Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Island of Dr. Moreau, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 21 гласа)

Информация

Източник
bezmonitor.com

Със съдействието на Пеньо Бобев

 

Издание:

Хърбърт Уелс. Машината на времето

Романи

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1984

Библиотека „Галактика“, №58

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Людмила Стоянова

Преведоха от английски: Юлия Бучкова-Малеева, Анелия Ерменкова

Редактор: Каталина Събева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Ани Иванова

Английска, I издание

Дадена за набор на 29.III.1984 г. Подписана за печат на 13.IX.1984 г.

Излязла от печат месец септември 1984 г. Формат 32/70×100. Изд, №1769. Цена 2 лв.

Печ. коли 19,50. Изд. коли 12,63. УИК 12,21

Страници: 312. ЕКП 95366 23431 5657–66–84

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч-820-31

© Юлия Бучкова-Малеева, Анелия Ерменкова, преводачи, 1984

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1984

c/o Jusautor, Sofia

 

H. G. Wells. The Time Machine

© Jancer Books Inc. 1970.

H. G. Wells. The Island of dr Moraus

© Berkley Edition, 1979

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Островът на доктор Моро от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Островът на доктор Моро.

Островът на доктор Моро
The Island of Dr. Moreau
Корица на първото издание на книгата от 1896 г.
Корица на първото издание
на книгата от 1896 г.
АвторХърбърт Уелс
Първо издание1896 г.
Обединеното кралство
Оригинален езиканглийски
ЖанрНаучна фантастика
Ужаси
ВидРоман
Страници141 стр.

Издателство в България„Георги Бакалов“, Варна (1984)*
ПреводачАнелия Ерменкова
ISBNISBN 9546495913
НачалоOn February the First 1887, the Lady Vain was lost by collision with a derelict when about the latitude 1° S. and longitude 107° W.
КрайAnd so, in hope and solitude, my story ends.

бележки
Островът на доктор Моро в Общомедия

„Островът на доктор Моро“ (на английски: The Island of Dr. Moreau) е научнофантастичен роман на английския писател Хърбърт Уелс, излязъл през 1896 г.

Книгата предава историята на корабокрушенец, който попада на остров, обитаван от човекоподобни животни (Зверохора), дело на учения д-р Моро. Съществата имат определен закон, даден им от доктора, към когото се отнасят като към Бог[1].

Романът има няколко екранизации на големия екран.

Сюжет

На 1 февруари 1887 г. корабът „Лейди Вейн“ потъва в Тихия океан. Единственият оцелял Едуард Прендик е спасен от шхуната „Ипекакуана“, която превозва пума и няколко други животни, собственост на биолога Монтгомъри, към отдалечен остров. Помощник на Монтгомъри е уродливо същество, на име Млинг, в което корабокрушенеца намира нещо нечовешко.

Прендик е изхвърлен от шхуната и приет с неохота на острова от Монтгомъри и мистериозния доктор Моро. Ученият започва да извършва вивисекция на пумата, зад каменната ограда на своята лаборатория. Подразнен от жалните виения на опитното животно. Прендик решава да се разходи около острова. В разходката си открива, че цялото място е пълно със същества, кръстоска между човек и животно наречени Зверохора. Едно от тях го подгонва в нощта и едва се спасява от преследвача си.

На сутринта Прендик вижда, че Моро прави вивисекция на човешко същество. Гостът избягва и се скрива в джунглата. Там, гладен и отчаян, той потърсва помощ от Зверохората. Те го отвеждат в леговището си, където Моро и Монтгомъри устройват капан на беглеца. Двамата убеждават Прендик да се върне при тях. Моро обяснява на уплашения мъж, че посредством вивисекция създава от животните получовеци. След което ги обучава да говорят, мислят и им дава нравствен закон. Животинското обаче винаги се завръща в Зверохората и те се отдалечават от Създателя си, устройвайки свое собствено странно общество.

На другия ден, Прендик и Монтгомъри, намират няколко разкъсани заека. Уведомяват Моро и той свиква всички Зверохора, като им съобщава, че са нарушили една от заповедите: „да не се яде месо“ и виновникът трябва да бъде наказан. Уплашен от последствията, Леопардочовекът побягва. Заловен е и убит от Прендик. След време пумата на Моро избягва. Ученият и Монтгомъри се втурват да я търсят. Помощникът се завръща с Млинг, нападнати от двама Зверочовеци, които се е наложило да убият, за да се измъкнат. По-далеч в острова, те намират мъртвия Моро и избягалата пума. Пренасят тялото на учения и унищожават лабораторията му. Монтгомъри, освободен от задълженията си, се отдава на алкохолната си страст. Приканва Зверохората да пият с него. Пияният мъж умира, разкъсан от създанията на Моро.

