Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Island of Dr. Moreau, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 21 гласа)

Информация

Източник
bezmonitor.com

Със съдействието на Пеньо Бобев

 

Издание:

Хърбърт Уелс. Машината на времето

Романи

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1984

Библиотека „Галактика“, №58

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Людмила Стоянова

Преведоха от английски: Юлия Бучкова-Малеева, Анелия Ерменкова

Редактор: Каталина Събева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Ани Иванова

Английска, I издание

Дадена за набор на 29.III.1984 г. Подписана за печат на 13.IX.1984 г.

Излязла от печат месец септември 1984 г. Формат 32/70×100. Изд, №1769. Цена 2 лв.

Печ. коли 19,50. Изд. коли 12,63. УИК 12,21

Страници: 312. ЕКП 95366 23431 5657–66–84

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч-820-31

© Юлия Бучкова-Малеева, Анелия Ерменкова, преводачи, 1984

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1984

c/o Jusautor, Sofia

 

H. G. Wells. The Time Machine

© Jancer Books Inc. 1970.

H. G. Wells. The Island of dr Moraus

© Berkley Edition, 1979

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Островът на доктор Моро от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Островът на доктор Моро.

Островът на доктор Моро
The Island of Dr. Moreau
Корица на първото издание на книгата от 1896 г.
Корица на първото издание
на книгата от 1896 г.
АвторХърбърт Уелс
Първо издание1896 г.
Обединеното кралство
Оригинален езиканглийски
ЖанрНаучна фантастика
Ужаси
ВидРоман
Страници141 стр.

Издателство в България„Георги Бакалов“, Варна (1984)*
ПреводачАнелия Ерменкова
ISBNISBN 9546495913
НачалоOn February the First 1887, the Lady Vain was lost by collision with a derelict when about the latitude 1° S. and longitude 107° W.
КрайAnd so, in hope and solitude, my story ends.

бележки
Островът на доктор Моро в Общомедия

„Островът на доктор Моро“ (на английски: The Island of Dr. Moreau) е научнофантастичен роман на английския писател Хърбърт Уелс, излязъл през 1896 г.

Книгата предава историята на корабокрушенец, който попада на остров, обитаван от човекоподобни животни (Зверохора), дело на учения д-р Моро. Съществата имат определен закон, даден им от доктора, към когото се отнасят като към Бог[1].

Романът има няколко екранизации на големия екран.

Сюжет

На 1 февруари 1887 г. корабът „Лейди Вейн“ потъва в Тихия океан. Единственият оцелял Едуард Прендик е спасен от шхуната „Ипекакуана“, която превозва пума и няколко други животни, собственост на биолога Монтгомъри, към отдалечен остров. Помощник на Монтгомъри е уродливо същество, на име Млинг, в което корабокрушенеца намира нещо нечовешко.

Прендик е изхвърлен от шхуната и приет с неохота на острова от Монтгомъри и мистериозния доктор Моро. Ученият започва да извършва вивисекция на пумата, зад каменната ограда на своята лаборатория. Подразнен от жалните виения на опитното животно. Прендик решава да се разходи около острова. В разходката си открива, че цялото място е пълно със същества, кръстоска между човек и животно наречени Зверохора. Едно от тях го подгонва в нощта и едва се спасява от преследвача си.

На сутринта Прендик вижда, че Моро прави вивисекция на човешко същество. Гостът избягва и се скрива в джунглата. Там, гладен и отчаян, той потърсва помощ от Зверохората. Те го отвеждат в леговището си, където Моро и Монтгомъри устройват капан на беглеца. Двамата убеждават Прендик да се върне при тях. Моро обяснява на уплашения мъж, че посредством вивисекция създава от животните получовеци. След което ги обучава да говорят, мислят и им дава нравствен закон. Животинското обаче винаги се завръща в Зверохората и те се отдалечават от Създателя си, устройвайки свое собствено странно общество.

На другия ден, Прендик и Монтгомъри, намират няколко разкъсани заека. Уведомяват Моро и той свиква всички Зверохора, като им съобщава, че са нарушили една от заповедите: „да не се яде месо“ и виновникът трябва да бъде наказан. Уплашен от последствията, Леопардочовекът побягва. Заловен е и убит от Прендик. След време пумата на Моро избягва. Ученият и Монтгомъри се втурват да я търсят. Помощникът се завръща с Млинг, нападнати от двама Зверочовеци, които се е наложило да убият, за да се измъкнат. По-далеч в острова, те намират мъртвия Моро и избягалата пума. Пренасят тялото на учения и унищожават лабораторията му. Монтгомъри, освободен от задълженията си, се отдава на алкохолната си страст. Приканва Зверохората да пият с него. Пияният мъж умира, разкъсан от създанията на Моро.

