Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Undercover lover, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
aisle (2015)

Издание:

Сали Стюърт. Тайният любовник

Американска. Първо издание

Редактор Теди Николова

Компютърна обработка Дима Василева

ИК „Бард“, София, 1999

УДК: 820(73)-31

История

  1. — Добавяне

Глава 6

— Как мина снощи? — попита Рик, докато караше микробуса през натовареното съботно движение на път за първия им обект за деня — новооткритата изложба на модерното изкуство.

Добър въпрос! Как ли наистина може да се определи фактът, че се бе целувала със скитник?

— Хубаво — отвърна тя. — Установи се, че под отвратителния килим се крие чудесен дървен под.

— Страхотно! — ентусиазирано възкликна приятелят й. — Но тогава защо говориш така, сякаш е станала някаква катастрофа?

— Просто съм уморена. Работихме до късно.

— Двамата с Бил?

— Да. — Младата жена се извърна към прозореца, тъй като се страхуваше, че Рик ще познае по лицето й какво се е случило.

— Знаеш ли, трябва да ти призная, че бях малко загрижен за теб, така че направих някои проучвания относно твоя подозрителен приятел. Струва ми се, че наистина си по следите на нещо.

Алисън рязко извърна глава и му хвърли кръвнишки поглед.

— Той е скитник точно както ти каза. Прекалено е мързелив, за да си намери работа. Не е нито рокзвезда, нито актьор…

— Хей, я почакай! — прекъсна я Рик и се засмя. — Аз само се опитвам да помогна. Мислех, че ти се иска той да се окаже някой друг.

Нямаше представа колко отчаяно й се искаше Бил наистина да не е това, за което се представя. Ала тази сутрин, докато лежеше в леглото и отново си фантазираше, разбра, че трябва да погледне истината в лицето. Да си мечтае да стане богата и да си възвърне добрия начин на живот е едно, ала да се опитва да си измисля някаква фантасмагория за Бил, е съвсем друго, и то никак не безобидно. Не можеше да продължава повече така — да се целува с някакви скитници и да се оправдава с разни измишльотини.

— Той е това, което е, и нищо повече. За мен случаят е приключен.

Рик изненадано подсвирна.

— Това има ли нещо общо с Дъглас?

— Всъщност да — отвърна Алисън, доволна, че може да отклони разговора от Бил. Започна да му разказва за последния си сблъсък с бившия си съпруг, но осъзна, че няма как да избегне отново споменаването на „скитника“.

— Колко още остава до галерията? — попита тя, за да прекъсне обясненията си.

Алисън извади листа от машината, прочете написаното и въздъхна. Пак бе допуснала една-две правописни грешки. За миг се замисли дали да не го напечата отново, но реши, че не е чак толкова важно.

Взе листа, прекоси стаята и го сложи на бюрото на Трейси.

— Една история за изложба на породисти котки. — Дори и момичето да забележеше правописните грешки, нямаше да има голямо значение, тъй като произношението й не бе от най-изисканите.

— Благодаря, Али — отвърна Трейси. — Винаги правиш чудеса от моите текстове.

— Благодаря! — Алисън бе толкова изненадана от искрения комплимент, че дори не възрази срещу обръщението „Али“.

Тръгна към бюрото си, ала гласът на Трейси я спря.

— Ще ми помогнеш ли с още няколко подобни текста?

Ако искаше да направи впечатление на новия собственик, трябваше още да се усъвършенства при писането на текстове за репортажи. Най-умното, което би могла да направи сега, е да откаже на Трейси. Защо ще помага на съперницата си? До новините в шест имаше още час, така че тя и сама можеше да си свърши работата.

— Добре — съгласи се Алисън, чудейки се защо сама си подлага динена кора. — Но тази вечер трябва да си тръгна по-рано.

— Този уикенд детето ти вкъщи ли си е? — попита Трейси и й подаде разпечатката от принтера.

Въпросът бе съвсем невинен, но тонът, с който бе изречен, й прозвуча обидно. Звучеше така, сякаш майчинството на Алисън бе още един воденичен камък на шията й.

