Умберто Еко, Жан-Клод Кариер, Жан-Филип дьо Тонак
Това не е краят на книгите (4) (Разговор с Жан-Филип дьо Тонак)

2.
На кокошките им трябваше цял век, за да се научат да не пресичат улицата

Жан-Филип дьо Тонак:

Да се върнем към развитието на модерните технологии, които ще ни принудят или напротив — няма да ни принудят, да извърнем очи от книгите. Несъмнено днес инструментите на културата са по-крехки и трайността им е по-кратка в сравнение с инкунабулите, които отлично се противопоставят на времето. Защо тези нови „сечива“, независимо от желанието ни, смущават начина ни на мислене и променят навиците ни за разсъждение, създадени от книгата.

 

Умберто Еко

Наистина скоростта, с която се развиват и обновяват технологиите, ни налага непоносим ритъм и ние пренастройваме начина си на мислене. На всеки две години трябва да сменяме компютрите си, защото тези машинки са направени така, че след определен срок да остаряват и да излизат от употреба, а да ги поправяме или осъвременяваме, излиза по-скъпо, отколкото да си купим нови. Налага се всяка година да си сменяме колата, защото новият модел предлага повече предимства от гледна точка на сигурността, маса електронни глезотии и „екстри“ и т.н. На всичко отгоре всяка нова технология ни задължава да придобием нова система от рефлекси, което пък изисква нови усилия и всичко това — за кратко време. А на кокошките им беше необходим цял век, за да се научат, че не трябва да прекосяват пътя. Да, накрая се нагодиха към новите условия на движение. Само че ние не разполагаме с толкова време.

 

Жан-Клод Кариер

Ще можем ли да се нагодим към ритъм, който постоянно се ускорява, и то по начин, който нищо не оправдава? Ще дам пример с монтажа на кадрите в киното. Във видеоклиповете стигнахме до такова темпо, че сме вече на предела — няма накъде да го ускоряваме. Защото отвъд него вече няма нищо. Давам този пример, за да илюстрирам как техниката ражда свой собствен език и как този език на свой ред принуждава самата техника да еволюира, и то все по-бързо и по-бързо. В днешните американски екшъни или филмите, които минават за такива, нито един кадър не трябва да трае повече от три секунди. И това се превърна в нещо като маниакално правило. Героят на филма се връща в дома си, отваря вратата, съблича си палтото, качва се на първия етаж. Нищо не се случва, не го заплашва никаква опасност, но епизодът се разделя на 18 кадъра. Сякаш техниката сама по себе си придава действие, сякаш действието се намира в самата камера, а не е там — на мястото, което камерата ни показва.

В началото техниката в киното беше проста. Поставя се една статична фиксирана камера и се заснема театрална сцена. Влизат актьорите, правят каквото се иска от тях и си излизат. После обаче професионалистите много бързо си дават сметка, че като се постави камерата във влак, който се движи, картините ще се променят — първо пред камерата, а после — и на екрана. И че камерата може да създава и възпроизвежда движението вътре в себе си. Тогава камерата започва да се движи — най-напред предпазливо, в студията. А после малко по малко самата тя се превръща в „действащо лице“. Започват да я завъртат надясно и наляво. После пък е трябвало получените по този начин две картини да бъдат залепени. Това е началото на нов „език“, създаден чрез монтажа. Бунюел, който е роден през 1900 г., т.е. в зората на „седмото изкуство“, ми разказа, че навремето, като ходел на кино в Сарагоса през 1907 или 1908 г., в салона имало „explicador“ или „тълкувател“, който държал дълга показалка, с която сочел екрана и обяснявал какво се случвало там. Новият език все още бил неразбираем. Хората не го възприемали. Оттогава досега, естествено, свикнахме с него, но големите кинотворци и до ден-днешен не престават да го рафинират и усъвършенстват и за щастие — да го изопачават.

Както в литературата, така и в киното познаваме „благородния език“, който с лекота става високопарен и надут, или „каруцарския“ език — обикновен, банален, жаргонен. Наясно сме също, че както казваше Марсел Пруст, всеки велик кинотворец измисля поне отчасти свой собствен език.

 

Умберто Еко

В едно интервю италианският политик Аминторе Фанфани^[1], роден в началото на миналия век, когато киното все още не е популярно, споделя, че не ходи често на кино, защото не е в състояние да разбере, че човекът на екрана, когото вижда в контраплан, е същият, когото е видял преди секунда.

