Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Island of Dr. Moreau, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 21 гласа)

Информация

Източник
bezmonitor.com

Със съдействието на Пеньо Бобев

 

Издание:

Хърбърт Уелс. Машината на времето

Романи

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1984

Библиотека „Галактика“, №58

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Людмила Стоянова

Преведоха от английски: Юлия Бучкова-Малеева, Анелия Ерменкова

Редактор: Каталина Събева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Ани Иванова

Английска, I издание

Дадена за набор на 29.III.1984 г. Подписана за печат на 13.IX.1984 г.

Излязла от печат месец септември 1984 г. Формат 32/70×100. Изд, №1769. Цена 2 лв.

Печ. коли 19,50. Изд. коли 12,63. УИК 12,21

Страници: 312. ЕКП 95366 23431 5657–66–84

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч-820-31

© Юлия Бучкова-Малеева, Анелия Ерменкова, преводачи, 1984

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1984

c/o Jusautor, Sofia

 

H. G. Wells. The Time Machine

© Jancer Books Inc. 1970.

H. G. Wells. The Island of dr Moraus

© Berkley Edition, 1979

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Островът на доктор Моро от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Островът на доктор Моро.

Островът на доктор Моро
The Island of Dr. Moreau
Корица на първото издание на книгата от 1896 г.
Корица на първото издание
на книгата от 1896 г.
АвторХърбърт Уелс
Първо издание1896 г.
Обединеното кралство
Оригинален езиканглийски
ЖанрНаучна фантастика
Ужаси
ВидРоман
Страници141 стр.

Издателство в България„Георги Бакалов“, Варна (1984)*
ПреводачАнелия Ерменкова
ISBNISBN 9546495913
НачалоOn February the First 1887, the Lady Vain was lost by collision with a derelict when about the latitude 1° S. and longitude 107° W.
КрайAnd so, in hope and solitude, my story ends.

бележки
Островът на доктор Моро в Общомедия

„Островът на доктор Моро“ (на английски: The Island of Dr. Moreau) е научнофантастичен роман на английския писател Хърбърт Уелс, излязъл през 1896 г.

Книгата предава историята на корабокрушенец, който попада на остров, обитаван от човекоподобни животни (Зверохора), дело на учения д-р Моро. Съществата имат определен закон, даден им от доктора, към когото се отнасят като към Бог[1].

Романът има няколко екранизации на големия екран.

Сюжет

На 1 февруари 1887 г. корабът „Лейди Вейн“ потъва в Тихия океан. Единственият оцелял Едуард Прендик е спасен от шхуната „Ипекакуана“, която превозва пума и няколко други животни, собственост на биолога Монтгомъри, към отдалечен остров. Помощник на Монтгомъри е уродливо същество, на име Млинг, в което корабокрушенеца намира нещо нечовешко.

Прендик е изхвърлен от шхуната и приет с неохота на острова от Монтгомъри и мистериозния доктор Моро. Ученият започва да извършва вивисекция на пумата, зад каменната ограда на своята лаборатория. Подразнен от жалните виения на опитното животно. Прендик решава да се разходи около острова. В разходката си открива, че цялото място е пълно със същества, кръстоска между човек и животно наречени Зверохора. Едно от тях го подгонва в нощта и едва се спасява от преследвача си.

На сутринта Прендик вижда, че Моро прави вивисекция на човешко същество. Гостът избягва и се скрива в джунглата. Там, гладен и отчаян, той потърсва помощ от Зверохората. Те го отвеждат в леговището си, където Моро и Монтгомъри устройват капан на беглеца. Двамата убеждават Прендик да се върне при тях. Моро обяснява на уплашения мъж, че посредством вивисекция създава от животните получовеци. След което ги обучава да говорят, мислят и им дава нравствен закон. Животинското обаче винаги се завръща в Зверохората и те се отдалечават от Създателя си, устройвайки свое собствено странно общество.

На другия ден, Прендик и Монтгомъри, намират няколко разкъсани заека. Уведомяват Моро и той свиква всички Зверохора, като им съобщава, че са нарушили една от заповедите: „да не се яде месо“ и виновникът трябва да бъде наказан. Уплашен от последствията, Леопардочовекът побягва. Заловен е и убит от Прендик. След време пумата на Моро избягва. Ученият и Монтгомъри се втурват да я търсят. Помощникът се завръща с Млинг, нападнати от двама Зверочовеци, които се е наложило да убият, за да се измъкнат. По-далеч в острова, те намират мъртвия Моро и избягалата пума. Пренасят тялото на учения и унищожават лабораторията му. Монтгомъри, освободен от задълженията си, се отдава на алкохолната си страст. Приканва Зверохората да пият с него. Пияният мъж умира, разкъсан от създанията на Моро.

