Усмихнатото лице на съседското момче се взираше в него. Брад му махна нетърпеливо с ръка да се маха. Усмивката на момчето се стопи в разочарована гримаса и то си тръгна. „По-късно ще се оправя с него“ — каза си Брад.

— Виж, вече трябва да вървя — напомни той на Алисън. — Иска ми се да стигна до „Нова надежда“ преди закуска.

— Разбирам — отвърна младата жена. — Ако има начин да ти се отплатя за всичко, което направи за мен, бих искала да ми кажеш. — Гласът й звучеше далечно и отчуждено, сякаш разбираше, че това е последното му обаждане.

— Онези прекрасни вкусни неща, които ядох в дома ти, са повече от отплата. — Изкашля се смутено. — Ами…

Звънецът не звънеше, никой не прекъсваше разговора му. Защо се колебаеше?

— Довиждане — едва го произнесе и затвори слушалката.

Наля си остатъка от кафето и отпи, очаквайки да го обземе задоволството, че бе успял да приключи успешно разговора и познанството си с Алисън Прескът. Ала единственото, което изпитваше, бе чувството на загуба и празнота. По дяволите! Не можеш да загубиш нещо, което никога не си притежавал! Не само не бе притежавал Алисън Прескът, но и никога нямаше да я притежава. Поне не в този живот…

 

 

Алисън затвори телефонната слушалка и отново се сгуши между завивките. Знаеше, че все още е сънена, ала имаше някои неща в този разговор, които все пак не си пасваха.

Въздъхна и отметна топлото одеяло. По-добре да стане, да вкара солидна доза кофеин в организма си и след това да се опита да разгадае последните противоречиви приказки на Скитника.

Вдигна отново телефонната слушалка и измъкна Рик от леглото.

— Ще се срещнем след час за закуска — нареди му тя. — Аз черпя.

Трябваше да разбере какво бе открил Рик за Бил. Когато го бе споменал предишния ден, тя бе отказала да го изслуша, тъй като изпитваше съмнения относно мотивите си да разкрие истинската самоличност на Бил. Сега обаче бе длъжна да научи всичко.

Може би щеше да повярва на обясненията му как е разбрал името на частния детектив на Дъглас, но бе готова да се закълне, че бе чула звънец на входна врата, а не църковна камбана.

Облече се набързо и подкара към закусвалнята, където бе определила среща на Рик. Тъкмо бе преполовила първата си чаша, опитвайки се безуспешно да се концентрира върху сутрешния вестник, когато приятелят й пристигна.

— Какво си открил за Бил? — попита направо Алисън.

Рик повдигна вежди, докато се настаняваше зад пластмасовата масичка срещу нея.

— Мислех, че случаят е приключен — отвърна той и взе менюто.

— Аз съм тази, която го приключи. Аз ще бъда тази, която може да го възобнови — тросна му се младата жена.

Келнерката приближи и двамата си поръчаха. Алисън изчака нетърпеливо, докато момичето пълнеше чашата на Рик с кафе и доливаше нейната.

Най-после приятелят й се облегна назад и я изгледа с дяволита усмивка.

— Любопитството надделя, а? А пък се тревожеше, че от теб няма да излезе добър репортер?

— Истина е — съгласи се тя. — Аз съм доста любопитен репортер. — Добро извинение за интереса й към Бил.

Рик остави чашата си с кафе и нагласи очилата си.

— Няма кой знае какво за казване. И именно в това е цялата работа. Разговарях с няколко от моите източници, в това число и с полицая, който отговаря за района. Този Бил се е появил отнякъде преди няколко седмици с някаква неясна история. Идвал и си отивал. Не бил през целия ден в района. Никой не знае къде прекарва нощите си.

— Какво толкова странно има в това? — попита Алисън, неспособна да прикрие разочарованието в гласа си. — Всички скитници, с които общувах, отговаряха доста неясно и уклончиво на въпросите за живота и миналото им.

Рик кимна.

— Така е, но обикновено те споделят помежду си. Обаче този тип не разговарял с никого. Залепил се за Дийли, който бил доволен да си има защитник, почти винаги бил пиян и никога не задавал никакви въпроси.

Алисън сви рамене.

— И това ли е всичко?

