Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Island of Dr. Moreau, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 21 гласа)

Информация

Източник
bezmonitor.com

Със съдействието на Пеньо Бобев

 

Издание:

Хърбърт Уелс. Машината на времето

Романи

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1984

Библиотека „Галактика“, №58

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Людмила Стоянова

Преведоха от английски: Юлия Бучкова-Малеева, Анелия Ерменкова

Редактор: Каталина Събева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Ани Иванова

Английска, I издание

Дадена за набор на 29.III.1984 г. Подписана за печат на 13.IX.1984 г.

Излязла от печат месец септември 1984 г. Формат 32/70×100. Изд, №1769. Цена 2 лв.

Печ. коли 19,50. Изд. коли 12,63. УИК 12,21

Страници: 312. ЕКП 95366 23431 5657–66–84

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч-820-31

© Юлия Бучкова-Малеева, Анелия Ерменкова, преводачи, 1984

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1984

c/o Jusautor, Sofia

 

H. G. Wells. The Time Machine

© Jancer Books Inc. 1970.

H. G. Wells. The Island of dr Moraus

© Berkley Edition, 1979

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Островът на доктор Моро от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Островът на доктор Моро.

Островът на доктор Моро
The Island of Dr. Moreau
Корица на първото издание на книгата от 1896 г.
Корица на първото издание
на книгата от 1896 г.
АвторХърбърт Уелс
Първо издание1896 г.
Обединеното кралство
Оригинален езиканглийски
ЖанрНаучна фантастика
Ужаси
ВидРоман
Страници141 стр.

Издателство в България„Георги Бакалов“, Варна (1984)*
ПреводачАнелия Ерменкова
ISBNISBN 9546495913
НачалоOn February the First 1887, the Lady Vain was lost by collision with a derelict when about the latitude 1° S. and longitude 107° W.
КрайAnd so, in hope and solitude, my story ends.

бележки
Островът на доктор Моро в Общомедия

„Островът на доктор Моро“ (на английски: The Island of Dr. Moreau) е научнофантастичен роман на английския писател Хърбърт Уелс, излязъл през 1896 г.

Книгата предава историята на корабокрушенец, който попада на остров, обитаван от човекоподобни животни (Зверохора), дело на учения д-р Моро. Съществата имат определен закон, даден им от доктора, към когото се отнасят като към Бог[1].

Романът има няколко екранизации на големия екран.

Сюжет

На 1 февруари 1887 г. корабът „Лейди Вейн“ потъва в Тихия океан. Единственият оцелял Едуард Прендик е спасен от шхуната „Ипекакуана“, която превозва пума и няколко други животни, собственост на биолога Монтгомъри, към отдалечен остров. Помощник на Монтгомъри е уродливо същество, на име Млинг, в което корабокрушенеца намира нещо нечовешко.

Прендик е изхвърлен от шхуната и приет с неохота на острова от Монтгомъри и мистериозния доктор Моро. Ученият започва да извършва вивисекция на пумата, зад каменната ограда на своята лаборатория. Подразнен от жалните виения на опитното животно. Прендик решава да се разходи около острова. В разходката си открива, че цялото място е пълно със същества, кръстоска между човек и животно наречени Зверохора. Едно от тях го подгонва в нощта и едва се спасява от преследвача си.

На сутринта Прендик вижда, че Моро прави вивисекция на човешко същество. Гостът избягва и се скрива в джунглата. Там, гладен и отчаян, той потърсва помощ от Зверохората. Те го отвеждат в леговището си, където Моро и Монтгомъри устройват капан на беглеца. Двамата убеждават Прендик да се върне при тях. Моро обяснява на уплашения мъж, че посредством вивисекция създава от животните получовеци. След което ги обучава да говорят, мислят и им дава нравствен закон. Животинското обаче винаги се завръща в Зверохората и те се отдалечават от Създателя си, устройвайки свое собствено странно общество.