Внезапен пожар проваля бягството на Прендик от острова. С помощта на револвер в ръката и самоувереност, придържайки се към проповядване на закона на покойника, оцелелият мъж успява да подчини донякъде Зверохората. През следващите месеци Прендик наблюдава как очовечените зверове бавно започват да възвръщат старите си навици. Зварохората придобиват постепенно предишния си вид – странна кръстоска между два животински вида. С тези промени те забравят Закона и ставата смъртоносно опасни. Корабокрушенецът се опитва да построи плавателен съд, за да се измъкне от острова, но творението му се оказват ненадеждно. Един ден на брега е изтласкан малък кораб, в който Пренди разпознава шхуната, с която са пристигнали. На борда всички са мъртви. Чрез кораба той напуска острова. Спасен е от един бриг, след няколко дни.

Прендик се връща в Лондон, където заживява в страх от хората. Представя си, че някои от тях ще се превърнат в Зверохора и ще го нападнат. Премества се в отдалечена местност, където потъва в самота.

Край на разкриващата сюжета част.

Персонажи

Персонаж Оригинално име Тип
Доктор Моро Doctor Moreau Антагонист
Прочути физиолог, занимаващ се с вивисекция и първият дръзнал да експериментира с присаждането на материал от едно животно на друго. Притежава изключително въображение и груб характер. Силен и едър – висок ок. 6 фута. Белокос, винаги навъсен с устни извити надолу.

Д-р Моро провежда изследвания върху законите на развитие на живите организми цели 20 г. Прави няколко ценни открития свързани с туморите и кръвпреливането. След това кариерата му се проваля. Журналист, успял да се вмъкне като асистент в лабораторията на Моро, публикува брошура, в която разкрива жестоките експерименти на биолога. Ученият е освиркан и порицан от обществото, изоставен от своите колеги. След 9 години прекарани в изследвания, Моро напуска Англия. Идва на безлюдния остров „Острова на благородниците“, заедно с помощника си Монгомъри и шест канака. Първите му работи са неуспешни: две овце – едната убива по невнимания, другата по собствено желание, след като не е доволен от получения резултата. Постига известни успехи с една горила, която превръща в същество близко до чернокожата раса. Зверочовекът търпи обучение както от учения, така и от канаките. Един от туземците загива от същество – неуспешен опит на доктора. След този инцидент Моро и Монгомъри остават сами на острова. До появата на Прендик те прекарват 11 г. на острова.

Ученият изпитва отвращение от Зверохората и гледа на тях като неуспешни експерименти. Опитва се да го подчини и да вкорени страх в тях. Иска да се отнасят с него като Бог. Оставя съществата си под грижите на своя помощник.

Д-р Моро е силно религиозен, но поддръжник на еволюцията. Отрича съществуването на рая и ада.

Едуард Прендик Edward Prendick Протагонист
Главен персонаж и разказвач на историята. Член на висшето английско съсловие. Изучава естествена история в Кралския научен колеж. Провежда няколко биологични изследвания, под ръководството на Хаксли. Атеист. Описва себе си като изключително непохватен и чувствителен.

Качва се на кораба „Лейди Вейн“ като частно лице от Калао. След десет дни плавателният съд се сблъсква с изоставен кораб и потъва. Прендик, заедно с Хелмърс и един моряк, прекарва осем дни в спасителна лодка. Двамата корабокрушенци се удавят, а Прендик е спасен от шхуната „Ипекакуана“. Едуард Прендик е чичо на Чарлз Едуард Прендик. Въздържател и миролюбив човек.

Прендик изпитва отвращение към Зверохората и не крие особени симпатии към Моро, чийто методи на вивисекция смята за нехуманни, а творенията му пълно безумие. Относно Монгомъри: от началото има симпатии към него, като човек, който е спасил живота му, но след известно пребиваване на острова, се дистанцира от помощника; започва да изпитва повече жал към него.

Монтгомъри Montgomery Поддържащ персонаж
Млад биолог, мизантроп, помощник на доктор Моро. Пристрастен към алкохола. Учи медицина в университета, но е слаб студент, който проявява интерес повече към музикалните салони. Неочаквано е нает от Моро преди 11 г. Отначало преживява трудно жестоките експерименти на учения. Прави опит за бягство от „Острова на благородниците“. Постепенно свиква с цялата объркана обстановка и се привързва към зверовете на Моро. Понякога проявява жестокост към тях, воден от алкохолно опиянение, а друг път е милостив с човекоподобните. Живее в малка стаичка, разположена отстрани на резиденцията на Моро.

Русоляв мъж с бледо лице, сиви очи и мустаци, под които се подава долна увиснала устна, криеща криви зъби. Едър с дълги и мършави крайници. Говори неясно и фъфли.