 

Жан-Клод Кариер

Ами да, наистина трябва да внимаваме, за да не объркаме зрителя, който навлиза в една съвсем нова територия от изразни средства. В целия класически театър действието трае толкова време, колкото минава и при нас, зрителите, докато го гледаме^[2]. В сцена от пиеса на Шекспир или Расин няма пропуснати събития, които се подразбират. На сцената и в залата времето е едно и също. Мисля, че Годар беше първият, който в „До последен дъх“^[3] засне сцена с двама герои в една стая и при монтажа запази само фрагменти от нея.

 

Умберто Еко

Струва ми се, че изкуствената конструкция за времетраенето на разказа отдавна е обмислена и решена — в комиксите. Аз съм любител на комиксите и колекционирам комикси от 30-те години, но не мога да чета новите, по-авангардни издания. Е, разбира се, човек не трябва да си заравя главата в пясъка като щрауса. Играх със седемгодишния си внук на една електронна игра, за която той умира. Просто изпробвах силите си и загубих с 10 на 280 точки! А съм стар опитен играч на флипер и често, когато имам свободен миг, играя игрички на компютъра и трепя безпогрешно дошли от междузвездното пространство чудовища, участвам успешно в какви ли не галактически войни. Вероятно и моят внук, колкото и надарен да е, когато стане на двадесет години, няма да схване новите технологии.

Човек не може да се задържи дълго в определени области на знанието предвид постоянната им еволюция. Не можете да се преборите с реалиите и да се превърнете в изключение. Например, ако сте изследовател в областта на ядрената физика, не можете да се самонадскочите, т.е. невъзможно е да преминете отвъд границата на усилията, които вече сте хвърлили в продължение на няколко години, за да обработите всички данни и да се задържите на гребена на вълната. След този убийствен период ставате преподавател или се захващате с бизнес. На 22 години сте гений, защото сте разбрали всичко. Но на 25 години вече сте аут. Трябва да предадете щафетата. Същото е и с футболистите. След определена възраст стават треньори.

 

Жан-Клод Кариер

Срещнах се с Леви-Строс^[4] по настояване на издателство „Одил Жакоб“, защото искаха да издадат книга с беседи между нас двамата. Но той много любезно отклони поканата ми и каза: „Не искам да повтарям неща, които навремето съм казал по-добре“. Страхотна прозорливост. Дори в антропологията идва времето, когато играта — твоята, моята — просто свършва. А Леви-Строс все пак отпразнува стотния си рожден ден!

 

Умберто Еко

И аз вече не мога да преподавам, по същите причини. Нашето нагло дълголетие не трябва да ни заслепява и не трябва да пренебрегваме факта, че революцията в света на знанието е постоянна и че ние двамата сме успели да сграбчим пълноценно само един промеждутък от време, което задължително е точно определено и ограничено.

 

Жан-Клод Кариер

А как си обясняваш, че седемгодишният ти внук е способен на тази възраст да овладее новите езици, които ние не разбираме въпреки всичките ни усилия?

 

Умберто Еко

Ами той е дете, а има толкова деца на същата възраст като него. Още като беше двегодишен, беше изложен ежедневно на какви ли не примамки и изкушения, които аз и хората от моето поколение не познавахме. Когато занесох първия си компютър у дома през 1983 г., синът ми беше точно на 20 години. Показах му новата си придобивка и му предложих да му обясня предназначението й, но той ми заяви, че не проявява интерес. Заврях се в един ъгъл, за да настроя играчката си и естествено се натъкнах на маса трудности. (Спомняте си, че навремето пишехме в DOS, а езиците за програмиране бяха Бейсик и Паскал, още не разполагахме с Windows — програмата, която промени живота ни). Един ден синът ми забеляза, че не мога да се справя с компютъра, дойде при мен и ми каза: „Ами, ето виж, правиш ей така, после ей така…“ — и машинката тръгна.

До известна степен разреших загадката, като допуснах, че докато ме няма, той изучава компютъра на воля. Но оставаше въпросът как така, след като и двамата имахме достъп до него, синът ми го беше изучил по-бързо от мен… Вече е имал нагласа към информатиката, притежавал е „маята“. И ти, и аз сме извършвали едни и същи движения при запалване на колата — завъртахме ключа надясно, за да запалим колата и обратно — за да изключим двигателя, но при компютъра ставаше дума просто за едно кликване и за едно натискане на бутона, така че и синът ми имаше една дължина преднина.

