Сали Стюърт
Тайният любовник (12)

Глава 12

Алисън седна в леглото. Колебливо сложи ръка върху рамото на Брад. Странно, но въпреки интимността, която бяха споделяли само до преди няколко минути, сега го чувстваше напълно непознат.

— Съжалявам…

Той покри ръката й със своята. Вече бе успял да овладее чувствата си.

— Полицаите привикват с какви ли не изненади. Това си е част от занаята. — Донесе скитническите си дрехи от банята и започна да се облича.

Тя не му повярва, че е „свикнал с какви ли не изненади“, но не знаеше как да облекчи болката, която самият той не искаше да сподели.

— Да ти направя ли кафе? Ще го вземеш със себе си.

— Да… Не… Имаш ли къде да го сложиш?

— Ще се намери. — Алисън скочи от леглото и взе дрехите си.

Няколко минути по-късно, със сините джинси и тениската в едната ръка и с димяща чаша кафе в другата, Брад вече беше при входната врата. Целуна я набързо и някак си отсъстващо. Явно умът му бе някъде другаде.

— Ще ти се обадя — рече той и сърцето на Алисън се сви при тези банални думи.

— Добре е наистина да го направиш — натърти на думите тя. — Сключихме сделка. Ако Мегън не спеше на горния етаж, щях да дойда с теб. Предполагам, че е по-добре да се обадя на Рик и да му кажа да отиде на местопрестъплението.

— Не можеш да се обадиш на Рик! Как ще му обясниш откъде си научила?

Добър въпрос. Но за съжаление Алисън нямаше добър отговор.

— Ти си му казала, нали? — избухна Брад, докато тя се колебаеше. — След като се разбрахме и аз ти поверих живота си, ти си отишла и си издрънкала всичко на някакъв скапан репортер!

— Но той вече имаше номера на колата ти! Скоро сам щеше да разбере. Аз го накарах да се закълне, че ще запази всичко в тайна.

— Чудесно! Предполагам, че той също е накарал тези, на които го е разказал, да се закълнат, че ще пазят тайна. Дали ще накарате и телевизионните зрители, които гледат новините в десет, също да се закълнат да пазят тайна?

Алисън умолително го докосна по рамото.

— Брад, ти не разбираш…

Той отблъсна ръката й.

— Ние с теб имахме уговорка. Аз удържах моята част. Ти — не. Аз ти повярвах. — Лешниковите му очи, които само преди няколко минути бяха замъглени от желание, сега я пронизваха студено. — Дори направих нещо, което не е моя работа, само и само да ти помогна.

Тя го изгледа с възмущение.

— Не съм те молила да оправяш покрива ми, но с удоволствие ще ти го платя.

— Не говорех за това. А за твоя доктор Дъглас. О, забрави!

Балансирайки с чашата кафе, той отвори вратата и прекрачи прага, но изведнъж се извърна и добави с фалшива усмивка:

— Усмихни се, за да не разочароваш фотографа отсреща.

Тя погледна през улицата и тихо изруга. Брад весело й махна. Алисън затвори вратата, едва сдържайки се да не я затръшне, и се облегна от вътрешната й страна.

Негодник! Несправедлив и непоносим негодник! Тя бе подходила към Рик по единствено възможния начин, а той дори не се опита да я разбере!

Прави любов с нея, а след това я отхвърля, без дори да я изслуша. Освен това заявява, че сделката им вече не е в сила! Но тя отчаяно се нуждае от интересната си история. Сама се бе добрала до нея и няма никаква причина да се отказва. А ако това провали работата му, толкова по-зле за него! Ако тя сега не се възползва от тази история, може да загуби собствената си работа!

Но въпреки болката, която й бяха причинили несправедливите му обвинения, въпреки че се убеждаваше, че има пълното право да постъпи както иска, Алисън знаеше, че никога няма да го предаде. Въпреки че Брад си го заслужаваше, а тя отчаяно се нуждаеше от история, беше му дала думата си.

Прокле неуместното си чувство за дълг, грабна телефона и набра номера на Рик. Стори й се, че звъня цяла вечност, докато по жицата най-после долетя съненият глас на приятеля й.

— Грабвай камерата! Отиваш в покрайнините — нареди му тя. — Станало е още едно убийство.

— Ъ? Какво?! Алисън?!