На другия ден, Прендик и Монтгомъри, намират няколко разкъсани заека. Уведомяват Моро и той свиква всички Зверохора, като им съобщава, че са нарушили една от заповедите: „да не се яде месо“ и виновникът трябва да бъде наказан. Уплашен от последствията, Леопардочовекът побягва. Заловен е и убит от Прендик. След време пумата на Моро избягва. Ученият и Монтгомъри се втурват да я търсят. Помощникът се завръща с Млинг, нападнати от двама Зверочовеци, които се е наложило да убият, за да се измъкнат. По-далеч в острова, те намират мъртвия Моро и избягалата пума. Пренасят тялото на учения и унищожават лабораторията му. Монтгомъри, освободен от задълженията си, се отдава на алкохолната си страст. Приканва Зверохората да пият с него. Пияният мъж умира, разкъсан от създанията на Моро.

Внезапен пожар проваля бягството на Прендик от острова. С помощта на револвер в ръката и самоувереност, придържайки се към проповядване на закона на покойника, оцелелият мъж успява да подчини донякъде Зверохората. През следващите месеци Прендик наблюдава как очовечените зверове бавно започват да възвръщат старите си навици. Зварохората придобиват постепенно предишния си вид – странна кръстоска между два животински вида. С тези промени те забравят Закона и ставата смъртоносно опасни. Корабокрушенецът се опитва да построи плавателен съд, за да се измъкне от острова, но творението му се оказват ненадеждно. Един ден на брега е изтласкан малък кораб, в който Пренди разпознава шхуната, с която са пристигнали. На борда всички са мъртви. Чрез кораба той напуска острова. Спасен е от един бриг, след няколко дни.

Прендик се връща в Лондон, където заживява в страх от хората. Представя си, че някои от тях ще се превърнат в Зверохора и ще го нападнат. Премества се в отдалечена местност, където потъва в самота.

Край на разкриващата сюжета част.

Персонажи

Персонаж Оригинално име Тип
Доктор Моро Doctor Moreau Антагонист
Прочути физиолог, занимаващ се с вивисекция и първият дръзнал да експериментира с присаждането на материал от едно животно на друго. Притежава изключително въображение и груб характер. Силен и едър – висок ок. 6 фута. Белокос, винаги навъсен с устни извити надолу.

Д-р Моро провежда изследвания върху законите на развитие на живите организми цели 20 г. Прави няколко ценни открития свързани с туморите и кръвпреливането. След това кариерата му се проваля. Журналист, успял да се вмъкне като асистент в лабораторията на Моро, публикува брошура, в която разкрива жестоките експерименти на биолога. Ученият е освиркан и порицан от обществото, изоставен от своите колеги. След 9 години прекарани в изследвания, Моро напуска Англия. Идва на безлюдния остров „Острова на благородниците“, заедно с помощника си Монгомъри и шест канака. Първите му работи са неуспешни: две овце – едната убива по невнимания, другата по собствено желание, след като не е доволен от получения резултата. Постига известни успехи с една горила, която превръща в същество близко до чернокожата раса. Зверочовекът търпи обучение както от учения, така и от канаките. Един от туземците загива от същество – неуспешен опит на доктора. След този инцидент Моро и Монгомъри остават сами на острова. До появата на Прендик те прекарват 11 г. на острова.

Ученият изпитва отвращение от Зверохората и гледа на тях като неуспешни експерименти. Опитва се да го подчини и да вкорени страх в тях. Иска да се отнасят с него като Бог. Оставя съществата си под грижите на своя помощник.

Д-р Моро е силно религиозен, но поддръжник на еволюцията. Отрича съществуването на рая и ада.

Едуард Прендик Edward Prendick Протагонист
Главен персонаж и разказвач на историята. Член на висшето английско съсловие. Изучава естествена история в Кралския научен колеж. Провежда няколко биологични изследвания, под ръководството на Хаксли. Атеист. Описва себе си като изключително непохватен и чувствителен.