Внезапен пожар проваля бягството на Прендик от острова. С помощта на револвер в ръката и самоувереност, придържайки се към проповядване на закона на покойника, оцелелият мъж успява да подчини донякъде Зверохората. През следващите месеци Прендик наблюдава как очовечените зверове бавно започват да възвръщат старите си навици. Зварохората придобиват постепенно предишния си вид – странна кръстоска между два животински вида. С тези промени те забравят Закона и ставата смъртоносно опасни. Корабокрушенецът се опитва да построи плавателен съд, за да се измъкне от острова, но творението му се оказват ненадеждно. Един ден на брега е изтласкан малък кораб, в който Пренди разпознава шхуната, с която са пристигнали. На борда всички са мъртви. Чрез кораба той напуска острова. Спасен е от един бриг, след няколко дни.

Прендик се връща в Лондон, където заживява в страх от хората. Представя си, че някои от тях ще се превърнат в Зверохора и ще го нападнат. Премества се в отдалечена местност, където потъва в самота.

Край на разкриващата сюжета част.

Персонажи

Персонаж Оригинално име Тип
Доктор Моро Doctor Moreau Антагонист
Прочути физиолог, занимаващ се с вивисекция и първият дръзнал да експериментира с присаждането на материал от едно животно на друго. Притежава изключително въображение и груб характер. Силен и едър – висок ок. 6 фута. Белокос, винаги навъсен с устни извити надолу.

Д-р Моро провежда изследвания върху законите на развитие на живите организми цели 20 г. Прави няколко ценни открития свързани с туморите и кръвпреливането. След това кариерата му се проваля. Журналист, успял да се вмъкне като асистент в лабораторията на Моро, публикува брошура, в която разкрива жестоките експерименти на биолога. Ученият е освиркан и порицан от обществото, изоставен от своите колеги. След 9 години прекарани в изследвания, Моро напуска Англия. Идва на безлюдния остров „Острова на благородниците“, заедно с помощника си Монгомъри и шест канака. Първите му работи са неуспешни: две овце – едната убива по невнимания, другата по собствено желание, след като не е доволен от получения резултата. Постига известни успехи с една горила, която превръща в същество близко до чернокожата раса. Зверочовекът търпи обучение както от учения, така и от канаките. Един от туземците загива от същество – неуспешен опит на доктора. След този инцидент Моро и Монгомъри остават сами на острова. До появата на Прендик те прекарват 11 г. на острова.

Ученият изпитва отвращение от Зверохората и гледа на тях като неуспешни експерименти. Опитва се да го подчини и да вкорени страх в тях. Иска да се отнасят с него като Бог. Оставя съществата си под грижите на своя помощник.

Д-р Моро е силно религиозен, но поддръжник на еволюцията. Отрича съществуването на рая и ада.

Едуард Прендик Edward Prendick Протагонист
Главен персонаж и разказвач на историята. Член на висшето английско съсловие. Изучава естествена история в Кралския научен колеж. Провежда няколко биологични изследвания, под ръководството на Хаксли. Атеист. Описва себе си като изключително непохватен и чувствителен.

Качва се на кораба „Лейди Вейн“ като частно лице от Калао. След десет дни плавателният съд се сблъсква с изоставен кораб и потъва. Прендик, заедно с Хелмърс и един моряк, прекарва осем дни в спасителна лодка. Двамата корабокрушенци се удавят, а Прендик е спасен от шхуната „Ипекакуана“. Едуард Прендик е чичо на Чарлз Едуард Прендик. Въздържател и миролюбив човек.

Прендик изпитва отвращение към Зверохората и не крие особени симпатии към Моро, чийто методи на вивисекция смята за нехуманни, а творенията му пълно безумие. Относно Монгомъри: от началото има симпатии към него, като човек, който е спасил живота му, но след известно пребиваване на острова, се дистанцира от помощника; започва да изпитва повече жал към него.