— Разбира се, че съм аз. Кой друг ще ти говори за убийство в полунощ? Спомняш ли си онзи тип, който се бе натровил? Той е жертвата. Дийли.

— Къде? — вече разсънено попита Рик.

— Не знам. Предполагам, че там, където бяха намерени и останалите. Няма да е трудно да го откриеш, сигурно ще гъмжи от полицаи.

— А ти къде си? И как разбра?

— Аз съм си вкъщи и ти много добре знаеш как съм разбрала. Не забравяй, че ми обеща да мълчиш за всичко. Никакви снимки на Брад и нито дума за него.

По линията долетя въздишката на Рик.

— Да, да, знам!

— Добре, а сега се постарай да стигнеш по-скоро. Вземи и репортер. Страхувам се да оставя Мегън.

Рик се поколеба.

— А не мога ли аз да си заснема филма, пък после да те вмъкнем теб и репликите ти?

— Благодаря, но знаеш, че няма да стане. Някой трябва да е там и да задава въпроси. Обади се… обади се на Трейси. — Последната дума заседна като рибена кост на гърлото й.

— Трейси Глупачката? Шегуваш ли се?

— Тя също трябва да запази работата си.

— Да не си пияна?

— Не още, но след петнайсет минути сигурно ще бъда.

— Ще ти се обадя веднага щом се върна.

— Благодаря.

Алисън затвори слушалката и си наля чаша вино. Отпусна се на един стол в дневната и се загледа в кехлибарената течност. Преди година щеше да пие виното си в кристална чаша. Но какво пишеше напоследък? — „оловото от кристала се просмуквало във виното“.

— Да пием за предимствата на бедността — промърмори младата жена, вдигна чашата си за въображаем тост и отпи голяма глътка.

А както продължаваше, май дълго щеше да си остане бедна. Не само че продължаваше да прикрива Брад за своя сметка, въпреки че той изобщо не го заслужаваше, но и преотстъпи нощния репортаж за новото убийство точно на Трейси Глупачката!

Едва ли можеше да се каже, че действа според общоприетите формули за постигане на успех.

 

 

Докато караше по улиците на града, превишавайки на моменти позволената скорост, Брад непрекъснато подръпваше с едната си ръка брадата и дългите кичури коса.

— Глупак — мърмореше той, имайки предвид собственото си поведение. Беше повярвал на Алисън, беше я съжалил и се бе опитал да й помогне. А за отплата тя сигурно още утре щеше да провали прикритието му. Да не говорим, че си имаше и толкова главоболия с проклетата лимузина, която бе взел назаем пак заради нея. Глупак, глупак, глупак!

Със сигурност обаче гневът му към нея щеше да бъде много по-яростен, ако усещането да я държи в прегръдките си не бе толкова прекрасно, ако любенето им не бе толкова невероятно, че надмина и най-смелите му фантазии. Дръпна още по-силно брадата си, опитвайки се да прогони неканените спомени и обзелата го възбуда.

Когато най-сетне се добра до местопрестъплението, след като предвидливо паркира на километър и половина разстояние, полицаите вече бяха пристигнали. Едрата фигура на Стийв се открояваше отдалеч.

Влизайки отново в ролята на скитник, Брад пъхна ръце в джобовете на панталоните си и закрачи нехайно.

— Хей, ти! — извика го Стийв.

— Нищо не съм направил — отвърна Брад, но намали крачките си.

— Знам, че не си. Но не си ли ти същият, който разпозна отровения от евтин алкохол миналата седмица?

— Може и да съм.

— Ела тук. Мисля, че този е същият.

Брад затътри крака към полицая с непресторена неохота. Не искаше да вижда това, което лежеше под чаршафа. Щом коленичи, Стийв отметна горния край.

Безпомощен гняв се надигна в гърдите му, когато видя втвърденото тяло на възрастния мъж, гняв, че не бе направил нищо, за да го спаси. На Дийли навярно не му оставаше да живее още дълго, но кой имаше правото да му отнема и малкото по този начин. А бедният нещастник дори се бе опитал да се поправи. Откакто бе излязъл от болницата, не бе слагал капка алкохол в уста.

Брад сви юмруци. Трябваше да хване чудовището, което го бе направило.

Изправи се и се обърна към Стийв. Навярно вълнението беше изписано на лицето му, защото партньорът му се намръщи.