Качва се на кораба „Лейди Вейн“ като частно лице от Калао. След десет дни плавателният съд се сблъсква с изоставен кораб и потъва. Прендик, заедно с Хелмърс и един моряк, прекарва осем дни в спасителна лодка. Двамата корабокрушенци се удавят, а Прендик е спасен от шхуната „Ипекакуана“. Едуард Прендик е чичо на Чарлз Едуард Прендик. Въздържател и миролюбив човек.

Прендик изпитва отвращение към Зверохората и не крие особени симпатии към Моро, чийто методи на вивисекция смята за нехуманни, а творенията му пълно безумие. Относно Монгомъри: от началото има симпатии към него, като човек, който е спасил живота му, но след известно пребиваване на острова, се дистанцира от помощника; започва да изпитва повече жал към него.

Монтгомъри Montgomery Поддържащ персонаж
Млад биолог, мизантроп, помощник на доктор Моро. Пристрастен към алкохола. Учи медицина в университета, но е слаб студент, който проявява интерес повече към музикалните салони. Неочаквано е нает от Моро преди 11 г. Отначало преживява трудно жестоките експерименти на учения. Прави опит за бягство от „Острова на благородниците“. Постепенно свиква с цялата объркана обстановка и се привързва към зверовете на Моро. Понякога проявява жестокост към тях, воден от алкохолно опиянение, а друг път е милостив с човекоподобните. Живее в малка стаичка, разположена отстрани на резиденцията на Моро.

Русоляв мъж с бледо лице, сиви очи и мустаци, под които се подава долна увиснала устна, криеща криви зъби. Едър с дълги и мършави крайници. Говори неясно и фъфли.

Джон Дейвис John Davies Епизодичен персонаж
Пиян капитан и собственик на малкия търговски кораб „Ипекакуана“. Червенокос е едро зачервено лице на лунички. Изключително груб, упорит и гневлив. Ненавижда Млинг, Монтгомъри и Моро. Наема се да превозва двамата учени и животните им на „Острова на благородниците“. Шхуната му отплава от крайбрежния африкански град Баниа, януари 1887 г. Изчезва безследно със значителен товар от копра.
Чарлз Едуард Прендик Charles Edward Prendick Епизодичен персонаж
Племенник и наследник на Едуард Прендик. Намира между книжата на Прендик историята на „Островът на доктор Моро“, разказана от неговия чичо.
Хелмър Helmer Епизодичен персонаж
Корабокрушенец от кораба „Лейди Вейн“. Заедно с Прендик и моряка пътуват осем дни в спасителна лодка. Спречква се с моряка и двамата се удавят.
Моряк Sailor Епизодичен персонаж
Корабокрушенец от кораба „Лейди Вейн“. Заедно с Прендик и Хелмърс пътуват осем дни в спасителна лодка. Спречква се с Хелмърс и се удавя.
Помощник капитан Епизодичен персонаж
Моряк на шхуната „Ипекакуана“. Подобно на капитана и той таи ненавист към Млинг и Монтгомъри. Мълчалив.

Елементи от романа

Зверохора

Зверохората са очовечени животни, творения на Моро. Някои от тях са кръстоска между няколко животински видове, други единични. Повечето са с изгърбени фигури, несъразмерно дълго тяло на фона на късите крака, и малките увиснали ръце. Изключително космати. Притежават обезобразени и непохватни длани, понякога без три пръста. Лицата им са с издадени челюсти, огромни изпъкнали носове и деформирани уши. Очите са странно разположени и при всеки Зверочовек с различно оцветяване. Не са особено интелигентни. Общуват със странни гърлени звуци, често неразбираеми за околните. Някои от тях са облечени в бяло роби, подобни на фереджета, а други голи, само с една червена препаска.

Творенията на Моро живеят в подобие на комунален строй. Обитават открито място, наречено „Селището на Зверохората“ – тесен проход между високите стени на лава, покрити с пукнати от поток. Там те строят бърлоги и събират плодове и треви. Мястото представлява бунище, отрупано с водорасли, палмови клони и тръстика. Наоколо се носи ужасна миризма от множеството гниещи плодове и отпадъци. Между Зверохората има заченки на брак и полови отношения.