— В общи линии. Освен че не обича да говори за себе си, твоят Бил обича да задава въпроси и да научава всичко за всички.

— Значи любопитен скитник — тросна му се Алисън. Надяваше се да научи нещо по-съществено. — Ти все още не си ми казал нищо, което да доказва, че той не е бездомник.

Рик сви рамене и обви пръстите си около чашата.

— Поне можем да изключим вероятността, че е убиецът, тъй като се е появил след първите две или три убийства.

— И сама можех да ти кажа, че не е убиец — изтъкна младата жена, въпреки че изпита облекчение от заключението на Рик. — Той е добър човек.

Протегна се към чантата си, извади билетите и ги хвърли на масата.

— Един бездомник, който ми осигурява три билета за концерта на „Дженюъри Хийт“?

Скръсти ръце и се облегна назад, наслаждавайки се на смаяното изражение на приятеля си.

Той внимателно разгледа билетите.

— Откъде ги е взел?

— Каза, че някакъв приятел му ги дал.

— Как ли пък не! Всяко дете в този град и половината възрастни се опитват да се докопат до билет. Черноборсаджиите измъкват цели състояния за тях. — Рик ги остави върху масата и замислено се вгледа в Алисън. — Разбирате ли, госпожо, че тези билети сигурно са откраднати?

— Не — възрази тя, припомняйки си, че Бил бе взел снимките от чантата й, но не се бе докоснал до парите. Освен това бе върнал и фотоапарата. — Бил не е крадец!

— Тогава откъде е взел пари, за да ги купи?

— Не знам, но съм сигурна, че не ги е откраднал. — Дали наистина бе толкова сигурна? Само защото той не бе откраднал от нея, не означаваше непременно, че няма да открадне от някой друг.

Рик невярващо поклати глава.

— Добре, убеди ме. Хайде да чуем сега цялата кървава история. Как успя да се сдобиеш с тези билети?

Алисън се размърда неловко на стола и отпи от кафето си. В този момент се появи келнерката с поднос, отрупан с чинии с бъркани яйца и палачинки.

— Той дойде миналата вечер…

— Отново?! Струва ми се, че вчера пропусна да ми споменеш този факт.

— Искаш ли да чуеш всичко или не? Дойде снощи, за да ми помогне да свършим с пода. Той държи на обещанията си. — Припомни си гневните нотки в гласа на Бил, когато тя му предложи да не обръща сериозно внимание на обещанието, което бе дал на Мегън. — Миналата седмица каза на Мегън, че ще я заведе на този концерт. Дъглас се опитваше да ми се наложи и Бил се намеси. Тогава реших, че го е подхвърлил само за да ми помогне, както когато заяви на Дъглас, че е от водопроводната компания, която ще ни осигури преспиване в „Уотърфорд“. Но той е оставил билетите в кухнята, придружени с бележка, че някакъв приятел му ги дал.

Рик напъха в устата си голямо парче от палачинката, обилно намазана с кленов сироп, и задъвка.

— Мога да приема, че някой би му дал пари, храна, дрехи, дори книги, но билети за концерт?

— Точно това ме кара да се съмнявам — заяви Алисън.

— Както и преди ти казах, мисля, че си по следите на нещо.

— И това не е всичко. Когато тази сутрин ми се обади…

— Обадил ти се е тази сутрин?!

— Никой ли не ти е казвал, че не е учтиво да прекъсваш хората? Да, обади ми се. Искаше да ме предупреди, че Дъглас отново е наел детектив да ме шпионира.

— О, Боже, съжалявам! Този мъж не се отказва лесно!

— Никога не го е правил — призна Алисън. — Освен това се страхувам, че притежава снимка как Бил излиза от къщата ми.

— Страхотно! Доказателство в съда, че се срещаш със скитници!

— С никого не си определям срещи! Той… той просто ми помогна за няколко дребни поправки по къщата. След като именно по вина на Дъглас съм принудена да живея в тази дупка, едва ли би могъл да възрази, че съм успяла да си намеря евтина работна ръка, за да направи дома ми поне малко пригоден за живеене. — Набучи на вилицата си парче омлет.

— Защо повярва, че Дъглас ще си плаща честно?