— Той е — рязко рече Брад. — Дийли. Не знам другото му име.

Обърна си, за да си върви, и в същия миг един микрофон се пъхна в лицето му. Държеше го младо русо момиче.

— Познавате ли убития? — попита тя.

Брад наведе глава и я избута настрани, но видя зад нея червенокосия оператор от Канал 7. Алисън очевидно му бе позвънила веднага след като той бе излязъл. Брад забеляза, че камерата не бе насочена към него.

Побърза да се отдалечи, преди операторът да е решил да го снима, без да се съобразява с това дали постъпката му е типична за един скитник. Когато Алисън разкрие самоличността му, това няма да има значение.

Въпреки че следващият ден бе неделя, Брад реши, че трябва да го прекара сред бездомниците. Трябваше да побърза. Искаше да направи колкото се може повече, преди да бъде разкрит. Трябваше да поговори с хората, докато спомените им бяха още пресни. А сега имаше пълното право да задава въпроси. Всички знаеха, че двамата с Дийли бяха приятели.

 

 

Когато на следващата сутрин влезе в „Нова надежда“, помещението бе пълно и шумно. Това бе добре. Добре! Той бе готов да слуша.

Повечето се бяха скупчили около Огромната Джийн. Тя ръкомахаше и явно разговаряше оживено с някого. Брад се насочи натам. Подозренията на Алисън бяха единственото, за което можеше да се залови.

Когато приближи, видя… микрофон. Алисън тъкмо вдигаше поглед към Джийн.

Брад се огледа. И Рик беше тук. С камера в ръка.

Брад приближи, така че да може да чува, но се скри зад двама от мъжете, които бяха заобиколили Джийн. Така оставаше извън обсега на камерата. Алисън го стрелна с поглед, но с нищо не показа, че го е забелязала.

— Не съм родена на улиците — тъкмо казваше Джийн. На шията й се кипреше огърлица от крещящи червени камъни, нанизани на позлатена верижка, и Брад предположи, че Алисън я е подкупила да говори пред камерата с няколко евтини дрънкулки. — Някога имах свой дом, хубав дом, но сега вече нищо не ми остана…

— Сигурна съм, че можеш да ни разкажеш още нещо — настоя Алисън. — Кога напусна дома си? Къде са сега родителите ти?

— Не знам. Предполагам, че са мъртви. Напуснах дома си много, много отдавна. Имаше едно момче и ние избягахме, за да се оженим. Той ме харесваше. Повечето мъже не харесват големите жени. Те обичат дребните, като теб. — Внезапно изгледа свирепо Алисън, чийто среден ръст изглеждаше нисък в сравнение с гигантските размери на събеседничката й.

Алисън небрежно сви рамене.

— Невинаги. Миналата година моят съпруг ме напусна заради по-млада и по-висока от мен жена.

Изражението на Джийн веднага омекна и тя съчувствено потупа Алисън по рамото.

Брад стисна възмутено устни. Та тя бе готова да пожертва всичко, дори собствената си гордост, само и само да направи страхотния си репортаж!

— Не се тревожи. Ти си ниска и хубава. Ще си намериш някой друг — увери я Джийн.

— И какво се случи с твоя съпруг?

— Един ден просто изчезна. Бяхме решили да отидем в Канзас, бяхме опаковали всичкия си багаж и го бяхме натоварили в един камион. Аз отидох до банята и когато излязох, него вече го нямаше… беше заминал с целия багаж…

— Виждала ли си го отново?

— Да. На погребението му. Вече не можеше да избяга от мен.

Брад видя как кокалчетата на Алисън побеляха от стискане на микрофона. Тя го стрелна с поглед и той прочете собствените си мисли в очите й. Следващият й въпрос отекна в главата му.

— А как умря той?

— Предполагам, че сърцето му е спряло да бие. — Джийн се тупна по бедрото и се засмя.

Алисън се насили също да се засмее, но смехът й прозвуча доста изкуствено.

— Как се казваше?

— Какво те интересува? Той е мъртъв — рязко отвърна Джийн.

— Добре. И къде отиде, след като той те напусна?

— Работех. На най-различни места. Сервитьорка, чиновничка…

— А сега работиш ли?