Съществата разполагат със Закон, даден им и измислен от Моро, който служи да ги откъсне от старите им животински навици и инстинкти, и да се върнат отново в първоначалните си видове. Зверохората повтарят правилото на доктора като молитва, състояща се от няколко забрани, чието прекрачване се счита за грях, който си има съответното наказание. Човекоподобните същества изпитват панически страх от кабинета на Моро, нарече от тях „Дома на болката“. Ученият и Монтгомъри контролират създанията с помощта на револвери и камшици.

Общо учения прави 120 Зверохора, но повечето измират; някои от насилствена смърт. По време на пребиваването на Прендик на острова, човекоподобните твари са 16.

  • Млинг (M'ling) – помощник на Монтгомъри, кръстоска мечка, куче и вол. Чернолик, нисък, дебел и гърбав. Има остри уши, покрити с гъсти черни косми. Млинг е най-интелигентният от всички Зверохора. Живее отделно от тях, в малка колиба, умее да готви и домакинства. Първият човек, с който Прендик осъществява контакт.
  • Казвачът на закона (Sayer of the Law) – сиво грамадно същество с лице, представляващо туфа от козина с три едва забележими извивки, очертаващи местата на очите и устата. Главен пропагандатор на закона на д-р Моро.
  • Ленивеца (Sloth Creature) – малко розово същество, приличащо на дете с одрана кожа. Има противно лице с ниско чело. Подобно на ленивеца – неговия първоизточник – притежава забавени движения. Привързва се към Прендик.
  • Маймуночовека (Ape-Man) – дребно същество, създадено от маймуна. Едно от малкото с пет пръсти на ръцете. Ловък, прехвърлящ се от клон на клон. Маймуночовекът запознава Прендик с останалите Зверохора и е второто човекоподобно, с което говори англичанина.
  • Леопардочовек (Leopard-Man) – един от най-ужасяващите същества при Зверочовека. Опитва се да разкъса Прендик една нощ.
  • Вещица полулисица-полумечка (Fox-Bear Witch) – Зверочовек от женски пол, ревностен поклонник на Закона. Притежава червени очи и заострено лица. Пренди изпитва ненавист и отвращение към нея.
  • Хиена-Свиня (Hyena-Swine) – женско същество, кръстоска между хиена и свиня. След смъртта на Монро, става враг на Прендик.
  • Сатир (Satyr-Man) – същество подобно на коза. Прендик описва вида му като „сатанински“.
  • Жена-Свиня (Swine-Witch) – прегърбена фигура и жълти очи.
  • Куче-човек (Dog-Man) – очовечен санбернар. В последните месеци от прибивавето на Прендик на острова на д-р Моро, той става негов верен помощник и другар.

Освен тях са изброени още трима бикочовека и трима мъже-шопари, застаряло същество от човекоподобна маймуна и коза, женско създание, което Прендик не може да определи произхода му, дебела твар между кобила и носорог, няколко хора-вълци, мечка-бик и дребни на ръст петнисти малчугани.

Място на действието

Почти цялата история се развива на безлюден остров наречен „Острова на благородниците“. Той представлява ниско островче с неправилна форма, оградено от три страни с коралови рифове. Вулканичен тип остров: има димящи пукнатини в северната част и един горещ извор. От време на време се усеща трус. Островът притежава гъста растителност. Бреговете на острова са покрити със синкав пясък.

„Острова на благородниците“ е единствената суша в района, където бил намерен корабокрушенецът Прендик (5°3′ ю.ш. и 101° з.ш.). През 1891 г. мястото е посетено от английския военен кораб „Скорпио“. Група моряци оглеждат острова и откриват че е необитаем, като се изключат няколко бели молци, шопари, зайци и необикновени плъхове. Екипажът не успява да хване нито едно от тези животни и така не потвърждават техния разказ.