Джон Дейвис John Davies Епизодичен персонаж
Пиян капитан и собственик на малкия търговски кораб „Ипекакуана“. Червенокос е едро зачервено лице на лунички. Изключително груб, упорит и гневлив. Ненавижда Млинг, Монтгомъри и Моро. Наема се да превозва двамата учени и животните им на „Острова на благородниците“. Шхуната му отплава от крайбрежния африкански град Баниа, януари 1887 г. Изчезва безследно със значителен товар от копра.
Чарлз Едуард Прендик Charles Edward Prendick Епизодичен персонаж
Племенник и наследник на Едуард Прендик. Намира между книжата на Прендик историята на „Островът на доктор Моро“, разказана от неговия чичо.
Хелмър Helmer Епизодичен персонаж
Корабокрушенец от кораба „Лейди Вейн“. Заедно с Прендик и моряка пътуват осем дни в спасителна лодка. Спречква се с моряка и двамата се удавят.
Моряк Sailor Епизодичен персонаж
Корабокрушенец от кораба „Лейди Вейн“. Заедно с Прендик и Хелмърс пътуват осем дни в спасителна лодка. Спречква се с Хелмърс и се удавя.
Помощник капитан Епизодичен персонаж
Моряк на шхуната „Ипекакуана“. Подобно на капитана и той таи ненавист към Млинг и Монтгомъри. Мълчалив.

Елементи от романа

Зверохора

Зверохората са очовечени животни, творения на Моро. Някои от тях са кръстоска между няколко животински видове, други единични. Повечето са с изгърбени фигури, несъразмерно дълго тяло на фона на късите крака, и малките увиснали ръце. Изключително космати. Притежават обезобразени и непохватни длани, понякога без три пръста. Лицата им са с издадени челюсти, огромни изпъкнали носове и деформирани уши. Очите са странно разположени и при всеки Зверочовек с различно оцветяване. Не са особено интелигентни. Общуват със странни гърлени звуци, често неразбираеми за околните. Някои от тях са облечени в бяло роби, подобни на фереджета, а други голи, само с една червена препаска.

Творенията на Моро живеят в подобие на комунален строй. Обитават открито място, наречено „Селището на Зверохората“ – тесен проход между високите стени на лава, покрити с пукнати от поток. Там те строят бърлоги и събират плодове и треви. Мястото представлява бунище, отрупано с водорасли, палмови клони и тръстика. Наоколо се носи ужасна миризма от множеството гниещи плодове и отпадъци. Между Зверохората има заченки на брак и полови отношения.

Съществата разполагат със Закон, даден им и измислен от Моро, който служи да ги откъсне от старите им животински навици и инстинкти, и да се върнат отново в първоначалните си видове. Зверохората повтарят правилото на доктора като молитва, състояща се от няколко забрани, чието прекрачване се счита за грях, който си има съответното наказание. Човекоподобните същества изпитват панически страх от кабинета на Моро, нарече от тях „Дома на болката“. Ученият и Монтгомъри контролират създанията с помощта на револвери и камшици.

Общо учения прави 120 Зверохора, но повечето измират; някои от насилствена смърт. По време на пребиваването на Прендик на острова, човекоподобните твари са 16.

  • Млинг (M'ling) – помощник на Монтгомъри, кръстоска мечка, куче и вол. Чернолик, нисък, дебел и гърбав. Има остри уши, покрити с гъсти черни косми. Млинг е най-интелигентният от всички Зверохора. Живее отделно от тях, в малка колиба, умее да готви и домакинства. Първият човек, с който Прендик осъществява контакт.
  • Казвачът на закона (Sayer of the Law) – сиво грамадно същество с лице, представляващо туфа от козина с три едва забележими извивки, очертаващи местата на очите и устата. Главен пропагандатор на закона на д-р Моро.
  • Ленивеца (Sloth Creature) – малко розово същество, приличащо на дете с одрана кожа. Има противно лице с ниско чело. Подобно на ленивеца – неговия първоизточник – притежава забавени движения. Привързва се към Прендик.
  • Маймуночовека (Ape-Man) – дребно същество, създадено от маймуна. Едно от малкото с пет пръсти на ръцете. Ловък, прехвърлящ се от клон на клон. Маймуночовекът запознава Прендик с останалите Зверохора и е второто човекоподобно, с което говори англичанина.
  • Леопардочовек (Leopard-Man) – един от най-ужасяващите същества при Зверочовека. Опитва се да разкъса Прендик една нощ.
  • Вещица полулисица-полумечка (Fox-Bear Witch) – Зверочовек от женски пол, ревностен поклонник на Закона. Притежава червени очи и заострено лица. Пренди изпитва ненавист и отвращение към нея.
  • Хиена-Свиня (Hyena-Swine) – женско същество, кръстоска между хиена и свиня. След смъртта на Монро, става враг на Прендик.
  • Сатир (Satyr-Man) – същество подобно на коза. Прендик описва вида му като „сатанински“.
  • Жена-Свиня (Swine-Witch) – прегърбена фигура и жълти очи.
  • Куче-човек (Dog-Man) – очовечен санбернар. В последните месеци от прибивавето на Прендик на острова на д-р Моро, той става негов верен помощник и другар.