Внезапен пожар проваля бягството на Прендик от острова. С помощта на револвер в ръката и самоувереност, придържайки се към проповядване на закона на покойника, оцелелият мъж успява да подчини донякъде Зверохората. През следващите месеци Прендик наблюдава как очовечените зверове бавно започват да възвръщат старите си навици. Зварохората придобиват постепенно предишния си вид – странна кръстоска между два животински вида. С тези промени те забравят Закона и ставата смъртоносно опасни. Корабокрушенецът се опитва да построи плавателен съд, за да се измъкне от острова, но творението му се оказват ненадеждно. Един ден на брега е изтласкан малък кораб, в който Пренди разпознава шхуната, с която са пристигнали. На борда всички са мъртви. Чрез кораба той напуска острова. Спасен е от един бриг, след няколко дни.

Прендик се връща в Лондон, където заживява в страх от хората. Представя си, че някои от тях ще се превърнат в Зверохора и ще го нападнат. Премества се в отдалечена местност, където потъва в самота.

Край на разкриващата сюжета част.

Персонажи

Персонаж Оригинално име Тип
Доктор Моро Doctor Moreau Антагонист
Прочути физиолог, занимаващ се с вивисекция и първият дръзнал да експериментира с присаждането на материал от едно животно на друго. Притежава изключително въображение и груб характер. Силен и едър – висок ок. 6 фута. Белокос, винаги навъсен с устни извити надолу.

Д-р Моро провежда изследвания върху законите на развитие на живите организми цели 20 г. Прави няколко ценни открития свързани с туморите и кръвпреливането. След това кариерата му се проваля. Журналист, успял да се вмъкне като асистент в лабораторията на Моро, публикува брошура, в която разкрива жестоките експерименти на биолога. Ученият е освиркан и порицан от обществото, изоставен от своите колеги. След 9 години прекарани в изследвания, Моро напуска Англия. Идва на безлюдния остров „Острова на благородниците“, заедно с помощника си Монгомъри и шест канака. Първите му работи са неуспешни: две овце – едната убива по невнимания, другата по собствено желание, след като не е доволен от получения резултата. Постига известни успехи с една горила, която превръща в същество близко до чернокожата раса. Зверочовекът търпи обучение както от учения, така и от канаките. Един от туземците загива от същество – неуспешен опит на доктора. След този инцидент Моро и Монгомъри остават сами на острова. До появата на Прендик те прекарват 11 г. на острова.

Ученият изпитва отвращение от Зверохората и гледа на тях като неуспешни експерименти. Опитва се да го подчини и да вкорени страх в тях. Иска да се отнасят с него като Бог. Оставя съществата си под грижите на своя помощник.

Д-р Моро е силно религиозен, но поддръжник на еволюцията. Отрича съществуването на рая и ада.

Едуард Прендик Edward Prendick Протагонист
Главен персонаж и разказвач на историята. Член на висшето английско съсловие. Изучава естествена история в Кралския научен колеж. Провежда няколко биологични изследвания, под ръководството на Хаксли. Атеист. Описва себе си като изключително непохватен и чувствителен.

Качва се на кораба „Лейди Вейн“ като частно лице от Калао. След десет дни плавателният съд се сблъсква с изоставен кораб и потъва. Прендик, заедно с Хелмърс и един моряк, прекарва осем дни в спасителна лодка. Двамата корабокрушенци се удавят, а Прендик е спасен от шхуната „Ипекакуана“. Едуард Прендик е чичо на Чарлз Едуард Прендик. Въздържател и миролюбив човек.

Прендик изпитва отвращение към Зверохората и не крие особени симпатии към Моро, чийто методи на вивисекция смята за нехуманни, а творенията му пълно безумие. Относно Монгомъри: от началото има симпатии към него, като човек, който е спасил живота му, но след известно пребиваване на острова, се дистанцира от помощника; започва да изпитва повече жал към него.