— Този път обаче няма да спечели. Може би трябва да му позволя да вземе Мегън. Всъщност не, защото той не я иска. Откакто сме се развели, прекарва с нея повече време, отколкото докато живеехме заедно. Той ще предпочете да я изпрати обратно при мен, не и да се грижи постоянно за нея.

Рик протегна луничавата си ръка и покри нейната.

— Не, няма да го направи. Просто ще я остави на грижите на Бони.

— На Бони Тъпачката — поправи го Алисън и се усмихна, трогната от неговата загриженост.

— Бони Тъпачката — съгласи се приятелят й. — Както и да е, стой по-далеч от Бил и не се колебай да поискаш помощта ми, ако имаш нужда.

— Благодаря. Знам, че мога да разчитам на теб и това наистина означава много за мен. — Стисна ръката му. — Но да се върнем към Бил. Промених мнението си и не смятам, че той е обикновен скитник.

Рик завъртя очи.

— Вчера бе убедена, че е.

— Не бях напълно убедена. Просто реших, че трябва да разгледам внимателно всички факти. Но сега има още едно доказателство в подкрепа на твърдението ми. — Обгърна с две ръце чашата си. — Той е разбрал кой е детективът на Дъглас. Когато го попитах как, отвърна, че го е виждал наоколо.

— Възможно е — рече Рик и махна на келнерката да донесе още кафе.

— Освен това, докато разговаряхме, чух в далечината звън на входен звънец. Той се опита да ме убеди, че това били църковни камбани, които биели през десет минути, а не на кръгъл час, защото компютърът, който ги управлявал, бил повреден. — Вдигна ръка, за да изпревари забележката на Рик. — Добре, възможно е! Но тук със сигурност има доста неща, които не си пасват.

— Права си — кимна приятелят й. — И какво смяташ да правиш? Трябва да си дяволски внимателна! Ако Бил не е скитник, тогава кой е той? Защо се преструва? И сега, след като Дъглас има снимката му, какво ще направи с тази информация?

Алисън поклати глава.

— Не знам, но ще разбера. Както вече ти казах, Рик, това може да се окаже нашата страхотна история. Вече вярваш ли ми?

— Е, има вероятност този твой приятел да не е това, за което се представя, но не съм сигурен, че вярвам в някаква голяма история.

— А ако той се крие от закона? Ако фигурира в списъците на търсените от ФБР? — Не вярваше в това, ала искаше да заинтригува Рик и да го убеди да й помогне. Но докато изговаряше думите, си каза, че може би не бива да изключва и тази вероятност. — Трябва да разкрием истинската му самоличност — завърши младата жена. — Длъжни сме!

Рик внимателно я наблюдаваше. И макар да знаеше, че не може да прочете мислите й, тя сведе поглед към масата.

— За да имаме страхотната история — рече той.

— Да, за да имаме страхотната история — съгласи се тя.

 

 

Тази вечер Алисън се прибра по-рано, като остави Трейси да довърши работата й в студиото. Особено сега, след упоритите слухове, че ТВ станцията ще бъде продадена, всички работеха до престараване и Алисън знаеше, че трябва да остане, за да не й отнемат мястото, но Дъглас бе казал, че ще доведе Мегън в седем часа. Въпреки че обикновено закъсняваше с петнадесет минути, понякога дори и с половин час, единствения път, когато се бе забавила, той бе дошъл по-рано. Понякога се питаше дали не виси на улицата, за да наблюдава къщата й.

Както и да е, повече нямаше да има нужда да го прави. Хоумър Хрътката или някой друг от неговите агенти ще слухтят наоколо. През деня бе забелязала един черен Седан, паркиран през две къщи на отсрещната страна на улицата.

Едва успя да се прибере и да почисти последните остатъци от уплътнението на килима, когато Мегън се втурна през вратата.

— Погледни новите ми джинси! — възторжено извика тя и се завъртя на пръсти. — А тази риза струва петдесет долара! Аз и Бони ходихме да пазаруваме.

— Ние с Бони — поправи я машинално Алисън и хвърли недоволен поглед към Дъглас, който стоеше на прага. Знаеше, че трябва да му бъде благодарна, че винаги купува нови дрехи на Мегън, след като тя самата не можеше да си го позволи, но единственото, което изпитваше, бе негодувание и яд. Това бе просто една част от плана на Дъглас да й вземе Мегън.