Освен тях са изброени още трима бикочовека и трима мъже-шопари, застаряло същество от човекоподобна маймуна и коза, женско създание, което Прендик не може да определи произхода му, дебела твар между кобила и носорог, няколко хора-вълци, мечка-бик и дребни на ръст петнисти малчугани.

Място на действието

Почти цялата история се развива на безлюден остров наречен „Острова на благородниците“. Той представлява ниско островче с неправилна форма, оградено от три страни с коралови рифове. Вулканичен тип остров: има димящи пукнатини в северната част и един горещ извор. От време на време се усеща трус. Островът притежава гъста растителност. Бреговете на острова са покрити със синкав пясък.

„Острова на благородниците“ е единствената суша в района, където бил намерен корабокрушенецът Прендик (5°3′ ю.ш. и 101° з.ш.). През 1891 г. мястото е посетено от английския военен кораб „Скорпио“. Група моряци оглеждат острова и откриват че е необитаем, като се изключат няколко бели молци, шопари, зайци и необикновени плъхове. Екипажът не успява да хване нито едно от тези животни и така не потвърждават техния разказ.

Източници

  1. Уелс, Хърбърт. Островът на доктор Моро. Варна, Георги Бакалов, 1984. ISBN 31-5657–66–84.

Вижте също

21. Възвръщане на животинското у Зверохората

Така останах сам сред Зверохората на острова на доктор Моро. Когато се събудих, се беше мръкнало. Превързаната ръка ме болеше. Изправих се, отначало учуден къде се намирам. Чух дрезгави гласове да говорят отвън. После видях, че барикадата ми я няма и че отворът на колибата беше открит. Револверът бе все още в ръката ми.

Усетих нещо да диша, а сетне го видях, свито на купчина до мен. Докато се мъчех да го различа, дъхът ми секна. То се размърда бавно, продължително. После нещо меко, топло и влажно премина по ръката ми.

Мускулите ми се напрегнаха. Дръпнах ръката си рязко. Понечих да извикам, но викът замря на устните ми. И чак тогава съобразих какво се бе случило и се удържах да не стрелям.

— Кой е? — прошепнах дрезгаво с насочен револвер.

— Аз, Господарю.

— Кой си ти?

— Те говорят, че сега вече няма господар. Но аз зная, аз зная. Аз пренасях телата в морето, о, Ти, който ходиш в Морето, телата на онези, които ти уби. Аз съм твой роб, Господарю.

— Ти ли си онзи, когото срещнах на брега? — запитах аз.

— Същият, Господарю.

Съществото очевидно бе доста предано, защото е можело да се нахвърли върху мен, докато съм спал.

— Добре — рекох аз, протягайки му ръка за още една целувка-близване. Започнах да разбирам какво означава присъствието му и усетих прилив на смелост. — Къде са другите? — попитах.

— Те са полудели. Те са глупави — каза Куче-човека. — Те и сега си говорят всички ей там. Те казват: „Господаря е мъртъв; Втория с Камшика е мъртъв. Другият, който ходи в Морето, е… като нас. Вече нямаме Господар, няма Камшици, няма Дом на болката. Това е краят. Ние обичаме Закона и ще го спазваме, но никога вече няма да има Болка, Господар, Камшици.“ Така говорят те, но аз зная, Господарю, аз зная.

Пресегнах се в тъмнината и потупах Куче-човека по главата.

— Добре — повторих аз.

— Скоро ти ще убиеш всички — рече Куче-човека.

— Скоро — отговорих аз, — Ще убия всички… след някой и друг ден и след като някои неща отминат. Всички с изключение на онези, които ти пощадиш, всички други ще избия.

— Когото Господаря пожелае да убие, Господаря го убива — рече Куче-човека с известно задоволство в гласа.

— А техните грехове ще се множат — казах аз. — Нека живеят в заблуда, докато му дойде времето. Нека знаят, че аз съм Господаря.

— Блага е волята на Господаря — каза Куче-човека с присъщата за кучешката му кръв готовност.

— Но един вече е съгрешил — рекох аз. — Него ще убия, още щом го срещна. Когато кажа: „Ето го“, гледай да скочиш отгоре му… а сега ще ида при събралите се мъже и жени.

За миг отворът на колибата бе затъмнен от излизащия Куче-човек. Последвах го и се озовах почти на същото място, където бях, когато чух Моро и преследващата ме хрътка. Но сега бе нощ и цялата долина с нейните миазми бе непрогледна, а по-нататък вместо огрения от слънцето зелен склон виждах червен огън, около който сновяха насам-натам гърбави гротескни фигури. Още по-нататък се простираше гъста гора, една тъмна ивица, покрита отгоре от черната дантела на върхарите. Луната пътуваше точно покрай хребета над дерето и подобно на решетка пред лицето й преминаваше спираловидната струя пара, която непрестанно се издигаше от пукнатините на острова.