— Понякога. Хората не обичат големите жени. Но не ми пука! Получавам достатъчно, за да не гладувам. Повече не ми се говори. Кажи на онзи там да спре да ме снима.

— Добре! Рик, достатъчно — извика Алисън. Хвана ръката на Джийн и силно я разтърси. — Благодаря ти. Надявам се, че нещата при теб ще потръгнат и оценявам съчувствието ти. Ще се опитам да не страдам от загубата на съпруга си. Всъщност той не беше свестен човек.

Звучеше толкова искрено, че Брад трябваше да си напомни, че това е само част от играта й, за да се докопа до проклетия си репортаж.

Лицето на Джийн засия.

— Може би някой друг път пак ще си поговорим — рече тя.

— Би било чудесно!

Джийн огледа насъбралите се и кимна към един мъж.

— Лари, ела да поговориш малко с приятелката ми. Лари е изобретател.

— Какво сте изобретили? — попита Алисън и протегна микрофона към мъжа.

Брад тръгна след Джийн. Трябваше да разбере дали тя знае нещо за убиеца.

— Жалко за Дийли — рече той и седна на пейката до нея в отсрещния празен ъгъл на помещението.

Тя безизразно го изгледа.

— Беше спрял да пие.

— Знам.

— Никога не е задълго.

Брад не бе сигурен дали има предвид Дийли или собствените си проблеми.

— Ще ми липсва — каза той. Не лъжеше.

Тя кимна в знак на съгласие и се обърна с лице към стената. Разговорът бе приключил.

След няколко въпроса, които бяха посрещнати с гробно мълчание, Брад се отказа и стана, за да се присъедини към останалите. Може би някой някъде бе видял нещо.

Въпреки че Алисън трябваше да се концентрира върху интервютата с бездомниците, с периферното си зрение тя следеше всяко движение на Брад. След като вече знаеше колко е съвестен в работата си, трябваше да се сети, че днес ще е тук, въпреки че е неделя. А и както вървяха нещата напоследък, какво друго би могла да очаква?

Денят не обещаваше да бъде хубав. За начало — в седем се обади Дъглас, за да се уговорят кога ще вземе Мегън. Единствената светлина в тунела бе, че репортажът за бездомниците се получаваше много по-добре, отколкото очакваше. Примерът на Джийн бе накарал останалите да се отпуснат. Наистина вървеше много добре.

Но дори това не я радваше. След като чу историята за миналото на Джийн и узна за смъртта на бившия й съпруг, подозренията й, че тя може да е убийцата, се усилиха, а Алисън никак не искаше да е така. Едрата жена й бе станала симпатична.

Когато Рик й даде знак, че вече трябва да тръгват, Алисън въздъхна с неохота. Чувстваше се съпричастна към съдбата на тези хора.

— Мога ли утре да дойда отново? — обърна се тя към заобиколилите я скитници.

— Може би ще успеем да ви вместим в графика си — подхвърли някой и всички се засмяха.

Добър знак, помисли си младата жена.

Когато стигна до вратата, тя потърси с поглед Брад и видя, че и той я наблюдава, но веднага се извърна. Алисън излезе след Рик.

— Спиш ли с този приятел? — настоятелно попита операторът.

— Защо? Само защото пазя тайната му?

Рик широко се усмихна.

— Това е, защото отскоро си в този бизнес и още не си достатъчно закоравяла. Причината, поради която те попитах дали спиш с него, е, че го гледаше така, сякаш умираш от глад, а той е една огромна порция филе миньон. Той пък те зяпаше като влюбен гимназист.

— Като заговорихме за храна, защо не дойдеш тази вечер у дома на вечеря? — Побърза да смени темата Алисън, но забележката на Рик за Брад повдигна духа й, въпреки че трябваше да го мрази.

— Звучи добре. Ще донеса пържоли. По кое време?

— Когато искаш. Аз ще изляза по-рано от работа. Дъглас ще доведе Мегън към шест. Трябва да съм там.

Когато обаче се прибра у дома пет минути преди шест, Мегън вече се бе излегнала на дивана пред телевизора с кесия чипс в ръка. Докато минаваше покрай дъщеря си, Алисън изключи телевизора и взе кесията с чипса.

— От кога си вкъщи? — Събу обувките с високи токчета и се запъти по чорапи към кухнята.