— Мегън е при баща си. — Замисли се дали да не й върне разпечатката и да откаже да й пише текстовете, ала сетне реши да не й обръща внимание.

Трейси я изгледа изучаващо и скептично попита:

— Да не би да имаш среща? — Тонът й показваше, че съвсем изключва такава вероятност.

Алисън се поколеба какво да й отговори.

— Имам малко домашна работа.

— Хей, Прескът! — викна отговорният редактор. — Намерено е тяло в югозападната част на града. Трети район. Току-що пристигна по факса. Може би е още един скитник.

— Тръгвам веднага! — Алисън захвърли разпечатката върху бюрото на Трейси. — Рик! — Грабна чантата си и хукна към монтажната.

Когато пристигнаха на местопрестъплението, вече се бе насъбрала любопитна тълпа. Но Алисън забеляза, че този път нещата са доста по-различни — явно тялото е било намерено точно пред самата сграда, а не в някоя алея или усамотен ъгъл. Докато си проправяше път през полицаите, които избутваха назад зяпачите, тя забеляза и още една разлика — имаше екип на бърза помощ и лицето на мъжа бе покрито с кислородна маска. Нито един от предишните не бе намерен жив.

— Лъжлива тревога — казваше един униформен полицай на единствения репортер, който бе успял да изпревари Алисън. — Този мъж още диша и няма никакви доказателства за физическо насилие.

— Какво му се е случило? — попита Алисън и насочи микрофона към полицая.

Той скръсти ръце и поклати глава.

— Още е рано да се каже.

— Кой е той?

— Още не знаем.

Двама санитари сложиха човека на носилка и полицаите се преместиха напред, за да разчистят пътя към линейката. Алисън отстъпи назад, поглеждайки към Рик, за да се увери, че снима.

Когато носилката мина покрай нея, Алисън ахна и закри устата си с ръка. Бледото, набраздено от бръчки лице… Дийли! Погледът й бързо обходи насъбралото се множество, но никъде не се виждаше и следа от Бил. Нищо чудно! Вероятно вече бе на път към дома й.

„Той се грижи за Дийли“. Така беше казал преподобният Полък. Дали лошото не се бе случило, след като Бил го е оставил, за да тръгне към тях.

Алисън тъкмо се канеше да предложи на Рик да се върнат в студиото с материала, който вече бяха заснели, и по-късно да се обадят в болницата, когато вниманието й бе привлечено от внезапно появил се едър мъж. Съдейки по якето, което носеше, Алисън разбра, че детектив Рейни не е на работа. Тя докосна ръката на Рик и му посочи детектива, който тъкмо си проправяше път през униформените полицаи.

Вече се бяха скупчили неколцина репортери и един през друг крещяха въпросите си.

— Ще ви съобщя, когато науча нещо по-съществено — отсече Рейни.

Алисън се приближи, колкото бе възможно по-близо, и наостри уши, но наоколо бе прекалено шумно. От откъслечните фрази, които долавяше, разбра, че Дийли е пил нещо опасно — може би някакво евтино, долнопробно вино.

Двамата с Рик изчакаха официалното изявление на Рейни, след което започнаха да прибират оборудването си.

— Почакай — прошепна младата жена, когато зърна познатата фигура, която бягаше по улицата. Щом наближи, Бил спря да тича, пъхна ръце в джобовете си и закрачи с отпуснати рамене.

— Не ми се иска да го споменавам, Алисън — промърмори Рик в ухото й, — но твоят приятел се държи доста подозрително.

— Тогава не го споменавай! — тросна му се Алисън, но внимателно следеше приближаването на Бил, отбелязвайки си всеки детайл.

Бягането му действително бе впечатляващо, ала тя наистина би искала да го попита как възнамеряваше да стигне до къщата й навреме, освен ако не разчиташе на някакъв друг начин за придвижване, а не само на собствените си нозе, колкото й бързи да бяха те!