— Върви край мен — казах аз доста напрегнато и двамата се спуснахме един до друг по тясната пътека, без да обръщаме много внимание на неясните фигури, които надничаха към нас от колибите.

Никой от събралите се край огъня не си направи труда да ме поздрави. Повечето от тях не ми обърнаха внимание — подчертано пренебрежително. Огледах се за Хиената-Свиня, но тя не беше там. Общо около двайсетина Зверохора клечаха, втренчени в огъня или разговаряха помежду си.

— Той е мъртъв, той е мъртъв, Господаря е мъртъв — разнесе се гласът на Маймуночовека вдясно от мен. — Дома на болката… няма Дом на болката.

— Той не е мъртъв — високо казах аз. — Дори сега ни наблюдава.

Това ги стресна. Двадесет чифта очи се обърнаха към мен.

— Дома на болката изчезна — продължих аз. — Но тя ще се появи отново. Вие не можете да видите Господаря. Но и сега той ви слуша отгоре.

— Така е, така е — рече Куче-човека. Увереността ми ги разколеба. Животното може да е свирепо или лукаво, но само човекът умее да лъже.

— Човека с бинтованата ръка говори странни неща — рече един от Зверохората.

— Казвам ви, че е така — отговорих аз. — Господаря и Дома на болката ще се върнат. Горко му, който наруши Закона!

Те се спогледаха недоумяващо. С престорено безразличие започнах да ровя безцелно пръстта пред себе си с брадвичката. Забелязах, че се загледаха в дълбоките бразди, които изсякох в торфа.

Тогава Сатира изказа някакво съмнение: отговорих му, но после едно от петнистите същества се противопостави и около огъня започна оживено обсъждане. С всеки изминат миг се чувствувах все по-уверен в своята безопасност. Вече говорех, без да се задъхвам от напрегнатата възбуда, която ми пречеше отначало. В продължение на около час време наистина бях убедил неколцина Зверохора в правотата на твърденията си и бях успял да събудя съмнения сред останалите.

Внимателно се оглеждах за своя враг Хиената-Свиня, но тя не се появи. Сегиз-тогиз някое съмнително движение ме стряскаше, но самоувереността ми бързо нарасна. Когато луната се заспуска от зенита си, един подир друг слушателите започнаха да се прозяват (показвайки своите необикновени зъби на светлината на гаснещия огън) и един подир друг се оттегляха в бърлогите си в дерето. Самият аз, в страх от тишината и мрака, се присъединих към тях, знаейки, че е по-безопасно да бъда с няколко души, отколкото насаме с един.

По такъв начин започна по-дългата част от временния ми престой на Острова на доктор Моро. След тази нощ се случи само едно нещо, което заслужава да се спомене, като оставя настрана поредицата многобройни неприятни подробности и терзанията на непрекъснатата тревога. Така че предпочитам да не се занимавам с хрониката на този отрязък от време, а да разкажа само за един съществен инцидент през десетте месеца, които прекарах в приятелство с тези полуочовечени зверове. В паметта ми се е запечатало още много, което мога да разкажа, неща, заради които с радост бих пожертвувал дясната си ръка, само и само да успея да ги забравя. Но те с нищо не обогатяват разказа ми. Още ми е чудно, като си припомня колко бързо изучих нравите на тези чудовища и отново си възвърнах самоувереността. Разбира се, имаше разпри — все още по мен личат следи от зъби, но те скоро свикнаха да уважават умението ми да хвърлям камъни и острието на секирата ми. А и верността на моя санбернардски Куче-човек ми бе от безкрайна полза. Установих, че простата им йерархична стълбица се изграждаше в зависимост от способността им да нанасят кървави рани. Смея да кажа, надявам се без да звучи суетно, че спечелих нещо като превъзходство сред тях. Един или двама, които при различни разпри бях белязал лошо, таяха известна неприязън към мен, но за щастие тя намираше отдушник в гримаси на безопасно разстояние зад гърба ми.

Хиената-Свиня ме отбягваше, но по отношение на нея бях винаги нащрек. Моят неотлъчен Куче-човек я мразеше и се ужасяваше от нея до крайност. Всъщност смятам, че именно на това се дължи привързаността на звяра към мен. Скоро се убедих, че чудовището е познало вкуса на кръвта и е тръгнало по стъпките на Леопардочовека. Направи си леговище някъде в гората и заживя като единак. Веднъж се опитах да подтикна Зверохората да й направят хайка, но не ми достигаше авторитет, за да ги накарам да се обединят. Отново и отново се опитвах да се приближа до бърлогата й и да я изненадам неподготвена, но тя бе твърде хитра и щом ме видеше или надушеше, тутакси изчезваше. Засадите й правеха опасна за мен и съюзниците ми всяка горска пътека. Куче-човека почти не смееше да се отдели от мен.