Монтгомъри Montgomery Поддържащ персонаж
Млад биолог, мизантроп, помощник на доктор Моро. Пристрастен към алкохола. Учи медицина в университета, но е слаб студент, който проявява интерес повече към музикалните салони. Неочаквано е нает от Моро преди 11 г. Отначало преживява трудно жестоките експерименти на учения. Прави опит за бягство от „Острова на благородниците“. Постепенно свиква с цялата объркана обстановка и се привързва към зверовете на Моро. Понякога проявява жестокост към тях, воден от алкохолно опиянение, а друг път е милостив с човекоподобните. Живее в малка стаичка, разположена отстрани на резиденцията на Моро.

Русоляв мъж с бледо лице, сиви очи и мустаци, под които се подава долна увиснала устна, криеща криви зъби. Едър с дълги и мършави крайници. Говори неясно и фъфли.

Джон Дейвис John Davies Епизодичен персонаж
Пиян капитан и собственик на малкия търговски кораб „Ипекакуана“. Червенокос е едро зачервено лице на лунички. Изключително груб, упорит и гневлив. Ненавижда Млинг, Монтгомъри и Моро. Наема се да превозва двамата учени и животните им на „Острова на благородниците“. Шхуната му отплава от крайбрежния африкански град Баниа, януари 1887 г. Изчезва безследно със значителен товар от копра.
Чарлз Едуард Прендик Charles Edward Prendick Епизодичен персонаж
Племенник и наследник на Едуард Прендик. Намира между книжата на Прендик историята на „Островът на доктор Моро“, разказана от неговия чичо.
Хелмър Helmer Епизодичен персонаж
Корабокрушенец от кораба „Лейди Вейн“. Заедно с Прендик и моряка пътуват осем дни в спасителна лодка. Спречква се с моряка и двамата се удавят.
Моряк Sailor Епизодичен персонаж
Корабокрушенец от кораба „Лейди Вейн“. Заедно с Прендик и Хелмърс пътуват осем дни в спасителна лодка. Спречква се с Хелмърс и се удавя.
Помощник капитан Епизодичен персонаж
Моряк на шхуната „Ипекакуана“. Подобно на капитана и той таи ненавист към Млинг и Монтгомъри. Мълчалив.

Елементи от романа

Зверохора

Зверохората са очовечени животни, творения на Моро. Някои от тях са кръстоска между няколко животински видове, други единични. Повечето са с изгърбени фигури, несъразмерно дълго тяло на фона на късите крака, и малките увиснали ръце. Изключително космати. Притежават обезобразени и непохватни длани, понякога без три пръста. Лицата им са с издадени челюсти, огромни изпъкнали носове и деформирани уши. Очите са странно разположени и при всеки Зверочовек с различно оцветяване. Не са особено интелигентни. Общуват със странни гърлени звуци, често неразбираеми за околните. Някои от тях са облечени в бяло роби, подобни на фереджета, а други голи, само с една червена препаска.

Творенията на Моро живеят в подобие на комунален строй. Обитават открито място, наречено „Селището на Зверохората“ – тесен проход между високите стени на лава, покрити с пукнати от поток. Там те строят бърлоги и събират плодове и треви. Мястото представлява бунище, отрупано с водорасли, палмови клони и тръстика. Наоколо се носи ужасна миризма от множеството гниещи плодове и отпадъци. Между Зверохората има заченки на брак и полови отношения.

Съществата разполагат със Закон, даден им и измислен от Моро, който служи да ги откъсне от старите им животински навици и инстинкти, и да се върнат отново в първоначалните си видове. Зверохората повтарят правилото на доктора като молитва, състояща се от няколко забрани, чието прекрачване се счита за грях, който си има съответното наказание. Човекоподобните същества изпитват панически страх от кабинета на Моро, нарече от тях „Дома на болката“. Ученият и Монтгомъри контролират създанията с помощта на револвери и камшици.

Общо учения прави 120 Зверохора, но повечето измират; някои от насилствена смърт. По време на пребиваването на Прендик на острова, човекоподобните твари са 16.