 

 

Още докато приближаваше, Брад вече знаеше, че нещо не е наред. Тълпата се бе разпръснала и линейката бе заминала. За разлика от предишните случаи, този път преместването на тялото бе продължило значително по-дълго.

Това бе добре дошло, тъй като все пак успя да се добере навреме. Беше на другия край на града — трябваше да прибегне до отдавна забравени познати, за да се снабди с билети за „Дженюъри Хийт“, когато пейджърът му внезапно звънна. „Незабавно да се обади на Стийв.“ Събитията напоследък се развиваха прекалено бързо!

Огледа се наоколо и изпъшка, когато видя малката останала тълпа. За нещастие Алисън и приятелят й с камерата бяха само на няколко крачки от Стийв и другите двама униформени полицаи. Той отчаяно се нуждаеше да поговори със Стийв, а щеше да му бъде доста по-трудно да се справи с ролята си под подозрителния поглед на Алисън.

— Хей, човече! — извика той и приближи към Стийв.

— Какво става тук?

Тримата мъже се извърнаха и единият от тях отговори:

— Нищо, което да те засяга, приятелче. По-добре се измитай, ако не искаш да прекараш нощта в затвора.

— Хей! — намеси се Алисън и застана между Бил и полицая. — Нямате право да говорите с този човек така. Той е приятел на мъжа, когото току-що откараха.

— Какво?! — Брад рязко се обърна към Стийв.

— Загубил е съзнание вследствие някаква напитка, която е изгълтал, без много да му мисли — обясни детективът.

— Загубил съзнание?!

— Да. Всички бяха доста развълнувани, когато го откриха, но не е смъртен случай. Линейката току-що го откара в градската болница. Можеш да си вървиш. Всичко е под контрол.

— Добре, приятел! — Брад се извърна и с облекчение закрачи обратно. Надяваше се, че Алисън ще го остави спокойно да си тръгне, ала не позна.

— Бил! — извика тя и го сграбчи за ръката. Нежният аромат на парфюма й изпълни ноздрите му, а докосването на тънките й пръсти накара кожата му да настръхне. Трябваше да повика на помощ цялата си воля, за да не я грабне в прегръдките си и да не започне да я целува както миналата вечер на пода… и както я бе целувал цяла нощ в сънищата си.

— Беше Дийли!

— Какво?

Тъмните й очи, втренчени в лицето му, бяха разширени от загриженост и съчувствие.

— Твоят приятел Дийли! Преди малко го откараха. Изпил нещо отровно.

— О, Господи! — Самият той се изненада колко го разстрои новината. В неговата работа чувствата бяха забранени и не можеше да си позволява да се обвързва емоционално с когото и да било.

— Какво става тук? — Стийв се бе приближил към тях.

— Онзи приятел, когото са намерили в безсъзнание… тази дама го познава — рече Брад. — Нарича се Дийли. Той е пияница. Не е съвсем наред. Движехме се заедно. — Стийв щеше да се сети, че това бе човекът, за когото Брад се бе лепнал и с когото се бе сприятелил, за да му помогне по-лесно да бъде приет сред бездомниците.

— Как е той? — попита Брад. — Ще се оправи ли?

— Не знам — отвърна Стийв и поклати глава. — Все още беше жив, когато го откараха. Зависи какво е пил, колко и преди колко време.

— Алисън — прекъсна ги Рик и погледна часовника си, — трябва да занесем заснетия материал в студиото.

Младата жена кимна.

— Бил, почакай ме тук! Аз ще се върна и ще те закарам до болницата.

— Откъде се познавате с този Дийли? — обърна се Стийв към Алисън.

— Запознах се с Бил и Дийли, докато събирах материал за моя репортаж за бездомните хора. — Надменният й тон не оставяше място за критични забележки и Брад прехапа устни, за да прикрие усмивката си.

Стийв погледна въпросително. И най-големият глупак би се сетил, че това е репортерката, за която Брад му бе говорил.