През първия месец Зверохората се държаха съвсем човешки в сравнение с по-късното им отношение и освен към моя кучешки приятел придобих дружеска търпимост към още един-двама. Малкото розово същество, подобно на ленивец, показваше странна привързаност към мен и ме следваше навсякъде. Но Маймуночовека ми досаждаше. Заради петте си пръста той реши, че е равен с мен, и непрестанно ми ломотеше, бръщолевейки невъобразими глупости. Едно нещо в него ме забавляваше — фантастичната леснина, с която измисляше нови думи. Изглежда, в неговата представа истинското предназначение на речта бе да се дрънкат слова, които не означават нищо. Наричаше ги „големинешта“ за разлика от „малкитенешта“ — разумните всекидневни житейски грижи. Кажех ли нещо, което той не разбираше, го възхваляваше и ме молеше да го повторя, научаваше го наизуст и отиваше да го повтаря, с някоя и друга сгрешена дума, пред всички по-кротки Зверохора. Смяташе за маловажно всичко просто и понятно. Специално заради него измислих някои особено любопитни „големинешта“. Сега ми се струва, че той бе най-глупавото същество, което някога съм срещал; по най-чудноватия начин той бе развил характерната за човека глупост, без да изгуби ни йота от естественото плиткоумие на маймуната.

Подчертавам, че беше така през първите седмици от моята самотност сред зверовете. През това време те спазваха установените от Закона обичаи и се държаха с необходимото благоприличие. Веднъж намерих още един разкъсан на парчета заек — сигурен съм от Хиената-Свиня, но това бе всичко. Беше месец май, когато за първи път започнах да усещам увеличаващата се разлика в речта и стойките им, увеличаващото се загрубяване на артикулацията, увеличаващото се нежелание да разговарят. Бръщолевенето на Маймуночовека се увеличи по количество, но ставаше все по-неразбираемо, все по-маймунско. Някои от тях дори съвсем загубиха дар слово, макар по това време още да разбираха какво им говоря. Представяте ли си как някога ясният и точен, мек и гърлен език загуби форма и значение и се превърна просто в съвкупност от звуци? Освен това им ставаше все по-трудно да вървят изправени. Макар очевидно да се срамуваха от себе си, сегиз-тогиз се натъквах на някой, който тича на нозе и ръце и почти не може да застане изправен. Държаха вещите по-непохватно; с всеки изминат ден ставаше нещо съвсем обикновено да се лочи и да се гризе. Тогава осъзнах напълно какво Моро наричаше „упорита животинска плът“. Те се връщаха към предишното си състояние, и то много бързо.

Някои от тях — с удивление забелязах, че първите бяха само от женски пол, започнаха да пренебрегват запрещенията за благоприличие, най-често съвсем умишлено. Други дори си разрешиха публични посегателства над моногамията. Беше съвсем ясно, че Закона губи своята сила. Трудно ми е да разказвам за тези неприятни неща. Моят Куче-човек неусетно отново се превърна в куче; ден след ден ставаше ням, четирикрак, космат. Почти не забелязах как спътникът до дясната ми ръка се преобрази в клатушкащо се до мен куче. С всекидневното нарастване на небрежността и безпорядъка селището ни, което никога не беше особено приятно, стана тъй противно, че го напуснах, преместих се на другия край на острова и собственоръчно си направих колиба от клони сред черните руини на оградата на Моро. Открих, че някакви възпоминания за преживяната болка все още правеха това място най-сигурното убежище от Зверохората.

Невъзможно е да се опише всяка стъпка от падението на тези чудовища; да се разкаже как ден след ден ги напускаше човешкото подобие; как оголените им крайници започнаха да се покриват с косми, как челата им станаха ниски, а лицата им се издадоха напред, как мнимата човешка близост, която си позволявах с някои от тях през първия месец на своята самотност, се превърна в ужасяващ спомен.

Промяната бе бавна и неизбежна. Настъпи без рязко сътресение и за мен, и за тях. Продължавах да бъда в безопасност, защото по време на деградацията им не се случи нещо, което да възпламени експлозива на животинското, изтикващо човешкото с всеки изминат ден. но започнах да се боя, че този сблъсък ще настъпи съвсем скоро. Моят санбернардски звяр ме последва в ограденото място и благодарение на неговата бдителност можех от време на време да поспя на спокойствие. Дребничкото розово ленивецоподобно същество ме изостави и полека-лека се върна към своя естествен начин на живот по клоните. Намирахме се в едно състояние на равновесие, което звероукротителите успяват да наложат в клетките и го демонстрират под името „щастливото семейство“, само че укротителят го бе напуснал завинаги.

