Сали Стюърт
Тайният любовник (16)

Глава 16

Вечерта Брад отиде в „Нова надежда“, в случай че Алисън се появи… което, разбира се, тя и направи. Очевидно бе дошла направо след работа, тъй като изглеждаше абсолютно не на място в елегантния си кремав костюм със смарагдовозелена копринена блуза. И въпреки това успяваше да накара хората, с които разговаряше, да забравят, че дрехите й струват повече пари, отколкото те виждаха за една година, че тя ги използва, за да направи своя сензационен репортаж, което пък ще й осигури още пари за още нови и скъпи дрехи.

Тя се движеше уверено от човек на човек, усмихваше се и разговаряше непринудено, сякаш бе домакиня, която забавлява гостите в салона си, а всички й се усмихваха и я поздравяваха като стара приятелка. Вероятно бяха чули за инцидента предишната вечер и сега любопитстваха.

Но Брад си признаваше, че не бе само обикновеното любопитство. Тя действително имаше талант да накара хората да се отпуснат. Навярно останал от близкото й минало, когато е посрещала и забавлявала гости…

Бе й казал, че няма да е наоколо, за да я държи под око, но въпреки призивите на здравия разум не можеше да я остави сама. Тя бе отчаяна и Брад подозираше, че е готова на всичко, само и само да се добере до нужната информация. А кой би могъл да предвиди действията на един убиец?

Разбира се, Стийв Рейни и лейтенантът бяха прави и той наистина изглеждаше като пълен глупак да се вълнува за нея и да се тревожи какво може да й се случи. Ала за него тя вече не бе просто една репортерка. Разбираше мотивите й. Те не бяха продиктувани от егоизъм и алчност. И все пак младият мъж знаеше, че след като тя най-сетне направи вълнуващия си репортаж, а той залови убиеца, Алисън Прескът завинаги ще изчезне от живота му.

Но в момента трябваше да се погрижи тя да оцелее…

Тялото му се напрегна, щом зърна внушителната Джийн да се приближава към Алисън. Когато журналистката вдигна глава и видя огромната жена, надвесена над нея, очите й се разшириха и Брад си помисли, че тя сигурно ще побегне от страх. Но Алисън не се помръдна от мястото си. Тя наистина не се предаваше лесно. Сякаш чу думите на Рейни: „Казваш го с такъв тон, сякаш си много горд с нея.“ Е, независимо от всичките си недостатъци, тя притежаваше и много хубави качества и смелостта със сигурност бе едно от тях.

След няколко минути Алисън се отпусна и се усмихна. Едва тогава и Брад се успокои.

Когато преди малко бе говорил с Джийн, той бе разбрал, че тя не помнеше нищо от случилото се предишната вечер и не таеше лоши чувства.

Младият мъж подскочи, когато Полък се отпусна на пейката до него. По дяволите! Така се бе заплеснал по Алисън, че бе забравил за работата си.

— Миналата нощ се държа много смело — каза свещеникът и погледна към Алисън. — Но аз се страхувам, синко, че в момента се стремиш към нещо, което е недостижимо за теб и само ще ти причини болка.

Трябваха му няколко секунди, за да разбере значението на думите. Полък бе забелязал интереса му към Алисън и го предупреждаваше, че тя не е за него, че един скитник не би могъл да се надява да спечели приятелството или любовта на такава жена.

— Знам, отче. — Брад се усмихна. Той може и да не беше скитник, но Полък бе улучил болното му място. — Аз просто се тревожа за нея. Страхувам се, че Джийн може отново да я нарани.

Лицето на Полък светна, озарено от широка усмивка.

— Можеш да си отдъхнеш и да се успокоиш. Нашата сестра, Джийн, видя светлината. Тя се разкая за греховете си и аз съм сигурен, че повече никога няма да попадне в ноктите на дявола.

Това бе възможността, която Брад отдавна чакаше. Миналата вечер се бе срещнал с Хенри Даусън и разговорът потвърди информацията, която Алисън му бе дала. Хенри бе видял Полък и Дийли да напускат приюта през задната врата в нощта на убийството. Дийли бил „мъртвопиян“, го бе уверил Хенри, не можел да върви и Полък го държал да не падне. Ако Хенри казваше истината — а Брад бе убеден, че е така — ситуацията ставаше изключително интересна.

Протоколът от аутопсията показваше, че в кръвта на Дийли не са били открити нито алкохол, нито наркотици.