— Отдавна — отвърна Мегън, което можеше да означава всичко — от десет минути до цял ден. — Гладна съм.

— Чичо ти Рик ще донесе пържоли и ще ги опечем на скарата. Защо баща ти те е довел толкова рано? — Алисън захвърли кесията с чипса на горната лавица в кухненския килер и извади кошничката с картофи, за да отдели здравите.

Мегън връхлетя в кухнята и се настани върху плота.

— Загубил някаква книга. Помисли си, че може да я е оставил тук, така че дойдохме да я потърсим.

Алисън внимателно остави картофите в мивката. Пое дълбоко въздух, за да се успокои и попита, опитвайки се гласът й да звучи нормално:

— Баща ти е търсил из нашата къща нещо?

— Една книга. Всъщност аз бях тази, която я търси. Той каза, че не бива да го прави, тъй като това не било неговата къща, но аз го успокоих, че няма да имаш нищо против.

Предвидливият Дъглас! Сигурно се е консултирал с адвоката си.

— И намери ли книгата?

— Не. — Тя залюля краката си и започна да удря с тях по шкафа.

— Не прави така. Как се казва тази книга?

— Не си спомням. Една от онези… големите тухли по медицина. Може ли да ми върнеш чипса?

— Ще се задоволиш ли с една ябълка?

— Може би.

Алисън извади плода от хладилника и с трепереща ръка го подаде на дъщеря си.

Не мислеше, че в къщата има нещо, което Дъглас би могъл да използва срещу нея, но тя бе започнала да се страхува от всяко негово действие.

Внезапно й мина друга мисъл — може би той съвсем не бе търсил, а бе оставил нещо изобличаващо…

— Слез долу и ми покажи точно къде дирихте тази книга.

— Защо?

— Защото… защото ще ти дам чипса, ако го направиш.

С мъченическа въздишка, която трябваше да покаже мнението й за ексцентричните приумици на възрастните, Мегън се плъзна от плота и заотваря чекмеджетата. Алисън внимателно провери всяко кътче.

Мегън тръгна към дневната.

— Дивана, креслото, лавиците по стените.

Възмущението на Алисън достигна връхната си точка, когато дъщеря й посочи нагоре и невъзмутимо рече:

— В спалнята ти.

— Какво!

— Той каза, че точно там я е виждал последния път. В крайна сметка това беше и негова спалня.

Претърсването на Алисън не даде никакъв резултат до момента, в който се наведе под леглото. Един голям бял чорап, част от дегизировката на Брад за концерта, лежеше захвърлен отдолу. Имаше съвсем малка вероятност Дъглас да не го е забелязал. А тя си въобразяваше, че нещата не могат да станат по-лоши!

— Ела тук, скъпа — извика тя дъщеря си и я прегърна през рамо. — Да вървим да вземем чипса.

— Мамо, защо си толкова разстроена, че татко е бил в нашата къща? Та нали и той живееше тук.

— Да, но вече не живее и аз бих предпочела да не идва. Това е също като твоята стая. Аз не влизам там, ако ти не си ме поканила.

— Значи всичко е наред. Аз го поканих.

Алисън стисна зъби и си напомни, че Мегън е само едно дете.

— Ще ти бъда благодарна, ако не го правиш повече. Аз не ходя в новата му къща, когато той не е там.

Мегън сви рамене.

— Добре.

Това може би бе най-добрият отговор, на който би могла да се надява, без да разстрои дъщеря си.

Когато слязоха на долния етаж, Мегън се настани на един стол и с пълна с чипс уста започна да бъбри за концерта и за деня, който бе прекарала с баща си и Бони.

— Не говори с пълна уста — машинално й се скара Алисън, докато белеше картофите.

Ала мислите й бяха много далеч от веселото бърборене на дъщеря й. Искаше й се да се обади на Брад и да го попита дали има право да предяви иск срещу Дъглас, задето е тършувал из къщата й, но знаеше, че няма да го направи. А и едва ли би имало някакъв смисъл — Дъглас сигурно вече се бе подсигурил отвсякъде.

Тъкмо оглеждаше една повехнала маруля, опитвайки се да реши дали ще може да използва поне сърцевината й, когато думите „татко“ и „Брил“ привлякоха вниманието й.

— Какво каза?

— Никога не ме слушаш. Татко иска да го заведа в къщата на Брил, но аз не знам къде живее. А той толкова ме разпитваше.