Той посрещна погледа й със самодоволна усмивка и Алисън изтръпна.

— Ще се видим в петък вечерта — извика той на Мегън.

Мегън спря на половината път от стълбите.

— Добре, татко. Почакай да видиш как изглеждам с новите джинси, мамо!

Алисън отново изгледа свирепо бившия си съпруг.

— В петък вечерта? — извика тя към Мегън. — Няма ли да ходиш на концерта с Бил в събота вечер?

— О, да! Ще се видим по-следващата седмица, татко! С новите джинси ще бъда убиец на концерта. — Изтича нагоре по стълбите, влачейки пълната чанта.

— По-следващата седмица, татко — самодоволно повтори Алисън.

За нейно разочарование Дъглас не изглеждаше победен. Устните му се изкривиха в неприятна усмивка и той примирено скръсти ръце пред гърдите си.

— Значи ти и онзи дрипав водопроводчик ще водите моята дъщеря на концерт. Изглежда прекарва доста време в къщата. Да не би отново да има проблеми с тръбите?

Алисън бе сигурна, че въпросът на Дъглас съдържа скрит подтекст особено след като имаше снимки на Бил как напуска къщата й в два часа след полунощ, обаче преглътна сърдития си отговор.

— Не — спокойно отвърна младата жена. — Всичко вече е наред и в момента водопроводната инсталация е в по-добро състояние, отколкото когато и да било.

Затвори вратата под носа му. Нека се позамисли върху последните й думи.

— Мамо! — разнесе се изплашеният глас на Мегън.

Алисън се спусна нагоре по стълбите, въпреки че бе сигурна, че дъщеря й е наред. Завари я в пълна безопасност, застанала в средата на стаята си, с поглед вперен в тавана.

— Погледни — с драматичен глас заяви тя и посочи влажното петно.

— Няма нищо страшно, скъпа. — Алисън се насили гласът й да прозвучи спокойно, ала й се искаше да се свие в един ъгъл и да заплаче. Току-що бе приключила с теча в кухнята, а ето ти и нов проблем — започваше да тече на друго място.

— Чакай да проверим дали леглото ти е мокро. — Прокара пръсти по бялата покривка. — Не. Сухо е. Сигурно е случайно, вследствие от силния дъжд, който се изсипа миналата вечер.

Мегън я изгледа с подозрение.

— И какво мислиш да правиш?

„Ще се моля от все сърце да не завали“ — каза си Алисън.

— Ще го поправим, преди отново да завали — увери дъщеря си.

— Извикай Брил. Той ще го поправи. — Явно с това проблемът за нея бе решен, защото в следващия миг вече беше сложила чантата си върху леглото и измъкваше новите си дрехи, за да ги покаже на майка си.

Алисън критично огледа модните и скъпи дрехи. Гневът й се усилваше все повече и повече при вида на всеки етикет от скъп магазин. Дъглас се опитваше да я унизи! А тя не можеше да се съревновава с него!

— Знаеш ли, скъпа — рече накрая тя, когато цялата чанта бе изпразнена върху леглото, — ако можех, аз също щях да ти купя всичките тези неща.

Мегън награби дрехите и се запъти към гардероба.

— Знам, мамо. Бони казва, че ти просто не притежаваш умение да пазаруваш.

Алисън си спести язвителната забележка относно „пазарните“ умения на Бони.

— Колко мило от нейна страна, че се опитва да ме извини — промърмори тя, прехапа език и смени темата. — Какво ще кажеш за чаша горещ шоколад?

— Нямам нищо против. — Мегън най-сетне успя да набута всички дрехи в и без това препълнения гардероб.

— Тъкмо ще ми кажеш какво мислиш за нашия нов дървен под в дневната. Забеляза ли го?

— Не. — Лицето на дъщеря й светна. — Същият ли е като в къщата на татко?

— Много по-хубав. Старинен. Бил ми помогна да го открия.

— Брил може да поправя и подове? Страхотно! — Вече бе преполовила стълбите. — Върховно! — извика през рамо и измина останалия път, вземайки по две стъпала наведнъж. — Искаш ли да попитам Бони откъде е купила килима си?

— Мисля, че ще сляза долу и ще убия дъщеря си — измърмори Алисън и вдигна поглед към тавана.