 

Жан-Клод Кариер

Ние въртяхме, а те само кликват. Обобщението ти е поучително. Като си помисля, докато четем книга, очите ни се движат от ляво на дясно и от горе на долу. Предвид естеството на писмото им арабите, персите и евреите правят точно обратното. Очите им се движат от дясно на ляво. Често съм се питал дали тези движения не влияят и върху движението на камерата в киното. Обикновено в западното кино камерите се движат от ляво на дясно, а в иранското — ще дам за пример само него — обратно. А защо не допуснем, че навиците ни на четене обуславят и „почерка“ на погледа ни, инстинктивното движение на очите ни?

 

Умберто Еко

Остава да се уверим, че един орач от Западна Европа започва да оре от ляво на дясно и се връща от дясно на ляво, а един ирански или египетски орач — започва от дясно на ляво и се връща от ляво на дясно. Защото трасето на оранта отговаря точно на почерка при бустрофедона^[5]. Само дето в единия случай се започва от дясно, а в другия — от ляво. Това е доста важна подробност, която според мен не е достатъчно добре проучена. Нацистите лесно биха разпознали еврейския селянин.

Но да се върнем на въпроса… Говорехме за промените и за все по-нарастващата им скорост. Но споменахме също и че има технически нововъведения, които не са променили „продукта“, имам предвид книгата. Бихме могли да добавим велосипеда, дори очилата. Да не говорим пък за азбуката. Щом веднъж си постигнал съвършенство, няма какво повече да постигаш.

 

Жан-Клод Кариер

Ако ми позволиш, ще се върна към киното и към учудващата му преданост към самото него. Казваш, че с интернет се връщаме в азбучната ера? Бих казал, че киното е все още правоъгълник, прожектиран върху гладка повърхност. И така — от сто години. То представлява един вид усъвършенстван магически фенер. Езикът му е еволюирал, но формата му си е все същата. Киносалоните се оборудват с все по-модерна техника, за да могат да прожектират 3D филмите и да отговорят на изискванията на „глобалната визия“. Да се надяваме, че това не са само евтини трикове и показност. И се питам (говоря само за формата) — дали един ден ще стигнем още по-далеч? Дали киното е младо, или вече е остаряло? Нямам отговор. Знам, че литературата е стара. Поне така ми казват. Но може би все пак не е толкова стара? И може би ние тук не трябва да се правим на Нострадамус, защото рискуваме скоро да видим как времето опровергава нашите предвиждания.

 

Умберто Еко

Понеже говорим за несбъднати предвиждания, ще споделя, че веднъж ми беше даден сериозен урок… През 60-те години работех за едно издателство. Получихме книга, написана от някакъв американски социолог, който правеше доста интересен анализ на младите поколения и обявяваше появата на нова вълна бизнесмени — късо подстригани юпита („crew cut“), които изобщо нямало да се интересуват от политика и така нататък… Решихме да я преведем, но преводът се оказа лош и аз прекарах повече от шест месеца да го поправям и редактирам. А това се случи през 1967 г. Същата година избухнаха бунтовете в Бъркли, последваха ги студентските вълнения в Париж през 1968 г. и пророчествата на социолога ни се сториха твърде нереални. Сграбчих ръкописа и го хвърлих в кошчето за боклук.

 

Жан-Клод Кариер

Вече говорихме за трайните носители и се подиграхме сами на себе си, а и на обществото, че не знае как да съхранява паметта си. Струва ми се обаче, че ще имаме нужда от пророци, чиито предсказания да са трайни. А що се отнася до този пророк от Давос, сляп и глух за финансовата криза (а тя вече е чукала на прага ни), който е обявил, че цената на барел петрол ще е 500 долара…, защо да му вярваме? Има ли диплома за пророк? Барелът стигна до 150 долара, после цената му падна. Може и пак да се качи, а може и да падне още… Не знаем какво ще стане. Бъдещето не е професия… Характерна черта на пророците, и на истинските, и на мошениците, е да се заблуждават. Не знам кой беше казал, че „Ако бъдещето е истинско бъдеще, то е винаги неочаквано“. Да, предимството на бъдещето е, че постоянно ни изненадва. Винаги ме е учудвал фактът, че във фантастиката — имам предвид периода след края на 50-те години на XX век, нито един писател не е предвидил мястото, което ще заема пластмасата в нашия живот. Когато предвиждаме бъдещето, винаги изхождаме от онова, което познаваме. Само че бъдещето не тръгва от познатото. За това могат да се дадат хиляди примери. През 60-те години на миналия век заминах за Мексико да работя по един сценарий заедно с Бунюел. Селото беше доста отдалечено. Носех малка пишеща машина с черно-червена лента. Когато се скъсаше, настъпваше жива трагедия. В най-близкия град Зитакуаро не се продаваха такива ленти. Винаги съм си мислел колко хубаво щеше да бъде, ако тогава имахме компютър. Но по онова време не можехме дори да си го представим…