Дали Дийли не е бил в безсъзнание или вече мъртъв, когато Полък го е влачил по улицата? Дали свещеникът не се опитваше да скрие доказателствата, за да защити убиеца, обвинявайки себе си, че е позволил дяволът да обсеби тези хора, които той се опитваше да закриля?

Брад пренебрежително изсумтя.

— Така казва Джийн днес, но какво ще стане утре? Кажи ми, отче, дали някога хората успяват да останат верни на решенията си?

— Разбира се, синко. Твоят приятел Дийли го направи.

— Ха! — изръмжа Брад. — Аз пък чух съвсем друго. Носи се слух, че са го видели пиян в нощта, когато е бил убит. Нещо повече — чух, че бил толкова пиян, че е трябвало ти, отче, да го влачиш по улицата.

Полък трепна, сякаш го бяха ударили, а лицето му изведнъж стана тъжно… само за миг… Сетне обичайното му весело и добродушно изражение отново се появи.

— Страхувам се, синко, че този свят далеч не е съвършен. Винаги има хора, които причиняват неприятности и са готови с приказките си да опетнят паметта на невинните. Ако обръщаш внимание на злите езици, само ще опорочиш безсмъртната си душа.

— Да не би да искаш да кажеш, че Дийли не е бил пиян и е вървял сам, без твоя помощ?

— Дийли почива при ангелите. Всички трябва да се радваме за него.

Брад поклати глава. Внимателно наблюдаваше Полък.

— Някой го е убил, някой, който е истински дявол, и този някой заслужава да бъде наказан.

— Не съди, за да не те съдят. Само Бог може да разбере сърцата на хората.

Думите на свещеника може и да бяха отвлечени и приповдигнати, но звучаха така, сякаш наистина прикриваше някого. Едва ли щеше да успее да измъкне нещо по-конкретно от Полък.

— Трябва да се научиш да контролираш собствения си живот — продължи Полък — и да се стремиш да бъдеш добър и чист.

— Ще го имам предвид — промърмори Брад. „Докато се опитам да измисля някакъв начин, който ще ми позволи да убедя съдията да ми даде разрешително за обиск на онази твоя задна стаичка, от която си извлякъл Дийли. Или тялото му.“

С периферното си зрение видя, че Алисън се е запътила към изхода. Явно си тръгваше. Без да мисли, Брад скочи на крака и се насочи към нея.

Бил, страхувам се, че сам си търсиш белята! — извика след него свещеникът.

Брад се извърна към него. Полък смяташе, че си е загубил ума по Алисън, по една жена, която никога няма да бъде негова.

А не беше ли това самата истина?

По дяволите! Не бе съвсем така. Двамата с Алисън бяха сключили сделка и той трябваше да говори с нея.

Тя вече бе стигнала до мястото, където бе паркирала колата си и отключваше вратата, когато Брад я хвана за ръката. Е, нямаше кой знае колко голям риск, ако го видят да разговаря с нея. Миналата вечер двамата бяха отведени заедно в полицията, така че това не би трябвало да събуди нечии подозрения.

— Здравей.

Тя се извърна, видя го и го дари с изкуствената си усмивка, предназначена за телевизионните зрители.

— Здравей.

Брад стисна ръце в юмруци, за да бъде сигурен, че ще се сдържи и няма да я сграбчи в прегръдките си и да я целува дотогава, докато не изтрие тази фалшива усмивка и на нейно място не се появи истинската, както и истинските й чувства. Тя може и да се преструваше на студена и недостъпна пред останалия свят, но той я познаваше по-добре…

Не че това го бе направило по-щастлив.

— Трябва да поговорим. Излезе нов факт.

— Какъв?

— Знаеш, че сега не мога да ти кажа. Но може би ще бъде достатъчен, за да издействам заповед за обиск.

Лицето й запази хладното си и непроницаемо изражение, но очите й светнаха и придобиха цвета на бренди, искрящо на огъня. Виждал бе този блясък в тях, когато желанието…

— Трябва да се срещнем някъде и да обсъдим всичко — настоя Брад.

Тя се облегна на колата и скръсти ръце, далечна и чужда, жена, която напълно владее чувствата си.

— Добре. Къде? Искаш ли да дойдеш у дома?

— Не и когато момчетата на доктор Дъглас се въртят наоколо. Какво ще кажеш да дойдеш в къщата на родителите ми утре вечер?