  • Млинг (M'ling) – помощник на Монтгомъри, кръстоска мечка, куче и вол. Чернолик, нисък, дебел и гърбав. Има остри уши, покрити с гъсти черни косми. Млинг е най-интелигентният от всички Зверохора. Живее отделно от тях, в малка колиба, умее да готви и домакинства. Първият човек, с който Прендик осъществява контакт.
  • Казвачът на закона (Sayer of the Law) – сиво грамадно същество с лице, представляващо туфа от козина с три едва забележими извивки, очертаващи местата на очите и устата. Главен пропагандатор на закона на д-р Моро.
  • Ленивеца (Sloth Creature) – малко розово същество, приличащо на дете с одрана кожа. Има противно лице с ниско чело. Подобно на ленивеца – неговия първоизточник – притежава забавени движения. Привързва се към Прендик.
  • Маймуночовека (Ape-Man) – дребно същество, създадено от маймуна. Едно от малкото с пет пръсти на ръцете. Ловък, прехвърлящ се от клон на клон. Маймуночовекът запознава Прендик с останалите Зверохора и е второто човекоподобно, с което говори англичанина.
  • Леопардочовек (Leopard-Man) – един от най-ужасяващите същества при Зверочовека. Опитва се да разкъса Прендик една нощ.
  • Вещица полулисица-полумечка (Fox-Bear Witch) – Зверочовек от женски пол, ревностен поклонник на Закона. Притежава червени очи и заострено лица. Пренди изпитва ненавист и отвращение към нея.
  • Хиена-Свиня (Hyena-Swine) – женско същество, кръстоска между хиена и свиня. След смъртта на Монро, става враг на Прендик.
  • Сатир (Satyr-Man) – същество подобно на коза. Прендик описва вида му като „сатанински“.
  • Жена-Свиня (Swine-Witch) – прегърбена фигура и жълти очи.
  • Куче-човек (Dog-Man) – очовечен санбернар. В последните месеци от прибивавето на Прендик на острова на д-р Моро, той става негов верен помощник и другар.

Освен тях са изброени още трима бикочовека и трима мъже-шопари, застаряло същество от човекоподобна маймуна и коза, женско създание, което Прендик не може да определи произхода му, дебела твар между кобила и носорог, няколко хора-вълци, мечка-бик и дребни на ръст петнисти малчугани.

Място на действието

Почти цялата история се развива на безлюден остров наречен „Острова на благородниците“. Той представлява ниско островче с неправилна форма, оградено от три страни с коралови рифове. Вулканичен тип остров: има димящи пукнатини в северната част и един горещ извор. От време на време се усеща трус. Островът притежава гъста растителност. Бреговете на острова са покрити със синкав пясък.

„Острова на благородниците“ е единствената суша в района, където бил намерен корабокрушенецът Прендик (5°3′ ю.ш. и 101° з.ш.). През 1891 г. мястото е посетено от английския военен кораб „Скорпио“. Група моряци оглеждат острова и откриват че е необитаем, като се изключат няколко бели молци, шопари, зайци и необикновени плъхове. Екипажът не успява да хване нито едно от тези животни и така не потвърждават техния разказ.

Източници

  1. Уелс, Хърбърт. Островът на доктор Моро. Варна, Георги Бакалов, 1984. ISBN 31-5657–66–84.

Вижте също

19. „Официалният празник“ на Монтгомъри

Щом свършихме това, се измихме, нахранихме се и

заедно с Монтгомъри отидохме в малката ми стаичка, където за първи път обсъдихме положението си. Той беше почти изтрезнял, но със силно разстроен разсъдък. Дотогава е бил под необикновено силното влияние на личността на Моро. Не мисля, че някога му е идвала наум мисълта, че Моро може да умре. С това злощастие внезапно рухваха навиците, станали част от него през десетте или повече монотонни години, прекарани на острова. Говореше несвързано, отговаряше на въпросите ми мъгляво, луташе се сред най-общите от тях.

— Този глупак на глупците — рече той. — Каква бъркотия е всичко! Не разбрах нищо от живота. Чудя се кога най-сетне ще заживея. Шестнадесет години баламосван от бавачки и преподаватели, както им е угодно, пет в Лондон, предъвквайки медицината — лоша храна, мизерни квартири, мизерни дрехи, мизерни пороци — каква грешка, не мога да си представя по-голяма и запратен на този зверилник. Десет години тук! Защо е всичко това, Прендик? Нима сме сапунени мехури, издухани от някое хлапе?

Беше трудно да се оправя с подобно бълнуване.

— Това, което трябва да обмислим сега — казах аз, — е как да се измъкнем от този остров.