Разбира се, тези зверове не се принизиха до зверовете, които читателят е виждал в зоологическите градини — до обикновени мечки, вълци, тигри, волове, свине и човекоподобни маймуни. У всяко от тях продължаваше да има нещо странно; върху всяко животно Моро бе оставил отпечатък от друго; в едно може би преобладаваха мечешки черти, в друго — котешки, в трето — биволски, но всяко бе белязано и с чертите на друго същество, както и в специфичните особености на всяко личеше нещо общоживотинско. От време на време ме смайваха с някои откъслечни прояви на човекоподобие: внезапно възвръщане на дар словото, неочаквана сръчност на предните крайници, жалък опит за изправена походка.

Изглежда, и аз се бях променил. Дрехите ми висяха като жълти дрипи, през чиито дупки лъщеше загорялата ми кожа. Косата ми порасна и се сплъсти. Казват, че дори и сега в очите ми има някакъв странен блясък, че непрекъснато шарят нащрек.

Отначало прекарвах дните си на южния бряг в очакване на някой кораб, в надежда и молитва. Разчитах, че след изтичането на годината „Ипекакуана“ ще се завърне, но той никога не дойде. Пет пъти видях платна и три пъти дим, но никога нищо не се приближи до острова. Винаги имах готовност да запаля голям огън, но несъмнено той е бил отдаван на вулканичния произход на острова.

Чак през септември или октомври започнах да се замислям да си построя сал. По това време ръката ми вече бе оздравяла и можех да си служа с нея. Отначало моята безпомощност ми се видя ужасяваща. През целия си живот не бях се занимавал с дърводелство или някаква подобна работа и дни наред прекарвах в гората, опитвайки се да цепя дървета и да ги връзвам едно за друго; ала нито една от изобилието от лиани не бе достатъчно гъвкава или здрава и с моите разпокъсани научни знания не можех да изобретя никакъв начин да ги пригодя за целта. Повече от две седмици се рових в черните развалини на постройките и по брега, където бяха изгорени лодките, търсейки пирони и случайни метални парчета, които можеха да ми послужат. Сегиз-тогиз някой Зверочовек ме наблюдаваше, но викнех ли го, изчезваше. После дойде сезонът на гръмотевичните бури и поройните дъждове, който силно забави работата ми, но в края на краищата салът бе готов.

Бях доволен от него. Но поради своята непрактичност, от която винаги съм си патил, го бях направил на повече от миля далеч от морето и докато го довлека до брега, се разпадна на парчета. Може и да е било по-добре, че не можах да отплавам с него. Но тогава страдах от своята несполука така жестоко, че няколко дни скитах по брега, изпаднал в униние, гледах водата и мислех за смъртта.

Все пак не исках да умра и един инцидент безпогрешно ме предупреди за безразсъдството на мудността ми, защото всеки нов ден бе преизпълнен с нарастваща заплаха от страна на Зверохората. Лежах в сянката на оградната стена, вперил поглед към морето, когато бях стреснат от едно студено докосване по петата и като се обърнах рязко, видях пред себе си да примигва дребното розово ленивецоподобно същество. Малкото зверче отдавна бе загубило дар слово и бързината на движенията, дългите му косми се сгъстяваха с всеки изминат ден, а късите му широки нокти ставаха все по-извити. Щом разбра, че е привлякло вниманието ми, то издаде някакво стенание, отдалечи се малко по посока на храстите и се обърна да ме погледне.

Отначало недоумявах, но после се сетих, че иска да го последвам, което и направих — бавно, защото денят беше горещ. Щом стигнахме до дърветата, то се изкатери по тях, тъй като се придвижваше по-лесно по висящите лиани, отколкото по земята.

На едно утъпкано място неочаквано се натъкнах на поразяваща гледка. Моето санбернардско същество лежеше мъртво на земята, а близо до тялото му се бе свила Хиената-Свиня, забила безобразните си нокти в още тръпнещата плът, и го гризеше, като ръмжеше от наслада. Щом приближих, чудовището вдигна лъскавите си очи към мен, устните му се дръпнаха и оголиха окървавените му зъби, и то изръмжа заплашително. Не бе нито уплашено, нито засрамено; и последната искрица от човешкото бе изчезнала. Пристъпих още крачка напред, спрях и извадих револвера си. Най-сетне се бяхме срещнали лице в лице.

Звярът не направи никакъв опит да избяга. Но ушите му се прибраха назад, козината му настръхна, а тялото му се сви. Прицелих се между очите му и стрелях. В същия миг той се хвърли върху мен и ме събори като кегла. Сграбчи ме с уродливата си ръка и ме удари в лицето. Но скокът му бе прекалено висок и звярът се прехвърли над мен. Задната част на тялото му ме затисна, но за щастие бях улучил и този скок бе предсмъртен. Изпълзях изпод нечистите телеса и разтреперан се изправих, втренчен в потръпващото му тяло. Във всеки случай опасността бе преминала. Но знаех, че това е само първият случай от редицата изстъпления, които трябваше да се очакват.