— Трябва да вървя — рече Алисън и добави с по-мек глас: — Дийли ще се оправи, Бил. Опитай се да не се безпокоиш. — Тя тръгна по улицата, сетне се извърна и извика през рамо: — Ще те взема след около два часа.

— Не — възрази Бил. — Трябва да отида на друго място. — Смушка Стийв с лакът.

— Аз ще го отведа, госпожо. Имаме малко работа с него. Ще трябва да идентифицира пострадалия.

Алисън се вгледа в лицето на Бил, а в очите й се спотайваше неизказан въпрос. Той кратко кимна, което означаваше, че уговорката им остава. Младата жена се обърна и продължи към микробуса, следвана от Рик.

Брад беше доволен, че тя не спомена за по-късната им среща. Уплаши се да не се изтърве пред Стийв. Но не можеше да потисне и раздразнението си. Ако бе с костюм, тя нямаше да крие плановете им.

И все пак го бе предпазила.

— Вървете — нареди Стийв на униформените полицаи.

— Фалшива тревога. Всичко свърши.

Когато мъжете се отдалечиха достатъчно, детектив Рейни скръсти ръце и се вгледа в Брад.

— Това беше дамата със снимките, нали?

— Взех си снимките от нея.

— Бих казал, че снимките са последното, за което трябва да се тревожиш. Толкова беше сладка, когато се спусна да те защитава от ченгетата.

— Затваряй си устата! Хайде да вървим в болницата.

Брад тръгна надолу по улицата.

— Забрави! Знаеш, че го казах само за да те отърва от приятелката ти. По-добре се прибирай у дома.

Брад спря и се втренчи в партньора си.

— Бих искал да разбера какво е състоянието на този мъж. Жив ли е или не. Дали няма да е по-добре, ако ме заведеш там официално, без да използвам прикритието си?

Изражението на Стийв стана сериозно.

— Човече, от колко време си в полицията? Нима нищо не си научил през тези тринадесет години? Знаеш го по-добре от мен. Не бива да се замесваш с когото и да било. Обади се в болницата и разбери как е старият пияница. И забрави за дамичката, докато случаят приключи. — От думите му се подразбираше циничното продължение, че след това може да прави с нея каквото си поиска.

Брад стисна юмруци, за да не се изкуши да ги забие в лицето на партньора си.

— Върви по дяволите, Стийв — тихо рече той и се отдалечи със стиснати зъби.

Стийв нямаше право да говори така за Алисън. Тя може и да мечтаеше за много пари и слава, ала кой си нямаше своите слабости. Тази вечер тя наистина се бе опитала да го защити и съвсем искрено бе загрижена за съдбата на приятеля му. За разлика от дългогодишния му партньор Стийв Рейни.

Брад отвори вратата на стария пикап, тръшна се на седалката и дълбоко въздъхна.

— Успокой се, Малоун — заповяда си той. Реакцията му бе ненужно пресилена.

Може би Стийв не си подбираше внимателно думите, но той имаше право в едно — Брад трябваше да избягва Алисън, докато работеше под прикритие. Ала дори и след като случаят приключи, той пак трябваше да стои далеч от нея. Тя не беше за него, не само защото бе репортер, а и защото бе свикнала на живот, който нямаше нищо общо с неговия. Очевидно бе родена и израснала в богатство, бе живяла с преуспяващ мъж и сега отчаяно искаше да си възвърне изгубения свят, където парите и успехът бяха най-важните. Не можеше да се отрече, че тя си имаше основателна причина за това. Бившият й съпруг трябваше да бъде застрелян! Не, по-добре обесен! С бавно затягаща се примка.

Ала най-лошото в цялата ситуация бе, че той я желаеше — желаеше я по-силно, отколкото бе пожелавал, която и да било друга жена. Миналата нощ, когато я бе целунал, тя бе изгубила студената си непристъпност. Щом я видя преди няколко минути и тя докосна ръката му, му се прииска отново да я целуне, докато тези студени, надменни очи отново заблестят от страст, докато тя се разтопи в прегръдките му, докато и двамата забравят за всичко, притиснати един до друг…

По дяволите! Нямаше смисъл да влошава още повече нещата с някакви си фантазии.