— Защо да се измъкваме? Аз съм прокуденик. С кого да се сдружа? При тебе всичко е наред, Прендик. Горкият стар Моро! Не мога да го изоставя тук да му глождят кокалите. Както е… И освен това какво ще стане с почтената част от Зверохората?

— Добре — казах. — Ще видим утре. Мислех си, че можем да направим клада от съчките и да изгорим тялото му… и онези другите неща… Какво ще стане после със Зверохората?

— Не зная. Предполагам, че тези, които са направени от хищни животни рано или късно ще оглупеят. Не можем да ги избием всичките. Нали? Предполагам, че изисква това твоята човечност. Но те ще се променят. Те със сигурност ще се променят.

Той говори така неопределено, докато накрая усетих, че ще избухна.

— Проклятие! — възкликна той при една моя проява на раздразнителност. — Не виждаш ли, че моето положение е по-лошо от твоето. — Стана и отиде за бренди. — Пийни — каза той, когато се върна — ех ти, умуващ, тебеширеноблед светецо-атеист, пийни.

— Без мен — отговорих и седнах, като наблюдавах тъжно лицето му под жълтите отблясъци на газеничето, докато той изпадна в бъбриво пиянско страдание. Запазил съм спомен за нещо безкрайно досадно. Уплете се в някаква сълзлива защита на Зверохората и Млинг.

Млинг, говореше той, бил единственото същество, което наистина някога се е привързвало към него. Внезапно го осени идея.

— Проклет да съм! — рече той и като стискаше бутилката с бренди, се изправи, олюлявайки се. Интуитивно ми проблесна какво възнамеряваше да направи.

— Няма да даваш алкохол на този звяр — казах, като се изправих срещу него.

— Звяр! — каза той. — Ти си звяр. Той пие като християнин. Махни се от пътя ми, Прендик.

— За бога — казах аз.

— Махни се… от пътя ми — изрева той и изведнъж измъкна револвера си.

— Добре — рекох аз и отстъпих встрани, почти решен да се хвърля върху него, когато постави ръка на резето, но мисълта за безпомощната ми ръка ме разубеди.

— Ти се докара като животно. Можеш да вървиш при животните.

Той блъсна вратата и полуобърнат към мен, застана между жълтата светлина на лампата и бледото сияние на луната; очните му кухини се чернееха под гъстите му вежди.

— Ти, Прендик, си един надут позьор, един глупак! Ти винаги се страхуваш и си въобразяваш. Ние стигнахме до края. Утре смятам да си прережа гърлото. А тази вечер ще си устроя един дяволски чудесен празник.

Той се обърна и излезе в лунната светлина.

— Млинг — извика той, — Млинг, стари приятелю!

В сребристата светлина на помръкналия бряг излязоха три неясни фигури — едната обвита в бяло, следвана от две тъмни сенки.

Спряха се втренчени. Тогава иззад ъгъла на къщата видях да се появяват прегърбените рамене на Млинг.

— Пийте — викаше Монтгомъри, — пийте, зверове! Пийте и бъдете хора. Проклет да съм! Аз съм най-умният! Моро забрави това. А то е последната подробност. Пийте, казвам ви. — И като размахваше в ръка бутилката, той хукна в нещо като бърз тръс на запад, а Млинг се промъкна между него и трите следващи го неясни фигури.

Отидох до вратата. Очертанията им вече се губеха в невзрачната лунна светлина, когато Монтгомъри спря. Видях го да дава глътка чисто бренди на Млинг и после петте фигури се стопиха в едно неясно петно.

— Пейте — чух Монтгомъри да крещи. — Пейте всички заедно: „Проклет да е Прендик“… Така. А сега пак: „Проклет да е Прендик.“

Черната групичка се разпадна на пет отделни фигури и криволичейки, те бавно се отдалечиха по осветената ивица на брега. Всички крещяха н а воля, викаха обиди по мой адрес или каквито други излияния изискваше предизвиканото от брендито ново въодушевление.

Подир малко чух Монтгомъри да крещи в далечината:

— Надясно. — И с викове и глъчка те навлязоха в непрогледната тъмнина на дърветата. Бавно, много бавно притихнаха.

Мирното великолепие на нощта ме успокои отново. Луната вече бе преминала зенита и се спускаше на запад. Беше съвсем пълна, много ярка в пустото синьо небе.