Изгорих двете тела на клада от съчки. Сега наистина осъзнавах, че ако не напусна острова, смъртта ми е само въпрос на време. С едно-две изключения Зверовете вече бяха напуснали дерето и всеки си беше направил леговище по свой вкус сред гъсталаците на острова. Денем излизаха само някои; повечето от тях спяха и за новодошлия островът би изглеждал безлюден; но нощем въздухът се оглушаваше от отвратителните им викове и виене. Почти бях решен да ги избия — да направя капани или да използвам ножа си. Да имах достатъчно патрони, нямаше да се поколебая да започна изтреблението. Едва ли бяха останали повече от двайсетина от опасните хищници; по-свирепите от тях вече бяха мъртви. След смъртта на клетото ми куче, последния ми приятел, и аз придобих до известна степен навика да дремя денем, за да бъда нащрек нощем. Направих отвора на жилището си зад стената на оградата толкова тесен, че ако нещо се опиташе да се промъкне, обезателно щеше да вдигне голям шум. Освен това съществата бяха загубили умението да поддържат огън и страхът им от него се възобнови. Още веднъж почти страстно се захванах да сковавам колове и клони, за да направя сал, с който да избягам.

Срещах хиляди трудности. Аз съм крайно несръчен човек (завършил съм училище преди времето на Слойд) — в края на краищата успях; по какви ли не заобиколни пътища да се справя с повечето изисквания за построяването на сал, като този път се погрижих и за здравината. Единствената непреодолима пречка бе, че не разполагах със съд за вода, който щеше да ми бъде необходим, ако отплавам в тези глухи морета. Щях да се опитам дори да направя грънци, но на острова нямаше глина. Често бродех унил из острова и всячески търсех разрешение и на тази последна трудност. Понякога давах воля на дивашката си ярост и в непоносими изблици на яд насичах и надробявах някое нещастно дърво. Но нищо не можех да измисля.

И тогава настъпи един ден, един чудесен ден, който прекарах в екстаз. На югозапад видях платно, малко платно като на шхуничка, и незабавно накладох голяма купчина съчки, застанах близо до нея, заливан от горещината й и от пладнешката жега, и наблюдавах. Следих платното през целия ден, без нито да хапна, нито да пийна нещо, поради което ми се зави свят; Зверовете идваха, зяпаха ме вторачено и учудени си отиваха. Лодката беше още далеко, когато настъпи нощта и я погълна. През цялата нощ полагах усилия да поддържам пламъците ярки и високи, а очите на Зверовете удивено проблясваха в мрака. Призори забелязах, че това е мръсното платно на малка лодка, която вече се бе приближила. Очите ми се бяха уморили от взиране, напрягах поглед и не можех да повярвам. В лодката седяха приведени двама души, единият на носа, а другият — на руля. Но лодката плаваше някак странно. Носът и не беше насочен по посока на вятъра; просто я носеше течението.

Когато се развидели съвсем, замахах с дрипавите останки на дрехата си, но те не ме забелязваха, а продължаваха да седят един срещу друг. Спуснах се до края на ниския нос, като размахвах ръце и крещях. Нямаше никакъв отговор и лодката продължаваше по своя безцелен курс, приближавайки се бавно, много бавно към залива. Изведнъж от нея излетя една голяма бяла птица, но мъжете нито помръднаха, нито й обърнаха внимание. Тя описа кръг, сетне полетя, разперила широко мощните си криле.

После престанах да крещя. Седнах на носа, подпрях с ръце брада и се загледах. Бавно, бавно лодката отминаваше на запад. Можех да доплувам до нея, но нещо, някакъв вледеняващ смъртен страх ме възпря. Подир пладне приливът я изхвърли на брега на около стотина ярда западно от развалините на постройките. Мъжете в лодката бяха мъртви, и то толкова отдавна, че когато наклоних лодката встрани, за да ги измъкна навън, телата се разпаднаха. Единият имаше кичур червена коса като капитана на „Ипекакуана“, а на дъното на лодката лежеше мръсна бяла фуражка. Докато стоях до лодката, трима от Зверовете се прокраднаха от храстите и започнаха да душат към мен. Потръпнах от отвращение. Изтиках малката лодка надолу към водата и се качих на борда. Двама от Зверовете бяха вълци, пристъпваха с потръпващи ноздри и блеснали очи, а третият беше ужасният неописуем мелез от мечка и бик.

Когато ги видях да се приближават към онези нещастни тленни останки и ги чух да ръмжат един на друг, когато зърнах блясъка на зъбите им, отвращението ми бе заместено от неистов ужас. Обърнах се гърбом към тях, свих платното и загребах навътре в морето. Нямах смелост дори да се обърна и да погледна назад. През тази нощ останах на дрейф между рифа и острова, а на следната заран отидох до поточето и напълних с вода празната бъчвичка, която беше на борда. След това с цялото си налично търпение събрах известно количество плодове и с последните си три патрона убих два заека. Докато се занимавах с това, страхувайки се от чудовищните Зверове, бях оставил лодката закотвена до една вътрешна издатина на рифа.