Завъртя стартера и двигателят забръмча. Трябваше да се прибере направо у дома, да се обади в болницата, след това да позвъни на Алисън, да й каже как е Дийли и да я предупреди, че тази вечер няма да ходи у тях.

Завъртя рязко кормилото и се вля в потока от коли, наричайки се как ли не, защото отлично знаеше, че няма да направи нищо подобно. Беше й обещал, че ще й помогне и щеше да удържи на думата си. Освен това трябваше да й даде билетите за концерта на „Дженюъри Хийт“.

Добре! Отива там за последен път. Довършва проклетия под и й дава трите билета. Двете с момичето щяха да намерят с кого да отидат на концерта — някой, от когото Алисън няма да се срамува, някой, който кара БМВ и носи вратовръзки с емблемата на елитен дизайнер.

Наближи линията за задминаване и в този миг колата отдясно увеличи скоростта си. Брад натисна спирачките, рязко завъртя кормилото и предното колело леко закачи тротоара. Наведе се през прозореца и изсипа куп проклятия по адрес на шофьора.

Очевидно онзи го наблюдаваше в огледалото за обратно виждане, защото намали скоростта. Задната част на колата му бе само на сантиметри от пикапа на Брад.

Доволен, че е намерил обект, върху който да излее гнева си, Брад се протегна към жабката, за да извади полицейската си значка и пистолета. Щеше добре да се позабавлява…

Обаче в последната минута разумът му надделя и той се отказа.

Това вече нямаше значение, защото мъжът бе достатъчно близко, за да види съвсем ясно лицето на Брад, което го накара да увеличи скоростта и да запраши напред по шосето, без повече да поглежда назад.

Брад се облегна и избухна в истеричен смях. Тази работа под прикритие със сигурност предизвикваше доста неочаквани ситуации.

 

 

Над града се заоблачи и докато Алисън пътуваше към дома си, небето бързо притъмня. „Чудесно“ — помисли си младата жена.

Беше взела твърдото решение да си изясни нещата с Бил и да му каже да си върви. Това бе най-разумният изход. Трябваше да приеме факта, че той е точно това, за което се представя — един скитник и нищо повече. Имаше още едно доказателство — той изобщо не се бе засегнал от обидния тон на полицая. Очевидно бе привикнал да се отнасят към него по този начин.

Да наемеш един безработен да ти помогне за ремонт на къщата бе едно, а да се целуваш с него — съвсем друго. Но и това не бе истинският проблем.

Усети, че когато наближи дома си, лицето й пламна от възбуда. Искаше отново да го целуне. Ето това бе истинският проблем.

Тя го харесваше, възхищаваше му се и се страхуваше от силата му. Всичко това означаваше, че изпитва нещо към един брадясал, безпаричен и бездомен мъж!

Той беше там, седнал на терасата, а от цялата му фигура се излъчваше отчаяние. Или просто запуснат и опърпан, не отчаян. По-скоро твърд и стабилен като голяма каменна скала.

Преди да слезе и да се запъти към гаража, той вече бе там и без усилие повдигна с една ръка вратата. Истински джентълмен!

Въпреки че младата жена сериозно се съмняваше, че Бил е убиец, все пак той си оставаше мъж.

Паркира колата и тръгна да го посрещне. Връхлетя я студен вятър и леко потръпна.

— Здравей — рече той. Белите му зъби и лешниковите очи проблеснаха през гъстата маса от коса и брада.

Сякаш се радваше, че я вижда. По-добре веднага да му каже да си върви.

— Да влезем вътре. Доста е студено — промълви тя.

Докато влизаха в къщата, той се спря и прокара палец по вратата.

— Идва зима… ще имаш нужда от нов…

Тя замръзна, страхувайки се, че ще й предложи помощ, но той не го направи. Спря, отдръпна ръката си от вратата като опарен и огледа дневната.