Монтгомъри Montgomery Поддържащ персонаж
Млад биолог, мизантроп, помощник на доктор Моро. Пристрастен към алкохола. Учи медицина в университета, но е слаб студент, който проявява интерес повече към музикалните салони. Неочаквано е нает от Моро преди 11 г. Отначало преживява трудно жестоките експерименти на учения. Прави опит за бягство от „Острова на благородниците“. Постепенно свиква с цялата объркана обстановка и се привързва към зверовете на Моро. Понякога проявява жестокост към тях, воден от алкохолно опиянение, а друг път е милостив с човекоподобните. Живее в малка стаичка, разположена отстрани на резиденцията на Моро.

Русоляв мъж с бледо лице, сиви очи и мустаци, под които се подава долна увиснала устна, криеща криви зъби. Едър с дълги и мършави крайници. Говори неясно и фъфли.

Джон Дейвис John Davies Епизодичен персонаж
Пиян капитан и собственик на малкия търговски кораб „Ипекакуана“. Червенокос е едро зачервено лице на лунички. Изключително груб, упорит и гневлив. Ненавижда Млинг, Монтгомъри и Моро. Наема се да превозва двамата учени и животните им на „Острова на благородниците“. Шхуната му отплава от крайбрежния африкански град Баниа, януари 1887 г. Изчезва безследно със значителен товар от копра.
Чарлз Едуард Прендик Charles Edward Prendick Епизодичен персонаж
Племенник и наследник на Едуард Прендик. Намира между книжата на Прендик историята на „Островът на доктор Моро“, разказана от неговия чичо.
Хелмър Helmer Епизодичен персонаж
Корабокрушенец от кораба „Лейди Вейн“. Заедно с Прендик и моряка пътуват осем дни в спасителна лодка. Спречква се с моряка и двамата се удавят.
Моряк Sailor Епизодичен персонаж
Корабокрушенец от кораба „Лейди Вейн“. Заедно с Прендик и Хелмърс пътуват осем дни в спасителна лодка. Спречква се с Хелмърс и се удавя.
Помощник капитан Епизодичен персонаж
Моряк на шхуната „Ипекакуана“. Подобно на капитана и той таи ненавист към Млинг и Монтгомъри. Мълчалив.

Елементи от романа

Зверохора

Зверохората са очовечени животни, творения на Моро. Някои от тях са кръстоска между няколко животински видове, други единични. Повечето са с изгърбени фигури, несъразмерно дълго тяло на фона на късите крака, и малките увиснали ръце. Изключително космати. Притежават обезобразени и непохватни длани, понякога без три пръста. Лицата им са с издадени челюсти, огромни изпъкнали носове и деформирани уши. Очите са странно разположени и при всеки Зверочовек с различно оцветяване. Не са особено интелигентни. Общуват със странни гърлени звуци, често неразбираеми за околните. Някои от тях са облечени в бяло роби, подобни на фереджета, а други голи, само с една червена препаска.

Творенията на Моро живеят в подобие на комунален строй. Обитават открито място, наречено „Селището на Зверохората“ – тесен проход между високите стени на лава, покрити с пукнати от поток. Там те строят бърлоги и събират плодове и треви. Мястото представлява бунище, отрупано с водорасли, палмови клони и тръстика. Наоколо се носи ужасна миризма от множеството гниещи плодове и отпадъци. Между Зверохората има заченки на брак и полови отношения.

Съществата разполагат със Закон, даден им и измислен от Моро, който служи да ги откъсне от старите им животински навици и инстинкти, и да се върнат отново в първоначалните си видове. Зверохората повтарят правилото на доктора като молитва, състояща се от няколко забрани, чието прекрачване се счита за грях, който си има съответното наказание. Човекоподобните същества изпитват панически страх от кабинета на Моро, нарече от тях „Дома на болката“. Ученият и Монтгомъри контролират създанията с помощта на револвери и камшици.

Общо учения прави 120 Зверохора, но повечето измират; някои от насилствена смърт. По време на пребиваването на Прендик на острова, човекоподобните твари са 16.