Ужасно петно! Може би ще трябва да се качи на тавана и да разбере откъде е протекло.

Въздъхна и излезе от стаята. Дъщеря й бе права в едно — Бил сигурно щеше да може да оправи и покрива. Може би наистина бе безработен водопроводчик или пък човек, свикнал да се оправя с всякаква черна работа. Може би бе крайно време да се примири с тази мисъл. Отникъде светлинка…

 

 

— Мамо, ти правиш най-вкусния сладкиш с къпини на света. — Брад се облегна назад и пресуши чашата си с леден чай.

— Истина е, Маги! — Кръглото лице на Джерълд светеше, когато се усмихваше на съпругата си.

Маргарет Малоун се изправи, приглади памучната си рокля върху слабото си тяло и започна да събира чиниите.

— Мисля, че единствената причина, поради която и двамата се тъпчете толкова много, е да не мога да сготвя остатъците и отново да ви ги сервирам.

И двамата мъже се засмяха.

Брад се изправи, занесе голяма купчина чинии до мивката и започна да ги почиства от остатъците.

— Не сме изяли всичко. Тук се намират някои неща.

Баща му се присъедини към него и също остави купчина чинии.

— Тук виждам част от котлет. Може да стане чудесен сандвич — добави той и внимателно огледа парчето месо.

— Един от вас ще го изяде. — Зелените очи на Маги се преместиха от пълната фигура на съпруга й към провисналите джинси на сина й. — И знам кой! — Плъзна ръце в сапунената вода и започна да мие чиниите.

— Е, добре — кимна Брад. — Съгласен съм, че малко съм поотслабнал, но с тази задача невинаги имам възможност да обядвам. Съвестта не ми позволява да си взема от храната, предназначена за други, по-нуждаещи се от мен.

— Грешка! — Баща му го прегърна през раменете. — Никога не казвай на майка си, че не се храниш редовно.

Брад взе от майка си сребърните вилици и ножове и ги сложи върху поставката за съхнене.

— Често ми се случва да ям и вкусна храна — увери той майка си, припомняйки се вечерите, когато Алисън му бе готвила.

Колко беше хубаво! И докато сега стоеше в уютната, но скромно обзаведена кухня на майка си, Брад още веднъж осъзна безнадеждността на връзката му с жена като Алисън. Тя никога не би се чувствала удобно тук.

— Колко дълго смяташ, че ще продължи тази задача? — спокойно попита Маги, ала Брад усети тревогата в гласа й.

— Вече сме на финала. С всеки изминал ден се приближаваме. — Доста изтъркана фраза. Отлично знаеше, че не е успял да я заблуди. — Къде е проблемът? — пошегува се той, за да я отвлече от тревожните й мисли. — Не харесваш ли новия ми външен вид? Забелязах, че напоследък спря да ме запознаваш с дъщерите на приятелките си.

— Не мога да разбера как изглеждаш, когато цялото ти лице е обрасло в косми.

— Ах, Маги, момчето трябва да се наслаждава на това, което има — намеси се Джерълд и тъжно прокара ръка по голото си теме.

— Да си призная, тази коса и брада ме подлудяват! Но скоро всичко ще свърши. — Прегърна слабичките рамене на майка си и нежно я потупа по бузата с мокрите си пръсти.

Тя го отблъсна и поклати глава.

— Кои са тези синове, които ще се откажат от хубавата си синя униформа и ще се навлекат със старите дрехи, захвърлени на тавана?

— Аз нямам нищо против новото положение — увери го баща му. — Много съм доволен да обикалям клиентите си с новия ти пикап!

— Още една причина, за да приключа по-бързо този случай, преди пикапът ми да е заприличал на старата ти бричка, която карам в момента!

— Хайде стига — сгълча ги Маги. — Да отидем да погледаме малко телевизия. Знам, че нямаш други планове за неделната вечер, Брад. Никоя нормална жена не би излязла с теб, докато изглеждаш по този начин.

„Сигурно е права“ — помисли си Брад, докато се настаняваше на дивана на Маги, застлан с едно от нейните пъстри одеяла. Ала той подозираше, че Алисън Прескът не би излязла с него, дори и да бе с костюм и вратовръзка, не и ако узнае, че той е ченге, син на водопроводчик.

Не че имаше някакво намерение да й предлага…