— Какво те пита?

— Ами за концерта, за колата и как Брил си изкарва прехраната. Аз му казах, че е рокзвезда.

— А той какво отговори?

Мегън сви рамене.

— Зададе ми всички онези тъпи въпроси — дали Брил пуши цигари или лула, дали носът му е зачервен, дали постоянно има хрема, дали разполага с много пари. Защо вие възрастните си мислите, че всички музиканти са наркомани?

— Защото повечето от тях наистина са — отвърна Алисън, внезапно осъзнала какво става. Появата на скъпата лимузина, карана от мъж, който прилича на скитник, отиването им на концерта, настояването на Мегън, че Брад е музикант — Дъглас явно бе претърсвал къщата й за наркотици. Но вместо наркотици, бе открил мъжки чорап под леглото й. Познаваше бившия си съпруг и не се съмняваше, че ще съумее да извлече максимална изгода за себе си от този факт.

— Почисти тази маруля и откъсни листата — нареди тя на дъщеря си. — Аз трябва да се обадя по телефона.

Сърцето й биеше ускорено, докато се качваше на горния етаж, за да се обади от спалнята. Трябваше да разбере чия бе сребристата лимузина, която Брад бе взел назаем.

Никой не отговори у тях и тя набра номера на родителите му. Не беше време за излишни официалности. Обади се майка му и веднага го извика на телефона.

— Чия е сребристата лимузина? — остро попита Алисън.

— Казах ти. На бащата на един мой приятел. Защо?

— Дъглас смята, че си наркоман. Днес е идвал тук, претърсвал е къщата и е намерил чорапа ти под леглото.

— И ти му позволи? Защо не ми се обади? Той няма право…

— Не съм позволявала. Не си бях вкъщи. Убедил е Мегън да му помогне.

Брад тихо изруга.

— Взимаш ли наркотици? — настоя тя. — Има ли за какво да се притеснявам? Само това ми липсва — да докаже, че дъщеря ми се движи в компанията на наркоман!

— Разбира се, че не взимам наркотици. Аз съм полицай, забрави ли? — Гласът му се извиси и тя разбра, че е ядосан.

— Във филмите полицаите винаги взимат наркотици — оправда се младата жена.

— Това не е филм, а аз много рядко взимам дори аспирин.

— Добре, съжалявам! Всъщност не го повярвах, но все пак бях длъжна да попитам. Обаче трябва да знам кой е собственикът на онази проклета кола. Музикант ли е? Дали не е наркоман?

— Не, не е. Не се тревожи за колата, собственикът е с безукорно поведение. Повярвай ми!

Алисън отново стисна зъби. Ако продължаваше все така, щеше да осигури доста работа на зъболекаря си.

— Тогава защо не ми кажеш? — Знаеше, че звучи истерично, но наистина бе уплашена.

— Защото искам да се държиш съвсем естествено, когато Дъглас открие кой е собственикът на колата. Бъди сигурна, че веднага щом разбере, ще престане да дрънка глупости за наркотици. Няма да му отнеме повече от ден-два. Зависи какви връзки има.

— Не подценявай Дъглас. Когато е тръгнал по следите на нещо, е като булдог. Ще разбере всичко за теб и не мисля, че можеш да разчиташ на неговата дискретност. Той няма да запази тайната ти.

— Оценявам загрижеността ти, особено след като ти си главният източник на информация — саркастично отбеляза Брад.

Този мъж наистина бе невъзможен!

— Пазя проклетата ти тайна, защото двамата с теб сключихме сделка. Но ти не притежаваш нещо, което Дъглас би поискал, така че ще ти е много трудно да се споразумееш с него. Не че ми пука, ако той разбие на пух и прах прикритието ти. Само дето ще изгубя изключителните права върху тази история.

— Обещах ти, че ще имаш изключителното право и ще удържа на думата си. Аз винаги спазвам обещанията си. След като заговорихме за това, какво успя да откриеш днес? Споделянето на информация е част от сделката.

— Ти сам чу какво успях да открия. Миналото на Джийн е малко подозрително. Всичко останало е интересно като човешки съдби, а аз знам, че теб това не те интересува.

Можеше да се закълне, че чу как зъбите му изскърцаха.

— Значи искаш да направиш репортаж от любов към хората?