— Подът наистина изглежда страхотно. По-късно може би ще поискаш да се ремонтира, но засега е достатъчен един нов килим.

— Мислех си, че нещо в синьо и кремаво ще освежи стаята — отвърна Алисън и затвори вратата.

— Да — съгласи се младият мъж и огледа стаята. — Светлите цветове освежават. Може да претапицираш и дивана. — Прокара пръст по избелялата дамаска. — Ако решиш да го правиш, обади ми се. Имам приятел, който се занимава с подобни неща. Ще ти излезе по-евтино.

Прииска й се да го попита дали приятелят му работи по улиците, но реши да премълчи. Той се бе отпуснал и тя не искаше да го стряска с въпроси.

Осъзна, че отново се опитва да го изкара някой друг, а не просто един скитник, че отчаяно се опитва да го превърне в човек, който би бил подходящ спътник в живота й.

— Благодаря. Ще запомня предложението ти. Какво мислиш за тази маса? Дали би могла да се обнови? Купих я на една разпродажба.

Той се наведе и нежно погали издрасканата и захабена повърхност на кръглата маса в дневната. Алисън затаи дъх. Стори й се, че усеща как пръстите му галят нежно нейната кожа, а не дървото.

Дали бе усетил напрежението или просто внезапно осъзна, че се е отпуснал твърде много, но той изведнъж рязко се изправи. Гъстата брада прекрасно скриваше изражението на лицето му.

— Мисля, че е по-добре тази вечер да не изнасяме мебелите навън. Май ще вали.

— Добра идея. Преобличам се и идвам.

— Ще имаш ли нещо против, ако използвам телефона ти, за да проверя как е Дийли? Не можах да отида…

— Разбира се. Телефонът е в кухнята.

Тя се качи в спалнята си, обу сините си джинси и слезе долу тъкмо когато Бил оставяше телефонната слушалка.

— Е?

— Вече е по-добре. Смятат, че ще се оправи.

— Радвам се.

— Аз също.

Изразът на облекчение, изписан върху лицето му, не оставяше никакво съмнение, че той е искрено загрижен за Дийли. Който и какъвто и да беше, Бил бе добър човек.

Тъкмо свършиха и наредиха обратно всички мебели по местата им, когато дъждът заваля. Студеният вятър свистеше и обливаше със студени потоци прозорците. Алисън се втренчи смаяно навън и едва не изтърва лампата, която се канеше да постави върху малката масичка до дивана.

— Заваля — констатира тя и се почувства глупаво.

Той погледна през прозореца, после към нея и се усмихна.

— Е, не е торнадо! — Очите му дяволито блеснаха.

— Въпреки това вятърът си го бива! — Нагласи лампата, изправи се и за миг се загледа в дъждовните капки, плющящи по стъклата. — Какво ще кажеш да направя по чаша горещ шоколад и сандвичи с шунка?

— Какво ще кажеш ти да направиш по чаша горещ шоколад, а аз да отида да взема… — Тя се извърна и го погледна точно когато той колебливо замълча. Бил наведе глава и се втренчи в пода. — По-добре да се прибирам у дома.

— У дома?! — В гърдите й мигновено избуя надеждата. Бе сигурна, че той почти се изтърва да й предложи да отиде за пица. От друга страна, този мъж преди бе имал редовна работа и навярно, без да иска, се бе върнал за миг към старите си навици и начин на говорене.

Той виновно вдигна глава, ала очите му срещнаха нейните и когато заговори, гласът му бе спокоен.

— Никъде няма да ходиш в този дъжд! Забрави! — Алисън скочи на крака и се запъти към кухнята. — Ако не останеш за вечеря, настоявам да ти платя. Аз също си имам своята гордост.

Тя приготви сандвичи с дебели резени шунка, намазани с горчица. Докато бе в кухнята, постоянно се ослушваше да не чуе шум от отваряне и затваряне на врата. Постави чиниите със сандвичи върху масата в дневната, покрита с бяла покривка, и го покани.