 

Жан-Филип дьо Тонак:

Почитта, която тук отдаваме на книгата, е естествен стремеж да покажем, че съвременните технологии все още са твърде далеч от надеждността й като носител и не могат да я „дисквалифицират“. Може би все пак не трябва да придаваме чак такова значение на прогреса, който тези технологии са призвани да представляват? Имам предвид точно примера, който вие дадохте, Жан-Клод — за онзи Ретиф, дето печатал на разсъмване всичко, каквото е видял през нощта?

 

Жан-Клод Кариер

Това е безспорен подвиг. Големият бразилски колекционер на книги Жозе Миндлин^[6] ми показа едно издание на „Клетниците“ на португалски. Книгата е отпечатана в Рио и е издадена през 1862 г. — същата година, когато излиза във Франция. Само два месеца след „премиерата“ й в Париж! Докато Юго пишел, неговият издател Етцел^[7] изпращал книгата — глава по глава, на чуждите издатели. Така че, грубо казано, книгата се е разпространявала приблизително като днешните бестселъри, които се предлагат в много страни и на много езици едновременно. Понякога е полезно да направим сравнение между подобни случки и съвременните ни подвизи, с които толкова се перчим. В случая с романа на Юго, процесите са се развивали по-бързо от днес.

 

Умберто Еко

В същия дух Алесандро Мандзони^[8] публикува през 1827 г. „Годениците“^[9] и има доста голям успех благодарение на тридесетина пиратски издания, излезли по цял свят, макар че лично не му носят никаква печалба. Замислил да създаде и илюстровано издание с издателя Редаели^[10] от Милано и художника от Торино Гонин^[11] и да контролира отпечатването том по том. Някакъв неаполитански издател започнал да прави пиратски копия седмица след седмица, но в тази авантюра загубил всичките си пари. Това за пореден път доказва колко относителни са нашите велики технически подвизи. Разбира се, има още много подобни примери. През XVI век Робърт Флъд^[12] издал за една година три или четири свои книги. Живеел в Англия. Книгите били отпечатани в Амстердам. Получавал коректурите, поправял грешките, контролирал илюстрациите и връщал всичко наведнъж…, но как? Всяка от книгите съдържала по 600 страници, при това имало много илюстрации… Налага се да допуснем, че пощите са работели по-добре от днес. Та Галилей е поддържал постоянна кореспонденция с Кеплер и с всички учени по онова време. Веднага научавал всяко ново откритие. Може би все пак трябва да поуравновесим малко сравнението, което на пръв поглед дава предимство на старото време. През 60-те години в качеството си на издател поръчах да преведат книгата на Дерек де Сола Прайс^[13] „Малка наука, голяма наука“. В нея авторът доказваше чрез статистика, че броят на научните публикации през XVII век е бил такъв, че всеки добър учен е бил в течение какво се отпечатва, докато днес на същия учен му е невъзможно да се осведоми дори за резюметата (abstracts) на трудовете, покриващи само неговата област. Независимо от по-ефективните средства за комуникация, той просто не разполага с времето, което е имал Робърт Флъд, за да доведе до край толкова издателски проекти.