  • Млинг (M'ling) – помощник на Монтгомъри, кръстоска мечка, куче и вол. Чернолик, нисък, дебел и гърбав. Има остри уши, покрити с гъсти черни косми. Млинг е най-интелигентният от всички Зверохора. Живее отделно от тях, в малка колиба, умее да готви и домакинства. Първият човек, с който Прендик осъществява контакт.
  • Казвачът на закона (Sayer of the Law) – сиво грамадно същество с лице, представляващо туфа от козина с три едва забележими извивки, очертаващи местата на очите и устата. Главен пропагандатор на закона на д-р Моро.
  • Ленивеца (Sloth Creature) – малко розово същество, приличащо на дете с одрана кожа. Има противно лице с ниско чело. Подобно на ленивеца – неговия първоизточник – притежава забавени движения. Привързва се към Прендик.
  • Маймуночовека (Ape-Man) – дребно същество, създадено от маймуна. Едно от малкото с пет пръсти на ръцете. Ловък, прехвърлящ се от клон на клон. Маймуночовекът запознава Прендик с останалите Зверохора и е второто човекоподобно, с което говори англичанина.
  • Леопардочовек (Leopard-Man) – един от най-ужасяващите същества при Зверочовека. Опитва се да разкъса Прендик една нощ.
  • Вещица полулисица-полумечка (Fox-Bear Witch) – Зверочовек от женски пол, ревностен поклонник на Закона. Притежава червени очи и заострено лица. Пренди изпитва ненавист и отвращение към нея.
  • Хиена-Свиня (Hyena-Swine) – женско същество, кръстоска между хиена и свиня. След смъртта на Монро, става враг на Прендик.
  • Сатир (Satyr-Man) – същество подобно на коза. Прендик описва вида му като „сатанински“.
  • Жена-Свиня (Swine-Witch) – прегърбена фигура и жълти очи.
  • Куче-човек (Dog-Man) – очовечен санбернар. В последните месеци от прибивавето на Прендик на острова на д-р Моро, той става негов верен помощник и другар.

Освен тях са изброени още трима бикочовека и трима мъже-шопари, застаряло същество от човекоподобна маймуна и коза, женско създание, което Прендик не може да определи произхода му, дебела твар между кобила и носорог, няколко хора-вълци, мечка-бик и дребни на ръст петнисти малчугани.

Място на действието

Почти цялата история се развива на безлюден остров наречен „Острова на благородниците“. Той представлява ниско островче с неправилна форма, оградено от три страни с коралови рифове. Вулканичен тип остров: има димящи пукнатини в северната част и един горещ извор. От време на време се усеща трус. Островът притежава гъста растителност. Бреговете на острова са покрити със синкав пясък.

„Острова на благородниците“ е единствената суша в района, където бил намерен корабокрушенецът Прендик (5°3′ ю.ш. и 101° з.ш.). През 1891 г. мястото е посетено от английския военен кораб „Скорпио“. Група моряци оглеждат острова и откриват че е необитаем, като се изключат няколко бели молци, шопари, зайци и необикновени плъхове. Екипажът не успява да хване нито едно от тези животни и така не потвърждават техния разказ.

Източници

  1. Уелс, Хърбърт. Островът на доктор Моро. Варна, Георги Бакалов, 1984. ISBN 31-5657–66–84.

Вижте също

11. Преследването на човека

Безразсъдна надежда за бягство ме накара да си спомня, че външната врата на стаята ми все още бе отворена. Сега бях убеден, абсолютно сигурен, че Моро правеше вивисекция на човешко същество. През цялото време, откакто бях чул името му, се опитвах да свържа по някакъв начин нелепия животински облик на обитателите на острова с неговите мерзости; и мисля, че сега си изясних всичко. Споменът за изследванията му върху кръвопреливането отново се събуди в съзнанието ми. Видените от мен същества бяха жертви на някакъв чудовищен експеримент!

Тези противни негодници имаха намерението просто да ме задържат, да ме заблудят с проявите си на доверие и после да ме обрекат на съдба по-гнусна от самата смърт — на мъчения, а след мъченията на най-чудовищната деградация, която бе възможно да си представя — да ме отпратят с погубена душа като звяр при останалата сбирщина. Огледах се за някакво оръжие. Нищо. Тогава яростно обърнах шезлонга, настъпих го с крак и откъртих страничната пръчка. Случайно заедно с дървото изскочи и един гвоздей, който остана да стърчи, придавайки до известна степен застрашителен вид на иначе безобидното оръжие. Дочух стъпки отвън и на часа блъснах вратата, видях Монтгомъри на около ярд. Възнамеряваше да заключи външната врата.

Вдигнах пръчката с пирона и замахнах към лицето му, но той отскочи. Подвоумих се за момент, сетне се обърнах и се втурнах към ъгъла на къщата.