Източници

  1. Уелс, Хърбърт. Островът на доктор Моро. Варна, Георги Бакалов, 1984. ISBN 31-5657–66–84.

Вижте също

12. Казвачите на закона

Нещо студено докосна ръката ми. Сепнах се и различих нещо розово, което от всичко на света най-много приличаше на дете с одрана кожа. Съществото имаше меките, но отблъскващи черти на ленивец — същото ниско чело и забавени движения. Когато първият шок от смяната на светлината премина, започнах да виждам по-ясно наоколо си. Малкото същество, прилично на ленивец, стоеше втренчено в мен. Водачът ми бе изчезнал.

Мястото представляваше тесен проход между високи стени от лава, пукнатина в разклонения й поток. Купчини от преплетени водорасли, палмови клони и тръстики, подпрени на скалата, образуваха груби, непрогледно тъмни леговища от двете страни на пукнатината. Криволичещият между тях път, нагоре по дерето, широк бе не повече от три ярда и безобразно замърсен от гниещи плодове и други отпадъци, които бяха причината за отблъскваща смрад наоколо.

Малкото розово същество, прилично на ленивец, все още мигаше насреща ми, когато Маймуночовека се появи в пролуката на най-близката бърлога и ми махна с ръка да вляза. В това време някакво сгърбено чудовище изпълзя от едно от жилищата по-нагоре по странната улица, застана като безформен силует на фона на ярката зеленина и се втренчи в мен. Колебаех се — почти бях готов да хукна обратно по пътя, по който бях дошъл, но после, решен да поема риска до края, сграбчих по средата пръчката с пирона и пропълзях под малкия зловонен навес след водача си.

Мястото бе полукръгло, оформено като половината на пчелен кошер, и срещу скалата, която представляваше вътрешната му стена, имаше куп разнообразни плодове, кокосови орехи и други. Няколко недодялани съдини от камък и дърво бяха наредени на пода, една от тях бе поставена върху грубо трикрако столче. Огън нямаше. В най-тъмния ъгъл на колибата седеше безформена тъмна маса, която промърмори „Хей“, щом влязох, а маймуночовекът, застанал в невзрачната светлина на отвора, ми подаде един разчупен кокосов орех, когато пропълзях в другия ъгъл и клекнах там. Взех го и възможно най-спокойно започнах да го гриза независимо от напрегнатото треперене и почти нетърпимия задух в бърлогата. Малкото розово същество, прилично на ленивец, стоеше в пролуката на колибата и нещо друго със сиво лице и светли очи надничаше втренчено над рамото му.

— Хей — обади се тайнствената купчина отсреща.

— Това е човек! Това е човек! — бръщолевеше моят водач. — Човек, човек, жив човек, като мен.

— Млъкни — каза гласът от тъмното и изсумтя. Гризях си кокосовия орех сред внушително мълчание. Напрегнато се взирах в тъмнината, но не можех да различа нищо.

— Това е човек — повтори гласът. — Идва да живее с нас ли?

Беше дебел глас, някак особен, с нещо като подсвиркващи обертонове, порази ме неговата своеобразност, но английският акцент беше неочаквано добър.

Маймуночовека ме погледна в очакване на нещо. Долових, че паузата беше въпросителна.

— Идва да живее с вас — казах.

— Той е човек. Трябва да научи Закона.

Вече започнах да различавам в тъмнината нещо още по-черно, бегло очертание на прегърбена фигура. Тогава забелязах, че входът на жилището бе затъмнен от още две глави. Стиснах пръчката. Съществото в мрака повтори по-високо:

— Кажи думите. — Бях пропуснал последната му забележка. — Да не се ходи на четири Крака; такъв е Законът — повтори то напевно.

Бях озадачен.

— Кажи думите — повтори Маймуночовека и фигурите на отвора откликнаха като ехо със заплашителни нотки в гласовете. Осъзнах, че трябва да повторя тази идиотска формула. И сетне започна най-безсмислената церемония.