 

Жан-Клод Кариер

Вземи USB-флашките ни и другите устройства, чрез които мъкнем информацията със себе си. И в този случай не сме открили нищо отново. В края на XVIII век по време на пътуванията си аристократите носели в куфарите си малки библиотеки. Те съдържали 30–40 тома джобен формат. Така не се разделяли с извора на знания, които по онова време всеки приличен човек е трябвало да владее. Естествено, съдържанието на тези библиотеки не се измервало в „гигабайтове“, но принципът вече бил открит. Това пък ми напомня за още една „съкратена“ форма, но тя е по-спорна. През седемдесетте години на миналия век прекарах известно време в Ню Йорк заради работата ми. Живеех в един апартамент, който ми предостави прочут американски кинопродуцент. Там нямаше книги, като изключим една библиотека, която съдържаше маса литературни шедьоври „in digest form“^[14]. Ето нещо, което бих нарекъл „нереално“. „Война и мир“ в петдесет страници, целият Балзак в един том. Не можех да проумея защо е било издадено това „панорамно четиво“. Всичко беше там, но непълно, осакатено. Гигантски труд за подобен абсурд!

 

Умберто Еко

Има адаптации и адаптации… През 30-те и 40-те години в Италия беше осъществен уникален експеримент, наречен „La Scala d’Oro“^[15]. Издаваше се серия от детски книги, разпределени по възрастови групи: за седемгодишни, осемгодишни, и така — до 14-годишна възраст. Оформлението и илюстрациите бяха вълшебни, дело на най-добрите тогавашни художници. Всички литературни шедьоври бяха включени в изданието. А за да ги направят достъпни за деца, бяха пренаписани от най-добрите детски писатели. Разбира се, бяха в известна степен „ad usum delphini“^[16]. Например Жавер не се самоубива, а само подава оставка. Трябва да ви призная, че когато бях вече голям, прочетох „Клетниците“ и чак тогава схванах цялата трагедия на Жавер. Но все пак по някакъв начин смисълът на творбата беше стигнал до съзнанието ми.

 

Жан-Клод Кариер

Само че има малка разлика. Библиотеката в апартамента на продуцента беше предназначена за възрастни. А на всичко отгоре подозирам, че беше сложена там по-скоро за да бъде видяна от посетителите, отколкото да бъде четена. Извращения има през всички епохи. През XVIII век първите пиеси на Шекспир, преведени на френски език от абат Делил^[17], имали винаги щастлив край — завършвали по подобаващ морален начин, също както в „La Scala d’Oro“: например Хамлет не умира. Като изключим Волтер, който преди това бил превел няколко кратки откъса от Шекспир (между другото доста добре), Делил бил първият преводач на Шекспир и за първи път хората можели да прочетат творбите му, макар и в тази сладникава версия. И ето че Шекспир, за когото казвали, че е написал варварски и кървави пиеси, се оказва автор на изпълнени със сладост и галантност творби. Знаеш ли как Волтер е превел „То be or not to be, that is the question“? „Спри, налага се решение да вземеш и да изпълниш го в тозчас! Дали в живота да останеш, ил’ да заселиш се в смъртта, да избереш ти битието или нищото“.^[18] Впрочем никак не е зле. Напълно възможно е заглавието на философските есета „Битие и нищо“ на Сартър да е заимствано от превода на Волтер.

 

Жан-Филип дьо Тонак:

Жан-Клод, вие споменахте, че онези пътнически библиотеки, които аристократите мъкнели със себе си още през XVIII век, са били един вид първите флашки… Имате ли усещането, че повечето ни изобретения са осъществяване на отдавнашни мечти на човешкия род?

 

Умберто Еко

Мечтата да летиш витае в колективното въображение от незапомнени времена.

 

Жан-Клод Кариер

Мисля, че наистина голям брой съвременни открития са конкретен израз на наши отдавнашни мечти. Същото казах на моите приятели — учените Жан Одуз^[19] и Мишел Касе^[20], когато работехме върху нашите „Разговори за невидимото“^[21]. Ами ето ви един страхотен пример. Наскоро за пореден път се бях заровил в прочутата шеста глава на „Енеидата“, в която Еней слиза в ада, за да се срещне със сенките — а те за римляните са представлявали едновременно и душите на умрелите, и душите на хората, които ще живеят един ден. Там понятието „време“ не съществува, няма го. Царството на сенките в разказа на Вергилий е предвестник на понятието „време-пространство“ на Айнщайн. Вергилий го предугажда. Прочетох няколко страници от пътуването на Еней и си казах, че Вергилий вече е навлязъл във виртуалния свят, в недрата на огромен компютър, където бродят мълчаливи аватари^[22]. Всички персонажи, които читателят среща заедно с Еней, някога са били човеци или един ден ще придобият човешка плът. Марцел в „Енеидата“ е прекрасен младеж с огромни заложби, живял е по времето на Вергилий, но за нещастие починал млад. В Царството на мъртвите се обръщат към него с думите „Ти ще бъдеш Марцел“ (Tu Marcellus eris), а всъщност читателите знаят, че е умрял. Аз съзирам в този пасаж цялото виртуално пространство, потенциалните възможности на този починал млад човек. При по-щастливо стекли се обстоятелства той може би е щял да бъде Спасителят, когото човечеството очаква, но е останал само Марцел — един напуснал рано земния живот младеж.