— Прендик, човече! — чух изумения му вик. — Не ставайте глупак, човече!

Още минута, помислих си, и щеше да ме заключи вътре, готов за съдбата си като опитно зайче. Показа се зад ъгъла и го чух да крещи:

— Прендик!

После се затича подире ми, като викаше нещо.

Този път, тичайки слепешката, поех на североизток — в посока перпендикулярна на предишната си експедиция. Един-единствен път, докато тичах стремглаво покрай брега, хвърлих поглед през рамо и видях заедно с него слугата му. Затичах яростно нагоре по склона, после през билото и се отправих на изток покрай скалиста падина, обградена от двете страни с джунгла. Пробягах приблизително една миля, гърдите ми се напрягаха до пръсване, чувах ударите на сърцето си, а после, когато престанах да чувам Монтгомъри и слугата му, на прага на изтощението остро свих обратно към брега, както прецених, и легнах под прикритието на тръстиковия храсталак. Останах там дълго, тъй изплашен, че не смеех да помръдна, и дори от уплаха не можех да си съставя план за действие. Дивият пейзаж наоколо дремеше безшумно под слънцето и единственият звук край мен бе тихото жужене на някакви дребни мушици, които ме бяха нападнали.

Подир малко обърнах внимание и на монотонния като дихание звук — шума на прибоя. След около час чух Монтгомъри да ме вика по име далеко на север. Това ме накара да си помисля за план за действие. Размишлявах, че на острова живеят единствено тези двама привърженици на вивисекцията и техните обезобразени като животни жертви. Ако се наложи, те без съмнение можеха да насъскат някои от тях срещу мен. Знаех, че и Моро, и Монтгомъри носеха револвери; а освен слабата чамова пръчка с острие от малък пирон, това жалко подобие на боздуган, аз не бях въоръжен.

Останах да лежа неподвижно, докато не усетих жажда и глад. В този миг осъзнах истинската безнадеждност на положението си. Нямах понятие как мога да се сдобия с храна; бях пълен невежа по ботаника, за да открия някакви ядливи корени или плодове; нямах средство, с което да направя капан за малобройните зайци на острова. Колкото повече обмислях перспективите, толкова повече осъзнавах безизходицата си. Накрая, отчаян от положението си, ми дойде наум за хората-зверове, които бях срещнал. Опитах се да открия проблясък на надежда в това, което знаех за тях. Последователно си спомнях за всеки видян и се мъчех да намеря в паметта си някаква поличба за помощ.

Ненадейно се разнесе лай на хрътки, в това съзрях нова опасност. Без много-много да се замислям, иначе щяха да ме заловят, грабнах пръчката с гвоздея и се втурнах стремително към плясъка на морето. Помня трънливите храсти, чиито бодли се впиваха в мен като игли. Измъкнах се окървавен, с изпокъсани дрехи на края на тясно ручейче, течащо на север. Без никакво колебание направо нагазих във водата. Тръгнах по ручейчето и след малко се озовах до колене в малък поток. Накрая се изкатерих на западния бряг, сърцето ми биеше лудо, пропълзях в папратовия гъсталак, за да изчакам развитието на събитията. Чух кучето, беше само едно, да се приближава и да скимти, когато стигна до трънаците. Не дочух повече нищо и за малко помислих, че съм успял да избягам.

Времето течеше, тишината се проточи и накрая след около час, който прекарах в безопасност, куражът ми започна да се възвръща. Вече не бях тъй уплашен и тъй отчаян. Може би бях претръпнал от уплаха и отчаяние. Сега осъзнавах, че практически животът ми е загубен и това убеждение ме правеше способен на всичко. Дори имах известно желание да се срещна очи в очи с Моро. И както бях нагазил във водата, ми хрумна, че ако се наложеше, пред мен все още имаше път за бягство от мъченията — не можеха да ми попречат да се удавя. Почти си бях наумил да се удавя още тогава, но някакво странно желание да видя какво ще излезе от това приключение, ексцентричният интерес на безличния наблюдател у мен, ме възпряха. Протегнах крайници, наранени и болезнени от шиповете на тръните, и огледах дърветата наоколо; тъй ненадейно, сякаш бе изскочило от зеления ажур, който го окръжаваше, пред очите ми изникна едно черно лице, което ме наблюдаваше.