Мастиленочерната сянка на зида, широка около ярд, падаше в краката ми. На изток се сивееше морето, тъмно и тайнствено, а между него и сянката сивите пясъци (от вулканично стъкло и кристали) проблясваха и светеха, сякаш брегът бе осеян с диаманти. Зад мен газената лампа хвърляше топли червеникави отблясъци.

Затворих вратата, заключих я и отидох в двора, където Моро лежеше редом с последните си жертви — хрътките, ламата и още няколко клети звяра, — едрото му лице беше спокойно дори след такава ужасна смърт, а студените му отворени очи бяха втренчени в мъртвешки бледата луна. Седнах на ръба на коритото и загледан в призрачната клада под сребристата светлина и заплашителните сенки, започнах да обмислям плана си.

На заранта щях да събера малко провизии в лодката и след като подпаля кладата, щях отново да се отправя самотен в морето. Съзнавах, че не мога да помогна на Монтгомъри; че той наистина бе станал почти като Зверохората, чужд на човешкия род.

Не зная колко дълго съм седял така, кроейки своите планове. Навярно около час. После мислите ми бяха прекъснати от Монтгомъри, който явно се връщаше и бе някъде наблизо. Дочух викове от много гърла, спускаща се към брега врява от екзалтирани крясъци, ръмжене, вой и възбудени пронизителни писъци, които сякаш спираха на края на водата. Олелията нарастваше и замираше; чух тежки удари и трясък от разцепено дърво, но тогава това не ме обезпокои.

Започна безразборно пеене.

Мислите ми се върнаха към начина, по който да осъществя бягството си. Станах, донесох лампата и отидох под навеса да потърся едни буренца, които по-рано бях видял.

Вниманието ми бе привлечено от няколко метални кутии със сухари и отворих едната. С крайчеца на очите си зърнах нещо, някаква червенееща се фигура, и рязко се обърнах.

Зад мен бяха дворът, гъстата тъмнина, белееща на места от лунните лъчи. купчината дърва и съчки, върху която лежаха редом Моро и неговите осакатени жертви. Сякаш бяха се вкопчили един в друг в последна, пълна с мъст, схватка. Раните му зееха черни като нощта, а по пясъка тъмнееха засъхнали кървави петна. И тогава, без да разбирам причината за това видение, забелязах червеникаво блещукане, което се появи, повъртя се и се скри зад отсрещната стена. По грешка го приех за отражение от мъждукащата лампа и пак се заех със запасите под Продължих да тършувам, доколкото това е възможно за човек с една ръка, намерих някоя и друга потребна вещ, която отделих настрана за утрешното си отплаване. Движенията ми бяха бавни и времето минаваше бързо. Скоро започна да се развиделява.

Пеенето замря, отстъпи място на глъчка, после се поднови и избухна шумна врява. Чух викове „Още, още!“, кавга и ненадеен пронизителен писък. Естеството на шума се промени до такава степен, че прикова вниманието ми. Излязох на двора и се ослушах. Изведнъж, прорязвайки суматохата като с нож, се разнесе револверен изстрел.

Незабавно се спуснах през стаичката си към малката портичка. Чух, че няколко кутии зад гърба ми се срутиха и придружени със звън от счупено стъкло, издрънчаха на пода под навеса. Но не обърнах внимание на това. Блъснах вратата и погледнах навън.

На брега около навеса за лодки гореше голям огън и хвърляше рояк искри сред неяснотата на зората. Около него се боричкаха вкупом няколко тъмни фигури. Чух Монтгомъри да ме вика по име. Незабавно се затичах към огъня с револвер в ръка. Видях огненото езиче от пистолета на Монтгомъри да проблясва близо до земята. Значи беше паднал. Извиках с все сили и стрелях във въздуха.

Чух някой да крещи: „Господарят.“ Черната боричкаща се купчина се разпадна, огънят припламна и угасна. Тълпата Зверохора побягна панически по нагорнището пред мен. Във възбудата си стрелях в техните отдалечаващи се гърбове, които изчезнаха в храстите. После се обърнах към тъмната купчина на земята.

Монтгомъри лежеше по гръб, а косматият сив Зверочовек се беше проснал върху тялото му. Звярът беше мъртъв, но продължаваше да стиска с извитите си нокти Монтгомъри за гърлото. Наблизо по лице неподвижно лежеше Млинг, вратът му беше разкъсан, а в ръката си стискаше горната част на бутилката от бренди. Близо до огъня лежаха още две фигури — едната неподвижна, а другата стенеше на пресекулки, от време на време дори повдигаше бавно глава и пак я отпускаше.