— Точно така. Те обичат, страдат и мечтаят също като нас.

— А и ти не носиш вина, че не си успяла да предотвратиш последното убийство. Репортажът ти може би ще дойде съвсем навреме.

— Моментът е много важен, но не е само това — има значение и как ще представиш нещата. Мисля, че си заслужава да се разкаже за тези хора.

От другата страна се чу силна въздишка.

— Както и да е. Разбра ли нещо друго, което би могло да има отношение към случая?

— Не.

— Мисля, че не е зле, ако ми позволиш да погледна филма ти. Може да забележа нещо, което си пропуснала. Аз съм в този бизнес малко по-дълго от теб.

Макар че й се искаше да му възрази, не се осмели. Защото той бе прав.

— И как мислиш да го направиш? Ако смяташ да идваш в студиото, идеята не е много добра.

— Донеси утре касетата с репортажа у вас. Аз ще дойда, след като се върнеш от работа, и двамата ще я прегледаме още веднъж.

— Добре — неохотно се съгласи Алисън. Несъмнено това бе най-разумното решение.

Чу се писукане, знак, че я търсеха по другата линия.

— Почакай малко — помоли го тя и натисна бутона.

— Ало?

— Нямаш ли поне малко гордост? — разнесе се смътно познат женски глас с пискливи нотки. — Той е мой съпруг, а не твой. Престани да му се натискаш и го остави да се прибере у дома.

Алисън замръзна. Дали все пак Брад нямаше съпруга?

— Кого търсите? Мисля, че сте набрали грешен номер.

— О, не! Чудесно знам номера ти, патетична глупачке на средна възраст. Да не мислиш, че Дъглас не ми казва какво се опитваш да направиш всеки път, когато води Мегън при теб?

Да не би Мегън да е разправяла на Дъглас, че иска да го убие?

Всъщност никога не съм се опитвала да го направя. Само си го фантазирах и може случайно да съм се изпуснала един-два пъти. — Мегън наистина ще трябва да се научи да не повтаря това, което чува вкъщи.

— Ти просто използваш горкото дете, за да си го върнеш обратно. Дай да говоря със съпруга си!

— Да си го върна обратно?! — Алисън понечи да се засмее, но се сдържа. Можеше съвсем лесно да убеди Бони, че съвсем не иска това, но й достави удоволствие, че е истински разстроена. Така й се падаше след всичките обиди, които бе изтърпяла от нея. — Гледай си работата! — Изключи линията и се върна към разговора си с Брад.

— Беше новата съпруга на Дъглас — обясни му тя. — Изглежда, че той ме използва като извинение за отсъствията си от къщи.

— Смяташ, че отново кръшка?

— Не е изключено. Старите навици трудно се забравят. А нищо чудно и да е отвън на улицата и да наблюдава къщата ми.

— Едва ли. Може да плати на някого да свърши тази работа.

— Което ме подсеща да те питам — с чия кола смяташ да дойдеш утре вечер?

Брад се засмя.

— Не знам. Може би ще успея да взема назаем от някой информатор или пласьор на наркотици, и само в краен случай от някой сводник. Не е зле да метна въдицата на Дъглас.

— Никак не е смешно — сърдито рече тя, но не можа да сдържи смеха си. Страданията на Бони бяха възвърнали доброто й настроение и чувството й за хумор.

— Утре, на път за вас, ще взема нещо за ядене.

— Не, няма нужда.

— Достатъчно ме гощава.

— Ти свърши достатъчно работа, така че си заслужи прехраната. А и билетите за концерта? Аз все още съм ти длъжница.

— Ще донеса скара. Пък ти, ако искаш, ще ядеш с мен. Дочуване.

Тя постави слушалката и остана за миг втренчена в телефона. С всяка среща все повече се обвързваше с него, давайки му възможност малко по малко да контролира живота й. От него зависеше кога ще пусне в ефир репортажа си, кога ще разбере чия кола бе карал и кой бе мъжът, за когото Дъглас смяташе, че е прекарал нощта в леглото й. Току-що бе решил вместо нея и как да прекарат утрешната вечер, дори какво да бъде менюто.

И въпреки всичко тя с нетърпение очакваше срещата си с него. А това, помисли си младата жена, бе по-страшно от загубата на контрола върху ежедневието.