— Вкусно е! Ти си добра готвачка!

— Не се изискват кой знае какви умения, за да се приготвят сандвичи с шунка.

— Срещал съм жени, които и това не умеят. А пържолите ти по-миналата вечер? Бяха невероятни! А уханието на онзи омлет с гъби? Дни наред пълнеше устата ми със слюнка!

Лицето й засия от похвалата и Алисън мислено си отбеляза да му приготви омлет с гъби.

Когато изяде и последната хапка от сандвича си, младата жена стана и вдигна транспарантите на прозореца. Сякаш прочел мислите й, Бил отиде до стената и загаси лампата. Остана да свети единствено в кухнята и на приглушената светлина двамата виждаха падащите по прозорците дъждовни капки.

Алисън донесе каничката с горещ шоколад и наля.

— Ммм — одобрително кимна Брад, докато отпиваше от чашата си, и доволно се усмихна. — Хубаво е да гледаш как вали, когато си вътре на топло.

Алисън поклати глава.

— Като малка, леглото ми беше точно до прозореца. Когато валеше дъжд, обичах да го оставям леко открехнат, така че върху лицето ми да падат хладни капки, докато аз се гуша под топлите завивки.

Бил се засмя.

— Какво мислеше майка ти за това?

— Не споделяше тази романтика. Колкото и да внимавах, завивките винаги се измокряха и ме издаваха. Здравата ми се караха.

Той кимна, усмивката му бе искрена, но някак си далечна.

— Нашата къща имаше задна веранда, която гледаше на изток. Обичах да седя там, когато валеше, само на няколко сантиметра от дъжда, но на топло и сухо. Чувствах се спокоен и доволен.

— И защитен.

— Да, защитен…

За миг двамата останаха загледани един в друг. Алисън се чувстваше уязвима, но в пълна безопасност. Отпи от шоколада, без да откъсва поглед от лицето му.

— Алис — меко рече той, протегна ръка и докосна пръстите й, обвили чашата. Прекрасните тръпки пробягаха по гърба й.

Брад рязко отдръпна ръката си, отмести стола и скочи на крака.

— Благодаря ти за всичко. По-добре е вече да си вървя.

— Да си вървиш? — смутено пророни тя. — Ще се измокриш до кости…

— Все някак ще изплувам…

Младата жена го последва в антрето.

— Недей — възрази тя, внезапно осъзнала, че той не тръгва просто на разходка. Ако Бил действително бе бездомен — а тя трябваше да приеме факта, че може би наистина е такъв — той се нуждаеше от място за пренощуване. — Това е лудост! Ти… Ти… толкова много ми помогна. Позволи ми сега аз да ти помогна малко. — Поколеба се, несигурна как да продължи. След целувката им миналата вечер и електричеството, преминало през тях преди няколко минути, дали предложението й да прекара нощта в дома й нямаше да прозвучи твърде предизвикателно? — Ти… можеш да останеш в гаража.

Брад смаяно се втренчи в нея. В живота му бе имало жени, които му бяха предлагали да сподели спалнята им, да остане в стаята за гости или на дивана в дневната, но никоя досега не го бе канила да пренощува в гаража й.

— Оценявам предложението ти, но… Не, благодаря — отвърна той, опитвайки се да запази невъзмутимото изражение на лицето си.

— Никакво „не“! — Тя мина покрай него и застана пред вратата. — Имам достатъчно одеяла. Поне ще бъдеш на сухо и топло.

Брад си помисли за своето огромно легло с гумен дюшек, пълен с вода, което го очакваше у дома, и прехапа устни, за да не се разсмее с глас.

— Аз наистина има къде да спя тази вечер!

— Къде?

— Не мога да ти кажа.

— В такъв случай не ти вярвам. Всъщност… — вирна предизвикателно брадичка — няма смисъл да прекарваш нощта в гаража. Не знам защо го казах. Тъй като Мегън я няма, можеш да спиш в нейната стая.