Тя се изправи и отпусна безпомощно ръце.

Изглеждаше не по-малко смаяна от самия него. До преди миг той не подозираше, че ще изрече тези думи. Но осъзна, че тази идея отдавна се бе загнездила някъде дълбоко в съзнанието му, а сега просто изведнъж бе изскочила на повърхността.

Къщата на родителите му бе идеалното място по две причини. Първо — ще държи ръцете си далеч от нея, нещо, което не би могъл да гарантира, ако се срещнат в нейния или неговия дом.

И второ като я види да стои в къщата на родителите си, къща на хора от „средната класа“ и толкова подобна на тази, от която тя се стараеше да избяга, щеше да се убеди напълно, че двамата с Алисън нямаха и не можеха да имат общо бъдеще.

Да, в къщата на родителите ми. Мисля, че знаеш къде се намира. Разбира се, първо ще им се обадя да проверя дали са съгласни. Ще ти позвъня по-късно тази вечер. Ако нямаш нищо против. Господи, съвсем се бе побъркал! Защо гласът му звучеше толкова меко, сякаш молеше за разрешението й за приятелско обаждане?

— Разбира се, че нямам нищо против — отвърна младата жена и на устните й се появи бледо подобие на предишната и искрена усмивка. Това бе достатъчно, за да го разтопи.

Защо и двамата се държаха като непознати? Съвсем наскоро бяха толкова близки! От една и съща страна, в едно и също легло… Две тела, слети в едно.

— Алисън… — Пристъпи към нея, но се спря. Рейни и лейтенантът бяха прави. Той оставяше чувствата да помрачат разума му. Прави с нея каквото искаш, бяха му казали те, но след като случаят приключи. Ала той отлично знаеше, че между него и Алисън няма да има нищо, когато случаят приключи. Значи бе по-добре още отсега да стои далеч от нея.

— Ще ти се обадя по-късно — промърмори той и погледна надолу. Брадата, която толкова мразеше, напълно скриваше изражението му.

— Добре. — Тя понечи да се качи в колата, но се поколеба. Стройният й изящен крак в лъскав копринен чорап, обут в елегантна обувка на висок ток, остана протегнат и Брад се почувства като влюбен гимназист.

— Дъглас ще вземе Мегън утре в шест часа вечерта — каза младата жена.

Трябваха му няколко секунди, за да разбере за какво му говори тя, да си спомни какво бяха обсъждали, преди да се зазяпа в крака й.

— Няма проблеми. Можем да се срещнем в шест и половина или в седем.

Тя кимна, плъзна се в колата и потегли. Той остана да я наблюдава как се отдалечава, докато светлините на колата ставаха все по-малки и по-малки.

Никога не бе правил планове за общото си бъдеще с нея, но сега, докато гледаше как изчезва от погледа му, изведнъж осъзна, че бъдещето без нея вече не му се струва никак привлекателно, а мрачно, сиво, лишено от всякаква надежда за щастие. Но последните й думи отново му напомниха за какъв живот мечтае тя. В него той нямаше място.

Идеята да се срещне с нея в къщата на родителите си наистина бе добра.

 

 

Докато караше към дома си, Алисън почувства как изведнъж я сковава студ. Включи отоплението, но студът бе вътре в нея и не можеше да бъде смекчен толкова лесно. Брад го бе причинил и единствено той би могъл да го разсее. Абсолютна безнадеждност! Очакваше я дълга и студена зима…

Потръпна при мисълта колко много се бе променил той за една нощ. Е, добре, бяха го накарали да се откаже от помощта й и да я отстрани от случая. Това не й харесваше, нито пък бе съгласна с него, но можеше да го разбере. Обаче каква бе причината той да се държи така, сякаш внезапно се е разболяла от проказа?

Вкара колата в алеята и спря.

Може би наистина е прокажена… Брад имаше всичките причини на света да я избягва. Бившият й съпруг ще я влачи по съдилищата до края на живота й или докато се стопят парите й… не се знае кое от двете ще се случи първо… Край нея гъмжи от частни детективи, които непрекъснато я снимат, а директорът на телевизионната станция я пече на бавен огън, за да изкопчи някаква нова информация. Защо да вини Брад, че не иска да бъде част от живота й? Тя също не искаше да бъде част от неговия…

Рик изскочи навън и изтича да отвори вратата на гаража. Мегън бе застанала на прага, а слабичкото й телце се очертаваше на светлината, идваща от дневната.