Гласът в тъмното запя монотонно някаква измислена ектения[1], а ние всички я повтаряхме ред по ред. При това те се люлееха настрани, пляскаха с ръце по коленете си и аз последвах примера им. Струваше ми се, че вече съм умрял и съм в някакъв друг свят. Тъмната колиба, тези гротескни неясни фигури, изпъстрени тук-таме със слънчеви петна, всички люлеещи се и пеещи:

— Да не се ходи на четири Крака; такъв е Законът. Не сме ли ние Хора?

Да не се Лочи; такъв е Законът. Не сме ли ние Хора? Да не се яде Месо, нито Риба; такъв е Законът. Не сме ли ние Хора?

Да не се дращи Кората на Дърветата; такъв е Законът. Не сме ли ние Хора?

Да не се преследват други Хора; такъв е Законът. Не сме ли ние Хора?

И така нататък, от забраната на тези безумия до забраната на най-невъзможните и най-непристойните неща, за които може да се сети човек.

Всички бяхме обхванати от някакъв ритмичен екстаз; бръщолевехме и се люлеехме все по-бързо, като повтаряхме този смайващ закон. На пръв поглед състоянието на тези уроди ме бе заразило, но дълбоко в мен се бореха присмехът и отвращението.

Изброихме дълъг списък от забрани и сетне песента премина в нова формулировка: Негов е на Болката Дома. Ръката Негова създава. Ръката Негова ранява. Ръката Негова лекува.

И така нататък следваше друга дълга поредица, предимно неразбираемо за мен бръщолевене за Него, който и да бе той. Можеше да ми изглежда сън, но никога преди не бях чувал в съня си пеене.

— Негови са светкавиците — пеехме ние. — Негово е дълбокото солено море.

Хрумна ми ужасната идея, че след като ги бе превърнал в животни, Моро беше насадил в недоразвитите им мозъци представа за своята божественост. Но усещах присъствието на белите зъби и силните нокти достатъчно осезаемо, за да посмея да спра песента си.

— Негови са звездите по небето.

Накрая песента свърши. Видях лицето на Маймуно-човека, лъснало от пот, и вече привикнал с тъмнината, различих по-ясно фигурата в ъгъла, от която идеше гласът. На ръст бе колкото човек, но, изглежда, бе покрита с мръсносива козина, почти като скай-териер. Какво бе това? Какво бяха всички те? Представете си, че сте заобиколени от най-ужасните уроди и маниаци, които можете да измислите, и навярно ще разберете поне малко чувствата ми в компанията на тези гротескни човешки карикатури.

— Той е човек с пет пръста, с пет пръста… като мен — каза Маймуночовека.

Протегнах ръце. Сивото същество в ъгъла се наведе напред и рече:

— Да не се тича на четири Крака; такъв е Законът. Не сме ли ние Хора?

Присегна се със своята странно уродлива лапа и сграбчи пръстите ми. Беше нещо почти като еленово копито с два извити нокътя. За малко не изкрещях от удивление и болка. Издаде напред лице, вторачи се в ноктите ми и когато се показа в светлината на отвора, с отвращение забелязах, че това не бе лице нито на човек, нито на звяр, а просто една туфа от сива козина с три едва забележими извивки, които очертаваха местата на очите и устата.

— Той има малки нокти — смутолеви в косматата си брада отвратителното същество. — Това е добре.

Пусна ръката ми и аз инстинктивно стиснах пръчката.

— Яж корени и растения — такава е Неговата воля — обади се Маймуночовека.

— Аз съм Казвача на Закона — изрече сивото тяло. — Тук идват всички нови, за да научат Закона. Аз седя в тъмнината и казвам Закона.

— Точно така — потвърди един от зверовете на входа.

— Жестоки са наказанията за онези, които нарушат Закона. Спасение няма.

— Спасение няма — казаха Зверохората, като се спогледаха плахо.