Брад скръсти ръце пред гърдите си и се втренчи развеселено в нея. Наистина си я биваше! За жена като нея сигурно не бе малко изпитание да покани един бездомник да пренощува в къщата й.

— Оценявам предложението ти, но те уверявам, че ще бъда добре.

Младата жена упорито поклати глава.

— Няма да излезеш навън в тази буря. Няма да мога да мигна цяла нощ… — Лицето й пламна и тя побърза да добави: — Особено след всичко, което направи за мен.

Брад оцени загрижеността й.

— Добре — склони накрая той. — Какво ще кажеш за един компромис? Оставам на дивана в дневната, докато бурята отмине. — Щеше да си тръгне веднага щом тя заспи. Имаше си доста причини за това. Мисълта, че тя спи под един и същи покрив с него, само на няколко метра разстояние, едва ли щеше да подейства успокоително на хормоните му и да го унесе в сладък сън.

— Добре — примири се Алисън. — Ще ти донеса чаршафи и одеяла.

— Алис! — Хвана ръката й, докато минаваше покрай него, и я обърна към себе си. — Нямам нужда от чаршафи и одеяла.

Изражението й го накара да млъкне. Дъхът замря в гърдите му. Лицето й разкриваше състрадание, но едновременно с това и същото желание, което изгаряше и собственото му тяло. Устните й бяха полуотворени и той знаеше, че ако я целуне, тя няма да го отблъсне. И може би нямаше да се наложи да прекара нощта на дивана.

Пусна ръката й и рязко се извърна. Ако я желаеше по-малко, ако бе сигурен, че няма да се забърка в безнадеждна ситуация… но той я желаеше толкова отчаяно, че не смееше да се поддаде на копнежа си.

— Само ще се опъна за малко. Не е нужно да си създаваш излишни главоболия.

— Връщам се след малко с всичко необходимо. — Гласът й заглъхна, докато се изкачваше по стълбите.

Диванът не можеше да се сравнява с водното му легло, но не бе чак толкова неудобен. Напоследък работеше доста усилено, а миналата нощ почти не бе мигнал. Ще затвори очи само за миг, докато Алисън заспи, за да може да си тръгне.

Часовникът в дневната удари два и го събуди. Скочи веднага на крака, изненадан, че е заспал. Прозина се и неуспешно се опита да приглади с пръсти разрошената си коса. По дяволите! Когато всичко това приключи, никога повече няма да се оплаква, че му се налага да се бръсне всеки ден и редовно да посещава фризьорския салон, за да се подстригва.

Погледна през прозореца и видя, че дъждът бе спрял. Е, малката му дрямка на дивана не бе причинила никакви неприятности. Нямаше да се чувства по-добре, ако трябваше да измине под проливния дъжд разстоянието между двата квартала, където в една пресечка бе паркирал пикапа си. Нещата не бяха минали чак толкова зле. Бе успял да удържи ръцете си на разстояние от нея.

Тъкмо завъртя дръжката на вратата, за да излезе, когато се сети за другото си обещание. Проклетите билети! Извади ги от вътрешния джоб на сакото си, върна се в кухнята и ги остави върху плота, където бе сигурен, че тя ще ги види.

Видя над хладилника малко бележниче, „Забавлявайте се“ — написа Брад и излезе от къщата, старателно затваряйки вратата зад себе си.

— Е, Брад Малоун — прошепна си той, — всичко свърши! Сбогом Алисън Прескът!

Разкърши рамене, пъхна ръце в джобовете си и закрачи надолу по тротоара.

Облекчен! Така би трябвало да се чувства, след като всичко бе приключило. Животът му щеше да бъде много по-прост, ако не трябва да се тревожи за нея. И дори и да е малко тъжен, това е нещо, с което ще се справи.

Годините на тренинг си казваха думата и когато приближи края на тротоара, той машинално огледа улицата. Едва забележимо движение в джипа, паркиран на отсрещната страна на улицата, привлече погледа му. Отблясък! Обектив на фотоапарат! Сигурен бе…