Алисън се усмихна. В крайна сметка животът й не беше чак толкова лош. Имаше най-добрия приятел на света и най-прекрасната дъщеря на земята. Каквото й да струва, тя няма да ги загуби. За какво всъщност й бе нужен Брад?

Внимателно вкара колата в гаража.

Но защо очакваше с такова нетърпение обаждането му? Предстоеше им само бизнессреща…

 

 

Когато на следващия ден караше към дома си, Алисън наруши всички ограничения на скоростта, както и един-два закона в правилника за движение. Директорът на станцията я бе изпратил на репортаж в последния момент и тя не можа да откаже. Така че вече бе почти шест и половина, тя закъсняваше, а Дъглас сигурно бе подранил. Нямаше начин да не е дошъл по-рано.

Разбира се, мерцедесът, чийто вид винаги я вбесяваше, бе паркиран пред къщата.

Когато влезе вътре, видя, че Дъглас се бе настанил доста удобно върху дивана и разлистваше някакво списание. Мегън отново бе забила нос в телевизионния екран, по който подскачаха някакви човечета и хвърчаха извънземни кораби.

— Здрасти, мамо — извика тя, без да отделя поглед от екрана.

Дъглас многозначително погледна часовника си.

— Е, Алисън, предположих, че все някога ще се прибереш у дома си, след като дрехите ти са все още тук.

— Бях на работа. Не е трябвало да ме чакаш. Можеше да вземеш Мегън и да ми оставиш бележка.

Дъглас се изправи и взе сакото си.

— Да, но аз исках да видя колко дълго ще оставиш дъщеря ми сама, след като се стъмни.

— Мисис Парсънс е през една врата. — Беше уморена и й се искаше да захвърли обувките с високи токчета, но в този момент се нуждаеше от всичко, което би й помогнало да не се огъва пред Дъглас, а няколко допълнителни сантиметра нямаше да й бъдат излишни.

— Една стара жена. Какво би могла да направи тя, ако Мегън се нуждае от помощ? А откъде въобще ще знае, че Мегън се нуждае от помощ?

— Аз не се нуждая от никаква помощ — намеси се Мегън. — И сама мога да се грижа за себе си.

— Да, вече ми го каза, принцесо — отвърна баща й, но погледът му не се отделяше от лицето на бившата му съпруга, — обаче не бива да оставаш сама в къщата особено след като се мръкне.

Алисън не би могла да оспорва думите му, а и нямаше никакъв смисъл.

— По кое време ще я доведеш в неделя?

— В шест. Ще ти бъда благодарен, ако си вкъщи. Не бих искал да оставям сама дванадесетгодишната си дъщеря.

— Ако я доведеш в седем, както е посочено в споразумението по развода, ще ми бъде много по-лесно да се прибера от работа.

Той се усмихна. Лош знак.

— Нима моята дъщеря пречи на работата ти?

— Ще си бъда тук в шест. Изпусна бавно въздух. Не искаше да се приеме като въздишка на поражение.

— Да вървим, Мегън. Ще закъснеем за ресторанта.

Момичето неохотно изключи играта, целуна майка си и изхвръкна навън.

— Не забравяй да записваш шоуто си всяка вечер, в случай че не съм могла да го гледам! Извика Мегън на път към колата.

Дъглас последва дъщеря си, но внезапно се спря на прага и се обърна.

— А къде е твоят скитник тази вечер? Все още ли е в затвора? Откъде беше взел колата на съдията Джеймисън? Откраднал ли я беше? И защо толкова упорито се опитва да скрие истинската си самоличност? Не се тревожи. Ще имам нужната информация за него, преди делото да се гледа в съда. — Усмихна се отново, дори още по-широко от преди, и затвори вратата зад гърба си.

— Дано да обеднееш и косата ти внезапно да окапе! — Алисън ритна безпомощно вратата. — Да ме вземат дяволите, задето му позволявам да ме разстройва всеки път, когато се появи!

Той действително бе успял да я вбеси и да я изкара от равновесие. Чудесно начало на вечерта!

Пое дълбоко дъх, заповяда си да се успокои и се запъти към банята да се освежи, преди да тръгне към къщата на родителите на Брад.