— Няма, няма — рече Маймуночовека. — Няма спасение. Виж! Веднъж направих едно малко нещо, едно нередно нещо. Ломотех, ломотех, спрях да говоря. Никой не можеше да ме разбере. Сега съм жигосан — с клеймо на ръката. Той е велик, той е добър!

— Спасение няма — каза сивото същество в ъгъла. — Спасение няма — казаха Зверохората, като се спогледаха подозрително.

— Всеки има недостатък — рече сивият Казвач на Закона. — Не знаем какъв е твоят недостатък. Ще научим. Някои искат да преследват разни неща, дето се движат, да дебнат и да се промъкват, да причакват и да връхлитат, да убиват и да хапят, да хапят дълбоко и лакомо, за да смучат кръв… Това е лошо. „Да не се преследват други Хора; такъв е Законът. Не сме ли ние Хора. Да не се яде Месо, нито Риба; такъв е Законът. Не смели ние Хора?“

— Няма спасение — каза един петнист звяр, който седеше на входа.

— Всеки има недостатък — рече сивият Казвач на Закона. — Някои искат да късат със зъби и нокти корените на нещата, да душат пръстта… Това е лошо.

— Спасение няма — повториха хората на входа.

— Някои дращят с нокти дърветата, някои ровят гробовете на умрелите, някои се бият с глави, с ръце, с нокти, някои хапят ненадейно без всякаква причина, някои обичат нечистотията.

— Спасение няма — обади се Маймуночовека, като се чешеше по прасеца.

— Спасение няма — рече и малкото розово същество, прилично на ленивец.

— Наказанието е сурово и неизбежно. Затова научи Закона. Кажи думите — и той отново невъздържано захвана странната ектения за Закона, и отново аз и всички останали същества започнахме да припяваме и да се люлеем. От този брътвеж и от задушливата смрад на мястото ми се зави свят, но продължих, като се надявах нещата скоро да вземат друг обрат.

— Да не се ходи на четири Крака; такъв е Законът. Не сме ли ние Хора?

Вдигахме такъв шум, че не забелязах врявата навън, докато някой, мисля, че беше един от двамата Мъже-Свине, пъхна главата си над малкото розово, подобно на ленивец, същество и възбудено извика нещо, което не схванах. Тези на входа на часа изчезнаха, Маймуночовека се втурна навън, а съществото, което седеше в мрака, го последва — забелязах само, че е грамадно и Тромаво, покрито със сребриста козина — и аз останах сам.

Преди да стигна до процепа, чух ръмженето на хрътка.

След още миг стоях извън коптора, с дъсчицата от стола в ръка, целият разтреперан. Пред мен бяха тромавите гърбове на около двайсетина Зверохора със скрити между плешките уродливи глави. Жестикулираха възбудено. Други полуживотински лица надничаха любопитно от останалите коптори. Поглеждайки в посоката, в която те бяха обърнати, видях в омарата под дърветата, зад прохода с бърлогите, тъмната фигура и ужасно пребледнялото лице на Моро. Едва удържаше подскачащата хрътка, а близо след него идеше Монтгомъри с револвер в ръка.

За миг останах вцепенен от ужас. Завъртях се и видях, че зад мен проходът е преграден от друг огромен звяр с грамадно сиво лице и малки премигващи очички, който се приближаваше насреща ми. Огледах се и на около шест ярда вдясно видях тясна пролука в каменната стена, през която в тъмнината падаше косо слънчев лъч.

— Стой! — извика Моро, щом се отправих нататък. — Спрете го! — едно по едно лицата се обърнаха към мен. За щастие животинските им мозъци работеха бавно.

Втурнах се с рамото напред към тромавото чудовище, което тъкмо се обръщаше, за да разбере какво точно иска да каже Моро, и го блъснах върху някаква друга твар. Усетих го да размахва ръце, опитвайки се да ме сграбчи, но не успя. Малкото розово същество се спусна към мен, аз дълбоко раздрах противното му лице с пирона на пръчката и само подир миг се катерех нагоре по стръмната странична пътека, която представляваше нещо като наклонен комин на дерето. Зад мен се разнесоха вой и викове:

— Дръжте го! Спрете го! — Това бе съществото със сивото лице, което се появи някъде зад мен и напъха огромното си туловище в цепнатината.