Забелязах, че е маймуноподобното същество, което бе посрещнало баркаса на брега. Беше се притиснало към полегатия ствол на една палма. Сграбчих пръчката и застанах с лице към него. То започна да бръщолеви:

— Ти, ти, ти — беше всичко, което можах да различа в началото. Изведнъж то скочи от дървото и след още миг надничаше любопитно между папратите.

Не изпитвах към това същество онова отвращение, което ме обхващаше при срещите с другите Зверохора.

— Ти — рече то, — в лодката. — Значи беше човек, във всеки случай не по-малко човек от слугата на Монтгомъри, защото можеше да говори.

— Да — отговорих. — Дойдох с лодката. От кораба.

— О-о — рече то и живите му неспокойни очи взеха да ме изучават — ръцете ми, пръчката, която носех, краката ми, съдраното ми палто, драскотините и раните, причинени от тръните. Изглежда, нещо го озадачи. Очите му се спряха отново върху дланите ми. То протегна своята ръка и бавно преброи пръстите си:

— Един, два, три, четири, пет, а?

Тогава не схванах какво имаше предвид. По-късно щях да открия, че болшинството от тези Зверохора имаха обезобразени длани, понякога им липсваха дори три пръста. Но предполагайки, че това е някакъв своеобразен поздрав, отговорих със същото. Той се захили с огромно удоволствие. После отново огледа наоколо с бърз блуждаещ поглед. Направи пъргаво движение и изчезна. Папратовите листа, между които бе стоял, се събраха с шумолене.

Запромъквах се след него в гъсталака и бях изумен да открия, че се люлее весело на дългата си ръка на една спускаща се от листака над нас лиана. Беше с гръб към мен.

— Хей — извиках.

Той се превъртя във въздуха, скочи на земята и застана с лице към мен.

— Виж — казах, — къде мога да намеря нещо за ядене?

— Ядене — рече той. — Сега ядеш човешка храна. — И погледът му отново се върна на висящата лиана. — В колибите.

— А къде са колибите?

— О!

— Нов съм, нали виждаш.

При тези думи той се завъртя и тръгна с бърз ход. Всичките му движения бяха чудновато ловки.

— Ела — каза той.

Тръгнах с него, за да изживея приключението до края. Предполагах, че колибите са някакъв недодялан подслон, където живееха той и другите Зверохора. Може би щяха да се окажат дружелюбно настроени и да успея да се разбера с тях. Все още не знаех до каква степен са загубили човешкото, което им приписвах.

Моят маймуноподобен спътник вървеше край мен с бърз ход, с отпуснати ръце и издадени напред челюсти. Чудех се какви ли спомени имаше за миналото.

— Откога си на острова? — попитах.

— Откога? — След като повтори въпроса, показа три пръста. Това същество беше почти идиот. Опитах се да уточня какво искаше да каже, но това очевидно го отегчи. След някой и друг въпрос той ненадейно ме напусна и подскочи към някакви плодове, които висяха на едно дърво. Откъсна шепа бодливи черупки и пътьом започна да яде съдържанието им. Забелязах това доволен, тук все пак можеше да се хапне нещо. Опитах се да му задам още няколко въпроса, но бързо изломотените му отговори по-често се отнасяха за нещо друго. Само малка част от тях бяха смислени, останалите приличаха на папагалска реч.

Бях така погълнат от тези подробности, че почти не забелязвах пътеката, която следвахме. Подир малко стигнахме до някакви дървета, целите овъглени и кафяви, а след това до едно голо място, покрито с жълто-белезникава кора, от другата страна на което се разнасяше лютив за носа и очите дим. От дясната ни страна над ръба на голите скали виждах морето. Пътеката се виеше стръмно надолу към тясно дере, между две безформени купчини възчерна сгурия на буци. Отправихме се именно нататък.

В прохода беше много тъмно след ослепителната слънчева светлина, отразена от богатата на сяра почва. Стените ставаха все по-стръмни и се приближаваха една към друга. Пред очите ми се мержелееха зелени и алени петна. Водачът ми внезапно спря.

— У дома — рече той и застана на едно празно място, в чийто мрак отначало не различавах абсолютно нищо. Чух някакви странни звуци и разтърках очи с кокалчетата на лявата си ръка. Усетих отблъскващата миризма на непочистена клетка за маймуни. По-нататък след скалите се откриваше полегат, огрян от слънцето склон, покрит със зеленина, а през тесен отвор от двете страни на теснината светлината падаше в мрака на вътрешността.