Сграбчих Сивия човек и го смъкнах от тялото на Монтгомъри; докато го дърпах, извитите му нокти с мъка се свличаха по разкъсаната дреха.

Лицето на Монтгомъри беше потъмняло и той едва дишаше. Наплисках го с морска вода и подложих под главата му сгънатото си палто. Млинг беше мъртъв. Гърдите на раненото същество до огъня, беше Човек-вълк с космато сиво лице — лежаха върху още живите въглени. Клетото животно беше тъй ужасно изранено, че от състрадание веднага го застрелях в главата. Другият звяр беше един от обвитите в бяло Хора-бикове. И той бе мъртъв.

Останалите Зверохора бяха изчезнали от брега. Върнах се до Монтгомъри и коленичих до него, като проклинах невежеството си в областта на медицината.

Огънят до мен беше загаснал и бяха останали само овъглени дъски, още мъждукащи, примесени със сива пепел от тънки клони. Чудех се откъде Монтгомъри е взел тези дърва. Вече се беше зазорило съвсем. Небето бе изсветляло, а залязващата луна — станала матово бледа в сияещата синева на деня. На изток небето аленееше. И тогава чух зад себе си тъп звук и съскане и когато погледнах назад, скочих на крака с вик на ужас. На фона на зората от ограденото място бълваха огромни буйни кълба черен дим и сред бушуващия им мрак припламваха езиците на кървавочервени пламъци. После огънят обхвана сламения покрив. Видях как пламъците поглъщаха сламата. Лумна и от прозореца на стаята ми.

Веднага разбрах какво се бе случило. Спомних си трясъка, който бях чул. Когато се бях завтекъл на помощ на Монтгомъри, бях обърнал лампата.

Бях изправен пред безнадеждността да спася каквото и да било от запасите зад оградата. В мислите ми отново изникна планът ми за бягство и като се извърнах, бавно огледах брега за двете лодки. Нямаше ги никъде! На пясъка до мен лежаха две брадви, навсякъде бяха разпилени трески и отломки, а въглените на огъня чернееха и димяха в утрото. Той беше изгорил лодките, за да ми отмъсти и да попречи да се върнем при човечеството.

Разтърси ме внезапна тръпка на ярост. Почти се бях навел да блъсна тази глупава глава, докато лежеше безпомощен в краката ми. Тогава ръката му се размърда изведнъж, толкова леко, толкова жалостно, че целият ми гняв изчезна. Той застена и за миг отвори очи.

Коленичих до него и повдигнах главата му. Той отново отвори очи, мълчаливо втренчени в зората, и после срещна погледа ми. Клепачите му се отпуснаха.

— Жалко — с усилие промълви след малко. Изглежда се опитваше да си събере мислите. — Краят — прошепна, — краят на този глупав свят. Каква бъркотия — Слушах го. Главата му безпомощно клюмна встрани. Помислих си, че глътка вода би го освежила, но нямаше нито вода, нито съд, в който да донеса. Той изведнъж натежа. Изтръпнах.

Наведох се над него и пъхнах ръка под блузата му. Беше мъртъв; и тъкмо когато издъхваше, една откъснала се от слънцето ивица бяла жарава се появи на изток, отвъд носа на залива, разля своето сияние в небесата и превърна морето в развълнуван хаос от зашеметяваща светлина. Сякаш над изкривеното му в мъртвешка гримаса лице се спусна ореол.

Внимателно поставих главата му върху грубата възглавница, която му бях направил, и се изправих. Пред мен бе блестящият простор на океана, една ужасна самота, сред която вече бях страдал; зад мен — смълчаният в утрото остров със своите утихнали и невидими Зверохора. Заедно с всички провизии и припаси домът зад оградата гореше шумно с внезапни лумвания на пламъците, като сегиз-тогиз се разнасяше пращене и трясък. Тежкият дим се стелеше по брега в обрата на мен посока, като се спускаше ниско над върховете на дърветата към колибите в дерето. Край мен бяха овъглените останки на лодките и пет мъртви тела.

Тогава от храстите излязоха трима Зверохора с прегърбени рамене, издадени напред глави, непохватни обезобразени ръце и нахално враждебни очи и с колебливи движения тръгнаха към мен.