— Давай, давай! — викаха му останалите.

Изкатерих се по тясната цепнатина в скалата и излязох върху сярата в западния край на селището на Зверохората.

Имах късмет с тази пролука, защото тесният стръмно наклонен път нагоре трябва да е затруднил най-близкия преследвач. Притичах през белезникавото пространство и през рядката горичка по надолнището и стигнах до една ниска ивица, обрасла с високи тръстики. През тях се вмъкнах в гъсти шубраци, където почвата бе черна и мочурлива. Щом се втурнах в тръстиките, първите преследвачи се показаха над цепнатината. За няколко минути се вмъкнах в шубрака. Скоро въздухът се изпълни със заплашителни викове.

Чух врявата на преследвачите в теснината горе по склона, сетне кършенето на тръстиките и сегиз-тогиз пращенето на счупен клон. Някои от съществата ревяха като разярени хищници. Хрътката залая вляво. Чух Моро и Монтгомъри да крещят в същата посока. Свърнах надясно. Дори ми се стори, че Монтгомъри извика, ако ми е мил животът, да бягам.

Почвата под мен, мека и тинеста, започна да поддава, но отчаян продължавах да тичам стремглаво, пробивах си път, понякога затъвайки до колене, и накрая стигнах до криволичеща между тръстиките пътека. Глъчката на преследвачите се отдалечи вляво от мен. На едно място три странни розови животинки, големи колкото котки, се разбягаха с подскоци пред краката ми. Пътеката се изкачваше нагоре и нагоре през друго празно пространство, покрито с бяла кора, и отново навлезе в тръстиковия гъсталак.

После успоредно по ръба на пролом със стръмни стени, който започваше ненадейно, подобно на оградните окопи срещу добитъка в английските паркове, пътеката зави, с неподозирана острота. Все още бягах с всички сили и дори не видях урвата, докато не полетях с главата надолу.

Паднах по лице в тръните и се изправих с разкъсано ухо и окървавено лице. Бях се строполил в някакъв утаечен овраг, каменист и трънлив, изпълнен с лека, стелеща се на тънки струйки мъгла, която се издигаше от тясното поточе, виещо се по дъното. Бях удивен от тази омара посред бял ден, но нямах време за чудене. Поех надясно, надолу по течението на потока, с надеждата да стигна в тази посока до морето и така да се сдобия поне с възможността да се удавя. Чак по-късно открих, че при падането съм загубил пръчката с гвоздея.

Подир малко оврагът се стесни и аз невнимателно нагазих в потока. Изскочих доста пъргаво, защото водата почти вреше. Освен това забелязах, че по кипящата повърхност плаваше тънък серен накип. Почти веднага оврагът завиваше и разкриваше неясния синкав хоризонт. Близкото море отразяваше слънчевите лъчи с безкрайната си огледална повърхност. Пред себе си виждах своята смърт. Бях възбуден и задъхан, гореща кръв сълзеше по лицето ми и приятно се разливаше по вените ми. Ликувах, че бях успял да се измъкна от преследвачите си. Точно в този момент не ми се искаше да се давя. Втренчих се назад в пътя, който бях изминал.

Ослушах се. Освен жуженето на мушиците и цвърченето на някакви дребни насекоми, които подскачаха между трънаците, беше абсолютно тихо. Сетне долетя много слаб кучешки лай, гълчава и брътвеж, свистене на камшик и врява. Шумът се усили и после отново затихна. Отстъпи нагоре по течението на потока и съвсем замря. За известно време преследването беше престанало.

Но вече знаех доколко мога да се надявам да намеря помощ от Зверохората.

Бележки

[1] Вид молитви при християнско богослужение, произнасяни гласно и провлечено. Б. пр.