Сякаш Вергилий е притежавал вродено знание и е предрекъл виртуалния свят, в който сега с удоволствие се потапяме. Това слизане в ада е чудесна тема, която световната литература разглежда по различни начини. Само там ни се предлага уникалната възможност да победим времето и пространството — да проникнем в царството на мъртвите (или на сенките) и да пътуваме едновременно в миналото и в бъдещето, в битието и в нищото, и по този начин да се докоснем до една форма на виртуално безсмъртие.

Един друг пример също винаги ме е шокирал. В „Махабхарата“^[23]. Там царица на име Гандхари^[24] е бременна, но раждането се бави. Но тя на всяка цена трябва да роди детето си преди зълва си, защото първородното чедо ще стане някой ден цар. Затова царицата кара една яка слугиня да вземе железен прът и да я удари по корема с всичка сила. Тогава от утробата й пада желязна топка и се търкулва на пода. Тя иска да я изхвърли, но доверен човек от обкръжението й я съветва да я нареже на сто парчета и да постави всяко парче в делва, като по този начин щели да й се родят сто сина. И това наистина се случва. Не представлява ли това описание първообразът на изкуственото осеменяване? Делвите не са ли предшественици на нашите епруветки?! Можем без усилие да дадем и много подобни примери. Пак в „Махабхарата“ става дума за запазена сперма, която се пренася и използва повторно. А една нощ в Каланда Дева Мария идва и сменя отрязания крак на един испански селянин със здрав. Ами, ето — това си е чиста трансплантация. А колко примери за клониране има в книгите! И колко пъти се разказва за използвана сперма на мъж след смъртта му! И колко химери, които смятаме за безвъзвратно отлетели в небитието, възкръсват пред очите ни в лабораториите — глава на козел, змийска опашка, лъвски нокти…

 

Умберто Еко

Не съставителите на „Махабхарата“ предвиждат бъдещето. Настоящето, съвремието осъществява мечтите на хората, живели преди нас. Но ти си напълно прав. На път сме да открием животворния извор на вечната младост. Живеем все по-дълго и можем да завършим живота си в безочливо добра форма.

 

Жан-Клод Кариер

След петдесетина години всички ще бъдем бионични същества. Например сега, Умберто, аз те гледам с изкуствени очи. Оперирах се. Сложих си изкуствени лещи. Преди три години зрееше перде и това ме принуди за първи път в живота си да използвам очила. А гаранцията на операцията е петдесет години! Днес очите ми се държат прекрасно, но едно от колената ми ми прави номера. Значи решавам да го подменя. И някъде ме чака протеза. Поне една.

 

Жан-Филип дьо Тонак:

Бъдещето е непредвидимо. Настоящето пък е навлязло във фаза на дразнещи мутации. А миналото, за което се предполага, че може да ни даде сведения и утеха, се крие… Да поговорим ли за непостоянството?

 

Жан-Клод Кариер

Ами че бъдещето не се съобразява с миналото, нито дори с настоящето. Авиоконструкторите в момента работят по самолети, които ще са готови след двадесет години. Предвижда се да се движат с керосин, който вероятно тогава няма вече да съществува. Налице е един факт, който наистина ме шокира — пълното изчезване на настоящето. Обсебени сме като никога досега от ретромоди. Миналото ни застига с бясна скорост, скоро ще ни се наложи да се подчиним на модата от „миналия семестър“. Както винаги, бъдещето е неизвестно, а периметърът на настоящето все повече се стеснява и самото то се крие.