Входният звънец иззвъня. Дали Мегън не бе забравила някоя дреха? Или Дъглас бе забравил някоя заплаха?

Върна се и отвори. В същия миг съжали, че не бе последвала съвета, който бе дала на Мегън — да не отваря вратата, след като се стъмни. Бони Тъпачката стоеше на прага в цялото си русо великолепие, облечено в дълго до земята палто от норки. Времето не бе чак толкова студено. Явно младата съпруга на Дъглас го бе облякла, за да я ядоса.

— Той току-що тръгна — заяви Алисън и понечи да затвори вратата.

Бони сграбчи дръжката.

— Видях го като потегли.

Алисън погледна многозначително към нахалната ръка. Ако затръшне вратата достатъчно силно…

— Двете с теб трябва да си поговорим — спокойно рече Бони. — Може ли да вляза?

Алисън се поколеба. Добрите маниери, възпитавани цял живот, умират доста трудно.

— Не отвърна тя, доказвайки, че временно могат да бъдат забравени.

Съвършеното овално лице, обрамчено със съвършено подредена руса коса, изведнъж погрозня. Никаква пластична хирургия не би могла да прикрие омразата, изкривила чертите му.

— Бяхме решили в името на миналото да се разберем с добро с теб, но ти сама провали всичко. Е, край! Въпрос е само на време да вземем пълното попечителство над Мегън.

Сърцето на Алисън болезнено се сви при мисълта, че може да загуби Мегън и да я остави да бъде възпитавана от това същество. Изглежда отчаянието се бе изписало на лицето й, защото Бони злобно се усмихна.

— Май тази идея никак не ти харесва? И когато това стане, ти вече няма да имаш възможност да примамваш Дъглас със спукани тръби, разбити от крадец прозорци и всякакви други въображаеми проблеми. Ти завинаги ще бъдеш изхвърлена от живота ни. И ние никога повече няма да видим лицето ти.

С тези думи тя се завъртя на тънките си токчета и тръгна надолу по асфалтираната пътека. Едното й токче обаче се заклещи в някаква пукнатина, тя политна и с това развали ефекта от величественото си оттегляне.

Ако има някаква справедливост на земята, тя ще падне, помисли си Алисън. Моля те, Господи, само едно малко падане, само едно малко унижение! Без кръв! Но Бони успя да запази равновесие и продължи да крачи към червения си мерцедес, паркиран до тротоара.

Когато потегли, Алисън си отбеляза номера на колата. Вече придобиваше някакви навици. Мисис Дъг! Ако не беше толкова разстроена, щеше да й се стори смешно.

— Успокой се — нареди си тя, стисна зъби, затвори, спусна резето и се облегна на вратата.

В понеделник имаше насрочена среща с адвоката, приятеля на Брад, и ако той бе наполовина толкова находчив и изобретателен като него, нямаше за какво да се тревожи. Освен, разбира се, за хонорара му…

Нямаше защо да се отчайва. Беше спечелила последната битка за Мегън. Щеше да спечели и тази. Можеше да заложи изкуствените си диаманти, за да плати сметката. Но какво щеше да прави при следващото дело? Дъглас нямаше да се откаже, а очевидно и Бони го поддържаше, водена от нейни си съображения.

Припомни си думите й и леко се усмихна. Не беше виновна за идването на Дъглас, когато мивката протече — тогава Мегън го бе извикала. Но какво означаваха приказките за разбити прозорци и крадци?

— Е, Дъглас, а с какво ще извиняваш закъсненията си, когато аз ще бъда извън играта? — обърна се тя към празната стая. Сетне внезапно осъзна значението на думите „извън играта“ и отчаянието отново я сграбчи в ноктите си.

Не биваше да се поддава на чувствата си. Тази вечер имаше среща с Брад. Той сигурно щеше да й каже, че решаването на случая е въпрос на часове и тогава тя ще направи своя сензационен репортаж.

Може би ще й се извини, задето се бе държал толкова студено с нея…

А може би не. Това нямаше значение. Единственото, което имаше значение, бе кариерата й и подреждането на живота й.

Изкачи се бавно по стълбите и уморено влезе в банята, като се опитваше да се убеди, че съвсем скоро ще блесне с изключителната си история.

Не биваше да си позволява да мисли за нищо друго, иначе никога нямаше да събере сили да отиде при Брад. Щеше да се отпусне на пода в банята и да плаче, докато заспи от изтощение и отчаяние.