 

Умберто Еко

Като говорим за миналото, което ни застига… Имам на компютъра си най-добрите радиа в света — около четиридесет „Олдис“. Някои американски радиа предлагат програми, вдъхновени от 20-те и 30-те години на миналия век. Всички други експлоатират 90-те години, които вече са считани за най-далечното минало. Една неотдавнашна анкета беше определила за най-добър режисьор на всички времена Куентин Тарантино. Хората, към които се бяха обърнали организаторите, не бяха посочили нито Айзенщайн, нито Форд, нито Уелс, нито Капра. Тези проучвания винаги имат един и същ недостатък. През 70-те години написах книга с подробни указания как да се напише университетска дипломна работа^[25], между другото — преведена на всички езици. Там давах съвети за целия работен процес и един от тях беше никога да не се избира съвременна тема. Защото или ще липсва библиография, или ще буди маса съмнения. „Винаги избирайте, настоявах аз, класически теми“. Защото по-голямата част от днешните студенти ги влече все съвременната тема. Получавам купища дисертации, посветени на моето творчество. Ама това е лудост! Как се пише за човек, който все още е жив?!

 

Жан-Клод Кариер

Ами да, щом паметта ни е къса, тогава наистина близкото минало притиска настоящето, бута го към бъдещето, което е голяма въпросителна. Тя може би дори вече е станала удивителна. Къде отиде настоящето? Къде остана прекрасният миг, в който живеем? Множество заговорници се опитват да го скрият от нас! Възстановявам контакта си с този миг, когато съм в моя край и чувам биенето на църковната камбана, която спокойно се обажда всеки час с по едно пеещо „дан-дан“, с което ни връща към действителността, припомня ни за самите нас и ние си казваме: „Я виж, та то било едва пет часът!“. И аз като теб пътувам доста и се губя в коридорите на времето, в часовите пояси, и все повече и повече изпитвам необходимостта да се свържа с настоящето, а то става все по-неуловимо. Иначе ще започна да мисля, че съм се загубил. А може би дори, че съм умрял.

 

Умберто Еко

Изчезването на настоящето, за което говориш, не се дължи единствено на факта, че модите, които някога са траели тридесет години, сега изтрайват тридесетина дни. Това се дължи и на предметите, които бързо излизат от употреба. Човек се учи няколко месеца да кара велосипед, но придобитото умение му служи цял живот. Сега посвещаваш две седмици да научиш нещо — например някаква нова информационна програма, и тъкмо си се поошлайфал, ти предлагат или налагат нова. Проблемът не е в това, че ще се изгуби колективната памет. Според мен просто настоящето е лабилно и неустойчиво. Вече не живеем спокойно и за мига, а прекарваме времето си в подготовка за бъдещето.

 

Жан-Клод Кариер

Настанили сме се в подвижното, променящо се, обновяващо се и нетрайно настояще, в епохата, за която установихме, че човешкият живот парадоксално става все по-дълъг. Несъмнено надеждата на нашите баби и дядовци е била за по-краткотраен престой на земята от нашия, но затова пък са се настанявали удобно в неподвижното си и почти статично настояще. Дядото на чичо ми, земевладелец, си правеше разчет на сметките за цялата година. А резултатите от предишната година горе-долу определяха какво ще се случи през настъпващата. Нищо не се променяше.

 

Умберто Еко

Някога ни беше необходимо дълго време да се подготвим за финалния изпит на средното образование — матурата в Италия, абитурата в Германия, зрелостния във Франция. След това от никого не се искаше повече да учи, освен от елита, който отиваше в университетите. Светът не се променяше. Можеше да използваш до смъртта си онова, което знаеш, и дори до смъртта на децата си. На 18–20 години хората излизаха в „образователна пенсия“. А днес всеки служител във фирма трябва постоянно да актуализира знанията си под постоянната заплаха, че ще загуби работата си. Да издържиш сериозните изпити в края на обучението си, навремето беше „обред на прехода“, но днес вече няма никаква стойност.

 

Жан-Клод Кариер

Това, което казваш, е важало и за лекарите. „Багажът“, който носят на излизане от университета, е валиден до края на кариерата им. А и другото, което спомена — за безкрайното обучение, днес е неотменно задължение и на онези, които наричаме „пенсионери“. Колко възрастни хора се принудиха да се просветят в информатиката, напълно непозната за тях по време на активната им дейност? Обречени сме да бъдем вечни студенти като Трофимов от „Вишнева градина“. В края на краищата, може би така е по-добре. Само в обществата, които наричаме „примитивни“, нищо не се променя. Старите държат властта, защото предават на децата знанията си. А когато светът е разтърсван от перманентни революции, децата учат родителите си на електроника. Ами техните деца? Те пък на какво ще ги научат?